Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (7)

Глава 7

Когато се прибра, Майлс се просна на първия стол, без дори да вдигне калъфа му. Изтече цял час преди да спре да трепери.

Не сгъстяващият се мрак, а напрежението в мехура му най-после го накара да се изправи. „Телата ни са наши господари, ние сме техни пленници. Освободете пленниците.“ — Когато стана и се раздвижи, единственото му желание бе отново да застане неподвижно. — „Трябва да се напия. Такава е традицията за подобни случаи, нали?“ Майлс извади от избата бутилка бренди — виното му се струваше недостатъчно отровно. После се свря в най-малката стая, която успя да открие, тясно помещение на четвъртия етаж, което можеше да мине за килер, ако нямаше прозорец. С голям мек фотьойл. Не му бяха останали сили да отвори бутилката.

По време на следващото си отиване в тоалетната, някъде след полунощ, Майлс взе кинжала на дядо си и го остави до неотворената бутилка на масичката до лявата си ръка. Ножът го изкушаваше също толкова малко, колкото и алкохолът, но можеше да си поиграе с него, за да се поразсее. Той остави светлината да затанцува по острието, притисна го до китките си, после до гърлото си, прокара върха му по белезите от криосъживяването. „Определено гърлото, ако изобщо…“ Всичко или нищо. Нямаше място за игри.

Ала Майлс вече бе умирал веднъж и това не му беше помогнало. Смъртта не криеше нито загадки, нито надежди. А и имаше вероятност онези, които предишния път бяха жертвали толкова много, за да го съживят, отново да опитат. И да успеят. Или още по-страшно, да успеят донякъде. Бе виждал такива частични криосъживявания, животински умове, чезнещи в някога човешки тела. Не. Не искаше да умре. Поне не на място, където щяха да открият тялото му. Просто в момента не можеше да понесе факта, че е жив.

Убежището между две органични състояния, сънят, отказваше да се смили над него. Но ако останеше тук достатъчно време, все някога щеше да заспи.

„Стани. Стани и бягай, колкото по-бързо можеш.“ Обратно при „Дендарии“ преди ИмпСи или някой друг да го е спрял. Това беше единственият шанс, шансът на Нейсмит. Последният шанс на Нейсмит. „Бягай. Бягай. Бягай!“

Майлс откри, че ако не пие вода, не се налага да става толкова често. Все още не му се спеше, ала призори мислите му започнаха да се точат. Бавно. Една мисъл на час. И това бе нещо.

Светлината отново проникна в стаята през прозореца. Слънчев квадрат запълзя по изтъркания килим, бавно като мислите му, отляво надясно, после изчезна.

С настъпването на утрото шумът на града навън се усили. Но малката килия на личния му мрак остана изолирана от света като криокамера.

Далечни гласове викаха името му. „Иван. Пфу! Не искам да го виждам.“ Той не отговори. Ако не кажеше и не направеше нищо, може би нямаше да го открият. Може би щяха да си идат. Майлс впери сухите си очи в една пукнатина на стената, в която се взираше от часове.

Ала планът му не успя. В коридора пред стаичката отекнаха стъпки. После викът на Иван сякаш разцепи тъпанчетата му:

— Тук е, Дъв! Намерих го!

Още стъпки, бързи, тежки крачки. Лицето на Иван се появи в подозрението му и скри стената. Братовчед му сбърчи нос.

— Майлс? Къде си?

Гласът на Галени:

— Боже мой!

— Не се плаши. Просто се е напил. — Той вдигна запечатаната бутилка. — Е… може и да не е. — Иван докосна голия кинжал. — Хм.

— Илян беше прав — промълви Галени.

— Не… непременно — отвърна Иван. — След като си виждал това около двайсет и пет пъти, преставаш да се тревожиш. Просто си е… такъв. Ако искаше да се самоубие, щеше да го направи преди години.

— И преди ли си го виждал в такова състояние?

— Ами… не точно в такова… — Напрегнатото лице на Иван отново скри стената. Той махна с ръка пред очите на Майлс.

— Не премигва — нервно отбеляза Галени. — Може би… не бива да го докосваме. Не смяташ ли, че трябва да повикаме лекар?

— Психиатър ли имаш предвид? Категорично не. Адски кофти идея. Ако момчетата от психиатрията го докопат, никога няма да го пуснат. Не. Това е семеен въпрос. — Иван решително се изправи. — Знам какво да направим. Ела.

— Можем ли да го оставим сам?

— Естествено. Щом не е помръднал в продължение на ден и половина, няма да отиде далеч. — Иван замълча за миг. — Обаче вземи ножа. За всеки случай.

Двамата излязоха от стаята. Бавните мисли на Майлс обработиха информацията, по една на четвърт час.

„Няма ги.

Добре.

Може би няма да се върнат.“

Но после, уви, те отново се появиха.

— Аз ще го хвана за раменете — каза Иван, — ти го дръж за краката. Не, по-добре първо му събуй ботушите.

Галени го събу.

— Поне не се е вкочанил.

„Не, съвсем отпуснат съм.“ Вкочаняването щеше да изисква усилия. Ботушите изтрополиха на пода. Иван си съблече куртката, нави нагоре ръкавите на ризата си, пъхна ръце под мишниците му и го повдигна. Галени го хвана за краката.

— По-лек е, отколкото си мислех — отбеляза той.

— Да, но трябва да видиш Марк — отвърна Иван.

Двамата го свалиха по тясното стълбище на третия етаж. Може би щяха да го оставят на леглото в спалнята му. Това щеше да му спести малко неприятности. Може би там щеше да успее да заспи. Може би, ако имаше късмет, щеше да се събуди през следващия век, когато от името и света му нямаше да е останало нищо друго освен изопачени легенди.

Но те продължиха покрай вратата на стаята му и го внесоха в старата баня. Вътре имаше древна желязна вана, толкова голяма, че като малък бе плувал в нея.

„Искат да ме удавят. Още по-добре. Ще им позволя.“

— Едно, две, три, на три — каза Иван.

— Просто три — отвърна Галени.

— Добре.

Те го прехвърлиха през ръба и Майлс за пръв път зърна какво го очаква отдолу. Тялото му се опита да се сгърчи, но отдавна неизползваните му схванати мускули му изневериха и пресъхналото му гърло спря яростния му вик.

Стотина литра вода. В които плаваха петдесетина килограма ледени кубчета.

Той потъна в смразяващия студ. Дългите ръце на Иван го потопиха до дъното.

Майлс изплува на повърхността и извика:

— Студе… — но братовчед му пак го натисна надолу. При следващото поемане на дъх:

— Иване, проклет…

На третото изплуване успя да нададе нечленоразделен вой.

— Аха! — весело възкликна Иван. — Значи съм бил прав, че това ще те освести! — После се обърна към Галени, който се беше отдалечил от хвърчащите във всички посоки пръски. — Откакто служи като метеоофицер в лагер „Вечен лед“, повече от всичко мрази студа.

Майлс се изскубна от ръцете на Иван и като плюеше ледената вода, се покатери през ръба и падна до ваната. Тук-там по подгизналата му куртка имаше ледени кубчета. Той сви юмрук и замахна към ухиленото лице на братовчед си.

Улучи го в брадичката. Болката му достави удоволствие. За пръв път в живота си успяваше да го удари.

— Хей! — извика Иван и отскочи назад. — Внимавай! Така можеш да си счупиш ръката.

— Вече не — задъхано отвърна Майлс, спря да се мята и се разтрепери.

Братовчед му разтърка брадичката си и повдигна вежди.

— По-добре ли си?

Майлс му отговори с порой от ругатни и го замери с няколко ледени кубчета.

— Радвам се да го чуя — добродушно каза Иван. — Сега ще ти кажа какво ще направиш и ти ще ме послушаш. Първо, ще отидеш в стаята си и ще съблечеш тая мокра униформа. После ще депилираш отвратителната си брада и ще вземеш горещ душ. След това ще се облечеш. И накрая ще те заведем на вечеря.

— Не искам да излизам — кисело измърмори Майлс.

— Да съм искал съгласието ти? Ти чу ли такова нещо, Дъв?

Галени, който наблюдаваше сцената като хипнотизиран, поклати глава.

— Така — продължи Иван. — Нямаш избор. Приготвил съм във фризера още петдесет кила лед и знаеш, че няма да се поколебая да го използвам.

Майлс виждаше искрения ентусиазъм, изписал се на лицето на братовчед му.

— Това ти доставя удоволствие — изсумтя той накрая.

— Адски си прав — отвърна Иван. — Хайде, върви да се облечеш.

* * *

Докато пътуваха към ресторанта, Иван не престана да го разпитва. После по негова заповед Майлс трябваше да се насили да сложи в уста, сдъвче и преглътне няколко хапки. Когато започна да яде, той откри, че е много гладен, и братовчед му остана доволен.

— А сега — когато довърши десерта си, каза Иван — какво става с теб, по дяволите?

Майлс погледна двамата капитани и по-специално сребърните очи на Галени.

— Първо вие. Илян ли ви прати?

— Той ме помоли да те наглеждам — отвърна Дъв, — тъй като бил останал с впечатлението, че сме приятели. След като пазачът ми каза, че изобщо не си излизал, и след като не отговори на съобщенията, които ти пратих по комуникационния пулт, реших, че е най-добре лично да проверя. Само че… не ми беше удобно да влизам сам, затова повиках Иван. Като член на семейството, той има право да е там. С пълномощията, които получих от Илян, пазачът отключи вратата и ни пусна вътре, така че не се наложи да разбием някой прозорец. — Галени се поколеба. — Освен това не ми се щеше съвсем сам да смъквам тялото ти от някоя греда.

— Нали ти казвах — обади се Иван. — Това не е в неговия стил. Ако някога реши да се самоубие, басирам се, че ще го направи със страхотни експлозии. И ще вземе със себе си много невинни, навярно.

Майлс го изгледа гневно.

— Не… не бях толкова сигурен — рече Галени. — Да го беше видял на излизане от кабинета на Илян. Изглеждаше точно като един мой войник, когото извадих от катастрофирал гравитоскутер.

— Ще ви обясня — въздъхна Майлс, — но не тук. На някое по-тихо място. Прекалено е свързано с работа. — Той извърна очи от петлиците на Дъв. — С предишната ми работа.

— Добре — съгласи се Галени.

Върнаха се в замъка и отидоха в кухнята. Майлс смътно се надяваше, че Иван ще му помогне да се напие, ала братовчед му запари чай и го накара да изпие две чаши преди да яхне един стол и да каже:

— Добре. Започвай. Знаеш, че трябва.

— Да. Знам. — Той затвори очи за миг и се зачуди откъде да подхване. От самото начало, навярно. В главата му се въртяха толкова добре репетираните оправдания и опровержения. Най-късото разстояние между две точки беше правата линия. — След миналогодишното ми криосъживяване… се появи проблем. Започнах да получавам припадъци. Конвулсии, продължаващи между две и пет минути. Изглежда, се предизвикват от силен стрес. Криоложката ми каза, че подобно на амнезията, можели да минат от само себе си. Случваха се рядко и като че ли започвах да се оправям. Затова… не споменах нищо на лекарите в ИмпСи.

— Мамка му! — промърмори Иван. — Виждам накъде води това. Каза ли изобщо на някого?

— Марк знаеше.

— Казал си на Марк, а на мен — не?

— Можех да се доверя на Марк… той щеше да направи каквото го помоля. Ти щеше да постъпиш така, както смяташ за редно. — Почти същото бе казал на Куин, нали? Господи!

Устните на Иван потръпнаха, но той не отрече.

— Ясно ви е защо се страхувах, че това може да е еднопосочен билет за пенсионирането ми по болест. В най-лошия случай. И канцеларска работа — в най-добрия. Край на наемниците от Дендарии, край на оперативната работа. Но си помислих, че ако аз или по-скоро корабната ми лекарка тихо реши проблема, Илян няма защо да знае. Тя ми даде някакво лекарство. Струваше ми се, че има ефект. — „Не. Никакви оправдания, по дяволите!“

— И Илян е научил и те е уволнил, нали? Не е ли малко крайно след всичко, което си направил за него?

— Има още нещо.

— О, така ли?

— Последната ми операция… трябваше да освободим един отвлечен куриер на ИмпСи от ръцете на някакви пирати близо до Здрача на Зоав. Носех боен скафандър. И… получих пристъп точно по средата на операцията. Включиха се плазмените ми пистолети. Едва не съсякох нещастния куриер през кръста, но той извади късмет. Откъснах му само краката.

Иван зяпна, после затвори уста.

— Хм… разбирам.

— Не, има още. Това беше престъпна глупост от моя страна. Но онова, което направих после, беше фатално. Фалшифицирах доклада си. Написах, че нещастният случай с Ворберг се е дължал на повреда в скафандъра.

Галени ахна.

— Илян каза… че си подал оставка. Но не спомена по чие искане и защо, а аз не посмях да го попитам. Не можех да повярвам. Реших, че може би започвате някакъв нов номер, някакво вътрешно следствие или нещо подобно. Обаче дори ти не би могъл да подправиш изражението си.

Иван все още се съмняваше.

— Излъгал си Илян?

— Да. И после документирах лъжата си. Каквото и да правиш, трябва да го правиш добре, нали? Не съм подал оставка, Иване. Уволниха ме. Чисто и просто.

— Той наистина ли ти откъсна сребърните очи? — Очите на Иван се разшириха.

— Кой ти го каза?

— Поне така изглеждаше — изсумтя Галени. — И Хароче си помисли същото.

„Още по-лошо. Той се разплака, Иване.“ Майлс никога през живота си не бе виждал Илян да плаче.

— Не. Аз ги откъснах. Сам. — Той се поколеба. — Получих последния си припадък в кабинета му. Точно пред него. Струва ми се, споменах, че пристъпите се предизвикват от стрес.

На лицето на братовчед му се изписа съчувствено изражение.

Галени въздъхна.

— Хароче също не можеше да повярва. Според него всички в щаба на ИмпСи знаели, че Илян адски те цени.

„Нейсмит беше най-добрият, о, да.“

— След операцията на Дагула IV няма начин да не ме цени. — Но от спасителната мисия на Дагула бяха изтекли почти четири години.

— А Хароче не си хвърля думите напразно. Чувал съм, че се е издигнал от най-ниското стъпало. Той каза, че те подготвяли за наследник на Илян.

Майлс сепнато повдигна вежди.

— Невъзможно. Ръководството на цялата Служба изисква съвсем други качества. Аз съм оперативен агент. Най-малкото, имам отрицателно отношение към всякакви устави. Не съм… не бях готов за работата на Илян.

— Така каза Хароче. Изглежда, са имали намерение да те повишат и да те направят негов заместник. Пет години във вътрешния отдел и щеше да си готов да заемеш мястото на Илян.

— Глупости! Не и във вътрешния. Виж, ако трябваше да ръководя нещо, по-логично решение щеше да е галактическият отдел на Комар. Поне там имам известен опит.

— Като са искали да те пратят при Хароче, те са се надявали да запълнят точно тези празноти в опита ти. Веднъж Илян ми каза, че като агент във вътрешния отдел, генералът лично се справил с четири сериозни заговора срещу императора. Освен случая „Равнец“, който му осигури повишението. Може би Илян се е надявал Хароче да ти предаде опита си.

— Нямам нужда… — започна Майлс, после затвори уста.

— Какъв е този случай „Равнец“, и ако е толкова важен, защо не съм чувал за него? — попита Иван.

— Класически пример за контратерористична операция — отвърна Галени. — Илян кара всичките си нови аналитици да го изучават.

— За това се знае само в ИмпСи — поясни Майлс. — Тъй като историята завърши успешно, не се разчу нищо. Такъв е характерът на нашата работа. Успехите се запазват в тайна и не получаваш никаква благодарност, а провалите са скандални и ти носят само обвинения. — „Вземи моята кариера например…“

— Една хиперизолационистка фракция — продължи Дъв — се беше обединила с граф Вортрифрани. Готвеха се да разбият стар скоков товарен кораб, казваше се „Равнец“, в императорската резиденция. Корабът беше достатъчен, за да унищожи напълно двореца, даже без експлозивите, с които щяха да го натъпчат. Тъкмо експлозивите обаче бяха грешката им, защото те привлякоха вниманието на групата на Хароче. Вортрифрани се дистанцира от терористите, но след това изгуби поддръжниците си и оттогава не е… хм… посрамвал Империята.

Иван запремигва.

— Апартаментът на майка ми не е много далеч от резиденцията…

— Да, човек се пита колко души във Ворбар Султана са щели да загинат, ако онези бяха улучили целта си.

— Хиляди — промълви Майлс.

— При първа възможност трябва да благодаря на Хароче — каза Иван.

— По онова време не бях на Бараяр — въздъхна Майлс. — Както обикновено. — Той сподави ирационалния си пристъп на завист. — Никой не ми е споменавал за това евентуално повишение. Кога… е трябвало да ми сервират тая подла изненадка?

— Явно до края на годината.

— Мислех, че съм направил „Дендарии“ прекалено ценни за ИмпСи, за да ме прехвърлят на друга работа.

— Е, май си се попрестарал.

— Шеф на ИмпСи на трийсет и пет. Слава Богу, че поне това си спестих. Е, на Хароче нямаше да му е много приятно да обучава някакво си ворско пале, само за да го повишат вместо него. Би трябвало да е много облекчен.

— Всъщност, изглежда, наистина е така — малко извинително отвърна Галени.

— Ха! — мрачно възкликна Майлс. — Между другото, Дъв, струва ми се, е очевидно, че това, което ви разказах, е поверителна информация. Официалната версия в щаба на ИмпСи и навън е, че съм пенсиониран по болест.

— Така каза Илян, когато го попита Хароче. Но не спомена нищо друго.

Иван се извини и излезе от кухнята. Майлс замислено се загледа в чаената си чаша. Сега вече навярно щеше да успее да заспи. Всъщност това бе единственото му желание. Братовчед му обаче се върна и остави до масата голяма раница.

— Това пък какво е? — подозрително попита Майлс.

— Багажът ми — отвърна Иван. — За два дни.

— Няма начин да се нанесеш тук!

— Да не би да няма достатъчно място? Тук има повече стаи, отколкото в хотел.

Майлс разбра, че няма да спечели спора.

— Това е страхотна идея за нова кариера. Хотел „Воркосиган“.

— Евтини ли ще са стаите? — повдигна вежди Иван.

— Не, по дяволите. Ще им взимам по цяло състояние. Той замълча за миг. — И кога възнамеряваш да се изнесеш?

— Не и докато не доведеш тук други хора. Докато оправиш проблема с главата си най-малкото ще имаш нужда от шофьор. Между другото, видях скутера ти в гаража. Бил на ремонт, как ли не! И някой трябва да готви и да се грижи да ядеш. И да чисти след теб.

— Аз не разхвърлям чак толкова…

— И да чисти след всички други — безмилостно продължи братовчед му. — Тази къща се нуждае от поддръжка, Майлс.

— Като всеки друг музей? Не знам.

— Ако това означава, че не знаеш дали искаш други хора, сам се сещаш, че нямаш избор. Ако означава, че не знаеш откъде да ги намериш… искаш ли майка ми да се заеме с това?

— Хм… мисля, че предпочитам сам да ги избера. Тя ще го направи прекалено прилично и точно, ако използвам стария израз на сержант Ботари.

— Добре. Избери ги сам, иначе ще се обърна към нея. Как ти звучи тази заплаха?

— Страшно.

— Тогава действай.

— Не смяташ ли, че мога да мина и само с един човек? Да шофира, да готви…

— И да те гони, и да те кара да си пиеш гадното лекарство ли? За тази цел ти трябва Баба, който да ти намери жена. Защо не започнеш с шофьор и готвачка и после да продължиш?

Майлс уморено сбърчи лице.

— Виж — каза Иван. — Ти си скапан ворски лорд във Ворбар Султана. Този град е наш. Живей си живота! Поне веднъж се забавлявай!

— Да не си си изгубил ума?!

— Ти не си гостенин в замъка Воркосиган, Майлс. Ти си единствен наследник или поне беше, докато не се появи Марк, а той има свое лично богатство. Поне разшири обсега на възможностите си! Досега си работил само при Илян. Напоследък все едно че изобщо не си живял.

„Това е самата истина. Живееше Нейсмит.“ Но Нейсмит вече беше мъртъв — в крайна сметка убит от онази иглена граната на Джаксън Хол, макар че бе трябвало да измине цяла година, докато го осъзнае.

Майлс беше чел за мутанти — сиамски близнаци. Понякога единият умираше пръв и оставяше другия свързан с труп в продължение на часове или дни. Лорд Воркосиган и адмирал Нейсмит, сиамските близнаци. „Повече не искам да мисля за това. Изобщо не искам да мисля за това.“

— Хайде… да си лягаме, Иване. Късно е, нали?

— Достатъчно късно — отвърна братовчед му.