Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 18

Двата дни станаха три. Дори лейди Алис едва издържаше. Почивките й постепенно се удължиха и посещенията й при Илян ставаха все по-кратки. Майлс го понасяше търпеливо, но се чудеше защо го прави. Дали Саймън щеше да си спомня нещо? „Дали аз ще мога да го забравя?“

Илян вече не буйстваше, ала изблиците му бяха внезапни и непредвидими. Лекарите взеха решение да не се опитват да го държат в съзнание по време на операцията. Анализът на висшите му нервни функции щеше да почака. Когато го упоиха и подготвиха, Майлс се изпълни с огромно облекчение.

Като личен наблюдател на Грегор, той влезе в операционната. Никой не предложи да изчака навън. „Къде ще седи този четиридесеткилограмов имперски ревизор? Където му скимне.“ Един от санитарите му помогна да облече малко голямата стерилна престилка и го настани на удобен стол пред холомониторите, които записваха всяка подробност от процедурата в и извън черепа на Илян. Разбира се, можеше да наблюдава операцията и на живо, но все пак предпочиташе мониторите.

Санитарят депилира малък правоъгълник в средата на скалпа на Илян, което навярно дори не се налагаше, тъй като пациентът почти нямаше коса. Майлс смяташе, че вече би трябвало да е свикнал с гледката на кръв, но стомахът му въпреки това се сви, когато хирургът сръчно разряза плътта и костта. След това вкара вътре електронните си микроскалпели и се наведе над главата на Илян. Майлс отново насочи вниманието си към мониторите.

Останалата част от операцията отне само петнадесет минути. Лекарят обгори с лазер малките кръвоносни съдове и нерви на чипа, после с малък ръчен трактор го извади от матрицата и го пусна в съд с разтвор, подаден му от нервния доктор Авакли.

Биокибернетикът и неговият асистент незабавно отнесоха имплантанта в лабораторията. На излизане Авакли спря и погледна към Майлс, сякаш очакваше да го последва.

— Идвате ли, милорд?

— Не. По-късно. Продължавайте, господин адмирал.

Хирургът залепи парченцето от черепа на мястото му и почисти разреза. Остана да личи само тънка червена линия. Котката Зап оставяше много по-неприятни наглед драскотини.

Хирургът се изправи и разкърши рамене.

— Е, това е. Ваш е, доктор Руибал.

— Беше… по-просто, отколкото очаквах — отбеляза Майлс.

— Няколко пъти по-просто, отколкото трябва да е било самото имплантиране — съгласи се хирургът. — Когато за пръв път видях картата на чипа, направо се ужасих: помислих си, че ще се наложи да освободя всички нервни връзки от другия им край, през мозъка, но после разбрах, че мога просто да ги оставя там.

— Това няма ли да има някакви последствия?

— Не. Просто ще си останат вътре, абсолютно инертни и безобидни. Като всеки отрязан проводник, по който вече не тече ток.

— Да го извадя ли от упойка? — попита анестезиологът доктор Руибал и хирурга.

— Да. Събудете го — каза Руибал. — Да видим какво сме направили.

Изсъскване на спринцовка. Известно време анестезиологът следеше ускореното дишане на пациента, след това по даден от хирурга знак го екстубира. Бледото лице на Илян постепенно порозовя.

Илян отвори очи, примижа и плъзна поглед от лице на лице. После облиза с език пресъхналите си устни.

— Майлс? Къде съм, по дяволите? Какво правиш тук?

Сърцето на Майлс се сви. Ала макар и неуверен, Илян продължаваше настойчиво да го гледа.

— Ти си в операционната в клиниката на ИмпСи, Саймън. Чипът ти се повреди. Непоправимо. Току-що го извадихме.

Илян се намръщи.

— Какъв е последният ви спомен, господине? — попита Руибал.

— Спомен ли? — Илян потръпна, повдигна дясната си ръка към слепоочието си, после я отпусна. — Всичко е… като сън. Кошмар.

Руибал сбърчи вежди.

— Кой… взе това решение? — попита Илян и посочи главата си.

— Аз — призна Майлс. — Или по-точно посъветвах Грегор и той се съгласи.

— Грегор ли те прати тук?

— Да. — Майлс мислено потръпна.

— Добре — въздъхна Саймън. — Ами ИмпСи? Какво се случи? Колко време?…

— В момента зад комуникационния ти пулт седи генерал Хароче.

— Лукас ли? А, добре.

— Той овладя положението. Освен случая с теб няма сериозни кризи. Можеш да си починеш.

— Наистина съм уморен — призна Илян. Изглеждаше напълно съсипан.

— Не съм изненадан — отвърна Майлс. — Това продължава повече от три седмици.

Руибал отново влезе в ролята си на невролог и направи първите няколко изследвания. Илян не се оплака от нищо по-сериозно от слабо главоболие и болки в мускулите и макар с известно удивление да разгледа ожулените кокалчета на ръцете си, не попита за тях. Когато тръгнаха да го пренасят в стаята му, Майлс го последва.

Руибал го спря в коридора.

— Ще започна когнитивните тестове веднага щом се възстанови физически, с други думи, щом се нахрани и се наспи.

— Кога може да… не, предполагам, че още е рано за това — каза Майлс. — Щях да попитам кога може да се прибере у дома.

Руибал сви рамене.

— Ако не се появят усложнения, ще го изпиша след два дни. Ще трябва да идва тук на ежедневни прегледи, разбира се.

— Толкова скоро?

— Както видяхте, операцията не беше много сериозна. Може да се определи почти като козметична. Физически.

— А нефизически?

— Ще трябва да установим.

Майлс върна престилката на санитаря и отново облече куртката си. После надникна в един от страничните офиси. Лейди Алис Ворпатрил търпеливо чакаше вътре.

— Свършиха — съобщи той. — Засега всичко е наред. Отново изглежда нормален, макар че е малко унил. Ако искаш, можеш да го видиш.

— Искам. — Лейди Алис стана и мина покрай него.

Майлс се запъти към лабораторията в дъното на коридора, в която работеше екипът на доктор Авакли.

Вече бяха сканирали чипа, но все още не бяха започнали да го разглобяват. Малко встрани от другите стоеше висок слаб мъж, който веднага привлече вниманието на Майлс.

Сега доктор Вон Уедел, навремето известен като доктор Хю Канаба от Джаксън Хол, имаше по-светла кожа, по-тъмна коса и светлокафяви очи. Подчертаните му скули и нос му придаваха още по-изискан вид. Но интелектуалното превъзходство, което излъчваше, си оставаше същото.

Уедел забеляза Майлс и очите му се разшириха. Майлс мрачно му се усмихна. Докторът не можеше да е забравил „адмирал Нейсмит“. Двамата се отдалечиха от другите и тихо заговориха.

— Добро утро, доктор Уедел. Радвате ли се на новата си самоличност?

Ученият, успял да се възстанови от първоначалната си изненада изсумтя:

— Хм, да. А вие… радвате ли се на своята?

— Всъщност това е старата ми самоличност.

— Наистина ли? — Уедел повдигна вежди и плъзна поглед по униформата, ордените и златната верига на шията на Майлс. — Да разбирам ли, че вие сте имперският ревизор, на когото трябва да благодаря за прекъсването на работата ми в Института?

— Точно така. Понякога ние, поданиците на Империята имаме изненадващи задължения — вече би трябвало да сте го научили. Такава е цената да си бараярец. Една от цените.

— Поне климатът ви ми носи известна утеха — въздъхна Уедел.

В сравнение с климата на Джаксън Хол, разбира се. И биологът не говореше само за времето.

— Много се радвам, че сте доволен — каза Майлс. — Ако знаех, че ще ви видя, щях да ви донеса поздрави от сержант Таура.

— Божичко, още ли е жива?

— О, да. — „Но не благодарение на теб.“ — Адмирал Авакли навярно ви е информирал за извънредно деликатния проблем, който възложих на екипа му. Надявам се, че вашият доста богат опит може да им помогне да открият някои интересни галактически връзки. Имате ли вече някакви идеи?

— Няколко.

— С естествени причини ли са свързани, или със саботаж?

— Ще търся следи от саботаж. Ако не успея да открия, ще трябва да приемем, че причините са естествени. Ако е подробен, анализът ще отнеме няколко дни.

— Искам да е максимално подробен. Молекула по молекула, ако се налага.

— Не съм и мислил за друго.

— Освен това… хм, запомнете, че макар да сте в лабораторията на ИмпСи и да участвате в екипа, вие не сте в командната верига на Службата. Ще докладвате лично на мен.

Уедел замислено свъси вежди.

— Това е… много интересно.

— Действайте.

Ученият малко иронично наклони глава.

— Да, милорд… хм… Воркосиган, нали?

— Тази седмица „милорд ревизор“ ще е по-правилно.

— Повишение значи.

— Едва ли бих могъл да се издигна по-нависоко, без да ми потече кръв от носа.

— Това предупреждение ли е?

— Само ви ориентирам. От любезност.

— Аха. Благодаря ви. — Той кимна и отиде да продължи да наблюдава действията на Авакли.

Уедел все още беше ужасен досадник. Но разбираше от молекулярна биология.

След кратък разговор с адмирал Авакли Майлс се обади на Грегор, за да му съобщи за успешната операция. После отиде да види Илян. Завари го да седи на леглото, облечен. Лейди Алис бе до него. При влизането му шефът на ИмпСи се усмихна — първото по-бодро изражение, което Майлс виждаше на лицето му от седмици.

— Здравей. Радвам се, че се оправяш.

— Здравей, Майлс. — Илян предпазливо кимна и докосна челото си, сякаш за да се увери, че главата му си е на мястото. — Откога си тук? Ела.

— От около четири дни. Или пет.

Саймън също гледа униформата и ордените му, после протегна ръка и докосна златната ревизорства верига, която издаде тих мелодичен звук.

— Виж, това е… малко неочаквано.

— Генерал Хароче не искаше да ме пусне при теб. Грегор реши, че това ще ни спести споровете.

— Много находчиво от негова страна — засмя се Илян. — На мен изобщо нямаше да ми хрумне.

— Ако смяташ, че вече си в състояние да се грижиш за себе си, мисля, че не е зле да се прибера вкъщи и да си почина.

— Аз ще поостана — каза Алис, после прибави: — Ти свърши добра работа, Майлс.

Той сви рамене.

— По дяволите, не съм свършил чак толкова много. Просто накарах специалистите да се размърдат.

Едва се сдържа да не отдаде чест, кимна и си тръгна.