Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 13

Иван не изпълни заплахата си да се погрижи за лечението на Майлс, защото трябваше да помогне на Лайза да се приготви за заминаването си за Комар. Тя се отби в замъка Воркосиган, за да остави няколко килограма исторически справки за предишни императорски сватби, и нареди на Майлс да ги проучи. Когато се върнеше, леля му несъмнено щеше да има дълъг списък със задачи за всички. А след Иван в списъка се нареждаше Майлс.

Той стъписано прелисти старите книги. Колко от тези овехтели церемонии щяха да измъкнат от музея? От последната императорска сватба бяха минали четиридесет години — венчавката на принц Серж и злощастната принцеса Карийн. Това бе грандиозен цирк, а Серж беше бил само престолонаследник, не император. И все пак Майлс предполагаше, че спазването на ворските традиции поддържа класовата им идентичност. Навярно една грижливо подготвена и проведена церемония щеше да изиграе ролята на социален имуносупресант, който да не допусне отхвърлянето на трансплантираната комарска тъкан от ворското тяло. Алис, изглежда, определено смяташе така, а тя трябваше да разбира от тези неща — родът Ворпатрил бе един от най-старите.

Майлс мрачно се замисли за бъдещите си задължения. Функцията на императорски секундант имаше политическо и социално значение, но въпреки това той се чувстваше също толкова полезен, колкото гипсова градинска статуя, държаща лампа. Е… до този момент дългът го беше натоварвал и с много по-странни задачи. Може би предпочиташе да чисти замръзващите канали край лагер „Вечен лед“? Или да бяга на Джаксън Хол от главорезите на някой побъркан местен барон?

„Не отговаряй на този въпрос, момче.“

Лейди Алис беше оставила за своя временна заместничка като бавачка на императора Дру Куделка, съпругата на комодора и майка на Делия. Майлс го откри, когато мадам Куделка му се обади, за да го покани на поредния пикник на Грегор. Той пристигна малко по-рано през източната колонада и се натъкна на тълпа мъже в парадни червено-сини униформи, току-що излизащи от някаква свръхофициална сутрешна церемония. Майлс се отдръпна настрани и остави офицерите да минат, като се опитваше да скрие завистта си.

Един от мъжете бавно се спусна по стълбището, като се опираше на парапета. Майлс незабавно го позна и потисна желанието си да се скрие зад най-близкия подкастрен храст. Лейтенант Ворберг. Ворберг никога не бе виждал лицето на адмирал Нейсмит. Днес очевидно Грегор раздаваше различни имперски награди. Самият той имаше цял куп такива в чекмеджето си — по някое време Илян престана да му ги връчва, навярно от страх, че заплахата на Майлс някой път да си ги сложи наведнъж не е просто шега. Но това очевидно беше първата сериозна награда на Ворберг, защото я носеше с очевидно самодоволство.

Майлс не успя да се сдържи.

— А, Ворберг, нали? — попита той, когато лейтенантът минаваше покрай него.

Ворберг неуверено запремигва, после лицето му се проясни.

— Воркосиган? Виждал съм ви в щаба на галактическия отдел на Комар, струва ми се. — Той сърдечно стисна ръката му.

— За какво получихте този талисман против лош късмет? — кимна Майлс към гърдите му. — Или не бива да питам?

— Не е чак толкова секретно. Бях на обичайна куриерска мисия край Здрача на Зоав. Шайка проклети пирати плениха кораба, с който пътувах.

— Само не някой от нашите куриерски кораби! Щях да чуя за това. Щеше да се вдигне страхотен шум.

— Ще ми се да беше така. Тогава ИмпСи може би щеше да прати на помощ достатъчно сили. Не, беше просто товарен кораб, регистриран на Зоав. Та с безграничната си мъдрост и несъмнено по съвета на някой стиснат счетоводител, който ми е запазил място на онзи проклет кораб, ИмпСи изнамери някакви евтини наемници. Беше страхотен провал. — Той поверително сниши глас. — Ако някога изпаднете в беда, избягвайте бандата клоуни, които се наричат „Флот на свободните наемници от Дендарии“. Те са убийствени.

— Нали идеята е точно такава?

— Не и за вас.

— Аха. — Някой сигурно бе казал на Ворберг, че е бил улучен от своите. Лекарката, навярно: тя беше неизлечимо честна.

— Но аз съм чувал за „Дендарии“. Искам да кажа, очевидно сред тях има бараярски отстъпници, иначе нямаше да използват името на най-известната географска особеност на моята област. Освен ако сред тях не е имало някой любител на военната история, който е бил впечатлен от партизанските операции на дядо ми.

— Един от старшите им офицери е изгонен бараярец, да. Срещнах се с него. Говори се, че командирът им бил бетанец. Мислех, че „Дендарии“ са добри.

— Не особено.

— Но вие сте тук, нали? — ядосано попита Майлс, после се овладя. — Е… значи вече се връщате на работа, така ли?

— Няколко седмици ще трябва да остана в щаба. Не виждам защо краката ми да не дооздравеят по време на пътуване, но явно докторите смятат, че ако се наложи, трябва да мога да тичам с всички сили.

— Така е — мрачно призна Майлс. — Ако самият аз бях действал малко по-бързо… — Той замълча.

Ворберг, изглежда, чак сега забеляза цивилното му облекло.

— И вие ли сте в отпуска по болест?

— Пенсиониран съм по болест — лаконично отвърна Майлс.

— О! — Лейтенантът се притесни. — Но… аз мислех, че шефовете планират нещо специално за вас. — Ворберг може и да не бе наясно какъв е Майлс, но знаеше точно какъв е баща му.

— Не. Благодарение на една иглена граната.

— Това ми се струва още по-неприятно от плазмен пистолет. Съжалявам. Какво възнамерявате да правите?

— Всъщност не знам.

— Ще се върнете ли в своята област?

— Не… Имам, хм, обществени задължения, които известно време ще ме задържат във Ворбар Султана. — Все още официално не беше съобщено за годежа на Грегор. По някое време новината несъмнено щеше да се разчуе, но определено не и от Майлс. Когато започнеха сватбените приготовления, ИмпСи щеше да стане адски оживено място. Ако все още работеше там, тъкмо сега беше моментът да замине на някаква продължителна и много далечна галактическа операция. Но не можеше да го обясни на Ворберг. — Домът Воркосиган все пак е… мой роден дом.

— Навярно пак ще се видим. Желая ви успех.

— И на вас. — Майлс небрежно отдаде чест и отмина. Лейтенантът, разбира се, не отвърна на цивилен, а само любезно кимна.

Майордомът на Грегор го придружи на поредното градинско парти, този път без кон и не толкова интимно. Присъстваха близкият приятел на императора граф Хенри Ворволк и неговата графиня. Целта на събирането очевидно бе да представят бъдещата булка на следващия кръг от императорски познати, по-далечни от Алис, Майлс и Иван. Грегор малко закъсня, след като явно беше преоблякъл парадната си униформа.

Мястото на Алис заемаше Дру Куделка, майката на Делия. Преди да се омъжи за Куделка, Дру бе служила като лична телохранителка на Грегор и беше ръководила охраната на майката на Майлс. Ясно се виждаше, че императорът се безпокои дали Дру и Лайза ще се спогодят.

Нямаше защо да се тревожи. С изключителен опит в столичното общество, мадам Куделка се разбираше с всички.

Както обикновено, Лайза също се справяше чудесно. Тя притежаваше инстинкта на посланик, беше наблюдателна и никога не повтаряше една и съща грешка. Навярно щеше да оцелее дори ако я оставеха сама в бедняшките квартали на някой бараярски град или в далечната провинция, ала бе ясно, че може да се справи с бараярските галактически отношения.

Въпреки целта на упражнението, Грегор успя да отведе за малко годеницата си. Майлс седна на една от пейките заедно с Делия Куделка.

— Как е баща ти? — попита той. — Би трябвало да отида да го видя.

— Да, той се чудеше защо го избягваш. После научи за пенсионирането ти. Каза ми да ти предам, че ужасно съжалява. Знаеше ли вече, че ще се случи, когато ходихме на официалната вечеря?

— Отчаяно се надявах, че някак ще ми се размине.

— Как е твоят капитан Галени?

— Въпреки мнението на всички, Дъв не е моя лична собственост.

Тя нетърпеливо сви устни.

— Знаеш какво имам предвид. Как понася годежа на Лайза с Грегор? Бях убедена, че е влюбен в нея.

— Всъщност не много добре — призна Майлс, — но ще го преживее. Просто я е ухажвал прекалено бавно, поне така мисля. И Лайза сигурно е решила, че не го интересува… Между другото, как са отношенията ви с Иван? Не знам дали трябва да ти се извиня, че онази вечер ти го отмъкнах.

— А, Иван ли?

Майлс се усмихна.

— С нетърпение ли очакваш сватбата?

— Ами, мама е ужасно развълнувана, най-малкото заради Грегор. Вече е приготвила всичките ни дрехи и се чуди дали сестра ми Карийн може да се върне от Бета, за да присъства. Питам се дали не смята сватбите за заразни. Мама и татко постоянно ни подхвърлят намеци, че им се искало някой ден пак да си останат сами вкъщи.

— Ами ти?

— Е, ще има танци. — Лицето й грейна. — И може би интересни мъже.

— Иван не е ли интересен мъж?

— Казах „мъже“, не момчета.

— Той е почти на трийсет. Ти на колко си, на двайсет и четири?

— Не става въпрос за годините. Момчетата просто искат да спят с момичетата. Мъжете искат да се оженят и да си подредят живота.

— Абсолютно сигурен съм, че и мъжете искат да спят с момичета — малко извинително отвърна Майлс.

— Е, да, но това желание не е чак толкова всепоглъщащо. Останали са им малко мозъчни клетки и за други функции.

— Само не ми казвай, че и с жените не е същото.

— Ние навярно сме по-взискателни.

— Статистиката не подкрепя този аргумент. Почти всички се женят. Жените не може да са чак толкова взискателни.

Делия се замисли.

— Само в нашата култура е така. Карийн казва, че на Бета било различно.

— На Бета всичко е различно.

— Значи може би просто е заразно.

„Тогава защо не се заразя и аз?“

— Изненадан съм, че още не са отвлекли някоя от вас.

— Мисля, че е защото сме четири. Мъжете се приближават до нас и внезапно се объркват към коя точно да се насочат.

— Разбирам. — Заедно русокосите сестри Куделка бяха извънредно обезкуражаващо явление. — Значи се опитваш да се избавиш от сестрите си, така ли?

— Естествено — въздъхна Делия.

Покрай тях минаха граф и графиня Ворволк и спряха да поговорят. Накрая Майлс и Делия се върнаха при мадам Куделка и партито завърши. Той се прибра в замъка и усърдно се зае с домашната работа, която му беше оставила лейди Алис.

* * *

След вечеря, когато Майлс се бе оттеглил в Жълтия салон, преглеждаше месечния отчет на Ципис, водеше си бележки и все още упорито пренебрегваше купчината подвързани с кожа прашни томове в ъгъла, се появи Мартин.

— Дошъл е един човек — с известно удивление съобщи той. Като новоизпечен иконом, длъжност, която изпълняваше освен задачите си на шофьор и понякога мияч на чинии, младежът беше получил инструкции за съответните начини на въвеждане на гостите и превеждането им през лабиринта на къщата. Навярно бе време да получи и кратък обзор върху съответните принципи.

Майлс остави четящото си устройство.

— Хм… пусна ли го вътре? Не е някой пътуващ търговец, надявам се.

В салона влезе Дъв Галени. Беше униформен. Не изглеждаше въоръжен. Всъщност изглеждаше просто уморен. И малко измъчен, ала без онази едва забележима нервност, която вещаеше неприятности.

— А, влизай — каза Майлс. — Заповядай, седни.

Галени сковано се отпусна на един от столовете.

— Искаш ли… нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Хм… тогава това е всичко, Мартин. Благодаря ти. — След няколко секунди момчето разбра намека и се оттегли.

Майлс нямаше представа накъде води това, така че просто повдигна вежди.

Галени неловко се прокашля.

— Струва ми се, че ти дължа извинение. Не бях на себе си.

Майлс се отпусна. Навярно всичко щеше да мине добре.

— Да. Но е разбираемо. И няма смисъл повече да говорим за това.

Дъв кимна.

— Надявам се, че онази вечер не си се обаждал и на други.

— Не. Но не съм дошъл за това. Появи се нещо много по-сериозно.

„Сега пък какво? Омръзна ми от усложнени любовни връзки…“

— Какво?

— Този път е професионална дилема, не лична.

„Аз вече не съм в ИмпСи“ — предпазливо не отбеляза Майлс. И зачака.

Галени се намръщи още повече.

— Кажи ми… някога хващал ли си Саймън Илян в грешка?

— Ами например, че ме уволни — кисело рече Майлс. Галени махна с ръка.

— Не. Искам да кажа истинска грешка.

Майлс се поколеба.

— Той не е свръхчовек. Случвало се е да бърка, макар и не много често. Той постоянно сравнява теориите си с новата информация.

— Не сложни грешки. Прости.

— Всъщност не. — Майлс се замисли. — А ти?

— Никога досега. Обаче не съм работил много с него, нали разбираш. Виждаме се само на седмичната оперативка с моя отдел. Но през последните три дни се случиха четири… странни инцидента.

— Инциденти ли? Какви по-точно?

— Първият… той ме помоли за едно извлечение, което подготвях. Довърших го и му го пратих. Два часа по-късно Илян ме повика и го поиска пак. Смутих се, после секретарят му потвърди, че съм го пратил, и каза, че вече му го бил предал. Илян намери шифрования диск на бюрото си и се извини. След което забравих за случая.

— Може би просто го е пропуснал — предположи Майлс. Галени сви рамене.

— Вторият инцидент беше съвсем незначителен, просто една докладна от неговия офис с грешна дата. Обадих се на секретаря му и той я поправи.

— Хм.

Дъв си пое дъх.

— Третият случай пак беше докладна с грешна дата, адресирана до моя предшественик, който от пет месеца не е във Ворбар Султана. Илян искаше последния доклад за един комарско-бараярски търговски флот, завърнал се в орбита преди половин година. Когато се обадих, за да проверя точно какво го интересува, той отрече да е искал такава информация. Върнах му докладната и Илян просто прекъсна връзката. Това се случи тази сутрин.

— Стават три.

— Следобед имахме оперативка. Знаеш обичайния стил на изложение на Илян. С дълги паузи, но с изключително ясни обяснения. Този път… паузите бяха повече. И мисълта му непрекъснато прескачаше, повечето пъти направо объркващо. И ни освободи рано, още преди да сме свършили.

— Хм… каква беше днешната тема?

Галени не отговори.

— Разбирам, че не можеш да ми кажеш, но ако се е отнасяло за сватбата на Грегор, може би Илян в движение е съкращавал информацията — заради теб.

— Ако не ми вярва, изобщо не е трябвало да ме вика — изсумтя Дъв. После неохотно прибави: — Логично предположение. Но не е съвсем… иска ми се да беше там.

Майлс преглътна забележката.

— Какво предлагаш?

— Не знам. ИмпСи хвърли много пари и време, за да ме обучи за аналитик. Аз търся промени в системите. И сега откривам такава промяна. Но съм нов тук, при това комарец до мозъка на костите си. Ти познаваш Илян, откакто се помниш. Преди случвало ли се е такова нещо?

— Не — призна Майлс. — Но всички тези грешки ми се струват съвсем нормални и човешки.

— Ако се бяха случили през по-големи интервали от време, едва ли щях да им обърна внимание. Не искам да научавам подробности, но дали в момента Илян не е под някакво особено голямо напрежение в личния си живот, за което не знае никой в службата?

„Като теб ли, Дъв?“

— Според мен Илян няма никакъв личен живот. Никога не се е женил… петнайсет години живя в един малък апартамент на шест преки от щаба, докато не събориха сградата. Преди две години уж временно се пренесе в един от апартаментите за важни свидетели на първия етаж на ИмпСи и още е там. Не знам какъв е бил на млади години, но очевидно напоследък в живота му няма жени. Нито мъже. Нито овце. Макар че, струва ми се, последната вероятност е най-логична. Овцете няма да проговорят, даже под опиат. Шегувам се — прибави Майлс, след като Галени не се усмихна. — Животът на Илян е като часовник. Обича музика… никога не танцува… не обръща внимание на парфюми и цветя и изобщо на никакви миризми. Това е сетивна информация, която не се пренасочва през чипа му.

— Да. Чудех се за чипа. Мислиш ли, че може да е психоза, нещо като страничен ефект от чипа?

— Едва ли. Не знам много за техническите му характеристики, но от инсталирането му са минали десетилетия и нямаше нищо нередно. — Майлс се поколеба. — По-скоро… стрес? Лек мозъчен удар? Той е над шейсетгодишен… по дяволите, може би просто е уморен. От трийсет години е шеф на ИмпСи. Знам, че се е готвил да се пенсионира след пет години. — Реши да не обяснява откъде има тази информация.

— Не мога да си представя ИмпСи без Илян.

— Не съм сигурен, че тази работа наистина му харесва. Просто я върши адски добре. Натрупал е толкова опит, че почти нищо не може да го изненада. Или да го уплаши.

— Той е установил много личен стил на работа — отбеляза Галени. — Всъщност типично ворски. Повечето небараярски организации се опитват да определят задачите си така, че хората да са взаимозаменяеми елементи. Това гарантира организационната приемственост.

— И не допуска находчивост. Стилът на Илян не е много показен, признавам, но е гъвкав и невероятно надежден.

Дъв повдигна вежди.

— Невероятно ли?

— Обикновено — поправи се Майлс. И за пръв път се запита дали Илян е толкова сив човек по природа. Винаги бе смятал, че това по-скоро е реакция към секретността на професията му.

Галени го погледна в очите.

— Казах ти какво съм забелязал. Имаш ли някакви предложения?

Майлс въздъхна.

— Наблюдавай. Чакай. Това, с което разполагаш досега, дори не е теория. Само шепа вода, която изтича през пръстите ти.

— Но мисля, че на тази вода й има нещо.

— Това е интуиция. Което между другото не е обида. Научил съм се дълбоко да уважавам интуицията. Но не бива да я бъркаш с доказателствата. Не знам какво да ти кажа. Ако Илян наистина има проблеми с паметта, шефовете на отделите трябва да… — Какво? Да вдигнат бунт? Да действат през главата на Илян? Единствените двама души на планетата, които стояха по-високо в йерархията, бяха премиер-министърът Ракоци и император Грегор. — Ако предположенията ти са правилни, все някога ще забележат и други хора. И е най-добре да го каже всеки друг в ИмпСи, освен теб. И освен мен.

— Ами ако всеки си мисли така?

— Хм… — Майлс разтри челото си. — Радвам се, че се обръщаш към мен.

— Само защото отдавна познаваш Илян. Иначе… Не съм сигурен, че изобщо трябва да говоря за това. Не и извън ИмпСи.

— Нито в ИмпСи. Ами Хароче? Той работи под прякото ръководство на Илян от почти толкова време, колкото и аз.

— Навярно тъкмо затова не исках да отида при него.

— Пак ще поговорим, става ли? Ако забележиш още нещо.

— Възможно е да няма основание за тревога — не особено убедено каза Галени.

— Да. Хм… искаш ли все пак да пийнеш нещо?

— Да — въздъхна Дъв.

* * *

След два дни, докато Майлс проучваше ограничения списък на цивилните си дрехи, отбелязваше празнотите в него и се чудеше дали ще е по-просто, ако наеме прислужник и го натовари с тази задача, комуникационният пулт в спалнята му иззвъня. Отначало той не му обърна внимание, после стана от пода и отговори.

Над видеоплочата се появи суровото лице на Илян и Майлс автоматично се изпъна.

— Да?

— Къде си? — рязко попита Илян. Майлс го зяпна.

— Вкъщи. Нали ми се обаждаш тук.

— Знам — ядосано отвърна Илян. — Защо не дойде тук в девет нула нула, както ти беше наредено?

— Моля? Кой ми е наредил?

— Аз. Да си тук точно в девет нула нула и да си носиш бележника. Ще ти хареса. Този път е спасителна операция. Мислех, че даже ще подраниш.

Майлс позна стила на Илян, да. Съдържанието мъгляво му напомняше за нещо.

— За какво става дума?

— За нещо, което са подготвили моите сетагандански аналитици. Може да се окаже много резултатен и евтин тактически трик. Има един господин, полковник Тремонт, който според тях е най-подходящ да подсили отслабващата марилакска съпротива. Но в момента той се намира в сетагандански пленнически лагер на Дагула IV. Това преживяване трябва да е достатъчен мотив за него, ако успеем да го освободим. Анонимно, разбира се. Възнамерявам да ти предоставя значителна свобода по отношение на метода, но искам следните резултати: нов лидер на Марилак и никаква връзка с Бараяр.

Майлс не само познаваше тази операция, но и можеше да се закълне, че Илян бе използвал абсолютно същите думи, за да му я опише. На едно строго секретно съвещание в щаба на ИмпСи, много отдавна…

— Саймън! Дагулската операция беше преди години. Марилакците изтласкаха последните сетаганданци от планетата си миналата година. Ти ме уволни преди месец. Вече не работя за теб.

— Да не си си изгубил ума? — попита Илян и внезапно замълча. Двамата се спогледаха.

Лицето на Илян се промени. Вцепени се.

— Извинявай — промълви той и прекъсна връзката.

Майлс дълго остана пред потъмнелия видеоекран. Сърцето му никога досега не бе туптяло толкова силно. Съобщението на Галени го беше обезпокоило. А сега бе ужасен.