Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (23)

Глава 23

Иван го откри два часа преди разсъмване, не съвсем случайно.

Намираше се на петата пътека във второто помещение, което претърсваше, Оръжия IV. Беше оставил Биологическите материали, Отровите и Хладилната камера за накрая с надеждата, че може да не се наложи да стигне до тях. На негово място Майлс щеше да започне с най-неприятните стаи. Трябваше да признае, че Иван не е такъв глупак, за какъвто се представяше.

Братовчед му излезе в преддверието. През последните няколко часа Майлс проверяваше инвентарните списъци на комуникационния пулт, откакто бе избрал тримата системни специалисти на Хароче и ги беше пратил да работят на горния етаж.

— Аз съм в Оръжия, нали така? — попита Иван като размаха разпечатката с инвентарния списък.

Майлс откъсна вниманието си от химическото описание на номер деветстотин и девет в Отрови: змийска отрова, полианска, три грама.

— Щом така казваш.

— Точно така. Тогава какво прави оная кутийка с надпис „комарски вирус“ на пета пътека, девета лавица, отделение двайсет и седмо? Какво е това, по дяволите, и не трябва ли да е в Биологически материали? Дали някой го е объркал? Няма да отворя проклетата кутия, докато не откриеш какво има вътре. Може да се покрия със зелени гъбички или да се подуя като ония нещастни копелета със сергияргката червеева чума.

— Това беше най-отвратителната болест в съвременната история — съгласи се Майлс. — Но поне не беше смъртоносна. Чакай да проверя. В списъка за Оръжия ли е?

— О, да, точно там.

— Значи трябва да е оръжие. Може би. — Майлс отбеляза мястото, до което бе стигнал, и отвори друг списък. — „Комарският вирус“ носеше кодово обозначение за пълна секретност. Щабът на ИмпСи гъмжеше от хора с достъп до толкова секретни материали. Той се усмихна и отвори файла с ревизорския си печат.

Още не беше прочел първите три реда, когато започна тихо да се смее. Искаше му се да изругае, но не можеше да се сети за достатъчно силна обида.

— Какво има? — изсумтя Иван и проточи шия, за да надникне над рамото му.

— Това не е вирус, Иване. Доктор Уедел трябва да изнесе лекция на момчетата, които са го класифицирали. Това е биоинженерен апоптотичен прокариот. Прокариотът, Иване, прокариотът. Той не представлява опасност за теб, освен ако не си си имплантирал неврочип, за който да не знам. Ето откъде идва… или по-скоро, ето къде се е озовал накрая. — Майлс продължи да чете.

Кутията близо пет години бе събирала прах в двадесет и седмо отделение, на девета лавица, от деня, в който я беше донесъл офицер от комарския отдел. Агентите на имперското контраразузнаване бяха открили прокариота във Ворбар Султана при арест на терористи, свързани с… покойния Сер Гален, убит на Земята в опит да изпълни последния си сложен, драматичен и безуспешен заговор за унищожаване на Бараярската империя и освобождаване на Комар. Когато Сер Гален беше създал Марк.

— По дяволите — изсумтя Иван. — Да не би проклетият ти клонинг да има нещо общо с това?

— Брат — поправи го Майлс. Същите опасения измъчваха и самия него. — Не виждам как. Той е на Бета от около половин година. Баба ми може да потвърди.

— Щом искаш потвърждение — отвърна братовчед му, — трябва да си мислиш същото като мен. Дали пак не се е престорил на теб?

— Не и без да се подложи на пълна диета.

Иван се ухили.

— Със съответните лекарства може да се направи.

— Едва ли. Гарантирам ти, Марк никога повече няма се опита да играе моята роля. Така или иначе, ще наредя официално да проверят къде е, просто за да не допусна всички да се втурнат в тая посока и да стигнат до задънена улица. Офисът на ИмпСи в нашето посолство на Бета постоянно го държи под око, защото Марк е… такъв, какъвто е.

Майлс продължи да чете. Връзката с Джаксън Хол също беше съвсем ясна. Прокариотът наистина бе направен по поръчка на комарските терористи и първоначалната му цел отново беше Илян — хаосът в ИмпСи трябваше да съвпадне с убийството на тогавашния премиер-министър граф Арал Воркосиган. При разследването агентите бяха стигнали до производителя и бяха открили прехвърлената сума в банковата сметка на биохимическата лаборатория. Новото, току-що започнато разследване рано или късно трябваше да установи същите данни: по-късно, ако се наложеше изцяло да повторят всичките си действия, или по-рано, ако организацията се излекуваше от колективната си амнезия и забележеше информацията в собствения си архив. От три до осем седмици, пресметна Майлс.

— Това обяснява… поне инсценировката — измърмори той.

Иван повдигна вежди.

— Как?

— Аз се натъкнах на това откритие в обратния ред. Искали са мнимото ми идване тук да бъде открито, да, неизбежно, но не е трябвало да бъде открито първо. Тези данни… — Майлс махна с ръка към екрана — е трябвало да привлекат вниманието към склада. Вместо да започнат с регистрите и после да проверят инвентара, следователите щяха да започнат с двайсет и седмо отделение и после да видят кой е идвал тук. И тогава щяха да попаднат на мен, току-що уволнен офицер, който няма работа в склада. Така инсценировката щеше да е много по-убедителна.

Той замълча за миг и подреди мислите си. После се обади в Криминологията на ИмпСи и повика старшия дежурен офицер. След това набра домашния номер на доктор Вон Уедел.

Включи се автоматичен секретар, който му каза да остави съобщение. Уедел, изглежда, не искаше да нарушават спокойния му сън. Майлс отново опита, със същия резултат. После изчака цели три секунди, за да възвърне самообладание, обади се на имперската гвардия и нареди на дежурния офицер да прати двама от най-едрите униформени сержанти в жилището на биолога със заповед на всяка цена да го събудят и незабавно да го доведат в щаба на ИмпСи.

И все пак мина цяла вечност — навън сигурно вече почти се разсъмваше, — докато най-после събере цялата група в Оръжия IV. Уедел все още мърмореше под нос, че са го събудили толкова грубо посред нощ. Стига благоразумно да не повишаваше глас, Майлс предпочиташе да не му обръща внимание. Двамата с Иван не бяха мигнали цяла нощ.

Криминологът пръв получи думата, за да даде заключения за външния вид на малкия запечатан биоконтейнер.

— Местен е няколко пъти — каза той. — Има отпечатъци от пръсти, не съвсем отскоро… — Офицерът надлежно ги записа с лазерен скенер, за да ги сравни с отпечатъците на персонала от склада, а после и с останалата част от населението на Империята, ако се наложеше. — Сигналната система изобщо не се е активирала при изнасянето на контейнера от склада. Няма косми и нишки. Едва ли ще открием много прах, като се имат предвид въздушните филтри в помещението. Повече нищо не мога да кажа. Ваш ред е, господа.

Той отстъпи назад. Иван се приближи, свали кутията от лавицата и я постави на осветената маса, донесена специално за целта. Контейнерът бе затворен с елементарен цифров шифър. Иван го откри в инвентарния си списък, набра го и повдигна капака.

— Такааа — провлачи той, когато надникна вътре и после отново направи справка със списъка си. Изолираната с гел кутия беше разделена на шест части. Три от тях бяха пълни с кафяви капсули, достатъчно малки, за да бъдат глътнати от дете. Останалите бяха празни. — Шест запечатани капсули, поне така пише тук, едната извадена за проучване преди пет години и отбелязана като унищожена. Трябва да са останали пет — само че тук са три. — Иван даде знак и криминологът отново се наведе над контейнера, за да провери ключалката отвътре.

„Всичко е ясно!“ — мислено извика Майлс. Извадената преди пет години капсула щеше да усложни нещата, но лабораторните записи навярно щяха да им помогнат.

— Искате да кажете, че цяла седмица съм си блъскал главата да възстановя оная гадост, докато тук е имало непокътнати образци, така ли? — изпъшка Уедел.

— Да — усмихна се Майлс. — Надявам се, че обичате иронията.

— Не и в този час.

Криминологът вдигна глава.

— Ключалката не е разбивана.

— Добре — отвърна Майлс. — Контейнерът отива в Криминологията за пълно проучване. Иване, не се отделяй от него нито за миг. Уедел, вземете един от образците за молекулярен анализ — искам да потвърдите, че наистина е същата гадост, която извадихте от чипа на Илян. Няма да напускате сградата — можете да получите същата лаборатория в клиниката и всичко каквото ви трябва, но никой — никой — освен вас да не докосва образеца. Ще докладвате единствено на мен. Последните две капсули ще бъдат поставени в нов контейнер на лавицата, заключен с моя ревизорски печат. Надявам се, че този път нищо няма да изчезне. — „Макар да ми се струва, че в джоба ми ще е на по-сигурно място.“

* * *

Хароче, гадината, се бе прибрал да спи един час след полунощ. Докато го чакаше да дойде, Майлс закуси в кафенето на ИмпСи. Това беше грешка, разбра той, когато установи, че клюма над чашата с кафе. Не можеше обаче да си позволи почивка.

Когато генералът се появи, Майлс се прозяваше. И Хароче се прозяваше.

— Е, лорд Воркосиган, някакъв напредък?

— О, да. — Майлс бързо го информира за събитията от последните часове. Когато свърши, Хароче вече бе съвсем буден.

— По дяволите! — въздъхна временният шеф на ИмпСи. — По дяволите. С това отпада и последната надежда да не е вътрешна работа.

— Боя се, че е така.

— Така че имаме нов списък. Колко души може да са знаели за капсулите?

— Като начало, инвентаризиращите групи в склада през последните пет години.

— И агентите, които са ги открили и донесли — прибави Хароче.

— И всеки, който е работил тук по онова време и може да е бил приятел с тези агенти. — Майлс започна да брои. Чудеше се дали ще му стигнат пръстите. — Контейнерът е затворен с печата на шефа на комарския отдел, предшественика на Алегро. По онова време самият Алегро все още е работил на Комар като началник на местното бюро. Проверих. Освен това… всички комарци от онези революционни групи, които не са били арестувани или които са били осъдени и неотдавна са били освободени. Хората, с които те са приказвали в затвора… Този списък също не е зле да се провери, макар че, както казвате… проникването в комуникационния пулт ме навежда на мисълта, че и това е вътрешна работа.

Хароче си записа.

— Ясно. Боя се, че списъкът не е кратък.

— Не. Въпреки че е много по-кратък от жителите на трите планети, с които започнахме. — Майлс се поколеба, после неохотно прибави: — Нямам представа дали брат ми лорд Марк — моят клонинг — е знаел за това нещо. Налага се да проверим.

— Смятате ли, че…

— Физически не е възможно — увери го Майлс. — Марк е прекарал последните шест месеца на колонията Бета. От началото на семестъра всеки ден е ходил на лекции. — „Надявам се.“ — Алибито му подлежи на доказване.

— Хм — скептично изсумтя Хароче.

— Спомняте ли си нещо за този период?

— Тогава все още бях заместник-началник на вътрешния отдел. Точно преди последното ми повишение. Спомням си напрежението около комарците във Ворбар Султана. Случаят, с който се занимаваше нашият отдел, беше свързан с антиправителствена група в областта на Ворсмит, заподозряна в опит за внос на забранено оръжие.

— Е, надявам се, че вашите момчета ще помогнат да проучим този въпрос. Извършителят трябва да е имал достъп до вътрешните системи на ИмпСи, освен интелигентност и кураж. Краткият списък ще обхване хората, които са и в двата списъка.

— Защо смятате, че е бил само един човек? — попита Хароче.

— А, да. Благодаря ви. — Генералът, напомни си Майлс, имаше опит в тези неща.

— Не че не предпочитам да е така — призна Хароче. — Вместо да си имаме работа със заговор.

— Ммм. Сам човек или група, мотивът става… сложен. Защо мен? Защо са ме избрали за изкупителна жертва? Дали се касае за лична омраза, или е било случайно — може би просто защото съм единственият офицер от ИмпСи, уволнен точно в подходящия момент?

— Ако позволите да отбележа, милорд, в тези случаи мотивите са доста несигурно нещо. Прекалено са ефимерни. Винаги съм се придържал към фактите. По-късно можеш да развиеш теориите си за мотивите — над победната чаша бира. Когато знаеш кой, ще разбереш и защо. Признавам, че това е чисто философско предпочитание.

„Когато знам защо, ще разбера и кой.“

— Вярно е, може да няма нищо лично. Веднага щом престъплението беше открито… веднага щом установихме, че е престъпление, убиецът… всъщност не мога да го нарека убиец, струва ми се.

Хароче тъжно се усмихна.

— Липсва ни труп.

Въпреки обърканите си спомени, Илян не приличаше на зомби. Ала Майлс си спомни измъчения му дрезгав глас, който умоляваше за бърза смърт…

— Убиецът — продължи той — непременно е трябвало да открие изкупителна жертва. Защото това не е случай, който може да се прати в архива, без да е решен. Знаел е, че ИмпСи няма да се успокои, докато не го разнищи.

— Адски сте прав — изръмжа Хароче.

— Откриването на оная гадост долу е било подготвено внимателно, защото е било неизбежно.

— Три дни — кисело се усмихна Хароче. — Вие претърсихте цялата ИмпСи само за три дни.

— Не цялата, само щаба. И по-скоро бяха четири дни. И все пак… някой трябва да се измъчва в очакване. Надявам се. Ако е искал да подложи крак на бившия лейтенант Воркосиган и вместо това се е сблъскал с имперския ревизор Воркосиган… все едно да хвърлиш въдица за пъстърва и да хванеш акула. В края на краищата, може да съм слязъл долу точно навреме. Ако е очаквал да има още няколко седмици преднина, нашият убиец спокойно може да е възнамерявал да скрие следите от инсценировката в склада и да опита нещо друго. Господи, какво ли не бих дал, за да науча.

„Кой от работещите тук ме мрази?“ Можеше ли лейтенант Ворберг да е открил кой всъщност е адмирал Нейсмит?… Ворберг едва ли имаше толкова извратено съзнание, че да унищожи Илян, за да си отмъсти на Майлс. „Аз определено не съм бил основната мишена.“ Алтернативата беше прекалено ужасна.

— И все пак сте постигнали изключителен напредък, лорд Воркосиган — каза Хароче. — Аз съм решавал случаи, започвали с далеч по-малко данни, отколкото открихте вие. Добра работа.

Майлс се опита да не се възгордява от похвалата на генерала, но въпреки това усети, че се изчервява. Хароче бе невероятно сдържан човек и отмерените му думи очевидно означаваха много. Определено нямаше да е проява на нелоялност към Илян да се надява, че наследникът му може достойно да го замести.

— Жалко, че повечето служители в щаба на ИмпСи са имунизирани против разпит с опиат — въздъхна Хароче.

— Струва ми се, че е рано да взимаме отпечатъците на хората — замислено отвърна Майлс. — Колкото и да е примамлива тази идея. Предлагам… просто да изчакаме доклада на системните ви специалисти. — Той се прозя. — Мисля, че в това време спокойно бих могъл да се прибера вкъщи и да поспя. Обадете ми се веднага щом стигнат до някакви заключения.

— Да, милорд ревизор.

— А, по дяволите, бихте ли ме наричали просто Майлс? Всички ми казват така. Тая ревизорска история е забавна само през първите двайсет минути, след това е просто работа. — Не беше съвсем вярно, но…

* * *

Когато колата спря пред портала на замъка Воркосиган, слънцето вече се беше издигнало високо. Майлс с наслада предвкусваше мекото си легло, но първо изпълнително потърси госпожа майка си, за да я поздрави. Или за да й пожелае лека нощ.

Противоречивите упътвания на прислужниците накрая го отведоха в една от дневните в източното крило, огряна от необичайно приятна за този ранен зимен ден утринна светлина. Графинята пиеше кафе и прелистваше стар, подвързан с кожа том, в който на Майлс му се стори, че разпознава една от историческите книги на лейди Ворпатрил. „По-добре тя, отколкото аз.“

— Здравей, мили — отвърна на поздрава майка му и залепи на челото му майчинска целувка. Майлс използва момента и отпи глътка от нейното кафе. — Някакъв напредък в разследването?

— Да. Всъщност първият пробив. — Той реши да не помрачава утрото й като й обяснява как са се опитали да го инкриминират.

— О, не бях сигурна на какво се дължи разсеяният ти вид — на успех или недоспиване.

— И на двете. Отивам да си легна, но първо искам да поговоря с Илян. Дали е станал, знаеш ли?

— Да, струва ми се. Пим току-що му занесе закуската.

— Закуска в леглото почти преди обяд. Какъв живот!

— Мисля, че си го е заслужил, нали?

— По възможно най-трудния начин. — Майлс изпи още една глътка кафе и се изправи.

— А, първо почукай — посъветва го тя.

— Защо?

— Илян закусва с лейди Алис.

Това обясняваше присъствието на книгата. Майлс се зачуди какъв ли момент от ворската история чете бедният Саймън.

Той почука на вратата на втората стая за гости. Не получи отговор и отново опита. Изглежда, че Пим не бе останал да сервира закуската, защото вместо да му отвори икономът, накрая отвътре се разнесе гласът на Илян.

— Кой е?

— Майлс. Трябва да поговорим.

— Един момент.

Моментът продължи три-четири минути и Майлс почука за трети път.

— Хайде, Саймън, отвори ми.

— Не бъди толкова нетърпелив, Майлс — укори го леля му. — Малко е грубо от твоя страна.

Той стисна зъби и продължи да търка килима пред стаята, като си играеше с ревизорската верига. Отвътре се чуваше тътрене на крака, звън и тих смях. Накрая към вратата се приближиха леките стъпки на лейди Алис.

— Добро утро, лельо Алис — сухо поздрави Майлс.

— Добро утро, Майлс — много по-бодро, отколкото очакваше той, отвърна леля му. Подносът от закуската беше оставен на малката масичка до прозореца, който гледаше към задната градина. Уви, бяха останали само трохи. Лейди Алис бе облечена странно официално за това време на деня, помисли си Майлс, в рокля, по-подходяща за вечеря, отколкото за закуска, и очевидно експериментираше с прическата си. Косата й се спускаше на лъскави черни и сребристи вълни по гърба й.

Илян се появи откъм банята, като навличаше куртката си.

— Добро утро, Майлс. — Усмивката му изчезна, когато забеляза смачкания му вид. — Какво става?

— Снощи открих някои много интересни неща в щаба на ИмпСи.

— Някакъв напредък?

— Две стъпки напред, три настрани. Хм… — Майлс се намръщи на леля си, като се чудеше как любезно да я накара да напусне стаята. Тя отказа да приеме намека, настани се на малкия диван до масата и заинтригувано го погледна. Илян седна до нея. Майлс малодушно реши да го остави той да свърши мръсната работа. — Всичко това е строго секретно.

Той изчака няколко секунди. Двамата продължаваха да го гледат.

— Смяташ ли, че е подходящо за ушите на лейди Алис? — накрая прибави Майлс. Неправилен избор на думи. Илян просто отвърна:

— Определено. Изплюй камъчето, Майлс, не ни дръж в напрежение.

Е, щом Саймън смяташе, че е редно… Майлс си пое дъх и на бързи обороти разказа за разследването си в ИмпСи. Те не го прекъсваха, макар че когато стигна до откриването на тяхната игла в колата сено на Оръжия IV, лейди Алис измърмори:

— Браво на Иван.

Бодрото настроение на Илян окончателно се стопи. Лейди Алис загрижено наблюдаваше лицето му и го хвана за ръката. В отговор той стисна нейната.

— Сега искам да ми кажеш — накрая рече Майлс — дали си спомняш нещо, каквото и да е, за времето около получаването на капсулите.

Илян разтри челото си.

— Ами… като че ли нищо. Спомням си заговора на Сер Гален, разбира се, както и паниката след откриването на лорд Марк. Графинята беше много разстроена — точно в своя бетански стил. Спомням си и твоя доклад от Земята. Шедьовър в литературния си жанр. Приключението в Сектор четири, когато си счупи и двете ръце, беше… точно след това, нали?

— Да. Но някой непременно трябва да ти е докладвал за прокариота. Разбирам защо е възможно да не си рискувал лично да го провериш.

— Сигурен съм, че са ми докладвали. — Илян пусна ръката на лейди Алис и сви юмрук. — Несъмнено са ми изложили всички подробности. И аз несъмнено съм ги пратил там, където винаги пращах подробностите. Но сега не е останало нищо.

Лейди Алис ядосано се намръщи на Майлс, сякаш той бе виновен за всичко.

— Кой би трябвало да ти е докладвал? — не отстъпи Майлс.

— Генерал Диамант, предполагам. Шефът на комарския отдел преди Алегре, нали си го спомняш? Почина точно две години след като се пенсионира, нещастното копеле. Наистина не мога… — Той гневно притисна слепоочията си с пръсти. Лейди Алис отново хвана ръката му и успокоително я погали.

— Твоят приятел капитан Галени има ли някакви идеи? — вече по-спокойно попита Илян. — В края на краищата, това беше заговорът на баща му.

Майлс мрачно се усмихна. Саймън присви очи.

— Ясно ти е, че той ще фигурира в краткия ти списък.

— Да.

— Каза ли на Хароче?

— Не.

— Защо?

— Щеше да е излишно. Дъв ще бъде проверен наред с всички останали. И… напоследък му причиних достатъчно неприятности.

— Не разглеждаш ли информацията малко… пристрастно, милорд ревизор?

— Познаваш Галени.

— Не толкова добре, колкото го познаваш ти.

— Въпреки това. Аз изобщо не преценявам информацията. Преценявам характера на човека. Мотивите му, ако щеш.

— Хм — рече Илян, — само внимавай със собствените си мотиви, синко.

— Да, да, знам. Не само трябва да съм безпристрастен, но трябва и да изглеждам такъв. Ти ме научи на това — малко злобно прибави той. — В известен смисъл няма вероятност някога да го забравя.

— Аз ли? Кога?

— Няма значение. — Майлс разтри челото си. Не само бе изтощен, но и започваше да го боли глава от умора. Беше време да си легне, иначе после нямаше да може да продължи със следващия рунд. — Добре — въздъхна той. — Последен въпрос. Спомняш ли си през последните четири месеца някой да ти е дал да глътнеш малка кафява капсула?

— Не.

— Липсват две. Той може да е изпил втората едновременно с теб. — Който и да бе „той“.

— Не — по-уверено от обикновено отвърна Илян. — През последните трийсет години не съм взимал други лекарства, освен онези, които ми е давал личният ми лекар.

Майлс си спомни теорията на Хароче за няколкото извършители.

— Възможно е да е бил дори личният ти лекар. Опитвам се да открия тази малка кафява капсула.

Илян поклати глава.

Майлс се изправи, сбогува се и отиде да си легне.

* * *

Събуди се следобед и половин час безуспешно се опитва отново да заспи, докато мислите му тревожно се въртяха около новите проблеми. Накрая се отказа, стана и се свърза с Хароче. Системните специалисти все още не бяха представили доклада си. Обади се на Уедел, който замърмори, че бил прекъснал работата му, но му обеща скоро да му даде нова информация. Скоро, но не сега.

Нервните му обиколки из стаята на свой ред бяха прекъснати от Иван, който мрачно му съобщи по комуникационния пулт, че криминологичният отдел проучил и върнал биоконтейнера, и го попита можело ли, по дяволите, да даде това проклето нещо на някой друг и вече да отиде да поспи? Майлс виновно потръпна, доволен, че Иван не може да види все още неоправеното му легло, нареди му да прибере контейнера в склада и да си почине до края на деня.

Тъкмо влизаше в банята, когато комуникационният пулт отново иззвъня. Този път го търсеше доктор Ченко от Имперската военна болница.

— Лорд Воркосиган — бодро му кимна неврологът. — Извинявам се, че толкова се забавих. Тези микроинженерски предизвикателства винаги се оказват по-сложни за изпълнение, отколкото за планиране. Но направихме достатъчно малко устройство, за да го имплантираме в черепа ви. Най-после сме готови да го изпробваме. Ако работи нормално, ще можем да направим последните изчисления и да определим ден за операцията.

— О, добра работа — каза Майлс. „В най-неподходящия момент.“

— Кога можете да дойдете? Утре?

Хароче всеки момент можеше да му се обади, за да докладва за резултатите от анализа на системните си специалисти и тогава, подозираше той, нещата щяха да започнат да се развиват с бясна скорост. А… някъде във Ворбар Султана се криеше изключително ловък, обучен в ИмпСи човек, който беше превърнал Майлс в своя мишена. Дали експерименталният имплантант на Ченко имаше протеинови вериги и какво се бе случило с онази изчезнала капсула? Побиха го тръпки при мисълта, че хора, които не познава много добре, ще имплантират в мозъка му устройство, което изобщо не разбира.

— Хм… навярно не утре. Пак ще ви се обадя, за да уточним деня, докторе.

На лицето на Ченко се изписа разочаровано изражение.

— Имали ли сте нови пристъпи след онзи, който предизвикахме в лабораторията?

— Не.

— Хм, добре. Препоръчвам ви да не чакате прекалено много, милорд.

— Разбирам. Ще направя всичко възможно.

— И избягвайте стрес — прибави неврологът, когато Майлс посегна да прекъсне връзката.

— Благодаря ви, докторе — изсумтя той на празния видеоекран.

Докато взимаше душ, внезапно си спомни, че тази вечер е приемът на Лайза. Императорът почти му беше наредил да присъства и изглежда, че задълженията му нямаше да го възпрепятстват. Най-малкото можеше да използва възможността да докладва на Грегор за напредъка. Трябваше само да си намери партньорка за танци.

Майлс грижливо се облече и се обади на Делия Куделка.

— Здрасти — поздрави той нейно сияйно блондинство. По комуникационния пулт поне нямаше да му се схване вратът да гледа нагоре. — Какво ще правиш довечера?

— Малко съм… заета — учтиво отговори Делия. — Защо питаш?

— О! — По дяволите. Сам си беше виновен, че се е сетил в последния момент.

— Да не би да е нещо, свързано с твоето имперско ревизорство? — уплашено попита тя.

За миг му хрумна мисълта, че това е великолепна възможност да използва новите си права.

— Не.

— Съжалявам — искрено каза тя.

— Хм… Мартя там ли е?

— И тя е заета довечера.

— Ами Оливия?

— И тя.

— О, е, нищо, все пак благодаря.

— За нищо. — Делия прекъсна връзката.