Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 8

Майлс спа почти до обяд на другия ден. За негово удивление, когато слезе в кухнята, завари Иван да пие кафе. Съдовете от закуската му бяха отрупани в мивката.

— Няма ли да ходиш на работа? — попита Майлс, докато си наливаше утайката от кафеварката.

— Взех си няколко дни неплатена отпуска — информира го братовчед му.

— Колко?

— Колкото ми трябват.

Колкото му трябваха, с други думи, докато се увереше, че Майлс се държи добре. Той се замисли. Значи… ако наемеше тази нежелана прислуга, Иван щеше да се прибере в уютното си апартаментче — в което случайно не му се пречкаха слуги, освен дискретната фирма, грижеща се за почистването. После Майлс можеше да уволни персонала… или по-точно да ги освободи със съответните отлични препоръки и прилично възнаграждение. Да. Така щеше да стане.

— Съобщи ли вече на родителите си? — попита Иван.

— Не. Не още.

— Трябва да им кажеш. Преди да научат някоя изопачена версия от друг източник.

— Да, трябва. Не е… лесно. — Той погледна братовчед си. — Мислиш ли, че би могъл да го направиш ти?…

— Категорично не! — ужасено извика Иван. Но след кратко мълчание се смили. — Е… щом наистина не можеш. Но предпочитам да не го правя.

— Ще… ще помисля.

Майлс допи утайката в чашата си, качи се на горния етаж и си облече широка бродирана риза в провинциален стил и тъмни панталони, които откри в дъното на гардероба си. За последен път ги беше носил преди три години. Поне не му бяха тесни. После извади всичките си бараярски униформи и ботуши и ги занесе в една от празните стаи за гости в дъното на коридора, за да не ги вижда всеки път щом отвори гардероба. След дълго колебание струпа при тях и униформите си от „Дендарии“. Малкото останали дрехи изглеждаха самотни и изоставени.

После седна пред комуникационния пулт в спалнята си. Съобщение до родителите му, о, Господи! Трябваше да прати писмо и на Ели Куин. Дали някога щеше да има възможност да се сдобри с нея? Лице в лице? Сега до нея щеше да стигне само електронният му призрак, изричащ зле подбрани думи. А и всички комуникации на „Дендарии“ се следяха от цензорите на ИмпСи.

„Сега не мога да го направя. По-късно. Скоро. Обещавам.“

Отново насочи мислите си към не толкова мъчителния проблем с прислугата. Какви средства щяха да са му нужни? Лейтенантската му пенсия едва щеше да покрие заплатата и издръжката на един постоянен прислужник, дори ако включеше безплатна стая, поне ако бе от онези надменни персони, каквито обикновено наемаше столичната аристокрация — щеше да се конкурира с шестдесет други областни графове на трудовата борса, безброй по-дребни благородници и новата промишлена неворска буржоазия.

Майлс въведе паролата. Когато се свърза с офиса в Хасадар, над видеоплочата се появи приятното усмихнато лице на Ципис, главния управител на рода Воркосиган.

— Добро утро, лорд Воркосиган! Не знаех, че сте се завърнали. С какво мога да ви бъда полезен?

Очевидно все още не беше научил за пенсионирането му. Майлс се чувстваше прекалено уморен, за да обяснява дори редактираната за публична консумация версия на събитията, затова каза:

— Да. Пристигнах преди няколко седмици. Изглежда… че ще остана по-дълго, отколкото очаквах. Какви средства мога да изтегля? Баща ми оставил ли ти е някакви нареждания?

— Всичко.

— Моля? Не разбирам.

— Имате достъп до всички сметки. Графът и графинята искаха да се подсигурят. За всеки случай. Вие сте наследник на баща си, нали знаете.

— Да, но… — Не бе смятал, че Сергияр е толкова дива планета. — Хм… какво мога да направя?

— По-лесно е да се каже какво не можете. Не можете да продавате завещаните ви имоти, а именно резиденцията в Хасадар и замъка Воркосиган. Можете да купувате каквото желаете, разбира се, или да продавате всичко, което дядо ви е оставил само на ваше име.

— Значи… мога да си позволя да наема постоянен шофьор?

— О, божичко, да, можете да си позволите да наемете пълна прислуга за замъка. За това има отделна сметка.

— Тези средства не са ли необходими за вицекралския дворец на Сергияр?

— Графиня Воркосиган изтегли известна сума от личните си пари, явно за някакъв ремонт, но баща ви поддържа там само своите двайсет гвардейци. Всички други разходи се покриват от императорския бюджет.

— Ясно.

Ципис широко се усмихна.

— Да не възнамерявате да отворите замъка, милорд? Това е прекрасно. Беше толкова красива гледка на миналия Зимен празник, когато бях на вечерята.

— Не… засега.

— О — разочаровано измърмори управителят. После със закъснение разбра за какво става дума. — Милорд… пари ли ви трябват?

— Хм… да. За шофьор, може би и готвачка, за да плащам сметките… за нормален живот, нали знаеш. — Заплатата му в ИмпСи, която се трупаше по време на продължителните му отсъствия, винаги му беше стигала. Той се зачуди колко да поиска от Ципис.

— Но, разбира се. Как ги искате? Като ежеседмичен депозит във вашата сметка в Службата навярно?

— Не… искам нова сметка. Отделна. На името на… лорд Воркосиган.

— Отлична идея. Баща ви винаги държеше отделно личните си и имперските средства. Това е добър навик. Не че и най-глупавият имперски ревизор щеше да посмее да му направи ревизия, разбира се. — Ципис затрака на комуникационния си пулт и погледна настрани към друг екран. — Като начало ще прехвърля цялата неизползвана сума за имението на новата ви сметка. И после ще пращам обичайната седмична издръжка.

— Чудесно.

— Вижте, ако ви трябват повече, веднага ми се обадете.

— Естествено.

— До час ще ви пратя чековата книжка по куриер.

— Благодаря. — Майлс понечи да прекъсне връзката, после попита: — Колко пари са това?

— Пет хиляди марки.

— А, добре.

— И осем хиляди за начало — прибави Ципис.

Майлс бързо изчисли наум.

— Значи къщата е гълтала по пет хиляди марки седмично, така ли?

— О, много повече, когато там бяха гвардейците. И не забравяйте личната сметка на графинята. И отделно за сериозни ремонти.

— Хм… разбирам.

— В случай че проявявате интерес, бихме могли заедно много по-подробно да прегледаме финансовото ви състояние. С малко по-агресивен, смея да прибавя, не толкова консервативен подход може да се направи много.

— Ако… ми остане свободно време. Благодаря ти, Ципис. — Майлс прекъсна връзката.

Мили Боже. Можеше да купи… почти всичко, което поиска. Опита се да измисли какво иска.

„Дендарии“.

„Да. Знаем. Но за него тяхната цена не се измерваше в пари. Нещо друго?“

Някога, във все по-далечната си младост, бе мечтал за гравитоскутер, по-бърз и по-червен от онзи на Иван. Машината в гаража събираше прах вече няколко години. Разбира се, сега и дума не можеше да става да лети.

„Най-големите ми надежди никога не са били свързани с нещо, което може да се купи. А с това какъв исках да стана.“

Адмирал. Истински адмирал, бараярски, на тридесет и пет годишна възраст, с една година по-млад от баща си, който бе най-младият адмирал в следизолационната история… Въпреки ръста си и всичките си недъзи. Но дори ако беше роден с нормално тяло, неговата епоха не изобилстваше на войни, които да ускорят издигането му. Секретните операции на ИмпСи бяха най-добрата възможност. Как можеш да станеш велик, ако историята не ти осигурява Велики събития?

Той се върна към списъка с петимата пенсионирани гвардейци на баща му, които живееха в района на Ворбар Султана. Макар и възрастен, един гвардеец, навярно със съпруга, която може да готви, щеше да е идеално решение на проблема му. Нямаше да се наложи да им обяснява нищо. Майлс започна да набира номера. Може би щеше да извади късмет още от първия път.

Единият бил прекалено стар, за да шофира. Съпругите на другите четирима казаха „не“ или по-точно „Не!“.

Не се намираше в разгара на битка и нямаше оправдание да се позове на някои стари клетви за вярност. Той изсумтя, отказа се и отиде в кухнята да събере остатъците от снощната вечеря в постоянните си опити да убеди котката Зап да не грабва храната с острите си нокти и да се крие под някой стол, а да яде възпитано и после да седи в скута му и признателно да мърка като всяка прилична ворска котка. Зап му напомняше за брат му Марк — а накрая двамата се бяха сприятелили. А и нямаше да е зле да съобщи на пазача за куриера на Ципис.

* * *

На портала завари още един човек — висок рус младеж, който приличаше на ефрейтор Кости, макар и с по-меки черти. Младежът носеше голяма лакирана кутия.

— Добро утро, или по-точно добър ден, милорд — поздрави го пазачът и му отдаде чест почти толкова небрежно, колкото аналитик от ИмпСи, със закъснение забелязал, че Майлс не е в униформа. — Хм… позволете да ви представя по-малкия си брат Мартин.

„Ти не си достатъчно голям, за да имаш по-малък брат.“

— Здравей — протегна ръка Майлс. Русокосото момче без колебание стисна ръката му, макар че очите му се бяха разширили.

— Хм… здравейте, господин лейтенант… лорд Воркосиган.

Изглежда, никой не бе информирал и Кости. Ефрейторът може би беше прекалено ниско в йерархията. Майлс извърна поглед от сребърните очи на яката му. Е, все някога трябваше да му каже.

— Вече не съм лейтенант. Съвсем наскоро се уволних от Службата. Пенсионираха ме по болест.

— О, съжалявам, милорд. — Пазачът изглеждаше съвсем искрен. Но не му зададе неудобни въпроси. Никой, който го бе виждал, нямаше да оспори версията с пенсионирането по болест.

Зап се измъкна изпод стола и тихо изсъска срещу Майлс, макар вече да го познаваше.

— Този космат звяр не започва да се държи по-приятелски, а? Само тлъстее.

— Не съм изненадан — отвърна ефрейтор Кости. — Всеки път, щом застъпи нов дежурен, тя се опитва да го убеди, че умира от глад.

Майлс подаде на котката парченце от остатъците, които носеше, и Зап благоволи да го грабне по обичайния си начин, после се оттегли, за да излапа плячката си. Майлс пъхна в устата си одрания си палец.

— Явно е обучена за котка пазач. Само да можехме да я научим да различава приятелите от враговете.

— Никой не иска да ме вземе на работа само за два месеца — каза Мартин на брат си — очевидно продължаваше предишния им разговор.

Майлс повдигна вежди.

— Работа ли търсиш, Мартин?

— Чакам да навърша осемнайсет и да кандидатствам за Службата — уверено отвърна младежът. — Остават ми още два месеца. Но мама каза, че ако не си намеря нещо дотогава, щяла да потърси тя. А ме е страх, че ще е нещо, свързано с чистене.

„Само почакай да видиш първия си сержант, малкия. Ще научиш много неща за чистенето.“

— Някога чистих канали на остров Кирил — спомни си Майлс. — Бях адски добър.

— Вие ли, милорд? — учуди се Мартин.

Майлс се усмихна.

— Беше вълнуващо. Открих един труп.

— О! — възкликна момчето. — Някаква операция на ИмпСи, нали?

— Не… по онова време.

— Първият му сержант ще го оправи — каза ефрейторът на Майлс.

„Той се отнася с мен като с почетен ветеран. Наистина не знае.“

— О, да. — Двамата злобно се ухилиха на бъдещия новобранец. — Напоследък в Службата стават все по-придирчиви. Надявам се, че не си пренебрегвал училището.

— Не, милорд.

Ако беше вярно, със сигурност щяха да го приемат. Физиката му го правеше годен за почетен гвардеец. Брат му очевидно притежаваше достатъчно разум, за да стане истински.

— Е, желая ти късмет. — „Повече, отколкото имах аз.“ Не, не биваше да се оплаква от късмета си, нали бе останал жив? — Хм, Мартин… можеш ли да шофираш?

— Разбира се, милорд.

— Гравитоскутер?

Кратко колебание.

— Нямам голям опит.

— Случайно временно ми трябва шофьор.

— Наистина ли, милорд? Смятате ли, че… аз… бих могъл?…

— Навярно.

Ефрейторът изненадано сбърчи чело.

— Сред задълженията ми е и да пазя живота му, Мартин. Нали няма да ме посрамиш?

Мартин сви устни, но не захапа примамката. Вниманието му бе насочено към Майлс.

— Кога мога да започна?

— По всяко време. Още днес, ако искаш. — Да, трябваше поне да отиде до магазина и да купи още един стек с полуфабрикати. — Отначало сигурно няма да имаш много работа, но няма да знам предварително кога ще ми трябваш, затова искам да живееш тук. През свободното си време ще можеш да учиш за приемните изпити в Службата. — И разбира се, щеше да го наблюдава в случай на нов пристъп. Дали по-податливият Мартин щеше да е достатъчен, за да измести Иван? По-късно щеше да му обясни тази малка подробност.

Не. Колкото по-рано, толкова по-добре. Всеки момент можеше да получи нов припадък. Нямаше да е честно хлапето без предупреждение да го види как се гърчи на пода. Ели Куин щеше да се съгласи с него.

— Самият аз не мога да шофирам. От време на време получавам пристъпи. Страничен ефект от остра форма на смърт, която претърпях миналата година, благодарение на… една точно насочена иглена граната. Криосъживяването беше почти успешно.

— Никога не съм смятал, че куриерската работа е лека, каквато се опитват да я изкарат някои — съчувствено каза ефрейторът.

Мартин изглеждаше почти също толкова впечатлен, колкото и от разказа за чистенето на канали.

— Били сте мъртъв, така ли, милорд?

— Така твърдят.

— Как беше?

— Не знам — лаконично отвърна Майлс. — Пропуснах този момент. — Той се смили над момчето. — Обаче не е лесно пак да съм жив.

— Леле! — Мартин подаде лакираната кутия на брат си.

Зап отново изпълзя изпод стола и направи кълбо назад върху огледално излъсканите ботуши на ефрейтора, като мъркаше бясно, размахваше нокти във въздуха и не изпускаше кутията от очи.

— Спокойно, Зап, ще задействаш алармата — весело каза Кости, сложи кутията на малката маса и отвори капака. После някак разсеяно разкъса пакета с готовата си храна и изсипа съдържанието на пода. Котката го подуши и продължи да дращи ботуша му като гледаше с копнеж към кутията.

Вътрешността на капака се превръщаше в табла с малки отделения. Кости постави отгоре две термосови кани, купа и чаши. Последваха сандвичи от два вида хляб с различен на цвят пълнеж, нарязани във формата на кръгове, звезди и квадрати, нарязан плод на клечка, масленки и кръгли понички, поръсени с пудра захар. От едната кана ефрейторът наля в купата кремсупа, от другата някаква благоуханна гореща напитка. За Зап имаше накълцано месо, очевидно същото като пълнежа на сандвичите. Котката се нахвърли върху него с възторжено мъркане.

Устата на Майлс се напълни със слюнки.

— Какво е всичко това, ефрейтор?

— Обядът ми — отвърна Кости. — Майка ми го праща всеки ден. — Той хвана ръката на брат си, който се опита да му отмъкне един от сандвичите. — Хей, ти можеш да се нахраниш вкъщи. Това е за мен. — Ефрейторът колебливо погледна към Майлс.

— Значи майка ти ти праща обяд всеки ден, така ли?

— Обикновено. Сестрите ми са омъжени…

„Разбира се.“

— … и вкъщи остана само Мартин. Струва ми се, че започва малко да й омръзва.

— Ефрейтор Кости. Мартин. — Майлс дълбоко вдъхна апетитното ухание. — Смятате ли, че майка ви ще се съгласи да постъпи на работа?

* * *

— Положението изглежда по-розово — докато обядваха на следващия ден, каза Иван. Мама Кости им беше оставила артистичното си творение и се бе оттеглила от Жълтия салон, навярно за да донесе следващата партида. Няколко минути по-късно той прибави с пълна уста: — Колко й плащаш?

Майлс му каза.

— Удвои сумата — решително го посъветва братовчед му. — Иначе ще я изгубиш след първия си прием. Някой ще ти я отмъкне. Или ще я отвлече.

— Не и след като синът й е пазач при мен. Освен това нямам намерение да давам приеми.

— Жалко. Искаш ли аз да организирам нещо?

— Не. — След няколко секунди Майлс омекна, навярно в резултат от великолепния прасковен сладкиш, който се топеше в устата му. — Поне не сега. — Той бавно се усмихна. — Но в отдела на великите исторически личности… можеш да съобщиш на всички, че лорд Воркосиган яде същата храна като пазача и шофьора си.

Договорът с фирмата, която чистеше жилището на Иван, окончателно удовлетвори изискванията на братовчед му. Но след назначаването на Мама Кости Иван като че ли не бързаше да си тръгне. Майлс си помисли, че би трябвало да си намери лоша готвачка.

Ако останеше сам, щеше да има възможност спокойно да обмисли положението. Сега не можеше да се заключи в спалнята си и да не отговаря — братовчед му щеше да разрие вратата и тогава рискуваше ново къпане в ледена вода.

Иван поне можеше да започне да ходи на работа през деня, помисли си Майлс. И се опита да му го намекне на вечеря.

— Повечето хора — цитира той — са просто машини за превръщане на храната в лайна.

Братовчед му повдигна вежди.

— Кой го е казал? Дядо ти ли?

— Леонардо да Винчи — отвърна Майлс. Ала бе принуден да прибави: — Но дядо често ми го цитираше.

— Така си и помислих — каза Иван. — Звучи точно в стила на стария генерал. Навремето е бил истинско чудовище, нали? — Той отхапа от печеното, от което капеше винен сос.

Дните се сляха в еднообразна седмица преди Майлс да открие на комуникационния си пулт съобщение от външния свят. Той го отвори и над видеоплочата се появи финото лице на лейди Алис Ворпатрил.

— Здравей, Майлс — започна тя. — С голямо съжаление научих за пенсионирането ти. След всичките ти усилия това трябва да е било огромно разочарование за теб.

Трябваше да е благодарен на Иван, който очевидно не й беше разказал всичко, иначе съболезнованията й щяха да придобият съвсем друг израз. Лейди Алис обаче весело махна с ръка и продължи:

— По молба на Грегор утре следобед ще играя ролята на домакиня на късен обяд в южната градина на резиденцията. Той ме помоли да те поканя. Иска да дойдеш един час по-рано на лична среща. Ако бях на твое място, щях да приема поканата по-скоро като нареждане. Или поне така прочетох между редовете, макар че Грегор говореше много меко. Понякога е такъв, нали знаеш. Отговори веднага щом получиш това съобщение, моля те.

Майлс се наведе и опря чело на студения ръб на пулта. Отдавна знаеше, че този момент все някога ще настъпи. Грегор му даваше възможност да се извини официално. Рано или късно трябваше да изяснят отношенията си. Макар и само като бъдещ граф на своята област, Майлс още дълго щеше да остане във Ворбар Султана. Искаше му се да може да поднесе извиненията си по древния начин с ритуално самоубийство. Така щеше да е по-лесно и далеч по-безболезнено.

„Защо просто още тогава не ме оставиха да умра?“

Той въздъхна и набра номера на лейди Алис.