Доналд Джеймс
Гадателката (9)

8.

Когато се прибрах в апартамента, аз си пуснах музика. Но дори и абстрактните вариации на Майлс Дейвис се оказаха непоносими. „Не грее слънце във Венеция“ ми се стори нещо нетърпимо. Седях в стаята, не особено голяма, но не и прекалено тясна, и огледах всичко, което Наталия бе направила, за да стане жилището уютно — казанския килим на стената с разкошните шарки с преобладаващо червено, лампите, ниските скромни мебели и огромната картина с Бородинската битка, която бе донесла от апартамента си в Москва.

Седнах на просторния диван и се загледах в завесата от сипещ се сняг зад широкия прозорец. Споменах ли, че си бях отворил една половинка водка? Май че не. Но знаех, че тя ще ми помогне за това, което следваше. Сигурен бях. Така че започвай, Константин. Заеми се с този размисъл. Стисни зъби. Приеми, че е имало друг мъж.

От това следват две възможности. Наталия е решила импулсивно, на мига, да замине с него. Или е отказала да замине с него и той я държи по принуда или дори си е послужил с физическо насилие.

Колкото и възмутително да прозвучи, и двете възможности глождеха еднакво болезнено съзнанието ми. Наталия в екстаз; Наталия под смъртна заплаха — представата както за едната, така и за другата вероятност беше непоносима.

Започнах от стаята за гости. Претърсвах така, както преди много време ме бяха учили. Търсех като в чужд апартамент. Под килима, в абажурите на лампите, над, под и зад рафтовете… Нямах представа какво търся.

В спалнята прерових всички чекмеджета на шкафовете и гардероба, всичкото й бельо, прегледах тетрадките със записки и календара на тоалетната й масичка.

Разлистих календара — малък, подвързан с кожа бележник. На всяка от страниците му имаше широко червено поле. Повечето от страниците в него не бяха използвани. Но част от листа за събота — деня, в който тя изчезна — беше откъсната. На останалата част имаше напомняща записка да прибере от химическо чистене роклята за приема при губернатора същата вечер.

Докато ровех из дрехите й, се удивих колко малко джобове имат жените и че те дори не са предназначени да се слага нещо в тях. Хвърлях на леглото рокли, панталони, дънки, в които нямаше нищо освен няколко хартиени салфетки. За всеки случай проверих втори път всеки джоб и дори опипах хастарите.

Огледах стаята. Навсякъде зееха отворени чекмеджета и леглото беше отрупано с дрехи. Сега, когато приключвах, почувствах отвращение, срам от това, което правех. Претърсвах вещите на Наталия, оправдавайки се пред себе си, че така ще ускоря разследването, но в действителност претърсвах с поне същото отчаяно желание да установя дали е имала любовник.

Тъмнозелено яке, преметнато върху облегалката на един стол, породи у мен смътен спомен. Не отиде ли тя с него на работа в събота сутринта? Бръкнах в джобовете на якето. Под пръстите ми изшумоля парченце хартия. Беше съвсем малко и с линия от същото червено поле като скъсания лист за събота в дневника й. С нейния почерк бе написано: 4:30, „Манделщам“.

Улица „Манделщам“ започваше от площад „Обединение“. Дали е трябвало да се срещне с някого там в 4,30 в събота? Чакай малко, Константин. Размисли. Не всяко нещо има съществено значение. Тя е написала бележката, за да й напомни за роклята в химическото. Може би е трябвало просто да вземе от „Манделщам“ черната си рокля за приема същата вечер. Наместих парченцето хартия в календара. Така изглеждаше съвсем правдоподобно, че „Манделщам“ би могло да има връзка с прибирането на почистената рокля. Но със същата вероятност би могло да се отнася и за нещо друго. Като среща с някого.

После ме осени друга мисъл. В събота следобед произшествието на пристанището е било в стихията си. В 4,30 в събота Наталия е била приведена над моряка от горящия кораб и е ампутирала затиснатия му крак.

В такъв случай може би се е уговорила с някой друг да вземе роклята. Ако изобщо роклята има връзка с това. Може би е била принудена да отложи срещата, когато са завили сирените на пристанището. Среща с кого?

Познавах доста добре улица „Манделщам“. Беше малко по-дълга от километър, с магазини, малки сгради с канцеларии на фирми и ниски жилищни блокове. Снегът е единственото нещо, което прави улици като „Манделщам“ поносими. По цялото си протежение тя е обградена от сив бетон, но снегът, който се натрупва по первазите на прозорците и на преспи покрай колоните на сградите, малко смекчава грубия й вид. Паркирах колата на площад „Обединение“ в ранния следобед и тръгнах пеша по цялата дължина на улицата. Знаех, че това, което се опитвах да направя, ще ми отнеме часове и едно обаждане в служба „Издирване“ ще ми осигури десетина помощници, но да разкрия пред Паско съмненията си за Наталия беше нещо, което не можех да си позволя.

Оказа се, че след последното ми минаване с кола по тази улица са били отворени още няколко кафенета и заведения за сандвичи, но не видях ателие за химическо чистене и гладене. Нямаше и шивашка работилница, в която евентуално биха се съгласили да извършат гладаческа услуга. Някак си като че ли точно това бях очаквал.

В другия край на „Манделщам“, където се пресича с булевард „Северен“, тръгнах обратно. Този път се отбивах във всеки пети или шести магазин и във всеки жилищен блок. Казвах на магазинерите и портиерите, че търся живеещ на тази улица лекар, който вероятно работи в „Лермонтов“.

Повечето от хората се опитваха да ми помогнат. Поне половината не разбраха правилно въпроса ми. Препоръчваха ми лекари на други улици или пък с готовност ги оплюваха в пространни разкази за собствените си патила с доктори. Портиери ми казваха за лекари, които са живели при приятели в блоковете им през миналата година, или пък за военни лекари, разквартирувани в края на гражданската война, но вече заминали си отдавна.

Докато ме занимаваха с разказите си, аз им показвах снимка на Наталия и ритах дали не е идвала на гости при някой в блоковете им. Но никой не я беше виждал тук, макар един-двама да разпознаха в нея изчезналата лекарка, която са видели по телевизията.

Спрях се в една закусвалня, хапнах супа и франзела, след което отново започнах да обикалям и да разпитвам с все по-малка надежда. Веднъж или два пъти останах да пия кафе в по-луксозните заведения близко до площад „Обединение“ и показах на сервитьорите снимката на Наталия, но резултатът бе същият. Тук-там я разпознаваха, но само от съобщенията в сутрешната преса и по телевизията. С кого е имала намерение да се срещне жена ми в 4:30 на тази улица в събота, но не е успяла поради произшествието на пристанището, щеше да си остане загадка за мен. Може би за кратко време, може би завинаги.

Излизах от едно кафене на самия площад „Обединение“, когато служебният пейджър изчурулика в джоба ми. Лейтенант Пински, ръководителят на отдела по убийствата в осемнадесето районно, искаше да му се обадя.

Вятърът брулеше лицето ми, докато стоях на площада и разговарях с него по мобилния си телефон. По-скоро страх, отколкото студът, караше бузите ми да потръпват, а устните ми да не се подчиняват като на пиян.

— Божичко, Пински — казах, — да не сте я намерили?

— Не. — Пински беше нисичък, със заоблени рамене, лишен от въображение, но добродушен човек, когото не можеш да накараш да бърза. — Не. Но намерихме служебната й камка. Изоставена в комплекса „Северен залив“. Паско й е направил оглед и вече се връща. Нали знаете стария цех за сушене на треска, на улица „Черненко“?

— Ще я намеря.

— Ще ви чакам там след двайсет минути.

Районът около пристанището бе пострадал най-тежко през неотдавнашната гражданска война в сравнение с всички останали райони на града. Целият бе напълно срутен от въздушните бомбардировки на анархистите, провеждани двадесет и пет поредни нощи. Макар че голяма част от развалините по източния бряг на река Кола бяха разчистени и пристанището отново работеше, целият „Северен залив“ от Мемориалния мост до десния завой на реката към залива продължаваше да е огромна площ от изтърбушени хангари и пусти, тънещи в мрак товарни коловози. Градският съвет смята разходите за възстановяване на осветлението по почти несъществуващи улици за неблагоразумни. Вместо това „Северен залив“ се осветява от осем военни прожектора, разположени по двойки в четирите ъгъла на приблизително квадратния район със страна един километър.

Ефектът е зловещ. От едната страна на улицата редицата от изгорели хангари остава в пълен мрак, а другата страна е обляна в студена светлина, достатъчна да улови и най-малкото движение на някой плъх, втурнал се към закрилата на тъмнината. Естествено, предизвиква асоциации с концлагер.

Повечето хора избягват тази част на града. Тук светът е съвсем друг и няма нищо общо с богатите ресторантски комплекси като „Цар Николай“ или виенската сладкарница на площад „Обединение“. Дори в най-студеното време по тези улици има изобилие от проститутки. Групички от по две-три жени ползват заедно по едно кюмбе, което разпалват със собственоръчно събраните натрошени дъски. Това не са проститутките от витрините по булевард „Пушкин“, нито пък нахаканите момичета от Града на порока. Това са по-възрастни жени, дрипави, живеещи с ясното съзнание, че всеки клиент, когото заведат сред руините, може да им бъде последният.

Почти липсва по какво да се ориентираш, а по-малките улички нямат общоприети имена. Местните хора според мен с насмешка още продължават да наричат главната улица „Маркс-Ленински проспект“, но руината на храма „Св. Андрей“ (завършен през 2000 година) със своите издути кубета е доминиращата сграда в околността и тук те упътват на север, юг, изток или запад от величествената някога църква на новото хилядолетие.

По това време на късния и тъмен следобед районът южно от черквата „Св. Андрей“ е пуст, ако не се смятат застарелите проститутки. Движех се съвсем бавно и на кръстовищата се озъртах наляво и надясно не заради преминаващи коли, каквито нямаше, а за тълпа от милиционери, пушещи цигари, подскачащи, удрящи гърдите си с ръце в опит да се стоплят в падналата далече под нулата температура и стелещата се между стените мразовита морска мъгла, светеща ярко под неподвижните лъчи на прожекторите.

При ъгъла на цеха за сушене на риба ги видях — немного различни от картината, която си представях. Шест или осем души. Имаше и други, които седяха в камките с работещи мотори. Бълваха изгорели газове, които забулваха почти всичко освен силуетите на самите камки, подредени на платното. Спрях и слязох от колата. Пински тръгна към мен, свил кръглата си, лишена от врат глава в рунтавата кожена яка на прекалено голяма милиционерска шуба.

Камката на „Лермонтов“ бе натикана в пълна с трошляк малка уличка. Осветяваше я прожектор, поставен от хората на Пински. Всичките й врати бяха отворени като на експонат в западно автомобилно изложение. Две жени с големи ушанки и дебели, подплатени с кожа работни комбинезони снемаха материал от грайферите на гумите. Докато минавахме покрай тях, едната се обърна към Пински:

— Тук има доста натъпкана пепел, лейтенант. Плътно е задръстила грайфера.

Спряхме се.

— От какъв тип е материалът? — попита Пински.

— Сгурия, коксов прах, въглищна пепел… нещо такова.

Пински ме погледна с повдигнати вежди, но сгурия или въглища на мен това не ми говореше нищо.

До стената в дъното на уличката човек от екипа, застанал с гръб към нас и с надпис, „Милиция“ на жълтия работен комбинезон, подреждаше пликове с веществени доказателства върху сгъваема масичка, над която бе поставил подвижна синя лампа.

Пински ме заведе до масата и там се обърна да ме погледне в очите странно изцъклен като добродушен Квазимодо.

— Споменах ви, че Паско беше тук — каза той.

— Това проблем ли е?

— Само дотолкова, доколкото не съм му казвал, че ви се обадих. — Продължи да ме гледа още секунда напрегнато със странните си очи. После се обърна към масата. — Намерихме някои неща, капитане, които искаме да идентифицирате. Тези обувки нейни ли са?

Вдигна един найлонов плик към светлината. Взех го, но не беше необходимо да го разглеждам дълго. Чифт официални черни кожени обувки с високи токчета. От „Шарл Журдан“ в Санкт Петербург. Наталия ги бе донесла след една конференция по хирургия там в края на миналия месец. Върнах плика на Пински.

— Нейни са с деветдесет и девет процента сигурност.

— А палтото? — Той вдигна черното вечерно палто на Наталия в дълъг найлонов плик.

Кимнах, без да коментирам.

— Вижте и това, капитане. — Вдигна плик с малък черен пейджър.

— Господи. — Взех плика. — Съобщението…

— Съобщенията — поправи ме Пински. — Свали си кожената ръкавица и извади бележник от вътрешния джоб на дебелия милиционерски шинел. Прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед към мен. — Първото е получено в събота по обед в дванадесет и тридесет: „Обади ми се, когато можеш. Константин.“

— Да, спомням си. Не беше за нищо важно.

— Второто е било следобед в шестнадесет и две минути: „Необходимост от спешна хирургическа помощ. Степен на тревога «червено». Диспечер «Лермонтов»“.

— Повикването за пожара на пристанището. Съвсем малко след четири.

— Степен на тревога „червено“ вероятно означава просто спешен случай извън болницата. Така ли е?

— Обявяват я, когато не знаят точно колко зле са нещата — отвърнах бързо. Вълнуваше ме третото съобщение. — А какво е последното съобщение, заради което тя излезе в събота през нощта? — Още докато задавах въпроса, аз вече търсех сили да устоя на това, което можеше да чуя.

— Последното съобщение — Пински вдигна глава към мен — е получено в двадесет и три часа и петдесет и девет минути…

Минута преди полунощ. Кимнах му да продължава.

— В двадесет и три и петдесет и девет минути — повтори той. — „Нужна си ми. Обади се веднага.“

Стори ми се, че залитнах. Нужна си ми…

— От кого е съобщението? — попитах Пински и изгледах как парата от дъха ми полита в светлината на синята милиционерска лампа и изчезва в мрака отвъд нея.

— Не е оставено име. Разговарях с операторката, която е препредала съобщението. Подателят е отказал да се представи.

Зави ми се свят. Върнах на Пински найлоновото пликче.

— А джипът? Има ли нещо интересно по него? — Мъчех се да говоря с професионален тон. Той го знаеше. Личеше си по прекалено усърдното му кимане.

— Нищо необичайно — отговори. — Допускам, че винаги е имала готови в камката ботуши за сняг и работно облекло от „Лермонтов“, за да може да се преоблече при необходимост. Прав ли съм?

— Имаше също ръкавици и лека шуба. Не ги ли открихте?

— Ръкавиците и шубата са там. Обаче няма ботуши и работно облекло.

— А Лекарските й чанти? Би трябвало да има две. Едната с лекарства и превързочни материали, а другата с хирургически инструменти.

— Намерихме ги на задната седалка.

Погледнах към сгъваемата маса. Пински пое инициативата. Смушка оперативния работник да се отдръпне.

— Каква ви е мнението, капитане?

Двете черни кожени чанти на Наталия бяха разкопчани и стояха отворени под лампата. В едната имаше акуратно подредени бинтове и лекарства. В другата, пристегнати с ластици към местата им, блестяха инструменти за спешна хирургическа намеса.

Преместих погледа си от отворените чанти към Пински.

— На същото мнение съм като вас, лейтенанте — казах бавно. — Каквото и да е правила жена ми в събота през нощта, то не е било неотложна хирургическа помощ.

Върнах се в колата си и се обадих в служба „Издирване“ по мобилния телефон. Веднага ме свързаха с Паско.

— Има ли нещо ново? — попитах. — Някакви реакции след публикуването на снимката на Наталия?

— Къде сте? — попита той, вместо да отговори. — Опитвах се да ви намеря в апартамента ви.

— Някаква новина ли има?

— Чуйте. Ще се срещнем във вашето управление. След петнадесет минути. Сигурно можете да стигнете дотам за това време.

— Ако знаете нещо, Паско, кажете ми го, за бога.

— В Града на порока. След петнадесет минути — отсече той и затвори телефона.

Запалих мотора и пуснах обдухвателите, за да изсуша предното стъкло от събралата се влага. В центъра на съзнанието ми бяха само познатите ъгловати оранжеви букви от пейджъра на Наталия: Нужна си ми — нашепваха те. — Обади се веднага!