Доналд Джеймс
Гадателката (16)

15.

Три коли на милицията летяха с бясна скорост към болницата с вой на сирени и включени сини лампи на таваните. Карах първата кола, съсредоточен единствено върху шофирането. Натисках газта докрай по централната лента на булевард „Пушкин“. Когато светлосинята фасада на „Лермонтов“ се показа пред мен, аз прекосих площада по диагонал и влязох в павирания двор през железния портал. Спрях колата с рязко натискане на спирачките, от което тя се хлъзна и едва не се удари странично в статуята на Лермонтов. Изскочих и хукнах към главния вход. Аби Кънингам слезе от предната седалка и се затича, следвайки ме на няколко крачки.

Сред тълпата от чакащи хора, търсещи някой да ги упъти, опитващи се да привлекат вниманието на дежурните от регистратурата, забелязах Дронски в началото на коридора към хирургията. Когато ни видя, повдигна брадичката си.

— Насам, шефе — повика ме той над няколко глави. Веднага се обърна и тръгна по коридора още преди да съм го настигнал. Зад себе си чувах тракането от токчетата на американката.

Изведнъж всички хора престанаха да се движат, да вървят натам, закъдето бяха тръгнали. Чистачки, пациенти, лекари стажанти с бели престилки, всички стояха и гледаха опулени. Двама милиционери ги караха да останат по местата си. Дронски продължаваше стремглаво напред. Почти го бях настигнал, когато сви по един коридор, обозначен с висяща от тавана табела: „Спешно отделение“. Навсякъде около нас стояха милиционери. Дронски рязко спря пред стена паравани, които преграждаха целия коридор.

— Какво става тук, Дронски? — Отместих двама милиционери, за да стигна до него. — Какво има?

Погледна ме напрегнато.

— Трябва лично да видиш това, шефе.

Страх облада цялото ми тяло.

— Нали не е Наталия? Не сте намерили Наталия?

— Не е Наталия…

Униформеният офицер при входа на оградения с паравани сектор беше лейтенант Пински. Не Паско. Пински — от отдела по убийствата. Погледнах Дронски обезумял от тревога. С леко движение на ръката той подкани Пински да ни води.

Минахме един по един през отвора между параваните. Десет метра по-нататък сводестият, облицован с бели плочки коридор беше преграден със синьо-бяла лента, каквато милицията използваше за отцепване на местопроизшествието. Погледнах към вратата зад лентата, където под полилей от съвсем различна епоха стоеше на пост старшина от милицията.

— За бога, няма ли някой да ми каже какво е станало?

— Към вратата — каза Дронски и натисна надолу синьо-бялата лента, докато я прекрачвах. — Не се притеснявай, шефе, не е Наталия.

Дронски ме изведе през вратата в малко дворче — всъщност шахта с размери не повече от десет на десет метра, осигуряваща достъп на светлина до гледащите към нея матирани прозорци. Бяха поставили прожектор в горния й край, който осветяваше и най-тъмното кътче. Както и женско тяло, проснато по очи, с разтворени ръце и руса коса, закриваща обърнатата нагоре лява половина на лицето.

Пристъпих напред. Жената беше облечена в зелената работна униформа на болницата. Прочетох надписа „Лермонтов“ на гърба й. Естествено, досетих се как стоят нещата още преди да видя щампования надпис над лакътя й: „Д-р Наталия Вадим“.

Кръвта ми кипеше, но не можех да кажа нищо. Беше Наталия, но и не беше тя. Наведох се напред, коленичих и отместих кичура коса от очите й. Пред мен се откри бледо лице от латексова отливка — със затворени очи и скули, боядисани в мъртвешко бяло.

Отдръпнах се рязко назад, стреснат до онемяване от реалистичното изображение. Оглупял от объркване. Понеже нямах представа какво реално символизира, то ми подейства безкрайно зловещо със силата на посланието си. Обърнах се и започнах да местя поглед ту към Дронски, ту към американката. Тя стискаше здраво устни и погледът й не помръдваше.

— Какво означава това, за бога? — попитах ги, но не прочетох отговор на лицата им.