Доналд Джеймс
Гадателката (15)

14.

Взех си балтона, легитимацията и ключовете от дежурния старшина и слязох по алуминиевата стълба в студения мрак на утрото. Градът на порока е грозен по всяко време. Рано сутрин прилича на стан на средновековна армия. Последни струйки дим се извиваха над скарите и се разсейваха из уличките между разноцветните палатки. Повърхността на леда, газена дълго време от множество крака и превърната в кафява киша, отново бе замръзнала. Паянтовите дървени конструкции изглеждаха по-крещящи и по-опасни от всякога. Около тях се мотаеха с нестабилна походка мъже с шапки от заешка кожа, прозяваха се, потупваха длани в гърдите си или надигаха шишета с водка, докато си прибираха инвентара.

За мое учудване видях тук-там и предизборни плакати с цветовете на няколко безнадеждни кандидати. Или по-точно обезобразени веднага след поставянето им. На Колския полуостров хора като природозащитниците не могат да се надяват поне да засвидетелстват присъствие. Но най-масираната агитация и впечатляващо недокосната от късачите на плакати беше на фон със зловещ за всички ни цвят. Тъмночервеното знаме ни беше до болка познато от съветската ера. В долния ляв ъгъл имаше бял кръг с елементарен кръст, поставен като буквата Х. Тревожното беше в очебийната асоциация за съчетание между комунистическо и нацистко знаме. Забелязах, че никъде не е посочено името на кандидата.

Възползвах се от услугите на една патрулна кола, която отиваше към града, и от мястото, където ме остави, хванах за шест спирки тролея до „Лермонтов“. Още беше рано, преди пристигането на основната дневна смяна. Минах покрай Михаил Лермонтов и неговата обвиняващо сочеща перодръжка, изкачих стъпалата под козирката с колоните и влязох във фоайето. Човекът от охраната ме позна още щом ме видя.

— Къде мога да намеря Лидия Вавилова, чистачката?

— Преди пет минути се разминах с нея, отиваше към хирургическото отделение — отвърна той.

Благодарих му и се забързах по все още почти празните коридори. Разминах се с няколко тръгващи си хора от нощната смяна, между които имаше и една-две познати физиономии. Изкачих циментовите стъпала и на широката площадка под стъкления купол завих под табелата, сочеща към крилото на хирургията. Дългият коридор беше пуст, ако не се смята стоящата почти непосредствено пред мен, облечена в зелена престилка фигура на Лидия Вавилова. С кофа и бърсало за миене на подове в ръцете отваряше с мощните си задни части люлеещата се врата на операционната. Когато ме видя, тя се спря и остави вратите да се подпрат на гърба й.

— Инспекторе — каза, приближавайки се към мен. — Имате ли някакви новини за доктор Вадим?

Отидох тежко до една дървена пейка под огромен плакат, пропагандиращ ваксина срещу СПИН, и седнах.

— Нищо смислено.

Облегната върху дръжката на бърсалото, разливайки сапунена вода от кофата, Лидия ме погледна, прехапа устни и се вторачи в плаката над главата ми.

— Кога я видяхте за последен път, Лидия? — Не споменах, че знам какво е разказала в милицията. — Видяхте ли я в събота?

Със сапунена длан тя хвана увиснал кичур сива коса и го омота в кока си. Очите й почти се изгубиха в кръглото й лице.

— В събота, когато тя изчезна, имаше повикване на пристанището. Горял някакъв кораб. Не. За последно я видях някъде през седмицата.

Какви ги бе съчинил Паско в такъв случай? Вдигнах очи към Вавилова, но тя избегна погледа ми.

— Какво има, Лидия? — попитах. Сърцето ми туптеше тежко.

Тя повдигна рамене.

— В петъка, някъде рано следобед беше, опитах да изчистя кабинета й, но вратата беше заключена. — Тя се разколеба.

— Какво необикновено има в това?

— Докторката беше… вътре.

Имаше да каже още нещо. Развиваш силно вътрешно чувство за това, след като си работил няколко години в милицията. Започнах по навик да ровя в джобовете си за цигари. Лидия подпря бърсалото и извади цигари и запалка от униформената си престилка. Пристъпи тежко да седне да мен на пейката, предлагайки ми цигара с кафява хартия.

— Казахте, че вратата е била заключена.

Тя ми подаде огънче и кимна, посочвайки със своята.

— Вратата беше заключена, но доктор Вадим беше вътре с някого.

Побиха ме студени тръпки.

— Чули сте гласове?

— Само един, на доктор Вадим.

— В такъв случай не може ли да е била сама и да е говорела по телефона?

Тя поклати отрицателно глава.

— Покрай прозореца няма килим. Чух нечии стъпки в онзи край на стаята.

— Сигурна ли сте в това?

— Двама бяха — каза тя решително. — Чух гласа на доктор Вадим тъкмо когато се канех да отворя вратата. Стъпките на другия човек чух, докато си събирах инструментите.

Искаше да каже, докато е подслушвала до ключалката. Нямаше как да не я попитам:

— Мъж или жена беше?

— Тежки стъпки.

— Нищо ли не чухте от разговора?

Тя запали цигарата си и дръпна толкова силно, че върхът й изпращя и пусна искри.

— Не… Не се заслушах.

— Как звучеше гласът на жена ми?

Тя ме погледна с недоумение.

— Спокоен ли беше или тревожен? Ядосан, весел?

— Смееше се доста.

— Не може да не сте доловили нещо. Поне дума или две.

Устните на Лидия се свиха и после се изпънаха плътно по зъбите й.

— Два или три пъти каза: „Не, не тук.“ Нещо такова — промълви Лидия с безизразна физиономия. — Но със смях. Това не съм го казвала на другия инспектор.

Някой се появи в далечния край на дългия коридор. Лидия скочи на крака и бързо изгаси върха на цигарата в кофата с вода. Чу се изсъскване при допира с повърхността.

— Началникът ми — измърмори тя.

Когато стъпките се приближиха, аз станах.

— Онзи мъж… Не го ли чухте да казва нещо?

Лидия продължаваше да държи главата си наведена.

— Само стъпките, инспекторе, кълна ви се. Нищо друго.

Взе кофата и се заклатушка заднишком през вратата на операционната, преди началникът да стигне до нас.

Аз наведох глава, за да избегна разговора с него. Когато стъпките му отминаха, мислите ми отново се завъртяха около заключената врата, опаковката с презервативи в чекмеджето на Наталия, смеха в гласа й и думите: „Не, не тук.“

„Не тук“ естествено означаваше нещо. Нещо, което просто не можех да прогоня. „Не, не тук“ означаваше: „Някъде на друго място, да!“

Слязох бавно по дългите циментови стълби към входа. Кимах от време на време на познати лица, но секунди след като отминеха, не можех да си ги спомня. Във фоайето вече имаше повече хора, главно от персонала, идващи на работа. Разменяха си поздрави, във въздуха витаеше забързаност. Знаех, че това бе едно от нещата, свързани с работата в голяма болница, които Наталия харесваше най-много.

Около мен се движеше поток от хора. Млад мъж с бяло сако, който се отдръпваше от павилиона за вестници с брой на „Мурманска правда“ в ръка, едва не ме блъсна с рамото си.

— Константин — каза той.

Спрях се.

— Михаил… — Не познавах особено добре доктор Михаил Карпов. Бяхме се срещали на празненства няколко пъти, понеже беше съпруг на Фаня, приятелката на Наталия. Знаех, че двамата с Фаня работеха в екипа на Наталия. Но не бяхме такива приятели, каквито бяха Фаня и Наталия.

Спря се смутен.

— Лесно е да кажа, че съжалявам за Наталия — започна той. Беше симпатичен, чернокос млад мъж на около тридесет години, с изморен поглед. — Но като го казвам, изразявам съвсем малка част от чувствата си. — Стисна устни, изчаквайки ме да отговоря, да кажа нещо, каквото и да е.

— Благодаря ти, Михаил. — Замълчах за момент, а мислите ми все още витаеха около заключения кабинет. — Не се ли сещаш за нещо, което може да хвърли някаква светлина…?

Поклати глава:

— Нищо не ми идва наум.

— Колкото и да е дребно. — Следователите винаги казват това.

— Американката от ФБР, агент Кънингам, намина да се срещне с Фаня и мен снощи. Фаня й разказа за случката в колата. Нищо друго не знаем.

— Случка в колата ли? Каква случка?

Той извърна поглед.

— Американката… не ти ли спомена за това?

Хванах го за ръката и го издърпах встрани от потока хора.

— Каква е тази случка с кола?

Гледаше притеснено.

— Хайде, нека да чуя.

— Не е нещо кой знае какво. Докато минавала през паркинга пред болницата, Фаня видяла Наталия да седи в една камка и да разговаря с някого. Това е всичко.

— С мъж ли?

— С такова впечатление е останала.

— Кога?

— В петък. Около обед.

— И? Какво особено има в това?

Той се размърда притеснено.

— След известно време, мисля, че каза половин час, й потрябвал съвет от Наталия по някакъв медицински въпрос и отишла да я потърси. Оказало се, че Наталия още е в камката и продължава да си говори.

— Сигурна ли е, че е била Наталия?

— Да.

— Отишла ли е при нея?

— Не… Решила, че това, което е искала да я пита, може да почака.

— Не е ли видяла мъжа с нея?

— Не. Само силует. Колата е била паркирана в ъгъла на двора, зад статуята. Там не е много светло.

— Чакай малко. Кога точно е станало това?

— В петък следобед. Около два часа.

Което значеше, че е било непосредствено преди да се заключи с някого в кабинета си. Може би със същия мъж?

Михаил Карпов удари с навития вестник по разтворената си длан.

— Това е всичко. Виж, трябва да тръгвам — каза той с извинителен тон. — След пет минути застъпвам на смяна.

— Разбира се… — Посегнах да му стисна ръката, но той вече се отдалечаваше.

Излязох от „Лермонтов“ и тръгнах бавно сред утринната блъсканица от работници по булевард „Северен“. Опитай отново да обмислиш нещата, Константин. Защо може да се е заключила Наталия в кабинета си? Несъзнателно. Механично движение. Затваряш вратата след себе си. Заключваш я. Само че новият секрет беше почти на нивото на рамото. Такова нещо не би заключил неволно, нали? Или пък е искала да се усамоти за няколко минути. Да се обади по телефона. Защото е направила именно това — говорила е по телефона. Несъмнено. Въпреки че още някой се е разхождал из кабинета. А отказът й през смях „Не, не тук“ не е имал нищо общо със значението, което му бях придал доста пресилено.

Не беше ли така?

Или пък погледни от обратната страна. Предположи най-лошото. Предположи, че има любовник. Мъжът, който е разговарял с Наталия в камката. Който по-късно я е последвал до кабинета й. Е, това връзва ли се с изчезването на Наталия през нощта? Връзва ли се с намерения шал, следите от гуми край магистралата при кръстовище 33? Освен ако и той не е отишъл с нея дотам. Освен ако самият той не е лекар.

Продължавах да вървя и поклащах глава. Знаех, че елементът на съмнение е изцяло подставен от Паско с подхвърлянето на презервативите. А бях сигурен, че ги е подхвърлил той, макар да отрече. Какво оставаше, след като се изключи всичко това? В кабинета на Наталия влизаха десетки хора дневно. Ако е трябвало да прегледа пациент — или пациентка, със същата степен на вероятност, — съвсем естествено е било да заключи вратата… Ами половинчасовият престой в някаква кола? Може да е била с кого ли не. Да е разговаряла за проблемите на болницата. Когато си в кола, до голяма степен се изолираш от нежелано присъствие.

Хайде, Константин, я се виж. Тези мрачни изблици на съмнение не ти подхождат. И което е по-лошо, те ти пречат да се съсредоточиш. Това, което е от значение — трябва ли да ти напомням? — е, че Наталия е изчезнала. Не отклонявай вниманието си с глупости. За бога, Костя, не позволявай да ти отклоняват вниманието. Така играеш според неговата тактика. Да. Кимнах енергично на себе си като тенисист, който току-що е отправил неспасяем удар.

В едно барче на ъгъла си взех чаша водка и платих един телефонен разговор, за да се обадя на госпожа Баданова. Откакто чух за смъртта на съпруга й, в мен растеше чувство за вина. Хванах я на мобилния й телефон на път за центъра на града.

— Получих писмото ви — каза тя. — Факса от старшина Бубин. Дълбоко съм трогната, Константин, че при всичкото, което ви се случва, сте се сетили за мен.

— Ако бях приел работата, която ми предлагаше вашият съпруг…

— Вероятно също щяхте да загинете. В същия хеликоптер.

— Има ли някакви съмнения, че не е било случайно произшествие?

— Само от моя страна — гласът й доби дрезгава нотка. — Тези машини се обслужват от момчета, които не са сядали да се нахранят като хората от цял месец. А не им е плащано от много повече. Какво очаквате, натовски стандарти ли? — Тонът й пак се промени. — Разполагате ли с десетина свободни минутки?

— Ще ги намеря.

— Чакайте ме във виенската сладкарница на площад „Обединение“, Константин. На пет минути съм оттам.

Бях необръснат, очевидно неизкъпан и салонният управител не изгаряше от желание да ме пусне в червения плюшен интериор на кафе-сладкарница „Император Франц Йосиф“. Не можех да му се сърдя. Само пристигането на госпожа Баданова предотврати изхвърлянето ми на снега. Запънах се и се приближих до входа.

Не беше сама. От мерцедеса на Баданова слезе млада блондинка на по-малко от тридесет години, облечена в топли и скъпи дрехи. Размениха си няколко думи на раздяла вече във входа на сладкарницата и чак тогава госпожа Баданова се приближи към мен, а момичето се върна при чакащата кола. Предположих, че е американка — по облеклото, но и по обноските. Естествено, Москва и Петербург бяха пълни с млади съветници от Америка, главно по политически въпроси и пъблик рилейшънс — връзки с обществеността, както вече сме свикнали да го наричаме. Някои от най-храбрите бяха стигнали даже до места като Мурманск. От услугите им се ползват политиците, дори църквата. Естествено и ракетирите.

— Това беше Джей Делерман — обясни госпожа Баданова. — Работеше за мъжа ми… Помага да приключим някои от текущите му ангажименти. — Преглътна тежко, но възпря сълзите си. — Антон остави много започнати неща, Константин. Елате да седнем. — Стисна ръката ми. Заведе ме до една закътана маса, осветена дискретно от рубинени абажури със златисти ресни. Забеляза, че оглеждам луксозно облицованото сепаре. — Не се радвате на контраста между това и живота, който виждате по улиците на Мурманск.

— А кой би се зарадвал?

— Бих искала да не забравяте едно нещо в дните, които ни очакват. Съпругът ми, Антон, също негодуваше срещу това.

Прекалено малко знаех за политиката, за да споря с нея. По време на изборите бях командирован в Москва. Знаех само, че някои хора печелеха огромни суми, докато останалите просеха по улиците. Дребничкият губернатор Баданов ми се беше сторил достатъчно доволен в огромния си държавен апартамент в сградата на Градския съвет.

— Той може би прекаляваше малко със самодоволството си. Е, казах го. Обаче искам това да си остане между нас.

— Ще остане — отвърнах. Съзнавах, че е направила тежко признание.

— Имате ли някакви новини? — попита тя, докато й помагах да свали дългото си палто от самурени кожи и да седне в стола, изработен в стил Луи XV.

— От Москва са изпратили една американка. Агент на ФБР. Разследва изчезването на жена от консулския им персонал тук, Джоун Фаулър. Изчезнала е в същата нощ, когато изчезна и Наталия.

— Видях нещо по телевизията — отвърна тя, поклащайки глава. — Намерили са колата й в „Северен залив“. И секс кукла с мъртвешки оцветено лице.

— Не е било секс кукла. Манекен за витрина. — Уточнението ми се стори съществено.

— А американците виждат ли някаква връзка с изчезването на Наталия?

— Смятат, че може да има такава.

— С един и същ извършител? — Протегна ръка и стисна моята. Този жест ме накара да се просълзя. Бършех си очите, когато дойде сервитьорката.

Поръчахме си кафе и торта „Черна горичка“. Сметката за двама ни се равняваше на месечната заплата на който и да е старшина от армията — ако този месец някой изобщо се сети да плати на военните. Госпожа Баданова забеляза, че потръпвам.

— Живеем в безумно време, Константин. — Поколеба се. — Мъжът ми беше богат човек. Не беше от новите феодали, предполагам, че ме разбирате, не толкова срамно богат. Но беше заможен. Един генерал от военновъздушните сили не може да натрупа състояние. Обаче след това му потръгна.

— Прочутите дънки „Тексас-Баданов“.

Тя се усмихна пренебрежително.

— Прочути в Мурманск и може би в околностите. Но не са лоши. И осигуриха на Антон достатъчно пари да влезе в политиката. — Изчака малко, докато келнерка с късо червено сако ни сервираше кафето и тортите. — Признах пред вас, че може би прекаляваше малко със самодоволството си по отношение на някои проблеми. Проблеми, които не му бяха непосредствен ангажимент. Чувствах се длъжна постоянно да му натяквам за някои неща. Двамата заедно правехме големи планове за бъдещето.

— А сега?

— Сега тези планове ще бъдат погребани заедно с него. Просто трябва да се озърнете, за да видите, че опозицията има и парите, и силата.

— За червените знамена с черния кръст ли говорите?

Тя наведе мрачно глава.

— За губернатор на Колска област се е регистрирал кандидат „Х“. Можете ли да си представите? Един кандидат „Х“ по дефиниция е престъпник.

Облегнах се назад. Кандидат „Х“ е чисто руски феномен. Още от времето на Елцин на заемащите изборни длъжности политици, та дори и на кандидатстващите за такива длъжности по време на изборите, е гарантиран имунитет, който на практика покрива целия бъдещ мандат.

— Имате ли представа кой е той?

— Нашият кандидат „Х“ ли? Доколкото чувам, Валентин Фортунин смятал, че е прекарал достатъчно време зад решетките.

Фортунин беше широко известен като ръководител на група за поръчкови убийства в Москва, преди Антон Баданов да организира арестуването му, докато гостувал на старата си майка в Мурманск.

— Ще спечели ли?

— Срещу природозащитниците ли?

— Вече не ги искат никъде в Европа.

— Така е, Константин. — Отново наведе поглед. — Само че, чуйте ми думата, с кандидат „Х“ ще минем всякакви граници. — Вдигна бавно очи и погледите ни се срещнаха. — Освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако самата аз не се кандидатирам.

Седемдесетте години съмнително съветско наследство не бяха направили нищо за издигането на жената в очите на руските мъже. Започнах да предъвквам идеята за жена губернатор. Възможно беше според мен. Или поне не изглеждаше съвсем безумно. В края на краищата тя беше съпруга на Антон Баданов. Достатъчно смела и ексцентрична, за да седне във виенската сладкарница с мъж, който вони като каторжник. А инстинктивно усещах, че това е жена, която ще направи всичко възможно да ми помогне за разгадаването на случая с Наталия.

— Тази длъжност ви подхожда напълно — отвърнах.

Тя стисна и двете ми ръце.

— Двамата с вас сме близки, Константин. Свързват ни смъртта на Антон и изчезването на Наталия. Ще търся вашата помощ, когато ми е нужна, и очаквам вие да потърсите моята, ако е необходима.

 

 

Прибрах се в апартамента, все още надъхан с позитивни очаквания. Продължавах да си мисля, че версията за любовник, че Наталия е отвлечена от любовник, е нереална. Та, за бога, нали и Джоун Фаулър е била отвлечена в същия ден. Не, този човек е побъркан. Психопат. Спрях се като вкаменен, докато затварях вратата на апартамента зад себе си. Изпитах ужасен срам. Мамка ти стара, Константин, намираш успокоение в обстоятелството, че Наталия е в лапите на някакъв психопат.

Има моменти, когато ненавиждам мъжете, когато се отвращавам от това, в което ги превръща любовта. От това, в което любовта превръща и мен. Облегнах гръб на затворената врата.

Когато звънецът издрънча до ухото ми, подскочих като ужилен. Вдигнах слушалката на домофона и изръмжах нещо в нея.

— Доктор Карпов съм. Михаил Карпов — отвърна ми дрезгав глас.

Натиснах бутона и отидох в кухнята да приготвя кафе. Чайничето почти беше завряло, когато се звънна на вратата.

Отвън стоеше Михаил Карпов, облечен в сива шуба. Изглеждаше страшно недоспал, но доколкото са ми казвали, младите лекари са обект на експлоатация по целия свят. Като стана въпрос за това, същото е и с полицаите. На всякаква възраст. Казах му да влезе в хола и отидох при него след няколко минути с две чаши нес кафе.

— Надявам се, че нямаш нищо против идването ми — каза той.

Поставих кафето му на ниската масичка пред него.

— Мислех, че си на смяна.

— Не… — Отпи от кафето, опари устната си и стреснато погледна чашата. После вдигна тъмните си очи към мен. — В смяната бяха включени повече хора от необходимото. Нямаха нужда от мен.

— Видът ти е такъв, че би трябвало да се прибереш вкъщи и да поспиш няколко часа.

— Реших, че не е зле да се отбия. На път ми е.

Изчаках го да продължи, без да казвам нищо.

— Исках да видя дали няма още новини.

— От последния час?

— Не… — Остави кафето на масичката. — Стигнах до идеята, че може да има нещо, което не си ми казал, когато се видяхме в „Лермонтов“.

— Защо си мислиш, че крия нещо от теб?

Не отговори. Отпих от кафето си и продължих да чакам мълчаливо. Имаше нещо почти зловещо в начина, по който Михаил Карпов ту ме поглеждаше, ту бързо навеждаше очи. Това беше младеж на ръба на някакво признание. Бях се срещал с достатъчно такива като него, за да се доверя на инстинкта си. Това, което не можех да отгатна, беше темата на неговата изповед. Понякога просто трябва да предразположиш свидетеля. Друг път нещата са като вадене на зъби.

— Това, което ми разказа тази сутрин за Фаня — продължих аз, — нещо не ми звучи убедително.

Разклати почти незабележимо глава. Много му се искаше да попита защо.

— Не искаш ли да знаеш защо?

— Разбира се. — Сниши глава между раменете си. — Да.

— За да стигнеш от хирургията до паркинга в предния двор, трябва да походиш доста. Поне няколко минути.

— Така е.

— Ти какво ми каза? Фаня знаела, че преди половин час Наталия е била на паркинга. Имала е нужда от съвет и е решила, че Наталия може още да е там и да разговаря с непознатия мъж. Най-малко половин час по-късно.

— Да.

— Не ти ли се струва, че това е странно предположение? По-нормално би било да допусне, че Наталия се е върнала в кабинета си или е на визитация при пациент в реанимацията.

— Но я е нямало там — отвърна той. — Продължавала да седи в колата.

— И след като Фаня е извървяла толкова път от хирургическото отделение, за да се посъветва с нея и я намерила там, какво е направила?

Не ми отговори.

— Отишла ли е направо при нея и попитала ли я е нещо? Не. Обърнала се е и пак влязла в болницата. Какво ти говори това, Михаил?

— Не знам — отговори той притеснено. — Не бях се замислял над случката от такава гледна точка.

— Това ме навежда на мисълта, Михаил, че Фаня е излязла отпред не толкова с цел да търси Наталия, колкото да провери дали тя още разговаря с тайнствения мъж.

Вдигна чашата с кафето към устните си и този път успя да отпие голяма глътка — и да избегне погледа ми.

— Според мен това, което е интересувало Фаня в петък следобед, е кой е бил в камката с Наталия — добавих аз.

Причината започваше да ми се изяснява. Бавно — вече се бях примирил, че не съм особено съобразителен. Не притежавах усета на един Дронски, нито пък злобния хъс на един Рой Ролкин. Умишлено не побързах да продължа мисълта си. Самият аз почти изпитах притеснението на Михаил. След малко той се видя принуден да надигне глава. Опита се да свие пренебрежително рамене, но успя само да потръпне, в резултат на което разля кафе върху масичката. Погледна надолу, избърса капката с ръкав и отново вдигна широко отворените си тъмни очи към мен.

— Фаня е била притеснена — казах аз, — защото е мислела, че си бил ти.

— Фаня се е побъркала. — Тропна с чашата по масата толкова силно, че този път кафето се лисна. Сега обаче не се опита да го бърше.

— От това се е притеснявала. Прав ли съм?

— Това е идея фикс. Всички в „Лермонтов“ се възхищават от Наталия. Никой не го крие. Само че по стечение на обстоятелствата аз работя с нея.

— Ти ли беше с нея в колата?

Поколеба се.

— Не. Разбира се, че не. Иначе щях да ти го кажа.

— А може би си слязъл от камката и си отишъл с Наталия право в кабинета й?

— Казах ти. Не съм бил с нея в камката.

— Къде беше в петък следобед?

Той стана на крака.

— Слушай, Константин. И ти ли започваш? Писна ми да слушам тези неща от Фаня.

— Питам те като следовател, а не като съпруг. — Излъгах. — Къде беше в петък следобед? В „Лермонтов“ ли?

— Е, добре. — Пъхна ръце в джобовете на дънките си и от това движение подплатеният анорак, с който беше облечен, се изду. — Спях. Бях отишъл рано, за да дремна в стаята за почивка на лекарите. Предната вечер се натрясках, а в петък бях на работа. Късната следобедна смяна.

— Не спиш ли вкъщи?

— Само когато знам, че Фаня няма да се върне. В момента положението при нас е обтегнато. Постоянно ми вдига скандали.

— Смята, че имаш любовна връзка с Наталия.

Сви конвулсивно рамене в знак на потвърждение.

— Слушай, съжалявам, че те обезпокоих. Минавах оттук и реших, че не е зле да те видя и да разбера дали няма нещо ново. Нали разбираш… нещо, което може би си пропуснал да ми кажеш в „Лермонтов“.

Изпратих го до вратата.

— Предай много поздрави от мен на Фаня.

— Разбира се. Не се ли сърдиш, че се отбих?

— Ни най-малко.

Стиснахме си ръцете. По списанията пишат за стаена омраза в очите, за стаени чувства. Всичките старателно премислени, уж небрежни движения на този млад мъж криеха нещо. Когато се обърна и понечи да си тръгне, аз протегнах ръка, хванах го за рамото на анорака и го дръпнах обратно в апартамента. С другия си лакът затиснах здраво гърдите му малко под гърлото и го прилепих до стената. Нужно беше да се облегна само малко по-силно върху лакътя и щях да спра дишането му.

— Защо дойде?

— За бога, боли ме. Дойдох да питам за Наталия…

Натиснах по-силно, докато започна да се задушава. От очите му потекоха сълзи.

— Добре, добре…

Пуснах го.

— Сега ми кажи. — Тръгнах пред него към хола.

Спря се в рамката на вратата с ръка на гърлото.

— Не се срамувам от това — каза той, но продължи да стои с наведена глава. — Не се срамувам от това.

Сякаш прахосмукачка засмука стомаха ми.

— От какво?

— Беше почти неизбежно, след като работих с нея цяла година. — Погледна ме в очите. — И като се има предвид каква жена беше.

— Беше?

— Като се има предвид каква жена е — отвърна той почти заеквайки. — Влюбих се в нея, Константин. На теб поне ти е ясно защо.

— И?

— И? И нищо. Каза ми, че съм заслепен, отнесе се с мен като кака. Посъветва ме да се прибера вкъщи и да обърна внимание на отношенията си с Фаня. Да се прибера при жена си. — Пое дълбоко дъх. — Направо ме срина.

— Това ли ти каза в колата в петък?

— Не съм бил с нея в никаква кола в петък, да те вземат дяволите! Ако Наталия е говорила с някого в колата си, не съм бил аз — отвърна той гневно и се запъти към вратата.

Този път го оставих да си отиде.

 

 

Прослушах съобщенията, записани на телефонния секретар.

Рой Ролкин се беше обадил от Хелзинки да ме поздрави за освобождаването. Адвокатът Грандов го уведомил. Другата седмица притежаваният от него футболен отбор „Янус“ — Будапеща, щеше да играе с „Динамо“ — Мурманск, за шампионата в лигата на европейските градове. Рой съобщаваше, че ще постои няколко дни в Хелзинки, за да контролира тренировките.

Второто обаждане ме уведомяваше, че Аби Кънингам се е сдобила с кабинет в американското консулство. Трябвало да отида там още щом се почувствам чист. Пъхнах се набързо под душа и смених носените вече три дни дрехи. След по-малко от половин час вече минавах покрай „Лермонтов“ към булевард „Пушкин“ № 1.

Никога досега не бях ходил в американското консулство, но в старата сграда, която го приютяваше, бях влизал безброй пъти. Една от малкото сгради в Мурманск (ако не се брои „Лермонтов“), построена от нещо по-различно от напукващ се бетон, за жителите на града тя беше известна като стария женски манастир. По времето на царете е била манастир, после главна квартира на тайната милиция при Сталин и всичките й зловещи наследници до пълната забрана на политическите служби към милицията миналата година. Няма друга сграда в Мурманск, където да са извършени толкова изтезания, да са изтръгнати толкова неверни признания, да са отнети толкова човешки живота и да са разбити толкова съдби, колкото в подземните килии на стария манастир.

Въпреки това тя имаше съвсем безобиден вид на сграда, построена от жълтеникав камък с железни решетки на готическите прозорци. В единия край на оградата имаше голяма тухлена арка, над която американски двуглав орел и табела с надпис „Консулска служба на САЩ“ скромно афишираха драматичната промяна във функциите на сградата, които изпълняваше от около година.

Минах през сводестия вход. От него започваше алея между стената на сградата и някогашната добре поддържана зеленчукова градина на Манастира. Участъци от дългата ограда бяха срутени, а американците още не бяха намерили време да ги ремонтират, а може би изобщо нямаха такова намерение. Настаняването им в стария манастир беше безусловно временно, до завършването на нова съвременна сграда близо до пристанището. Униформен служител от охраната ме въведе в залата, която до момента ми беше известна като трапезария. Не знам защо очаквах да видя някакви промени, но синята и златистата боя по ветрилообразното кубе над мен все така си се лющеше, плочките на пода пак си бяха напукани и протрити от множеството минали по тях обувки. Пак ги имаше същите разделени като кутийки гишета, същите прекалено заети чиновници до звънящи телефони. Ако бяха на скърцащите дървени пейки от другата страна, трудно би се намерила разлика между тях и чакащите да бъдат обслужени. Само че сега в дъното на залата висеше голямо американско знаме на бял пилон и въздушната струя от мощна новоинсталирана отоплителна система караше флагът със звездите и райетата да се полюшва окуражаващо.

Посрещна ме Аби Кънингам. Направи ми впечатление колко непринудено се държеше и все пак показваше, че е господар на положението. Беше облечена в светлорозова блуза и черна пола с едри плохи, която й позволяваше да се движи без никакви притеснения с ръце в джобовете. Извади едната и посочи с пръст към горния етаж.

— Отпуснаха ни някакво очукано помещение в дъното — каза тя. — Явно преди време сградата… — Жестът ми я накара да прекрати с обясненията. — Но всичко това ви е известно.

 

Тръгнахме нагоре по централното стълбище.

— Казахте „отпуснаха ни някакво помещение“. Значи ли това, че Дронски остава тук?

Тя ме поведе през дълъг и тесен коридор към едно крило на сградата, което не е било използвано интензивно даже по времето, когато тук властваше Рой Ролкин.

— Дронски ще остане тук, докато от Главна прокуратура в Москва не го извикат обратно. — Тя отвори вратата на неугледна стая със сиви стени, но все пак обзаведена с добри съвременни мебели. — Нямаше време да боядисат, преди да се нанеса тук. Това е моето работно място. Вие и Дронски ще ползвате стаята отсреща.

Стояхме един до друг в коридора. Тя забеляза, че се намръщих.

— Уредих с началника на вашето управление да бъдете командирован към групата, разследваща този случай. Съгласен ли сте?

— Не бих могъл да работя нищо друго в момента.

— Така и предположих. — Тя се поколеба за миг и извика през отворената врата на кабинет, който не можех да видя. — Анна… Анна, ела да се запознаеш с инспектор Вадим. — После се обърна към мен. — Анна ще се грижи за документацията ни.

Досетих се коя е Анна още преди да се появи на вратата. Задушливата смесица от миризма на камфор и тоалетна вода „Майка Русия“ беше неповторима. Анна Данилова беше деловодителка в осемнадесето районно — петдесетгодишна злобарка (би била стройна, ако нямаше по една педя излишен обем навсякъде), широкоплещеста и убедена, че никога през живота си не е грешила. Рускините рядко са прекалено набожни моралистки, но нейните религиозни убеждения произхождаха от една малко известна пуританска група в Богнор Регис, Англия. Когато се налагаше да работим заедно, тя се отнасяше към мен с почтителното презрение към чужденците, което руснаците таят в душите си.

Тя се появи на вратата и изпълни рамката й, разтърси здравата ръката ми, все едно че не бяхме работили заедно почти всеки ден през последните две години.

— Добре дошъл в групата — каза тя на гърлен английски. Наведе се напред и отвори отсрещната врата.

Стаята беше мъничка, с циментов под и оръфан червен турски килим. Мебелите бяха американски, а на бюрото имаше компютър.

— Зад тази стая има още един кабинет — поясни Аби. — В него има кушетка и мивка. Дронски каза, че го запазва за себе си. Щял да го използва за квартира.

— Мислех си, че ще отседне при мен, в моя апартамент — възроптах аз.

— А… — Тя се прокашля. — Изглежда, че няма да е много удобно. Според Дронски.

— Защо не?

Разтвори широко очи. Долових съвсем тих шум и неясно движение зад остъклената врата. В същото време у мен се породиха смътни и нелицеприятни подозрения. Отидох и рязко отворих вратата.

През стаята с писък се стрелна сянка. Докато кацваше на един шкаф за папки, аз отскочих назад, преобръщайки малка масичка и разбивайки стъклен пепелник на циментовия под. Мармаладовият котарак стоеше на шкафа с вдигната глава и вирната опашка и ме гледаше с всичкото си котешко презрение.

Вече съм ви казвал за В. И. Ленин, приятели.

Агент Кънингам застана на вратата.

— Нещо лошо ли се случи?

— Нищо, за което той би си признал — отвърнах аз, отмествайки поглед от котарака към счупения пепелник.

— Дронски го донесе. За талисман — каза тя, опитвайки се да потисне усмивката си. Котаракът скочи от шкафа. — Дронски твърди, че демонстрирате тотална неприязън към В. И. Ленин и той ви отвръща със същото, но това било само външен израз на сложните ви отношения.

— Странни, но все пак чудесни, нали?

— Щом вие го казвате. Как ви се струва кабинетът?

— Няма къде и коте да свъртиш. — Извърнах се към В. И. Ленин със злобен немигащ поглед, също като неговия. Изсъска мрачно. Козята му брадичка като че ли потрепна. Отидох до прозореца и надникнах навън към усойния двор. Доста дълго щеше да пада, докато стигне до долу. Когато отново се обърнах към стаята, котаракът вече бе напреднал до средата на килима.

— Тъй като делите един кабинет — каза Аби, — може би не е зле двамата да потърсите начин да се погаждате.

Погледнах я свирепо.

Котките никога не пропускат да заявят демонстративно, че са постигнали победа. В. И. Ленин седна в средата на стаята и великодушно вдигна лапа.

Аби Кънингам закри устата си с длан.