Доналд Джеймс
Гадателката (55)

55.

Горещина, цигарен дим, крясъци… Атмосферата в преброителната зала напомняше не толкова за Данте, колкото за холивудския мюзикъл от четиридесетте години „Адът се продъни“. Стотици хора се бяха скупчили около масите за преброяване. Журналисти с камери се бяха покатерили по всички възможни места, за да могат да заснемат решаващото, както всички знаеха, преброяване на бюлетините от секцията на стадиона, когато пристигнат.

Пробих си път през фоайето. Човек от екипа на Баданова ме спря пред стълбището към кабинетите на горния етаж — млад и дебел мъж с лъснало от пот чело. Казваше се Воронов и отговаряше за връзките с обществеността.

— Няма я горе — каза той с отчаян глас. — Не е в кабинета си.

— А къде е?

— Никой не я е виждал от близо два часа. Не е изключено тя да е печелившият кандидат, за бога, а е изчезнала!

— Търсихте ли я в апартамента й в Градския съвет?

— Не е там.

— А в щаба на кампанията й?

— Защо ще ходи там, за бога? Действието се развива тук. Господи, осъзнавате ли, че всички медии в града са дошли. Нищо чудно да се наложи да я обявим за новия губернатор на празен подиум. Ще ни изпият кръвта, казвам ви.

— Погледнете на проблема от другата му страна — казах аз. — Може би е решила, че е изгубила.

Вторачи се в мен така, сякаш току-що съм отровил котката му.

— Вие на чия страна сте? — изръмжа той.

— И това е възможно — отвърнах кротко. — Не е изключено да е решила, че не си заслужава да стои тук.

Той се усмихна нервно, показвайки стърчащите си зъби, с тайната надежда, че съм се пошегувал. После каза:

— Още не са донесени бюлетините от стадиона.

— Те ще наклонят везните — съгласих се аз. — На едната или другата страна.

Качих се по стълбището. Двамата въоръжени пазачи на Рой ме пропуснаха. Той лежеше на дивана и си разменяше ласки с млада брюнетка с къса поличка на мажоретка и тениска без ръкави с цветовете на американското знаме. Дългите й крака завършваха с червени обувки с високи токчета. На облегалката на дивана до нея стърчеше шапка цилиндър в стил „Чичо Сам“. Екранът на телевизора показваше сцени в края на мач с посърналите физиономии на футболистите от „Динамо“ — Мурманск, които играеха с много силен италиански отбор. Не беше нужно да питам за резултата.

Брюнетката се отдръпна от Рой и ме изгледа така, сякаш бях опропастил големия й шанс на приемния изпит за живота. Вероятно си беше точно така.

— Слушай, Рой — казах аз. — Трябва да ти съобщя нещо.

— Със сигурност може да почака. — Усмивката на Рой беше дружелюбна. — Бюлетините от стадиона ще пристигнат всеки момент. — Протегна ръка към брюнетката. — След двадесет минути ще бъда губернатор на Кола…

— И това е възможно — казах аз. Тези думи бяха на път да се превърнат в моята мантра за тази вечер.

— Сигурно е — поправи ме той. — Това е Белинда. Работи в екипа ми за връзки с обществеността. Била е важна фигура в изборите за кмет на Лае Вегас. Смятам тя да ми връчи писмото за възлагане на губернаторски правомощия след обявяването на резултатите.

— С тези дрехи?

— Те са символ — поясни Рой. — Двамата олицетворяваме американско-руското сътрудничество и приятелство. И необходимостта от още помощ. Кока-Кола.

— Рой, трябва да ти кажа нещо… Нещо, което изобщо не може да чака.

— Не се увличай с мелодрамите.

— Мисля, че ще загубиш.

Той придърпа Белинда до себе си и бръкна под тениската й. Знамето се нагъна.

— „Аз съм янки…“ — затананика под носа си Рой. — „Янки дудъл, победи или умри…“ — Но не отместваше от мен пронизващия си поглед И стисна гърдата на момичето толкова силно, че то трепна от болка. — Да загубя? — изръмжа той към мен. — Какво е това, което ти знаеш, а аз не?

— Смятам, че сигурно ще загубиш — отвърнах предпазливо, — защото някой е откраднал тридесет хиляди бюлетини от стадиона.

Лицето му изведнъж се вкамени.

— Истина ли е това? — Облегна се назад и измъкна ръката си от деколтето на Белинда.

— Истина е.

— Абсолютно сигурен ли си?

Преглътнах трудно и отговорих:

— Сигурен съм.

Той извърна лице към Белинда и й нареди:

— Излизай. Тук вече няма място за жени.

Тя изприпка на осемсантиметровите си токчета. Останах с впечатлението, че за нея участието й в политиката се състоеше от безкрайна серия бързи излизания.

Рой стана на крака. Изражението му вещаеше истинска буря. И очите му. Никога не се бях замислял за това, но като се изключи необяснимият зелен цвят, човек би казал, че те са азиатски тип. Генетично наследство от Чингис хан и неговата Златна орда. — Нима искаш да ми кажеш, Костя — изрече той със заплашително сдържан глас, — че ти си откраднал от стадиона тридесет хиляди от подадените за мен бюлетини?

— Поръчах да ги откраднат — признах си. — В полза на госпожа Баданова.

— Приятели сме от деца — изкрещя той. — Що за приятел си ти бе, твойта мамка? — Нахвърли се върху мен като приведено разярено биче и ме удари с рамо в областта на слънчевия сплит. Чух как въздухът от дробовете ми излиза и се блъснах гърбом в стената. Възможно е за част от секундата да съм загубил съзнание.

Когато отворих очи, видях, че бе отстъпил крачка назад и замахваше с десния си юмрук към главата ми. Реагирах по естествения начин. Вдигнах лявата си ръка и парирах удара му, но непоносима болка ме сряза от китката, вече наранена от Саша Руп, до рамото. Изкрещях.

Когато отпуснах гарда, той ме удари с другата ръка. Следващият удар, който щеше да ме повали на земята, бе възпрян по средата на замаха, защото вратата се отвори. В рамката й се появи широкоплещест охранител с вдигнати във въздуха юмруци, който явно се опитваше да разгадае какво става.

— Разкарай се — изръмжа му Рой. — Проблемът е личен, между стари приятели.

Вратата се затвори шумно.

— Откраднал си бюлетините ми, копеле гадно!

Можех да приема тези думи за подарена ябълка или шоколад, ако не беше ритникът, който ги съпроводи. Злобно прицелен между краката. Успях да го отклоня само частично с коляно.

В същата секунда, в която болката ме накара да се превия напред със зейнала уста, го видях, че се извръща към чекмеджето на бюрото.

Когато успях да надигна глава, той държеше малка, обвита в кожа палка. „Едно от оръдията на труда“ — мина ми през ума.

Предприех контраатака. Единственото ми предимство пред Рой е, че съм много по-висок Дължината на ръцете ми е достатъчна да го държи на безопасно разстояние. Прицелих се и го ударих със здравата си ръка.

Викът му съвпадна с глухия рев, повод за който беше поредният отбелязан от италианците гол. Странното бе, че и двамата извърнахме глави към телевизора, за да видим повторението. Само че Рой пръв се върна в реалността. Налетя с вдигната палка и стигна до мен в момента, в който се наведох и се търкулнах на пода, за да избегна удара. Миг по-късно неговите осемдесет килограма тупнаха върху мен.

Палката се вдигна и аз успях да задържа ръката му за няколко жизненоважни секунди.

— Опитвам се да ти кажа, тъпо говедо, че имам намерение да ти върна бюлетините.

Той отпусна палката. Лицето му беше яркочервено, а по челото му се стичаше пот. Устата му увисна отворена.

— Разбира се, че е така, мамка ти. Сигурен съм. Иначе нямаше да ми кажеш.

Дишахме тежко като хипопотами, проснати един върху друг, когато Паско отвори рязко вратата.

— Ей сега изсипаха урните от стадиона — изкрещя той с прегракнал от паника глас. — Най-ниската активност в целия град. Не ни достигат трийсет или четирийсет хиляди гласа. Невъзможно е да спечелиш!

Рой вдигна глава. Белинда, внушителна като статуя с високите си токчета, стоеше зад Паско.

— Господи — каза тя, когато ни видя. — Исусе Христе!

Рой ме отблъсна от себе си и затвори вратата с ритник.

— Ти имаше намерение да ми ги върнеш, Костя. Кога? — Дишането му беше шумно.

— Първо искам да се закълнеш пред мен, Рой, че нямаш нищо общо с похищаването на Наталия. Нищо общо.

Той ме погледна и долната му устна провисна.

— Нима ме обвиняваш в нещо такова, Костя?

— Сблъсквал съм се с някои неща в миналото, Рой.

— Съображенията, засягащи сигурността на държавата, са нещо друго. Но никога не бих постъпил така с жената на приятел. Не и с твоята жена, Костя. Не вярвам, че допускаш такова нещо.

Помислих си, че ей сега ще се разплаче. Той поклати глава:

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен. — Погледнах го втрещен. Беше забравил за бюлетините от стадиона. — Костя. Аз да постъпя така с теб? — Поклати глава недвусмислено. — И все пак, какво общо има това с моите бюлетини?

Подпрях се на лакът.

— Дай ми няколко секунди да се обадя по телефона. Все още мога да ти върна бюлетините. — Замълчах за момент. — Стига да не забравиш, че един добър жест предполага друг.

Той избърса сълзите от очите си и се ухили.

— Първо на първо ти открадна бюлетините ми, мамка ти. Грабвай телефона и ми ги върни. После ще разговаряме за услуги.

 

 

Седяхме в кабинета на Баданова. Постоянно бършех носа си, който не преставаше да кърви. Лампите бяха запалени, въпреки че изгревът бе озарил небето навън. Аби седеше зад бюрото на Баданова; Дронски, оставил патерицата си подпряна на стената, беше от дясната ми страна, на стол от хромирани тръби с черна кожена тапицерия. Не мога да отрека, приятели, че тайничко се чувствах победител. Бях изхвърлен от работата по разследването на случая, но именно аз открих връзката между Саша и подземието на клиниката. Именно аз установих, че старата връзка от армията между Саша и генерала от военновъздушните сили Баданов е била заменена от връзката между Саша и Баданова. Вероятно не чак толкова дейна. Но никой от нас не подозираше за съществуването й до момента, в който бях издърпан в мерцедеса с опрян в скулата „Магнум 44“.

— Съобщението се получи преди около половин час — каза Дронски. — Дежурният в една отдалечена метеорологична станция в планината видял луксозна кола в гората и чул няколко изстрела. Може би пет според него. Малко преди тях забелязал бял мерцедес. От милицията изпратили патрулна група, която открила много кръв.

— Но не и труп?

— Не. Но са водели лекар с тях, който казал, че човек, изгубил толкова много кръв, ще умре, ако не постъпи в болница още тази нощ.

Видях как Аби се навежда към най-долното чекмедже и наднича над плота на бюрото.

— Ти какво мислиш? — попита ме тя.

Какво мислех ли? Мислех си за черните очи на Саша, събрани на точка от страх, когато разбра, че съм решил да го убия. Мислех си за онези малки и безпомощни длани, протегнати разтворени към мен, сякаш можеха да спрат куршумите. Но нима е оцелял? Бяха намерили кръв в тъмната гора, но не и труп.

— Мисля, че няма да стигне далече — отвърнах.

— Разпространихме данните до всички управления на милицията и поискахме специална проверка в болниците.

— Не забравяйте Лука — добавих. — Ще го доведете ли за разпит?

— Разбира се — потвърди Аби с енергично кимване. — Пински вече замина към хангарите с едно отделение.

— Кажете на Пински да не използва сила срещу него.

— Може да е слабоумен — възрази тя, — но най-малкото е съучастник в убийство.

— Не го виждам точно в тази светлина — казах аз.

Тя сви рамене, подразнена от различията в мненията ни.

— Какъвто и да е случаят, предстои му да отговаря на много въпроси.

— Слушай — казах аз, — всичко, което се опитвам да ти обясня, е, че през целия си живот той е бил мачкан. Саша е само последният от опашката. — Спомних си за нещата, които се случваха в училищния двор на 36-о основно. За заплашително наежения Рой, докато се приближаваше към високото, заекващо от уплаха момче, протегнал ръка да получи парите за обяда на Лука. Рубла или две. Данък за побойника. — Само те моля, нищо повече. Кажи на Пински да бъде по-търпелив с него.

 

 

На долния етаж, в централното фоайе на аерогарата, изригнаха викове.

— Резултатите ли обявяват? — попита Аби и се изправи до бюрото.

— Не — отвърнах предпазливо. — Пристигна последната партида урни. — Поколебах се. — Оказа се, че бюлетините от секцията на стадиона са изпратени на две порции. Не знам каква е причината — добавих без каквато и да е нужда.

Дочух забързано потракване на токчета и се обърнах. Видях Рой и „американското“ момиче зад гърба му. Спряха се пред вратата.

— Пристигнаха останалите бюлетини от стадиона — каза той, гледайки към мен. — Имам чувството, че само след малко ще бъда обявен за губернатор на Кола.

— А какво се е случило с вашата опонентка? — попита Аби.

— Вие сте специален агент Кънингам, предполагам. — Рой се поклони, при това доста елегантно. — В Русия, специален агент Кънингам, я няма стародавната традиция губещият да остане и да стисне ръката на победителя. Баданова, по мое мнение, вече е минала през финландската или норвежката граница. Елате долу да погледате. — Той разтвори широко ръце. — Предстои историческо събитие.

— Имам един въпрос, Рой — прекъснах го аз. — Преди да отидеш да правиш история. Спомняш ли си председателката на Студентския съюз Фетисова?

Той кимна.

— Наистина ли я познавате? — попита го Аби.

— Интимно — отвърна той. — Наложи се веднъж да преспя с нея, за да получа студентска туристическа виза за Хелзинки. Ужасна работа.

— Ще ни дадеш ли разрешение за ексхумации в лагерните гробища, които са под нейно управление?

— Защо не? — каза Рой. — А защо искате да го направите?

— Краткият отговор е: защото Баданова не искаше да го направим.

— В такъв случай можете да бъдете сигурни, че сте на прав път. Полковничката и Баданова са първи братовчедки. Ти не знаеше ли това? Първият ми административен акт, Костя, ще бъде да ти изпратя това разрешение. — Обърна се и погледна към Белинда. — Вторият ми административен акт вероятно.

* * *

Преди да слезем долу за церемонията, се получи известие от Пински. В хангара нямало и следа от Саша, както и от Лука. Претърсили околната гора, но не намерили нищо. Белият микробус беше изчезнал.

 

 

Процедурата по обявяването на резултатите премина в бурен фарс. От сцената и високоговорителите кънтеше гласът на Рой с неговото изпълнение на „Така както аз исках“. Зад него стоеше внушителната фигура на Белинда — изглеждаше почти три метра висока с червените си токчета и цилиндъра на Чичо Сам. Тълпата крещеше одобрително, пееше и танцуваше върху импровизираните маси от талпи и дървени магарета, които започнаха да се сриват една по една под тежестта.

Резултатите трябваше да бъдат обявени навън, където бе издигната временна сцена. Стотици, дори хиляди обикновени граждани на Кола се бяха стекли на летището, за да чуят съобщението, без да се притесняват от започналата да се сипе киша и понижаващата се температура.

Като член на комисията трябваше да присъствам заедно с колегите си на сцената отвън. Сред морето от чадъри зърнах Аби в периферията на тълпата и тя ми махна с ръка. Дронски, предполагам, бе предпочел да не подлага на риск зарастващите си кости сред гъстата тълпа от блъскащи се привърженици на Рой.

Излизайки на дъсчената сцена, назначеният от Москва председател на комисията извади навита на руло хартия и тълпата утихна. Също като в театър, осветлението на паркинга загасна, за да подсили ефекта на насочените към сцената прожектори.

— Братя руснаци… — започна човекът от Москва. Сините букви „Кола интернешънъл“ стояха като венец над главата му. — Граждани на Мурманск и област Кола. Вие казахте думата си… и тя бе чута. Сега ще прочета официалните резултати, утвърдени от Избирателната комисия за губернаторските избори. Мария Баданова… — Крясъците на тълпата заглушиха цифрите. Устата на председателя на комисията се отвори и затвори още няколко пъти и той вдигна ръката на Рой. Навсякъде блеснаха светлини. От високоговорителите оглушително закънтя „Така както аз исках“. Погледнах смутен към Аби и с повдигане на рамене й показах, че се разграничавам от този цирк. Дали и тя не ми отвърна със свиване на рамене между заобикалящите я лъщящи чадъри?

Започнах да се тревожа.

Трябваха ми още секунда или две, докато се усетя, че тази Аби беше облечена в различно палто. И още цяла секунда, за да установя, че е абсолютно неподвижна. Безжизнено неподвижна.