Доналд Джеймс
Гадателката (29)

28.

Докато чакахме пристигането на ръководената от Пински група за огледи, повикана да види дали не може да се спаси нещо сред пораженията, направени от хората на Паско, доведоха и кучета от двадесето районно управление — три големи немски овчарки, с които да претърсим градината.

Сега ме крепеше единствено надеждата, че Наталия е успяла да избяга по някакъв начин. Исках само да се убедя, че се е добрала до нещо по-добро от това да бъде застигната и заклана в градинката за разходка на пациентите в лудницата.

Стояхме събрани в група: Аби, Дронски, Потанин — вече с ушанка и балтон върху пижамата — и моя милост. Наблюдавахме как водачите на кучетата си разпределят обраслата с храсти и дървета площ. От грозните стени на клиниката светеха охранителни прожектори и хвърляха дълбоки сенки зад групичките отрупани със сняг борове, които заедно с малкото иглолистни храсти представляваха останките от проектирана навремето градина. Тесни пътеки — къде изринати, къде отъпкани — кръстосваха бялото пространство. Висока ограда от телена мрежа, ръждива и увиснала на места, очертаваше периметъра й с дължина около шестдесет метра и почти толкова на ширина. Вътрешна двукрила порта, не особено надеждно заключена с катинар, едва се крепеше на пантите си.

Дронски не се отделяше от мен, докато гледахме как кучетата опъват поводите си, излайваха, спираха се и пак опъваха. Водещите ги милиционери им говореха непрекъснато, все едно че окуражаваха бебета, насочваха ги в тъмните ъгълчета, под този или онзи храст.

При всяко излайване стомахът ми се свиваше в спазъм, който завършваше с надигане на горчива жлъчка в гърлото. Водачът обаче извикваше, че е било плъх, мъртва птичка или захвърлен плик от сандвич и кучетата продължаваха да изпъват поводите задъхани.

На места снегът още беше дебел. Всяко клонче имаше ледена обвивка. На два пъти вече бе започвало рязко пролетно топене, след което отново настъпваше мраз и всяко нещо под снега най-вероятно бе покрито с леден похлупак. По тази причина водачите мушкаха с шишове във всяка преспичка и държаха кучетата изкъсо, за да се дърпат и дращят в купчината сняг.

 

 

Двамата с Аби стояхме прави в кабинета на Потанин.

— Кой има достъп до котелното? — попитах аз.

— Официално само шефът на отдела по поддръжката. Когато котлите се подгряваха с кокс, обслужващият персонал на котелното.

— Кой е началникът на отдела? Как се казва?

— Жена е. Соня Маклова. При една от бомбардировките на анархистите през войната е била ранена тежко в крака. Откакто е проходила отново, е началник на поддръжката тук.

— Трябва да се срещнем с нея незабавно — каза Аби.

— Тя държи съвсем малък апартамент на последния етаж на болницата. Достатъчен за нея и за сина й, който е малък. Полага й се заради служебните задължения. Предупредих я, че може би ще поискате да говорите с нея. — Вдигна слушалката на телефона и натисна два бутона. — Соня, викат те тук, в моя кабинет. Веднага.

Джоун и Наталия са били завързани за онези железни халки в котелното. Колието на Наталия е било намерено или в котелното, или в градината. И в двата случая това локализираше разследването именно в психиатричното крило на Потанин. Но как трябваше да действаме оттук нататък? Гледах към Аби и осъзнах, че чакам тя да пробие обкръжилата ме мъгла.

— Бихме могли да говорим за пациент в болницата, който познава котелното помещение отпреди години. Бихме могли да говорим за някой, който дори не е бил пациент тук. Шофьорът на камиона, който е доставял кокса навремето, или пък помощникът му. Въпросният човек може да познава котелното отпреди много години. Но не е така с достъпа му до него. Не и след подмяната на ключалките, за да се осигури надеждна защита на новите газови котли.

— Следователно наблягаме на въпроса за достъпа? — попитах аз.

— Именно. Междувременно ще помолим доктор Потанин да ни направи списък на своите пациенти с най-изявена склонност към насилие, да кажем, от три години насам. Ако нашият човек е един от вашите сегашни или неотдавнашни питомци, възможно е да стесните кръга.

— Фебере иска помощ от мен? — попита той иронично. Гледаше мен.

— Ако това, което ни дадете, свърши работа, ще ви се заплати добре — казах аз. Имах предвид фалшивото му медицинско образование. Същото си помисли и той.

Аби вдигна поглед:

— Какво искаш да кажеш?

— Само една стара руска шега — отвърнах.

— Или стара руска сделка — измърмори тя. Замисли се, реши да не задълбава повече и се обърна към Потанин. — Кажете ни, преди да си тръгнете, кой използва градината?

Потанин се наведе и извади от кантонерката купчинка папки със сравнително нов вид. По пътя към бюрото свободната му ръка се пресегна и грабна бутилка с водка. Той взе три чаши от един рафт и започна да обяснява, наливайки:

— Психиатричната клиника и градината са напълно отделни от основната болнична сграда на „Лермонтов“. — Посочи към прозореца. — Предоставена ни беше старата билкова градина на болницата. Там са отглеждали билки за лечение на болните. Днес е място за възстановителна почивка на неагресивните ни пациенти. Оттук можете да видите, че градината е отделена с ограда от основната територия на „Лермонтов“.

Отидох до прозореца и погледнах надолу. Стомахът ми се сви, когато видях прожекторите и търсещите кучета. Дронски стоеше на централната алея, близо до портала, и ръководеше работата.

Потанин ми подаде чаша. Взех я, без да се извръщам от прозореца. Започнах да я вдигам към устата си и спрях. Зад телената ограда на градината беше паркингът за персонала на „Лермонтов“. Повдигнах поглед с два етажа по-нагоре и той се спря на редица от дълги и елегантни прозорци, повечето тъмни с изключение на един-два без пердета, които принадлежаха на дългите болнични отделения. Преместих го петнадесет-двадесет метра надясно и вече гледах право в тъмния прозорец на кабинета на Наталия.

Откъм градината чух кучешки лай и дори си въобразих, че чувам стържене на лопати.

Всички се извърнахме към вратата, когато по нея се почука. Жената, която се показа, беше облечена в черно сако и панталон, който ефикасно прикриваше недостатъка на крака й.

— Заповядайте, госпожо Маклова — каза Аби. — Доктор Потанин ви е обяснил, че искаме да ви зададем няколко въпроса.

Беше сравнително млада, към края на тридесетте, с прибрана зад ушите руса коса, лице, което е било привлекателно преди време, но вече бе повехнало и бледо. Тя влезе в стаята, кимна на Потанин, застана с лице към Аби и попита:

— За какво се отнасят въпросите ви?

— Имаме сериозно основание да смятаме, че има връзка между престъплението, което двамата с инспектор Вадим разследваме, и тази клиника. Или за да бъда по-точна, с котелното помещение и билковата градина.

— Градината не влиза в задълженията ми — каза с отбранителен тон Маклова.

— Обаче котелното влиза.

— Да.

— Кажете ни нещо за реконструкцията — намесих се аз. — За преминаването от кокс към новите американски котли на газ.

— Това остави четирима души без работа. Ето какво правят тези американски новости.

— Понякога — съгласи се Аби. — Колко често се налага да слиза човек в котелното сега?

— Всичко е автоматизирано. Контролира се от компютъра в моя кабинет. Не съм ходила долу може би повече от месец. Напоследък изобщо не ми се налага.

— А преди това?

— Същото. Месец или шест седмици. Последния път слагах отрова за плъхове. Нищо общо със самите котли.

— А никой друг ли няма причина да ходи долу?

— Поне на мен не ми е известно такова нещо. — Погледна към Потанин, а той изпи водката си до дъно и разклати глава. — Котелното си е почти в същия вид, в какъвто беше, когато монтираха американските котли миналата година. Дори не съм възлагала на никого да изкара някъде кокса.

— Кои са четиримата мъже, които са работили там?

Тя извади лист от вътрешния си джоб и ми го подаде. На него имаше четири имена — Рибкин, Семловски, Асарян и Партенко. Кратка биографична справка придружаваше всяко от имената: училище, военна служба, семейно положение и основание за настаняването им в клиниката. Никой от тях не беше постъпил на лечение заради извършено от него престъпление, свързано с насилие. Клептомания, депресия, алкохолизъм. Единствено случаят с маниакална склонност към подпалвачество се доближаваше донякъде до типа криминално минало, който би могъл да ни заинтересува — Игор Семловски.

— Всички работещи в клиниката ли са същевременно и пациенти в един или в друг смисъл? — попитах Потанин, подавайки списъка на Аби.

— А къде другаде бихме могли да намерим евтина работна ръка? — каза той. — Нямаме средства да наемаме хора на пазарни цени, затова използваме болните, инспекторе. Вие какво друго бихте ни предложили?

Погледнах повдигнатите му вежди. Потанин с неговата подкупваща любезност не беше лесен за преценяване — в един момент едва ли не ангел и доста по-различен в следващия.

— Каква е съдбата на тези мъже, примерно на Игор Семловски? — попита го Аби. — На подпалвача.

— Семловски още е тук, в отделение със строг режим на охрана. Доктор Потанин изписа другите трима с назначено медицинско наблюдение.

— Помислете много сериозно — казах на Маклова. — Възможно ли е у някой от тези четирима мъже да е останал ключ от котелното помещение?

— Старите ключове не биха свършили работа на когото и да е — отговори Соня Маклова. — Когато монтираха новите котли, фондацията, която финансираше преустройството, настоя да се сменят ключалките на помещението с нови. Вече имало случаи с демонтирани нови газови котли, откарани незнайно къде.

— А кой съхранява ключовете в настоящия момент? — попита Аби. — Лично вие ли…

— Моите ключове ги дадох одеве на капитан Паско. Един ключ за задната врата стои окачен в самото котелно, за всеки случай, ако ни се наложи да внесем нещо по-обемисто.

— Този ключ е намерен от следствената група — каза Аби. — Проверяват го за отпечатъци. Други има ли?

— Освен тях доктор Потанин държи един комплект в сейфа си. Няма повече.

 

 

Когато Маклова излезе, Аби се обърна към Потанин:

— Опитвам се да разгадая сделката ви — каза тя. — Имам предвид тази между вас и Константин.

Беше доловила веднага обстоятелството, че знам нещо за Потанин.

— Държа да ми дадете отговор, адекватен на фактите.

— Отговор на какво? — попита предпазливо Потанин.

— Искам да чуя колко е надеждна системата ви за сигурност тук. Ако вашите агресивни пациенти до един са били здраво заключени в края на миналата седмица, то само ще си губим времето да се интересуваме от тях. Така ли е?

Никога не бях виждал мъж с толкова притеснен вид. Започна да чопли проскубания си пуловер.

— Охраната невинаги е толкова надеждна, колкото би трябвало да бъде. Признавам си го без увъртане.

— Пояснете — казах от мястото си до прозореца.

— Имахме бягство.

— Кога?

— В края на миналата седмица. В петък през нощта. Или рано в събота. Трудно е да кажем със сигурност при този недостиг на персонал тук.

— Господи… — Аби закри очи с длан. — А вие дори не споменахте за това.

— По онова време не знаехме нищо, което би могло да свърже отвличането с моето отделение — възропта Потанин.

— Е, сега вече знаем, дяволите да ви вземат. — Тресях се от гняв.

— Добре де — намеси се Аби и го измери със съмняващ се поглед. После се обърна към мен. — Сдържай си нервите, Константни.

— Избягал пациент — казах аз. — Кой е той?

— Казва се Борчук. Боря Борчук. Украинец. Преселил се е тук, на север, преди четири години и е постъпил на работа като колач на прасета в местната кланица…

— Има ли присъди за сексуално насилие? За убийства?

— Да. На жена му и шестнадесетгодишната им дъщеря. И двете са били насилени сексуално и накълцани на парчета.

— Още ли е на свобода? — прекъсна го Аби.

— Не. Отново е в килията си на петия етаж. Намерили го мъртвопиян до портала на задния двор днес следобед.

— От вътрешната страна? — попитах аз. — Нима искате да кажете, че се е върнал, след като е бил навън от края на миналата седмица? И при завръщането си е имал ключ за задния портал?

Потанин вдигна безпомощно рамене.

— Знаем, че из клиниката се продават ключове за задния портал. Правим, каквото можем, да ги откриваме. Без допълнителен персонал нищо няма да постигнем…

Да се продават ключове на доказани убийци и сексуални насилници…

— Не е ли възможно да се търгуват и ключове за котелното? — попитах аз.

— Не, инспекторе. Там бравите са нови, с нови ключове. Освен единия ключ, който стои вътре в котелното, само Соня Маклова и аз имаме по един комплект.

— Съобщихте ли на милицията за бягството?

Наведе неспокойно поглед:

— Бягал е и друг път. Винаги се връща.

Побеснял, аз вдигнах ръка към него. Може би жестът е приличал повече на насочен удар, защото той се отдръпна и водката от чашата ми се плисна върху него. Погледна за миг към Аби, търсейки подкрепа.

Тя обаче попита с присвити очи:

— Казахте, че Борчук е намерен този следобед? Значи почти по същото време, когато Зоя се е сдобила с колието?

— Горе-долу — отговори Потанин.

— Борчук имал ли е допир до манекените, до куклите, които казвате, че използвате за учебни цели?

— Той не отговаря на психологическия портрет.

Без да се замислям, тръгнах към него. Ръката на Аби се пресегна мигновено и ме хвана здраво за китката.

— Имал ли е Борчук допир с куклите, Потанин? — Гласът й режеше като нож. Бавно отпусна китката ми.

— Доколкото разбрах, да. — Потанин изду бузи, обрасли с посивяла брада. — Един от младите екипи е използвал куклите, за да го накарат с терапевтична цел да възпроизведе убийството на жена му и дъщеря му.

Вече вървях към вратата.

— Щом Борчук е тук, нека да го видим. — Хванах Потанин за ръката и го затиках пред себе си. — Още сега.

 

 

Борис Борчук, или Боря, както го наричаше персоналът, беше нисък широкоплещест мъж на около четиридесет и пет години, дебел, но и здравеняк. Имаше много рядка черна коса и подстригана брадичка без мустаци, мръсни зъби и злобна усмивка, подплатена с празно самочувствие. Ей богу, в него нямаше нищо особено. Прозрачна душа допълваше биволското му телосложение. Когато видя влизащата след мен в килията Аби, той стана, дрънчейки с веригата, с която бе завързан през кръста, и аз го бутнах обратно на леглото.

— Какво ще ни кажете за него? — попитах Потанин, който стоеше в рамката на вратата. — Да чуем биографията му с подробности.

— Може би е по-добре да говорим отвън. — Потанин понечи да се върне в коридора.

— Просто ни кажете — намеси се Аби. — Не се притесняваме, че ще накърним нечии чувства.

— Арестуван е безброй пъти за скандали на публично място. Главно с участието на жени — отговори Потанин. — Миналия август съпругата и дъщеря му са намерени заровени под общински тротоар, в направата на който той е участвал. И двете са били подложени на сексуално насилие, след което са разчленени. Преди месец беше осъден и въдворен при мен, за да изготвя експертно становище. Още не съм стигнал до него.

Борчук се изсмя.

— Къде е живял, преди да го арестуват? — попита Аби.

— В Каневка — отговори Потанин. — Намира се на магистралата южно от града.

— Минава ли се през кръстовище тридесет и три, ако пътуваш за там?

— Да — отвърнах незабавно. Обърнах се към застаналия зад мен Потанин. — Доведете онова момиче, Зоя.

Той се поколеба с намерението да демонстрира тежест, но после прояви благоразумие и гневно се отдалечи.

Боря се полюшваше напред-назад върху кревата. Едро, дебело туловище с детски ум. В ъгълчето на устата му се процеди слюнка.

— Къде си ходил, след като се измъкна оттук? — попитах го аз.

Той гледаше така, сякаш не ме е разбрал.

— Вкъщи ли си отиде, в Каневка? Кола ли открадна, микробус?

Опита да се нахвърли върху мен, но веригата го спря.

— Не му позволявай да те докопа в ръцете си, Константин — каза Аби, но истината е, че това щеше да е добре дошло за мен, ако го направи.

— Къде беше, Боря? — попитах го отново. — С кола ли се прибра вкъщи?

С движение на ръцете той наподоби въртене на волан, а отпуснатите му устни издадоха звук като от автомобил. Предположих, че това означава да.

— Видя ли двете жени край пътя? Двете жени при кръстовище тридесет и три?

Вдигна рязко глава нагоре. Дали знаеше за какво говоря?

— Американката — продължих — и докторката.

След като не ми отговори, аз отидох до него и грубо го вдигнах на крака.

— Внимавай — предупреди ме Аби, но Борчук сви рамене и отпусна коленете си, съпротивлявайки се пасивно като ученик, когото учителят се опитва да изхвърли от класната стая.

Блъснах го в решетката на прозореца и посочих надолу.

— Докторката, която живее ей там — казах и посочих тъмния прозорец на кабинета на Наталия.

Той като че ли измънка нещо утвърдително и го пуснах.

— Къде е тя? Къде е другата жена? Жената, която избяга — настоях аз.

Зад мен Потанин въведе Зоя в килията. Тя се ококори срещу Борчук. Бузите й се изкривиха в усмивка.

— Познаваш ли Боря? — каза Аби.

Цялото й тяло затрепери.

— Този мъж ли ти даде колието, Зоя? — попита я Аби.

Извърнах поглед към Борчук. Беше седнал на леглото си, полулегнал към стената, и повдигаше таза си предизвикателно към Зоя.

Кикотенето й прерасна в неудържима радост. Посочи го с пръст.

— Той иска чук-чук — изквича тя от удоволствие. — Боря иска чук-чук.

Отместих погледа си от блесналите очи и влажните устни на Борчук. Към всичките ми други чувства се прибави и мощно отвращение. Усетих, че вътре в себе си се надявах на нещо повече от това. Ако смъртта на Наталия бе неизбежна, то поне да беше от ръката на човек или нещо друго, но не и на такова жалко същество като Борчук. Бях се сблъсквал с това чувство в работата си, когато родители на млади хора, загинали при нещастни случаи, не можеха да приемат, че всичко се дължи на елементарно обстоятелство като протрито въже или подхлъзнала се керемида на покрива. То бе в основата на всичките ни конспиративни теории в студентските години. Искаме в смъртта на нашите идоли или обичаните от нас хора да има някакво значимо послание.

Но не. Трябваше да приема, че няма да получа дори и такава утеха. Изборът ми се състоеше от Борчук — колача на свине. Трябваше да приема огромната вероятност, че Наталия ми е отнета от неговите дебелопръсти и осеяни с белези ръце.

 

 

Повикването дойде половин час по-късно. Стоях в градината, а снегът навсякъде около мен бе отъпкан. Чу се излайване на куче, последвано от развълнувания вик на водача му.

На по-малко от пет метра от мястото, където бях застанал, милиционерът не позволяваше на кучето да продължи напред, като го повдигаше с повода, а то дращеше с предните си крака във въздуха. Втурнах се между две ели и усетих как замръзналият сняг се посипва по рамената ми. Водачът държеше кучето си на разстояние от бяла могилка до пътеката. Спрях като вкаменен. Там имаше парче смачкан черен плат със сняг в гънките. Коленичих. Нямаше как да сбъркам десена при яката. Този мокър черен парцал беше роклята на Наталия — същата, която бе предизвикала толкова коментари на приема у губернатора Баданов.

Усетих, че Аби и Дронски са застанали до мен. Американката се обърна, без да каже нищо, с повдигнати вежди.

Не можех да проговоря. Брадичката ми се отпусна върху ревера.

— На Наталия е — промълвих почти шепнешком. Безспорният факт ме накара да се почувствам кух. — На Наталия е — казах отново. — Тя е някъде тук. Или е в градината, или още е там, вътре, скрита някъде в котелното.