Доналд Джеймс
Гадателката (26)

25.

Снеговалежът беше престанал, а луната отново се бе показала между разкъсаните облаци и осветяваше големия самотен паметник на „Альоша“, издигащ се над езерото. Карах бавно отчасти заради изтощението и разкъсващите ме емоции, отчасти, за да не изпусна нито дума от това, което говореше Руп, надвиквайки шума от мотора.

— За първи път се срещнах с Джоун Фаулър точно след последната Коледа. Бях видял рекламен плакат за обсъждания и семинари за американския начин на живот, които щели да се проведат в американското консулство, в стария женски манастир. Имах огромно желание да науча нещо повече за Запада и започнах да посещавам лекциите.

Усилието да изговори дори тези изречения беше прекалено много за него и той избърса с ръкав кървящия си нос, след което отново сви ръце около бодящите го ребра, но продължи:

— След втората или третата лекция, вече не помня коя, но беше за децата в Съединените щати. Джоун Фаулър ме покани да остана след лекцията да изпием по кафе. Беше заинтригувана от въпросите, които й бях задал накрая. Във фоайето има машина за кафе.

— Тогава ли се срещна с нея насаме за първи път?

— Да, разбира се — простена той.

— Беше ли виждал Джоун Фаулър, преди да започнеш да посещаваш лекциите й?

— За какво говориш?

Говорех за онзи, който ги е следил. Дали е бил Руп, мъкнал се първо подир Джоун Фаулър, а после и подир Наталия?

— Знаеше ли кой ще чете лекциите?

— Знаех, че е американка, която се казва Джоун Фаулър. Нищо повече не знаех.

— Не ти е било известно къде живее, апартамента на улица „Манделщам“ например?

— По-късно научих тези неща, да. Но по онова време не знаех нищо за нея, Константин. Откъде можех да зная? Тя беше само едно име от плаката. Джоун Фаулър не означаваше нищо повече за мен.

Дишах толкова тежко, колкото и той.

— Добре — казах. — Пили сте кафе след една от лекциите.

— Тя беше искрена жена, Константин.

— Искрена?

— С искрени емоции. Тя наистина обичаше децата. В лекцията си говори за многото чернокожи деца, които живеят в абсолютни гета в големите градове на Америка, както и за милионите привилегировани деца в същите градове. Чувствах, че представя една откровена картина. Това имах предвид, като казах искрена.

Погледнах го за момент и после пак се вторачих в тесния път пред нас. С всяка измината минута той все по-малко се покриваше с представата ми за убиец. В гърлото ми заседна буца — не от съжаление, все пак бях на път да науча какво се е случило, а от срам заради метода, който бях използвал.

— Хайде — казах по-грубо, отколкото ми се искаше. — Продължавай. Кога я видя пак?

— Почакай… — Вдигна длан. Стичащата се по пръстите кръв ме накара да потръпна. — Има нещо съществено. Казаното от мен по време на дискусията за децата явно я е впечатлило.

— Какво си казал?

— Детството ми беше трудно, Константин. Не е необходимо да обяснявам повече от това. Не беше само смъртта… убийството на сестра ми. Както и да е, стига по този въпрос. Разговарях с Джоун Фаулър чистосърдечно. Тя поиска да й разкажа за себе си и аз й обясних къде работя, че съм шофьор на микробус във фирмата на брат ми. Усетих, че се интересува от мен.

— Че се интересува? В какъв смисъл?

— Първоначално не можах да разбера. Една вечер след лекцията ме покани в кафене. Разговаряхме дълго и пихме чай. Тогава ме попита дали ще се наема с една транспортна услуга. Не за консулството, а лично за нея. За нея и доктор Вадим.

— Не ти ли обясни какво ще правиш?

— Предупреди ме, че може да е опасно. Но обеща да плати добре.

— И жена ми е участвала в това?

— Нещо повече, тя беше лидерката. Първата работа, която свърших за тях, беше да взема доктор Вадим и шест деца от комплекс „Южен залив“ и да ги закарам до норвежката граница.

Зяпнах го с отворена уста. Най-близката точка от норвежката граница беше на сто и петдесет километра от Мурманск в двете посоки. Ако Лука говореше истината, това сигурно бе станало през една от нощите, за които Наталия ми е казвала, че е на спешен случай извън болницата.

— Колко пъти си им осигурявал транспорт?

— Само през онази, първа нощ с доктор Вадим и в съботата, когато… Миналата събота.

— Какво се случи, когато пристигнахте на границата?

— Посрещна ни група мъже.

— Руснаци ли?

— Мисля, че бяха норвежци. Екипировката им за студено време беше от най-добро качество. Аз седях в микробуса твърде далече, за да чуя говора им. Взеха децата, прехвърлиха ги на теглена от коне шейна и потеглиха през гората и границата.

— А децата откъде бяха дошли?

— Така и не разбрах. Знам само, че на някого е платено добре за тях.

— За тях е било платено? Искаш да кажеш, че са били купени? От кого?

— От бивши войници. Дезертьори може би или анархисти. Водачът им се казваше Веня. — Изправи главата си нагоре. — Знам само, че имаше пари, които си смениха притежателя. Доктор Вадим или американката, както беше последният път, носеха пачка с банкноти от по сто долара.

Направо онемях. Наталия е имала живот, за който не знаех нищичко. Нямах дори зачатък от представа каква е била целта й. Знаех само, че към болката и страха от загубата се прибави и болката, че съм бил държан в изолация.

Огромният хангар на бившия 351-и вертолетен полк се появи от дясната ни страна. Минах през предния двор, заобиколих хангара и спрях пред бараката на Лука.

 

 

Седяхме в бараката на половин метър един от друг. Лампата осветяваше зловещите неподвижни фигури на жени от латекс. Вълчата глава беше покрита с черен плат. Разходих поглед по рафтовете с книги зад кушетката му.

Беше измил лицето си, но синините под очите му започваха да се подуват.

— Навремето бях учител — каза той, забелязвайки, че поглеждам към вълчата глава. — Преподавах руска история и древна славянска митология, датираща много преди идването на християнството.

Посочих масата с кимване.

— И какво символизира вълкът в древните митове?

Той сви рамене.

— Вълкът е символ на водач. Той крепи равновесието между доброто и злото.

Прозвуча ми като ехо от думите на старицата и ме полазиха тръпки по гърба. Но трябва да призная, от това не следваше, че Лука Руп е убиец.

— Вярваш ли в тези неща?

— В тях намирам отдушник — отвърна той.

— Отдушник?

— Да. Аз нямам приятели като теб, Константин. Аз съм същото момче, което познаваш от трийсет и шесто начално училище. Изградил съм си въображаем свят. В древните славянски митове и танци намирам свобода. В моя въображаем свят се чувствам защитен.

„Не и от мен“, помислих си.

— Разкажи ми за нощта на последната събота.

— Излъгах те — каза той.

— Това ми е ясно.

— Трябваше да се закълна да не казвам на никого за това, което правехме. Каквото и да се случи. Това бяха думите на доктор Вадим. Освен това се страхувах. Знаех, че онова, което правехме, е незаконно.

— Хайде, разказвай.

— В събота следобед отидох в апартамента на Джоун Фаулър по предварителна уговорка.

— В колко часа?

— Срещата беше в четири и половина, но доктор Вадим нямаше възможност да дойде…

— Не…

— Изпрати съобщение на Джоун Фаулър. За произшествие на пристанището и необходимост от медицинска помощ.

— Но двамата с Джоун Фаулър осъществихте срещата.

— Да. Уговорихме се за действията си. Във всеки случай доктор Вадим нямаше възможност да участва тази нощ. Трябваше да присъства на частен прием в Градския съвет.

Всичко това беше безспорно вярно.

— И какво стана после?

— Някъде около шест часа Джоун Фаулър и аз потеглихме с моя микробус.

— Към „Южен залив“?

— Нали знаеш старите кораби?

Всеки ученик в Мурманск е слушал разкази за бомбардировката на Луфтвафе над пристанището през Великата отечествена война. И за потопяването на търговските кораби, които са били извлечени и наредени по течението на реката.

— Знам ги — отвърнах. — Слушал съм за тях.

— Тези кораби са празни, изядени от ръжда… Десетки са. — Прекъсна, за да си поеме болезнено дъх. — В средата на един трюм гореше голям огън. Виждах светлината му през дупки по широката палуба. Останах в микробуса. Джоун Фаулър си взе чантата и отиде на кораба сама. След няколко минути се върна, следвана от група деца. — Отново прекъсна. — Процедурата беше добре отработена. Американката и жена ти са правили това нещо много пъти.

— Сами?

— Да, само двете.

— А защо са решили, че имат нужда от теб?

— Започнало да става трудно… — Стрелна ме с поглед. — Ставало е трудно за жена ти да излиза нощем.

Без да разбера, че не е свързано с болницата. Вдигнах бутилката с уиски към устата си. Отново ме връхлетя мисълта, че Наталия е правила всичко това, докато съм спал или съм придремвал пред телевизора. Несъзнателно подадох бутилката на Лука Руп.

— Онази нощ — продължи той — аз чаках на шофьорската седалка, докато отзад Джоун Фаулър увиваше децата с одеяла. Бяха шест или седем, пак като онези от предишния път.

— Момчета ли бяха или момичета?

— Бяха съвсем малки. Главите на всичките момчета бяха остригани.

— А момичетата?

— Със съвсем къси коси.

— Като стригани немного отдавна? Дали не са взети от детски лагер за поправителен труд? — Веднага се сетих за татуираното зелено „К“ на ръцете на намерените в Съединените щати мъртви деца.

— Казаха ми, че помагат на децата. Нищо повече не знам.

Замълчах объркан.

— Остригани глави. В този район има изобилие от детски каторги… — проговорих, разсъждавайки на глас.

— Хората наричат Кола „Детския Гулаг“ — съгласи се той.

Поклатих глава:

— Жена ми щеше да ми каже.

Той ме погледна с полуусмивка на охлузените устни:

— Че участва в отвличането на деца от държавни трудови лагери?

— Не знаеш това със сигурност.

— Чух достатъчно реплики в задницата на микробуса. Каквато и цел да е имала, операцията беше противозаконна. Как би могла доктор Вадим да сподели такава тайна с инспектор от милицията?

Исках да възразя, да му кажа, че между мен и Наталия нямаше тайни. Но вече разбрах, че е имало. Самата Джоун Фаулър бе пазена в тайна.

— Да се върнем отново на съботната нощ — казах аз.

— През цялото време децата бяха изплашени, понякога плачеха. По тази причина американката оставаше отзад при тях през цялото пътуване до норвежката граница.

— И какво се случи в събота? Нещо се е объркало.

— Беше нощта със снежната буря, ако си спомняш. Обстановката на магистралата за Каневка беше много лоша.

— Помня.

— Карах с гуми за сняг, но това се оказа недостатъчно. Някъде при кръстовище тридесет и три излязох от пътя. Колата поднесе лошо. Децата се отърваха почти без наранявания. Джоун Фаулър пострада леко, докато ги е крепяла да не паднат. Но извадиха късмет. На няколко им течеше кръв от носовете, но нищо повече.

— А нейната контузия каква беше? — В главата ми започваше да се оформя една идея.

— Нищо сериозно. Охлузени длани и колена.

— Длани и колена. — Разкъсване на сивата грейка в областта на колената. Люспичка кожа върху металния под, където са били захвърляни бог знае колко убити вълци. — Продължавай.

— Чакахме цял час с надеждата да мине някой камион и да ни изтегли. Джоун не искаше да викаме жена ти от приема. Но в крайна сметка не ни оставаше нищо друго. Джоун изпрати съобщение до пейджъра на доктор Вадим, така че да изглежда като спешно повикване от „Лермонтов“.

— И Наталия се отзова.

— Пристигна с нейната камка. Те са добре екипирани за подобни трудни условия. Аз подложих клони под колелата на микробуса и камката успя да го изтегли на пътя.

— Колко беше часът?

— Почти три след полунощ.

— Продължихте ли към норвежката граница същата нощ?

— Не бях сигурен, че микробусът ще може да се справи с пътя дотам. Дясната предна гума беше спукана, а можех да я сменя само със стандартна. С нея не бих могъл да стигна до границата.

— И какво направихте? — Вече го подтиквах нетърпеливо.

— Решихме да натъпчем всичките деца в камката и американката и доктор Вадим да продължат с тях, а аз да се върна.

— И тогава… — казах аз — ги видя за последен път. Да потеглят към границата.

— За последно видях Джоун и доктор Вадим в страничното>огледало, докато потеглях обратно към града, кълна ти се, Константин. Те стояха до камката във виелицата. Махаха ми с ръце за добър път.

Светлината от лампата се спускаше върху разбитото лице на Лука, върху черните от съсирена кръв пръсти. Подадох му уискито, този път съзнателно, търсейки начин да се извиня. Опитах се да формирам някое изречение, фраза, дори само няколко думи, които да бъдат адекватни на стореното от мен. Но успях да кажа само най-елементарното:

— Извинявай, Лука. Ужасно съжалявам.

Той ме погледна продължително, после поклати глава нагоре-надолу не в знак, че приема оскъдното ми извинение, сигурен съм, а че разбира, предполагах… надявах се… от дълбочината на собственото си страдание в миналото защо е станало възможно да постъпя така.