Доналд Джеймс
Гадателката (10)

9.

Само музиката се движи бързо по „Булеварда на младежките забавления“. Това е един широк леден булевард, Прекосяващ Града на порока през средата, и всяко неразумно натискане на спирачките може да те хързулне в някое кафене или дървен бардак и да стане причина поне десет разгневени клиенти да се нахвърлят с удари върху гърба ти.

Осемнадесето районно управление — нашите четири свързани помежду си подвижни фургона с канцеларии — се намираше на престижно място по средата на „Булеварда на младежките забавления“. Оставих колата на охраняемия паркинг и влязох, минавайки покрай дежурния на входа старшина Бубин. Паско вече ме чакаше. Посочи ми с показалеца си да седна. Останах прав до вратата.

Паско стоеше подпрян на металното бюро в ярко осветената и боядисана в жълто главна „приемна“ и бавно разкопчаваше шинела си. Изглеждаше пределно съсредоточен в тази дейност. Толкова стар милиционерски трик, че ми идваше да го сритам по пищялите. Друг милиционерски номер.

— Много ми е интересно — започна той — дали можеш да добавиш още нещо към това, което си ми казал досега. Имаш ли още някаква допълнителна информация?

— Не знам каква стойност може да има, но преди около месец са забелязали около жена ми да се навърта някакъв мъж. Не съм убеден, че я е дебнел, но, изглежда, Наталия е споменала за него пред някого.

— Изглежда? Значи не го е казала на теб.

— Не, не ми го е споменавала. Но вероятно си струва да се провери тази следа. Просто за да го елиминираме…

— Описание?

— Не…

— Снежен човек. — Той изпухтя, без да прояви интерес. Даже като че ли му стана весело. Придърпа един стол и се тръсна тежко отгоре му, като повдигна брадичката си и се взря в някаква точка на стената високо над главата ми.

— За бога — не издържах аз. — За какво ме извика тук?

Вдигна единия си ботуш върху бюрото. На сивото му лице се прокрадна усмивка. Натисна бутона за запис на един малък касетофон пред себе си, извади кесия с тютюн и започна да си свива цигара.

— Константин Вадим — заяви той, — арестувам ви по подозрение за участие в отвличането на вашата съпруга Наталия Ивановна Вадим. — Качи и другия си ботуш върху бюрото. Гласът му започна да звучи отегчено. — Известно ви е, че щом срещу вас е предявено такова обвинение, то може на по-късен етап да бъде разширено и да включи неволно или умишлено убийство на вече споменатата ваша съпруга, ако се съберат достатъчно доказателства в този смисъл, без да е необходимо наличието на труп, както постановява раздел 7/5 от Наказателния кодекс 2015 на Руската република.

— Ти нормален ли си?

— Защо да не съм?

— Накара ме да дойда тук, за да ме арестуваш?

С широк замах на дланта събра микрофоните под мишницата си на сноп.

— А има ли по-подходящо място да те арестувам от едно районно управление бе, майка ти стара? — Ухили се. — А има ли по-подходящо място от районното, в което работиш ти?

— Жалък садист, губиш ми времето! — Тонът ми се повишаваше с всяка сричка. Едва се владеех и преборвах истерично избухване. — Паско, губиш ценно време.

— Не съм убеден, че мислиш точно така.

— И ще ме държиш тук, докато жена ми е някъде… — Гласът ми секна. Въображението ми не желаеше да ме води по-далече. Осъзнах повече от всичко, че трябва да се измъкна. Животът на Наталия може би гаснеше, а аз щях да седя затворен в килия. — Губернаторът Баданов… — подхванах аз, но Паско ме накара да млъкна с презрителен поглед и свали ботушите си от бюрото.

Подаде сигнал на старшината, който отговаряше за вписването на арестантите.

— Инспектор Вадим е арестуван за разпит. Съгласно Наказателния кодекс можем да го задържим за двайсет и четири часа. — Погледна си часовника. — Отивам да дремна малко. Претърсете го добре и опишете вещите му. Ако ни потрябват повече от двайсет и четири часа, сигурен съм, че ще намерим начин да го уредим. — Изключи касетофона и го тикна в джоба на шинела си.

Когато старшина Бубин ме хвана за ръката, аз се отдръпнах.

— Паско. — Смекчих тона си почти до молба. — Само ми обясни. Какво става? Защо правиш това?

— Знаеш правилника — отвърна той. — В случаите с изчезване на хора и свързаните с тях убийства над осемдесет процента от доказаните извършители са от семейството. Правилникът ме задължава да установя алибито на близките от семейството спрямо известните ни обстоятелства.

— Гаден тъпак, правилникът не те задължава да арестуваш роднините без никакви доказателства.

— Без доказателства ли? — Той се изсмя. — Кой е споменавал, че няма доказателства?

Изгледах го мрачно, опитвайки се да разбера какво става в главата му.

— Ти си знаел, че тя има любовник — добави той с гадната си усмивка.

— Не, нямаше любовник.

— Булевард „Пушкин“ е хубаво място за отмора след работа. Кафенетата са отворени през цялата нощ. Има дискотеки, където можеш да се поизпотиш и да се освободиш от напрежението в слабините.

— Достатъчно, Паско.

— Някой наскоро назначен в болницата млад доктор, да речем.

— Това е долнопробна фантазия. Губиш си времето, Паско.

— По-спокойно. Според мен ти си знаел, че тя си получава дажбата от някой в „Лермонтов“. — Направи късо, мушкащо движение с юмрук. — Правили са го при всяка удобна възможност. В дома му, по време на нощни дежурства. Но това не им е стигало. Възползвали са се от всеки сгоден момент. В кабинета й. На бюрото. Зад заключената врата. — Отиде до вратата и се обърна, фиксирайки ме с тъпия си поглед.

— Това е… — не успях да намеря подходящи думи — чиста измислица.

Той се прозя и се облегна на вратата с думите:

— Рано тази сутрин отидох в кабинета на Наталия в „Лермонтов“. Минути преди теб.

— Е, и…?

— И аз имам едно малко приспособленийце с метални шипчета.

Почти го разбрах.

— Отключил си чекмеджето.

Масивната му челюст се размърда нагоре-надолу:

— Продължавай.

— Отворил си чекмеджето и после пак си го заключил.

— Точно така направих — отвърна той.

— Не си намерил нищо вътре.

— И още как. — Дойде до мен и пъхна ръцете си в джобовете на палтото ми. Докато погледна надолу, той ги извади и размаха опаковката с презервативи под носа ми.

Изведнъж почувствах огромно облекчение.

— Ти си ги поставил там.

— Прекалено лесно обяснение — каза той ликуващо. — Тази опаковка беше в чекмеджето на бюрото й, когато го отворих. Имам снимки с дата и час, които потвърждават този факт.

Балонът се пукна. Вярвах ли му?

— Така че аз тълкувам нещата по следния начин — продължи Паско с многозначителна усмивка. — Ти си разбрал по някакъв начин, че тя се чука с някого в кабинета си.

— Не…

— А може би той живее на „Манделщам“, където цял следобед си разпитвал за доктор. Сигурно не е било нужно много време да установиш това.

Гледах го втрещен от отчаяние.

— Сигурно са те глождили подозрения в продължение на няколко дни. Седмица, да речем. Полудял си от ревност. Но ти си хитър и пресметлив. Примамил си я на магистралата за Каневка, където си я убил, изхвърлил си трупа и си зарязал камката й в „Северен залив“. И после си изиграл сценката с обявяването й за изчезнала.

Бях онемял.

— А след това, когато напусна управлението тази сутрин, си се сетил, че в кабинета й може да има нещо, което да насочи следите към теб. Отишъл си направо в болницата. И се оказваш прав, Вадим. В чекмеджето намираш опаковка с нашите верни приятели. — Той завъртя станиолената лента в дланта си. — Разбрал си, че два от тях вече са влезли в употреба, защото липсват. Търсел си именно нещо такова. За да го скриеш. И си ги взел.

Почти не чух последните думи. Беше ми трудно да раздвижа устните си, сякаш бяха премръзнали или парализирани с новокаин. Обсеби ме една мисъл, която напираше от известно време.

— Спомена за магистралата към Каневка. Защо каза това?

Той се усмихна лениво.

— Отговори ми, дяволите да те вземат! — Говорех тихо, без да повишавам глас. — Кажи ми, Паско. Намерили ли сте я? Намерили ли сте Наталия?

Вече излизаше през вратата. Тръгнах след него, но старшина Бубин се пресегна и препречи пътя ми.

— Съжалявам, инспекторе — каза той.

— Намерихте ли я, Паско? — креснах към коридора.

— Заключете го, старшина. Заключете този долен изверг — провикна се Паско през рамо и се забърза, оставяйки вонята си на пот.