Доналд Джеймс
Гадателката (17)

16.

Дронски бе пренесъл манекена в един кабинет за прегледи, оставяйки оперативната група да направи обстоен оглед на осветителната шахта. Изглеждаше трогателно притеснен, когато понечи да разкопчае униформената престилка на „Лермонтов“.

— Май е по-добре ти да направиш това, шефе — каза той.

Погледнах към Аби Кънингам, която стоеше облегната на стената със скръстени на гърдите ръце. Тя изрази съгласието си с кимване. Онова нещо лежеше обърнато на една страна върху болнична носилка. Само че то не беше просто предмет. Имаше излъчване на икона, което ми внуши да говоря с тих глас, а пък това стана причина Дронски да извърне очи от разголените до хълбоците крака.

— За бога, та това е само гумена кукла — възроптах аз, но пристъпих напред.

В гръдната област на зелената престижа имаше голямо, ръждивочервено петно от кръв. Горе-долу с размерите на футболна топка.

— Не е от кръвната група на Наталия — каза Аби. — Не е и на Джоун. Това поне го знаем със сигурност.

С гумени ръкавици на ръцете, аз разкопчах престилката. Под нея имаше черен сутиен. Отдръпнах се от носилката, а устата ми изведнъж пресъхна напълно. Всичко изглеждаше толкова зловещо, че цялото ми тяло затрепери. Наложи се да си напомня, че това, което гледах, не е трупът на Наталия.

И все пак в известен смисъл беше Наталия.

Дронски извади от вътрешния си джоб малка плоска бутилка и ми я подаде. Взех я и отпих. Течността попари всичко по пътя си и потисна напъните на стомаха ми. Поех дълбоко дъх и отново отпих голяма глътка. Изведнъж оглупях, главата ми не беше в състояние да зачене каквато и да е мисъл. Имах чувството, че съм получил мозъчен удар или епилептичен припадък. Ей богу, това беше латексов манекен, какъвто може да се види във всички скъпи магазини в Москва или Петербург. Как беше възможно да ми подейства така? Обърнах се към американката:

— Имаш ли представа какво послание се крие зад това? Възможно ли е да означава, че още е жива? Или пък той ни съобщава, че вече я е убил? — Думите ми бяха молба, продиктувана от крайно отчаяние. — Имаш ли поне някакво реално предположение какво символизира?

Аби Кънингам се отдръпна от стената.

— Манекенът на Джоун Фаулър беше намерен преди три дни. Все още не сме открили никаква следа от трупа й. Не може да правим предположения просто ей така. Нужен ни е съдебен психолог, който да ни упъти към изхода от лабиринта.

— В такъв случай ще трябва да повикаме някого от Москва — каза Дронски. — Вероятно ще минат дни, докато издействаме включването му в екипа.

— Засега ни е достатъчен само първоначален анализ — отвърна Аби. — В тази болница няма ли психиатрично отделение?

— Има самостоятелна психиатрична клиника — отговорих аз. — Доктор Потанин. Гавраил Потанин.

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се няколко пъти. Смърди като пръч. И той е член на ведомствения управителен съвет като Наталия. Учил е в Америка. — За миг любопитство озари лицето на Аби. — Наталия винаги го е смятала за по-луд от хората, които би трябвало да лекува.

 

 

Сградата на болницата „Лермонтов“ излъчваше импозантен, макар и западнал уют дори в най-оживените си кътчета, но още с влизането в крилото на психиатричната клиника в нейния западен край то стряскаше с коренно различната си атмосфера на безнадеждност и мрачно смирение.

Санитар с яко телосложение и бяла престилка ни преведе набързо през фоайето и два етажа нагоре по стълбите до кабинета. Стаята на Гавраил Потанин беше облепена с откъснати страници от книги и изрезки от вестници с коментари за най-известните убийци в Русия още от царско време. Имаше съдебни обвинения срещу Распутин, биографични данни и ретуширани снимки на касапина Малаков. Имаше изрезки за американеца Тед Бънди и английския Йоркширкски изкормвач, както и цели титулни страници от вестници с материали за закланите от Андрей Чикатило петдесет и двама души в Ростов през осемдесетте години на миналия век. А около тези прочути фигури бяха наредени поне още пет-шест по-малко известни серийни убийци, за които в съветски времена се е споменавало само в неграмотно напечатаните милиционерски сводки, чиито копия висяха по стените. Направи ми впечатление, че Аби Кънингам — смаяна от безпорядъка в стаята, която повече приличаше на изоставен антикварен магазин — бе забелязала, че първите съобщения в пресата за намерената кола на Джоун Фаулър вече бяха окачени на стената, а до тях имаше цветна вестникарска снимка на Наталия в едър план.

Въпреки че Потанин беше пиян, Аби се опита да му обясни за намирането на манекена в болницата, а пък аз лично се съмнявах, че някога през последните пет години е бил напълно трезвен. Той огледа Аби от главата до петите с мъничките си безцветни очи.

— Значи прочутото Фебере идва за съвет при Гавраил Потанин? — Той се разсмя гръмко. — Моля да извините веселата ми реакция, госпожице Кънингам. На няколко пъти в миналото съм предлагал свои хипотези на вашето управление в Куантико.

— Сигурна съм, че са ги взимали предвид.

— Ако са го правили, то изобщо не си е проличало. Какво може да знае един човек, който живее на тавана на света и руснак на всичкото отгоре, за едно престъпление, извършено в Колумбия Южна Каролина? А е факт, че направеният от мен психологичен анализ във връзка с отвличането на Шари Фей Смит се оказа сто процента точен. И по-пълен от този на вашето Фебере.

— Дошли сме да ви помолим за мнение по случая с Джоун Фаулър и Наталия Вадим — каза Аби дипломатично. Посочи с ръка към стените. — Виждам, че проявявате интерес към подобни неща.

— Въпиещ интерес. — Потанин я погледна в очите, а в ъгълчетата на устните му блестеше слюнка. — Нали ще изпиете чашка водка с мен?

Още докато задаваше въпроса, вече беше на крака — мършав като закачалка, на която висяха зловонни вълнени дрехи, но толкова висок, че Аби беше принудена да вдигне главата си нагоре, за да го погледне в лицето. С едната си ръка държеше голяма, почти празна бутилка, а с пръстите на другата — два стакана.

Аби прие с кимване, а той наля и на двама ни, без изобщо да ме пита съгласен ли съм.

Не беше лесно да се отгатне възрастта му. Имаше голо теме, опасано с обръч от дълга и права рижаво-сивкава коса, бледо и набръчкано лице с розови сенки около очите. Отдавна беше съсипал тялото си с пиене, но доколкото бях чувал, умът му работеше, макар и ексцентрично, без да се влияе особено от погълнатото през деня количество. Жестикулирайки с дългите си ръце, той отхвърли вероятността за обикновено отвличане.

— Няма основание да смятаме, че жената от американското консулство и вашата съпруга, инспекторе, са мъртви. Но би било самозалъгване, ако отречем, че всички признаци насочват към варианта те да са в ръцете на сериен убиец. А средностатистическият сериен убиец не държи жертвите си живи повече от три дни. Така ли е, агент Кънингам?

С изражението си Аби категорично показа, че отказва да отговори. Но ми се струва, че разбрах какъв би бил отговорът. Стомахът ми се сви.

Гавраил Потанин ме погледна над тесните лещи на очилата си с глупава, извиняваща се усмивка:

— Трябва или да говорим без задръжки, или изобщо да не говорим.

— Казвайте каквото имате да кажете, професоре. Аз съм тук в качеството си на човек от системата, като следовател, а не като съпруг.

— Сериен убиец ли? — попита Аби. Наблюдаваше Потанин с пронизващ поглед. — Наистина ли съвсем неясната обща картина на фактите ви подсказва именно това?

— Въпреки че е такава, да — отговори той. Размърда се под покритото с лекета вълнено сако така, както рошава птица подрежда перата си. Вече не му пукаше дали този случай ме касае по по-особен начин. Той имаше намерение да изиграе спектакъл пред тази млада американка, при това на родния й език. — Сериен убиец… Именно това трябва да обсъдим в момента. Доста преди да сме открили първия труп. — Тъмните му очи блестяха от възбуда. Обърна се към отрупаната с бутилки лавица зад себе си. — Както аз виждам нещата, всички убийства от този тип са като произведения на изкуството.

Видях как Аби обърна очи нагоре. Забеляза го и Потанин в огледалото над камината.

— Не ми ли вярвате, госпожице Кънингам? Извършването на убийство е като създаване на творение на изкуството, в смисъл че то е комплексно изразно средство. — Сакото му се разтвори и той придърпа надолу дебелото зелено плетено поло, а това движение стана причина в областта на корема му да зейнат множество дупки, през които се промъкнаха кичури сиви косми. — Убеден съм, че убийството е както лична, така и публична изява. Доказване пред себе си, но в същото време и послание към другите. Но в крайна сметка със същата първична страст като твореца убиецът просто търси лично удовлетворение.

Аби го изгледа с присвити устни.

— Значи в това е цялата философия, а? В търсенето на удовлетворение?

— Прекалено елементарно ли ви се вижда, госпожице Кънингам? Е, естествено, че не е толкова елементарно. Кога поривът да убива завладява един човек? Постепенно ли изпълзява? Неочаквано ли се появява? Или пък винаги си го е имало в него? — Направи кратка пауза. — Не знам, разбира се. Може би го има във всеки от нас, през цялото време. Може би онова, което трябва да се опитаме да разберем, е не този неудържим порив, а защо изведнъж и без каквото и да е предупреждение той се разпалва от образа на едно разхождащо се момиче, от тайната похотлива усмивка на една жена… Как нещо може да го разпали дотолкова, че мисълта за убийство изведнъж се превръща в неустоим източник на удовлетворение.

— Удовлетворението ми се струва доста слаб мотив за убийство — каза Аби.

— Ако погледнете фактите в лицето, ще установите, че не сме способни на постъпки, породени от друга мотивация. Както серийният убиец, така и филантропът търсят лично удовлетворение. Удовлетворението не е слаба мотивация. Преследването му може да събуди всички познати на човечеството нежни страсти или пък зверски инстинкти.

— Почакайте, професоре — казах аз. — Невинаги правим това, което искаме. Хората правят и жертви. Съществува и едно нещо, което се нарича задръжки.

Той се усмихна ехидно:

— Отказът да се поддадеш на едно желание сам по себе си носи някакво удовлетворение. Ако случаят е такъв, въпросният мъж или жена се въздържа. Би било глупаво, ненаучно да смятаме, че във въздържанието има нещо по-висше от морална гледна точка. Просто правиш това, което предпочиташ.

Е, братлета, мога да ви кажа, че този разговор не ми харесваше. Нямах готови аргументи, с които да се противопоставя, но смятах, че това е принизяване на безброй добри хора, на безброй добри постъпки до нещо безсмислено, което не можех да приема. Ако не можем да вярваме в Бог, то поне трябва да вярваме в хората.

Той ме смушка с юмрук в ребрата:

— Както виждате, Вадим, моите идеи в тази област са твърде крайни. Боя се, че са прекалено крайни и за директорите на агент Кънингам във ФБР. Но да се върнем на основния въпрос. При съставянето на един психологически портрет целта не е да се опише необходимостта от удовлетворение. Тя си е факт. Целта е да успеем да разберем какво удовлетворение се търси с въпросния акт.

Възхитих се от хладнокръвието на Аби пред този нравоучителен, позиращ провинциалист.

— Добре, професоре — каза тя. — Ако споделите идеите си с нас, това ще ни помогне да напреднем много.

— Тук навлизаме в забранена територия, госпожице Кънингам. Ще се наложи да повдигаме завеси. В моята клиника има хора, които преследват възможно най-странни начини за постигане на удовлетворение. Хора, чиито копнежи са толкова силни, че забравят чувството за срам. Мъже, които се кипрят в бебешки дрехи. Мъже, които по цял ден не правят нищо друго, освен да се самобичуват. Жени, които се изживяват като Жана д’Арк или Катерина Медичи.

— Но те не убиват, професоре — каза хладно Аби. Съвършено спокойното й лице не издаваше нищо. — Какви заключения можем да извлечем от куклите? — смени умело темата тя.

Потанин закрачи припряно напред-назад — неприятно миришеща върлина, от която струеше енергия.

— Не знам — отговори най-после той.

— Значи не можете да ни помогнете? — предизвика го тя.

— Казах, че не знам. Още не знам. Това са манекени за витрини, а не секс кукли, нали?

— Важно ли е?

— Може би. — Започна да върти глава наляво-надясно. Сви рамене. — Външните особености на един латексов манекен са очевидни.

— Не и за мен — казах аз.

— Няма полови органи.

— Това може ли да означава нещо съществено?

— Не съм последовател на Фройд. Кой ли вярва на стария мошеник в днешно време? Обаче е надрънкал толкова много неща, че не е изключено да се е промъкнала някоя друга истина. И така, да речем, че вашите манекени са жени кастрати. Можем да се замислим над това. И лицата им са били боядисани? Като мъртвешки според един репортаж в пресата. Призрачни според друг, може би по-точен като описание.

— Призрачни ли? — каза Аби.

— Защо не? Не са ли и призраците кастрати? Призраците правят ли секс? Размножават ли се? Не. Призраците категорично са лишени от сексуалност. Могат да бъдат призраци на мъже или жени, измъчвани от любов или раздяла… Но никога от откровена, примитивна, непреодолима жажда за секс.

И двамата го зяпахме, сигурен съм, чувствайки безспорната театралност в поведението му, но и двамата не бяхме категорично убедени, че е пълен шарлатанин.

— Какво е вашето мнение, агент Кънингам? Положително сте посещавали прочутите курсове по бихевиористика в Куантико. Какво мислите вие? Подиграва ли ви се той с тези кукли?

Аби поклати глава, изразявайки несъгласието си:

— Той рискува, особено с тази втора кукла на Наталия. Не смятам, че е от тези, които се подиграват. Според мен той използва куклите като някаква ексцентрична форма на извинение.

Погледнах я смаян. Версията за извинението ми се струваше също толкова ексцентрична, колкото и приказките на Потанин за призраци кастрати.

— Извинение ли? — намесих се. — За това, че ги е отвлякъл? Сериозно ли говориш?

Последва потвърждение, придружено от бързо кимване в стил „няма майтап“:

— Съвсем сериозно. Смятам, че става въпрос за имитация, заместител на отвлечения човек. Недодялан опит на опасно размътен мозък да предложи нещо в замяна. За мен това означава извинение за стореното от него.

Потанин се усмихна високомерно. Отхвърли хипотезата й с кратко поклащане на глава.

— По-скоро можем да предположим, че тази личност държи много да е господар на положението. Той отвлича, за да упражнява надмощие. Убийството е крайната форма на надмощието. Този човек не се извинява, агент Кънингам. С подхвърлянето на манекените той демонстрира ликуват от постъпката си. Той се присмива. Без да сте разбрали, вие вероятно вече сте получили някакви послания от него. Върнете се назад, госпожице Кънингам. Проверете дали не сте пропуснали нещо. — Вдигна високо ръце, показвайки ясно, че разговорът е приключил. — Ще направя каквото мога, за да получите психологическия портрет, който искате. А сега трябва да ме извините. — Обърна се към неотворена двулитрова бутилка с водка и я разклати като умопомрачен. — Трябва да наваксвам много изгубено време.

Напуснахме бърлогата на Гавраил Потанин и поехме надолу по оградените с железни перила и решетки стълби към изхода. От двете страни на всяка етажна площадка имаше болнични стаи, ако можеше да се нарекат така. Нямаше врати, които да спрат погледите ни към дългите редици неоправени легла и танцуващите, подвикващи и точещи лиги пациенти. Трепкаха множество телевизионни екрани и всеки от тях бе събрал своите поклонници. Пред всяка стая ни посрещаше нов полъх от миризми на готвещо се зеле, пот и нещо гадно сладникаво, което винаги съпътства занемарените, немитите, отритнатите във всяко общество.

— Ама че място е това — възкликна смаяна Аби. На площадките излизаха хора и ни зяпаха втрещени. Имаше и мъже, и жени, млади и стари. Но никой от тях нямаше вид, който да подсказва, че е от персонала. — Пациентите — каза американката, когато стигнахме партера — са завзели лудницата. — Посочи символично с поглед нагоре към квартирата на Гавраил Потанин. — В това число включвам и Главния пациент.

— Смяташ, че само си изгубихме времето — казах аз жегнат. В края на краищата тя предложи идеята за психиатър.

Излязохме от клиниката и се запътихме към паркинга.

— Призраци ли? — каза тя. — Жени кастрати… Допускам, че е възможно. Само че нещо не ми пасва, приятелче. Поведението на нашия похитител като на сериен убиец ли е? Серийните убийци взимат трофеи за спомен, не ги раздават. Въпросът, чийто отговор трябва да намерим, е каква цел преследва с постъпката си. Не споря, че като подхвърля кукла с образа на Джоун или Наталия, той търси някакво извратено удовлетворение. Но прав ли е нашият философ психиатър, че той ни се надсмива, че изразява ликуването си от стореното? Или има нещо реално в интуитивното ми чувство, че този човек търси начин да се извини? Че самите Джоун и Наталия са трофеите.

— Разликата съществена ли е?

— Може би.

— Колкото разликата между това дали Наталия и Джоун Фаулър са живи или мъртви?

— Да.

— И според доктор Потанин те вече са мъртви.

Тя ме погледна изпод гъстите си мигли:

— Точно така.

— А според теб?

Въздъхна дълбоко:

— Мисля, че с подхвърлянето на куклите се търси форма на извинение.

— Защо? Защо извинение?

— Не знам. Не съм ясновидка. Никога не съм се сблъсквала с подобно нещо. Но помисли само в какъв вид са представени, старателно облечени и гримирани…

— В такъв случай, ако си права, няма да получим предизвикателни обаждания по телефона.

— Няма. Този човек ще стои далече от нас. Той не е горд от стореното.

Имах чувството, че се разболявам от морска болест в резултат на всичкото това теоретизиране. Какво значение имаше дали куклите са извинение или предизвикателство? Трябваше ми солидна следа, по която да тръгна. Името на фабриката, в която са произведени манекените. Разговор с директора по продажбите. Списък на купувачите, който да се провери. Да се претърсят вероятните места, където може да са скрити Наталия и Джоун Фаулър.

Качихме се в моя син фиат. Поседях известно време, без да паля мотора. В мен се надигаше безсилен гняв.

— Имам проблем — казах аз.

— Да чуем.

— Направихме съпоставка между списъка с информация, който изготвих за Наталия, с тези за Джоун Фаулър. Пински провери всичко до дреболии като тази дали са си купували паста за зъби от едно и също място. И не успяваме да намерим нищо.

— Значи не търсим достатъчно упорито.

— Мисля, че сме на погрешен път, като търсим връзка между Джоун Фаулър и Наталия. Единствената връзка според мен е случайността. Смятам, че нашият злодей просто е налетял на две различни жени в една и съща нощ.

От двете страни на устните й се появиха две почти незабележими бръчици, издаващи известна доза инат.

— Независимо от всичко сме длъжни да продължим търсенето. Трябва да има връзка. Повярвай ми. Съгласен ли си?

— Защо? Защо ти не ми повярваш, че ако е имало нещо общо между тях, аз със сигурност щях да го знам?

— Ама че си упорит — просъска гневно тя през стиснати устни. — Колкото и банална да е, връзка между тях има. А ние трябва да идентифицираме човека, който е научил за тази връзка преди теб.

— Всичко е плод на чиста случайност, не можеш ли да го разбереш? Мъж с по-особено влечение към жените е забелязал някой ден Джоун Фаулър по време на лекциите й в американското консулство. Тя е олицетворение на неговите фантазии, разпалва похотта му така, както само на него може да се случи.

— А Наталия? Нея кога я е видял?

— Нямам представа, за бога. На улицата. В болницата. С какво може да ни помогне това, ако го знаем?

— Похитил ги е в една и съща нощ — отвърна тя бавно. — Ето на това трябва да намерим обяснение. Дали ги е привлякъл на едно място, за да постигне целта си?

— Невъзможно е да се съчетаят двете неща — настоях аз. — Не може да приемеш идеята, че някой е организирал всичко това, постарал се е да ги събере двете на едно място с цел да ги отвлече… И в същото време, че той е един луд, който подскача на ластика на съдбата и стъпва на земята само там, където случайността му определи.

— Да оставим въпроса открит.

— Нямам време за това — казах отчаяно. — Нямам време да чакам добре обмислени хипотези. Жена ми е в ръцете на сексуален маниак. Трябва да направя нещо. Трябва да действам.