Доналд Джеймс
Гадателката (48)

48.

Екип на милицията бе арестувал Потанин и го беше докарал в Манастира. Аби и аз го отведохме в големия й кабинет. Стоях облегнат на стената встрани от него, но почти извън обсега на погледа му от стола на който седеше. Лицето на Потанин както обикновено беше небръснато, но пребледняло и изопнато. Под ръката си държеше кафява картонена папка. Каза, че иска да разграничи точно ролята си в целия този бизнес. Повече от очевидно бе, че е изплашен.

— В целия бизнес? — попитах аз от мястото си до стената.

— В търговията с деца. — Сложи папката на бюрото пред Аби. — Моля ви, прочетете това, госпожице Кънингам. От него ще разберете как започна всичко.

— Разкажете ми го вие. — Тя избута папката настрани.

— Имате ли нещо за пийване тук?

Аби отмести раздразнено погледа си от него към мен.

— Идеята не е лоша — казах аз. — Аби?

Тя кимна с примирение и аз отидох в другия кабинет да взема бутилка и чаши. Когато се върнах и ги сложих на масата, Потанин вече говореше.

— Преди година или малко повече… — Потанин взе чашата, която побутнах към него. — Преди година или малко повече ме повикаха да се срещна с полковник Фетисова в управлението на детските наказателни лагери. Отидох в кабинета й в града и бях посрещнат радушно, с кекс и много хубава водка „Кубан“. Въпреки това се боях. Не всеки ден те викат в кабинета на високопоставен офицер от затворническата администрация.

— И какво искаше тя? — попитах аз.

— Две неща. Каза, че най-напред искала да направи справки за квалификацията ми.

— Това сигурно ви е накарало да се почувствате доста неприятно.

Той се усмихна загадъчно.

— Естествено е да си го помислите.

Обърнах се към Аби, която се намръщи на този отговор.

— Квалификацията на доктор Потанин е значително по-ниска от афишираната. — Чух тих стон откъм Потанин. — В действителност вие нямате право на званието лекар. Не е ли така, докторе?

— Какво беше заключението на полковник Фетисова? — попита Аби.

— При второто ми посещение при нея, седмица по-късно, че е направена проверка за квалификацията ми и тя се е оказала безспорна.

— Е, това е било истинска изненада за вас.

— Разбира се. Но аз съм руснак. Ясно ми беше, че става въпрос за почти неприкрита заплаха. Истината за квалификацията ми нямаше да бъде разгласена при известни условия.

— А те бяха…?

— Предложи ми длъжност в К27, поправителния лагер за деца в Нивка, с ясното съзнание, че няма как да откажа. Като приходящ лекар. Един ден седмично. Срещу солидно заплащане.

— И мълчанието ви за всичко, което виждате там.

— Това се подразбираше.

Седнах на ръба на бюрото и го попитах:

— А ти какво видя?

— Мизерия и лошо отношение, които превъзхождат въображението ми. Недохранени деца под постоянната заплаха от диария и туберкулоза. Жесток режим на лишения, крепящ се върху авторитета на половин дузина покровителствани главорези в юношеска възраст. Зимно време охраната на лагера почти не мърдаше от караулното помещение. Това, което видях, инспекторе, не се различаваше много от лагер за осъдени на смърт.

Напълних повторно чашата на Потанин.

— Миналата зима изгубихме близо двадесет и пет процента от децата. Двадесет и пет процента! Главно вследствие на болести, разбира се. Но също и побои, убийства.

— Не това си дошъл да ни кажеш.

— Не. Аз не съм направен от чуплива глина, инспекторе, но въпреки това много добре съзнавах риска, ако проговоря. Това е дилемата на страхливеца. — Той гаврътна водката си наведнъж и издиша силно през стиснати зъби. — Но в лагера ставаше и нещо друго. Болничният стационар е построен на разстояние от затворническите бараки. От мен се искаше, когато съм на работа, да мина през всичките и да подбирам най-здравите деца. Не болнавите. Не най-нуждаещите се, а най-здравите.

— И ги прибираха в стационара.

— Точно така.

— С каква цел?

— За доохранване, обезпаразитяване, обличане с по-добри дрехи. Полковник Фетисова идваше и отстраняваше всяко дете с белег или липсващи зъби. Оставаха само най-добре изглеждащите.

— И какво ставаше после?

— След около месец, когато видът им станеше като на нормално здраво дете…

— От вас се искаше да подпишете смъртните им актове.

— Да. Без да ми позволят оглед на телата. — Потанин сведе поглед. — Съвсем скоро стана безпредметно да се правя, че не разбирам за какво са предназначени.

— Но си замълчахте, защото приятният ви живот в клиниката е обречен, ако Фетисова разгласи, че всичките ви дипломи не струват пукната пара — каза Аби с откровено презрителен тон в гласа.

— Добре, Майлс — отговори му Аби, променяйки внезапно тона на гласа си в приятелски. — И това е достатъчно.

Погледнах я втрещен. Нима го пускаше да се откачи от куката? Той закима колкото на себе си, толкова и на нея по начин, който напълно изключваше присъствието на наглия руски простак, облегнат на стената.

— Само още нещо — добави Аби, вървейки към вратата. — Случайно да си се срещал с шефката на детските наказателни лагери, полковник Фетисова?

— По-често, отколкото бих искал да си спомням.

— Но не си й предал анонимното писмо за празните ковчези?

— Защо трябва да го правя?

— Тя отговаря за този район.

— Бях сигурен — отвърна той бавно, — че писмото е творение на луд. Празни ковчези… Признай си, ти какво би си помислила?

— И спомените, като слънцето, пробиват между облаците — казах аз.

— За какво говорите?

— Само преди минута изобщо не си спомняхте да сте получили такова писмо.

 

 

— Само половин час долу, в мазето… — говорех си в коридора пред кабинета на Бриджър. — Дай ми го само за половин час.

— Разбирам чувствата ти — каза тя със съчувствена усмивка. — Самата аз бих се разправила с него, ако можех. Той е в играта, убедена съм.

— Но дали той е убиецът?

— Не. Не ми се вярва. Той е брънка от някаква верига. Мисля, че самият убиец е далече по-надолу в системата от Майлс Бриджър.

— В такъв случай как ще действаме? Да направим нещо като взлом в апартамента му?

Познато тревожно изражение пробягна по лицето й и тя тръгна забързано по коридора, измърморвайки:

— Хайде стига, за бога.

Настигнах я и я хванах за ръката.

— Какво става? — попитах. — Само преди десет секунди говореше, че искаш да го смажеш от бой в мазето. — Вече се бе обърнала с лице към мен. — Чуваш точно това, което искаш да чуеш. Аз казах нещо като взлом в апартамента му.

Пое дълбоко дъх няколко пъти, след което погледна към ръката, с която я бях хванал. Пуснах я.

— Ще направим следното — каза тя. — Поставяме го под денонощно наблюдение. Ще се разберем с Дронски да прикачи, подслушващо устройство на телефона му. Ще действаме прекалено очевидно, направо нагло. С прещраквания по линията, следене с кола от съвсем близко разстояние. Надяваме се да го подтикнем към опит за бягство. Тогава ще го заловим и ще го предадем на теб и Дронски за разпит.

— Не ми е необходим Дронски.

— Необходим ти е и още как — намръщи се тя.

 

 

Двадесет минути по-късно двамата се препъвахме сред строителните отпадъци в недостроения блок на улица „Тургенев“. Старшината, който ръководеше оперативната група за заснемане на местопрестъплението, ни чакаше пред апартамента на Джей с дебела папка под мишница.

Тежката миризма на кръв се беше изпарила благодарение на отворените прозорци. Книгите бяха струпани в един ъгъл, а през отворената врата на спалнята забелязах, че завивките от леглото са махнати и е останал само съвсем леко окървавеният матрак.

— Какво сте ни приготвили? — попита Аби, докато се ръкуваше със старшината.

— По отношение на пръстовите отпечатъци — започна той официално, разтваряйки папката и подавайки й снимки на оцветени отпечатъци, — както обикновено, от вратата са снети най-много. Хората не използват само дръжките на бравите. Те бутат вратите, затварят ги, като ги хващат за края на плота и ги придърпват към себе си. Плъзгат длани по тях, докато разговарят с някого в съседната стая.

— Има ли нещо прясно, което да се различава от отпечатъците на жертвата?

Старшината се изкашля.

— Прекалено много е оставил инспекторът ето тук — отговори той, поглеждайки ме почти подигравателно. — По цялата врата…

Нищо чудно нямаше в следващите му думи:

— … И един отличен отпечатък от цяла длан върху огледалото в банята.

Аби повдигна заинтригувано вежди.

— Бях забравил, че наистина влизах в стаята — обясних аз. — Тя беше в банята. Не чувах добре какво ми говори.

— Има ли нещо друго, което може да се оприличи на неотдавнашно? — обърна се Аби към старшината.

— Няколко размазани кървави петна по кранчетата в банята.

Много трябва да се работи над тях, за да покажат каквото и да е. Източихме сифона и там също намерихме разтворена кръв. Изглежда, убиецът си е измил ръцете, преди да си тръгне.

— Но няма нищо, за което бихме могли да се захванем.

Старшината се оказа от онзи тип хора, които оставят най-вкусната мръвка за десерт. Извади два екземпляра на една снимка от папката си и ни ги подаде. Беше трудно да се разбере веднага какво изобразяват.

— Отпечатъци от стъпки — обясни той, докато обръщах снимката в правилната посока. Навсякъде около леглото. Бих казал, че са от кожени обувки на мъж, който стъпва тежко на дясната пета. Четиридесет и четвърти номер, което предполага доста висок човек.

Аби разглеждаше внимателно снимките.

— Това копия ли са? — попита тя.

— Всичките са копия — отговори старшината. — Можете да вземете цялата папка.

Последвахме старшината в спалнята. Стените, едва сега забелязах, бяха оплискани с кръв. До леглото имаше огромно петно. Няколко места върху светлосивия мокет бяха маркирани със залепена жълта лента. Кървавите отпечатъци от стъпки бяха съвсем ясни. Почувствах, че ми действат особено смразяващо, и подскочих неволно, когато мобилният телефон на Аби иззвъня.

Тя го извади от чантата си и отиде в съседната стая.

— До какво заключение стигнахте с отпечатъците от обувките? — попитах старшината.

— Самите отпечатъци изяснихме бързо. Но и на килима отвън бяха намерени ясни кървави следи. И по един от работните комбинезони от купчината в коридора. Според мен той си е почистил обувките именно там.

Вдигнах поглед. Аби стоеше в рамката на вратата.

— Обади се Пински. Линкълнът на Майлс Бриджър има регистрационен номер, който съдържа цифрите 3141 — обяви тя.