Доналд Джеймс
Гадателката (52)

52.

Новото международно летище Кола е може би най-типичният пример за руското блоково строителство, който можете да си представите. Преди години управата му се опита да го популяризира с инициалите „KIA“^[1] и монтира осемметрови неонови букви над входа на централното фоайе. Само ден преди официалното откриване на някой му хрумна, че за американците това означава „Killed In Action“^[2]. Едно жестоко разбиване при кацане и още няколко зрелищни разминавалия във въздуха за доста кратък период предизвикаха преосмисляне и огромните букви бяха заменени с по-скромния искрящо син надпис, „Kola International“.

Заради изборите летището беше подходящо украсено — почти без флагове и плакати на състезаващите се кандидати и главно с цветовете на град Мурманск. Щитове с оцветени в синьо и бяло четвъртини и гирлянди висяха от надвесените рамена на уличните лампи, а върху по-големите постройки на летищния комплекс мигаше специална инсталация със сини и бели светлини. От високоговорителите гърмеше патриотична музика и навсякъде се виждаха хора от специалните отряди на милицията за охрана на изборите, които регулираха движението и проверяваха документи за самоличност.

Шумът в централното фоайе беше оглушителен. Край масите за броене на бюлетини, подредени в кръг в средата на залата, се бяха настанили множество телевизионни екипи. Под звуците, понякога оглушителни, на патриотичната музика, която бях чул отвън, петдесет мъже и жени изсипваха бюлетините от малки метални сандъци и ги подреждаха за преброяване. Срещу всеки преброител от вътрешната страна на кръга от маси седеше униформен инспектор от милицията за охрана на изборите и следеше да не бъде пропуснат нито един глас. След преброяването на всяка избирателна секция резултатите се изписваха на огромен зелен екран, поставен на подиум в дъното на залата.

Всяка от състезаващите се страни разполагаше с кабинети и стаи за почивка на етажа над фоайето. Спрях се до вратата и оттам зърнах как Паско обикаля около кръга от маси с важна физиономия, която имаше за цел да внуши, че всичко му е ясно. Рой Ролкин тъкмо слизаше към фоайето от кабинетите на своя екип на горния етаж, заобиколен от съветници. Беше облечен в отлично скроен костюм, но на главата си носеше синята шапчица на мурманския „Динамо“. Дори на този късен етап той нямаше намерение да оставя съмнение у когото и да било, че всеки глас за него е глас за спасяването на гордостта и радостта на града.

Следвайки указателните табели, изкачих стълбището до входа и се озовах в коридор с кабинети, чиито врати бяха облицовани със знамена в жълто и зелено. Човекът от охраната ме позна.

— Ако търсите госпожа Баданова… — каза той и отвори една врата.

— Нея търся — отвърнах.

С влизането попаднах в облак от парфюм и плътната прегръдка на Мария Баданова, която ме придърпа навътре в кабинета. До стъклената външна стена сътрудници работеха на персонални компютри, а други разговаряха оживено и с високо самочувствие скупчени на малки групички в средата на стаята.

— Константин — тя ме прегърна още по-силно и притисна главата ми в обилно напарфюмираната си гръд, — никога няма да забравя какво направи за мен, за паметта на съпруга ми и за обикновените, честни хора в Мурманск.

Отскубнах се от прегръдката й.

— Брей, удуших те — каза тя през смях. — Ако бях с тридесет години по-млада… — размаха закачливо пръст срещу мен — нямаше с такова нетърпение да вдигнеш глава, за да дишаш… Е, хайде да изпием по чаша от това превъзходно френско шампанско, което няма нищо общо с второкачествените грузински реколти. Това е… я да видим… „Болаяже 2002“. Най-доброто.

Още преди да успея да продумам, тя вече ми наливаше в една чаша.

— Чакай — възразих аз и хванах китката й, вследствие на което шумящата пяна на шампанското престана да набъбва в чашата ми. — Прекалено рано е за празнуване.

— Никак не е, мойто момче. Я погледни резултатите до този момент.

Тя се обърна към екрана и натисна един бутон. В първия момент екранът просветна в светлозелено, след което се появиха жълти букви върху зелен фон — списъкът на избирателните секции в града със съответния брой на подадените гласове за Баданова и Рой. В „Татарин“, „Маршал Жуков“, „Театъра“ и „Св. Николай“ Баданова водеше с по-малко, което й даваше крехка преднина от шест хиляди гласа. Очакваше се тази нощ да пристигнат бюлетините от още девет или десет по-отдалечени секции, но и двамата знаехме от предварителните допитвания, че в тях бюлетините ще са разделени горе-долу по равно.

Официалните резултати от изборите нямаше да бъдат обявени преди разсъмване, но победителят щеше да е ясен далече преди това. Двете решаващи секции, които оставаха, бяха „Лермонтов“ и „Стадиона“.

— Допитванията на изхода от „Лермонтов“ показват, че печелим преднина пред Ролкин — каза Баданова и се извърна към мен. — Ще трябва да спечели разлика от над петнадесет или двадесет хиляди гласа на „Стадиона“, за да победи. — Тя довърши процедурата с наливането на шампанското и ми подаде чашата. — Но както чувам… — сниши глас, макар че около нас нямаше никой на достатъчно близко разстояние, за да ни чуе — той няма да ги получи. — В гласа й прозвуча сдържано ликуване, което ме накара да я погледна в очите. Тя беше твърд демократ като мен. Кражбата на тридесет хиляди бюлетини бе въпрос на необходимост, на отчаяние. Не беше повод за ликуване. Тя вдигна чашата с шампанско към мен. — Мисля, че двамата с теб трябва да пием за горката Джей…

Тези думи ме удариха като куршум. Не ми подсказаха нищо ново относно смъртта на Джей, но ми изясниха много от събитията във вечерта на обявяването на кандидатурите, когато откарах Джей до дома й.

— Ти си знаела за този план още тогава — казах, без да съм напълно сигурен.

Баданова се усмихна и отново ми подаде чашата с шампанско.

Нима бе планирала в самото начало това упражнение с натъкмяването на гласовете? Нима бе видяла в мен един пълен наивник вместо верен приятел? Или може би идеалната глина, от която ще може да моделира отдавна замислен от нея проект?

Константин, казах си, не бива да допускаш това. Дори когато си трезвен, постъпваш като пиян. Не забравяй, че вече си съвсем сам. Това, което трябва да направиш още тук и сега, Константин, е да вземеш съдбата си в собствените си ръце.

И без всякакво съмнение това трябва да започне с едно радикално решение относно госпожа Мария Баданова.

— Ти си се била уговорила с Джей да ми подхвърли идеята — казах с възможно най-спокойния си тон. — Разбрала си се с Джей да ме заведе в апартамента си и да втълпи здраво в тъпата ми глава, че кражбата на тридесет хиляди бюлетини може да спаси града от катастрофа.

Тя продължи да се усмихва, но не каза нищо. Продължих да не обръщам внимание на подадената ми чаша. Не я взех. Видях как чертите на лицето й се втвърдяват въпреки усмивката.

— После само си чакала аз да дойда и да убедя теб, че е необходимо да открадна бюлетините.

Тя отстъпи крачка назад и остави шампанското.

— Струва ми се, че прекалено драматизираш нещата, Константин. Доколкото си спомням, двете с Джей анализирахме цифрите. А те не изглеждаха добре. Освен ако…

— Освен ако цяла партида от секцията на стадиона не бъде задигната и изхвърлена в реката.

Тя се облегна на бюрото. Всичките й претенции за чистосърдечност, даже за добронамереност се изпариха.

— Разчитам, че това вече е направено.

— Само донякъде.

— Не ме разигравай, Константин. Бъдещето на един цял град зависи от това.

— Както и бъдещето на Мария Баданова.

— Изненадваш ме, Константин. Неприятно. Кажи ми само, направи ли необходимото за бюлетините от секцията на стадиона?

— Да речем, че операцията е завършена само наполовина.

Последва продължително мълчание от нейна страна. След малко вдигна глава:

— Пазариш ли се? Пари ли искаш?

Погледите ни се срещнаха.

— Не… Едва ли става въпрос за пари. Разбира се, че не… Какво тогава?

Замислих се за момент.

— Ще се съгласиш ли, ако станеш губернатор, да се направи незабавна ексхумация на най-новите гробове във всички лагери, за които отговаря полковник Фетисова?

През следващите няколко секунди всичко ми изглеждаше ужасно бавно. Особено думите й:

— А защо трябва да се съглася на това?

— Защото аз те моля.

Широката, сочна усмивка се завърна.

— Ама че странно желание! Но естествено, сещам се за пристрастията ти към децата. Чест ти прави, че мислиш за тях тази вечер, пред прага на победата. Чуй ме, Константин, ние сме приятели, борим се в една кампания. И двамата сме взели присърце добруването на града. И двамата сме руснаци в мозъка на костите си и сме готови да се борим градът да остане в руски ръце. Ясно ти е, че ако някогашният ти приятел Ролкин стане губернатор, Кола ще бъде залята от американски филми, американски нрави, порядки, даже закони… „Кока-Кола“ ще се превърне в нещо много повече от телевизионна закачка.

— Ще разрешиш ли ексхумация?

Протегна пухкавата си длан и я сложи върху моята.

— Утре, Константин, ще имаш всичко, което пожелаеш.

— Това обещание ли е?

— Пред боен другар.

Измъкнах ръката си и се обърнах с намерението да си тръгна.

— Не можеш да си отидеш. Не и преди да ми кажеш дали бюлетините са осигурени.

— Осигурени са — отвърнах аз. — Но дали в твоя полза или за Рой… Наистина не знам.

 

 

Тръгнах надолу по стълбите и се сблъсках със стена от шум. Рой ме забеляза, когато стигнах до последните няколко стъпала, и бодигардовете му разблъскаха с рамене тълпата, за да му направят път. Беше с бейзболната си шапчица.

— Костя, радвай се за мен. Видя ли как се развиват нещата? — Посочи към големия зелен екран. — Дебелата стара чанта ми води с около пет-шест хиляди. В момента преброяват секцията в „Лермонтов“ и работата върви към равенство. Бюлетините от секцията на стадиона се очакват до час-два. Когато пристигнат, тридесет, четиридесет, че даже и петдесет хиляди гласа ще се изсипят в скута ми. — Той събра колената си, изсумтя и се хвана с двете шепи за слабините.

Мобилният ми телефон иззвъня и аз го измъкнах от джоба си.

— Шефе — прошепна гласът на Веня в ухото ми. — Всичко върви по план. — Охраната на секцията на стадиона се съгласи да си затвори очите за половин час. На съответната цена…

— Веня…

— Имаше някъде около четиридесет хиляди бюлетини, които без тридесетте хиляди за теб, пътуват към летището. По документи всичко е точно. Ще изглежда като катастрофално ниска активност в секцията на стадиона.

Обзе ме паника.

— Забавете още нещата, Веня, моля те. Трябва ми още един час. Даже два, за да наглася всичко.

— От стока като тази трябва да се отървем много бързо, без значение по какъв начин. Много бързо се вмирисва, за да я разнасяме насам-натам. Надявам се, че ме разбираш правилно. Два часа, не повече. Разбрахме ли се, шефе? — каза Веня и затвори телефона.

Рой гледаше екрана с резултатите. Точно в този момент обявяваха резултатите от „Лермонтов“. За госпожа Баданова — шестнадесет хиляди и петстотин. За Рой — едва триста или четиристотин по-малко. Рой накриви бейзболната си шапка на една страна, изплези се и събра очите си навътре.

— Кой е допускал, че тъпакът на трийсет и шесто основно ще стигне дотам, че да бъде избран за губернатор на Кола? — попита той.

— Самият ти — казах аз и го дръпнах настрани. — Чуй, искам да те попитам за някои неща.

— Добре. — Даде знак на сътрудниците си да ни осигурят пространство за разговор.

— Осведомен си по-добре от мен за политическия живот в Мурманск въпреки двегодишното изгнание в Унгария. Нужни са ми отговори на няколко въпроса, Рой. Откровени отговори.

— Някога да съм ти отговарял по друг начин?

— За бога, Рой…

Той се ухили срещу мен с присвити очи.

— Имаш съмнения по отношение на хората, на които си се отдал изцяло, така ли е, Костя? Казах ти, заклех се във всичко свято, че има само един кандидат, който държи на почтеността и законността.

— Ще ми се да науча нещо за миналото на Баданова и мъжа й.

— Попаднал си на когото трябва — засмя с ехидно той.

— Каква е версията за смъртта на губернатор Баданов? Случайна злополука ли е?

— След всеки облак грейва слънчев лъч. Нямаше да съм тук сега, ако някой не се беше погрижил да сипе няколко литра вода в резервоара на хеликоптера, с който пътуваше бедният Антон. Както вече казах, зад всеки облак… — Един от телохранителите на Рой му подаде чаша с водка и след като размисли, неохотно подаде една и на мен.

— Още с пристигането си в Мурманск, ти ме предупреди да стоя настрана. Помислих си, че не искаш да работя за Баданов. Но всъщност е ставало въпрос да не пътувам по никакъв повод с неговия хеликоптер. Ти си знаел.

— Бях дочул разни слухове. Не ми се искаше мой приятел от ученическите години да падне в езерото.

— А да не би случайно ти да си уредил тази катастрофа с хеликоптера?

Рой инстинктивно вдигна чашата към устните си.

— Не отричам, че бих го направил, ако се бях сетил. Само че не се сетих. Ще трябва да се примириш с тази истина.

— Кой го е направил, тогава?

— Всеки един от стотината местни ракетири, Костя, стари приятелю. Е, да речем, че е някой от двадесетината или тридесетината, които са побързали да си купят хеликоптери за лични нужди.

— Какви ги говориш? Какво намекваш, че се е случило с Антон Баданов?

— С генерала от военновъздушните сили Баданов, макар и бивш.

Доближих се до него и казах почти шепнешком:

— Не съм забравил. Бил е командир на въздушен полк през гражданската война.

— На триста петдесет и първи десантен вертолетен полк. Прослави се с агресивното използване на леките разузнавателни хеликоптери.

Започнах да схващам. В мрака леко просветна.

— Да не би да си мислеше, че е натрупал парите си от опазя фалирала фабрика за дънки „Тексас Баданов“? — присмя ми се той дружелюбно.

— Само допреди малко наистина си го мислех.

— Той цедеше пари от поне десет различни дейности преди смъртта си. Разрешения за право на строеж, за извършване на търговска или производствена дейност, но започна от хеликоптерите непосредствено след гражданската война.

— Разпродавал е хеликоптерите на армията?

— Само малките. Показа изключителен търговски нюх, досещайки се, че леките разузнавателни вертолети в полка му, разбира се, пребоядисани, са идеални за новоизлюпените руски бизнесмени.

— На това му се вика нюх.

— Единственият проблем беше, че Баданов не можеше да гарантира безупречен сервиз. По моя преценка през последните три години той имаше към десет паднали машини. При около тридесет продадени на ракетирите това съотношение се видя доста неблагоразумие. Само мога да предполагам, но вероятно някой от оцелелите е решил, че е дошло време да си го върне.

Една мисъл се въртеше в главата ми.

— Триста петдесет и първи десантен полк — казах. Полуизтритият номер на поделението върху хангара на Саша Руп. — Познаваш ли Саша Руп?

— Той беше посредникът на генерал Баданов в търговията. Брат е на оня смахнатия, Лука, с когото бяхме съученици.

— Мислиш ли, че Саша е получил дял от търговията с хеликоптери?

— Това беше причината да го осъдят. Когато в крайна сметка военните следователи надушиха операцията, решиха, че е необходимо да се измисли начин за потулването й. Прекалено много генерали се бяха забъркали в подобна търговия. Танкове, оръдия, бронетранспортьори, малки самолети… Баданов се измъкна невредим, понеже можеше да назове твърде много имена. И при висшите военни гарван гарвану око не вади. Саша го осъдиха на три месеца общественополезен труд.

— Само три месеца общественополезен труд?

— За безстопанственост, от която е пострадала държавна собственост. Колкото да се отбие номерът. Три месеца общественополезен труд и отново излезе на свобода.

— Значи Саша и Баданови имат богато общо минало.

— Връзките с Баданов са нещо много полезно в този град. Трябва да променим всичко това.

Замислих се над думите му.

— И как смяташ да го направиш?

В очите му припламна искра.

— Като ги заменя с връзки с Рой Ролкин естествено.