Доналд Джеймс
Гадателката (58)

58.

Подведох ви. Подведох и Аби. Един безумно жесток нагон може да съжителства с жестоко чувство за вина. Лука Руп изпитваше удоволствие от това, което вършеше. Видях го на екрана. Вече смятах, че е съвсем естествено после да се чувства виновен и даже да търси начин за извинение. Дали не разсъждавах така заради обстоятелството, че го познавах? Че знаех в какви почти невероятни душевни и физически лишения бе живял? Или пък заради отвратителната му майка? Или пък заради жестокия късмет, който съдбата бе отредила на едно самотно дете — да живее в една къща с най-големия сериен убиец за всички времена? Заради това ли се опитвах да не го намесвам в мислите си като съучастник? Нямах представа. Но разбрах, че бях сбъркал. Лука бе подхвърлял куклите не като ритуално извинение за постъпките на някой друг. Те бяха извинение за стореното лично от него. Той беше мъжът, способен да постъпи също толкова зверски с Аби, колкото с Джоун Фаулър и Джей. Но същевременно беше човек, който отчаяно ще търси начин да се извини след това.

Подведох ви точно както подведох и себе си. Той, разбира се, не беше слабоумната жертва на собствения си живот, която ви описах. Със сигурност и Саша имаше пръст някъде в цялата история. Но душата в нея, може би не в търговията с деца роби, а в бизнеса с убийства, с „обладаване“, както би се изразил Потанин — тази душа беше Лука. Това всичкото го виждах като на филм.

Когато телефонът отново иззвъня, приятели, бях сигурен, че се обажда той. Като си помислех само какъв провал бях допуснал, получавах сърцебиене и очите ми се насълзяваха. Изобщо не бих могъл да спася Наталия… Нито пък Джоун. Но със сигурност можех да спася Джей. А можех, все още можех, да спася Аби.

Потънал нейде из дебрите на полуреалния сънен свят, аз се взирах в тъмносиния пластмасов телефон и сетивата ми не реагираха на призива на съвременната техника, когато машинката ме стресна повторно с писъка си.

Бях сигурен, че е той.

Вдигнах бавно слушалката. Навлажних устните си.

— Вадим на телефона — казах. — Константин Вадим.

Последва дълго мълчание, което още веднъж ме убеди, че е той. След малко се чу кротък и учтив глас:

— Константин.

Попитах кой се обажда. Настоях да си каже името, за да се направя на непоколебим и да му намекна, че след секунда ще има удоволствието да му затворя телефона.

— Когато учехме в тридесет и шесто основно, все се надявах да станем приятели — каза той.

— Къде си? — Стараех се да владея гласа си. Както и гнева си.

— В хангара, естествено. Но, Константин…

— Какво?

— Най-добре е да дойдеш сам. Сигурно ме разбираш.

— Вече да.