Доналд Джеймс
Гадателката (2)

1.

Делник на един руски милиционер. Питам се, дали на някого от вас се е случвало да има дни като този? Тъмно ранно утро е и аз предвождам оперативна група по заледеното езеро. Небето е обсипано със звезди, а на километър или два от нас крайбрежната зона на града свети като огърлица. Прости ми, боже, но от това разстояние под мекия похлупак на арктическия мрак морското пристанище Мурманск ми прилича на живописна пощенска картичка.

Целта ни е големият, скован сред ледовете товарен кораб пред нас — железен гигант с разкривени, обледени и ръждясали метални плоскости на корпуса, жертва на неотдавнашната гражданска война. Заседнал е под странен наклон, сякаш ей сега ще се шмугне безшумно под леда.

Качваме се тихо на борда. Без ругатни, без болезнени стонове при честите подхлъзвания на премръзналите ни длани по обледения парапет. Действаме професионално. Вече в трюма на кораба ние се придвижваме през облицованите с метални листове помещения и лабиринта от железни греди и колони, следвайки тънките лъчи на джобните си фенерчета. Плъховете ме плашат — но би трябвало да се страхувам повече от процепите и стърчащите железа из целия корпус, резултат от попаденията на бомбите. Тук, долу, е с няколко градуса по-топло и под нас се чува надигането и спускането на ледената вода. Усеща се и миризмата й — особена смесица от миризма на мазут и водорасли.

Спираме и се ослушваме. Такова е в най-общи линии ежедневието на руския милиционер. Този разнебитен трюм на един от няколкото товарни кораба, потопени в езерото Полкава при въздушните нападения на анархистите, е приют не само за плъховете и криещите опасности ръждиви механизми. В него живеят и деца.

Да, приятели, ние ловим деца. В днешна Русия има толкова много осиротели и изоставени деца, че се чудим какво да ги правим. Цялата страна гъмжи от дребнички сгушени силуети, които живеят в разрушените райони на градовете или се навъртат около автогари и летища, просят, крадат, продават се за насъщния — печални тресчици, пръснати от гражданската война.

Отново давам знак на хората си да спрат. Да загасят фенерите. Чувам гласове. В отсрещния край на трюма се появи жълта светлина от газена лампа, предшестваща две деца — момче и момиче. Движеха се предпазливо. Момичето беше на не повече от шест години, а момчето малко по-голямо — на осем или девет, може би дори и на десет, ако се вземат предвид тесните, недоразвити рамена и прегърбената стойка. Държеше тенекиен фенер. Вдигна го, спирайки се в подножието на стълбата към палубата точно пред нас.

Клякам до горния край на стълбата. Чувам плискането на морската вода долу и виждам парата от дъха си в светлината от фенера на момчето. Шестимата униформени зад мен са по-тихи от шумоленето на щъкащите плъхове.

— Какво е търсил долу? — попита момиченцето. Облечено бе в парцаливи дрехи и големи ботуши. Русата му коса висеше на мръсни кичури.

— Да се подслони на завет, глупачке — отвърна момчето. — Ей там е, отсреща.

Лампата се скри зад корпуса на някаква разбита машина. Спряхме в подножието на стълбата. От това място виждах децата. Фенерът стоеше над трупа на мъж — скитник, клошар. Жълтата светлина озаряваше разбитата му глава. Децата клекнаха до него съвсем по детски. Момчето пребърка джобовете на мъртвия, а момичето развърза обувките му.

Може би момчето го беше убило, докато е спял. А може би човекът просто се е подхлъзнал в тъмното и е разбил черепа си в някое стърчащо желязо или механизъм. Истината е, че нямаше значение. Щяхме да спасим още две деца — две невръстни същества, които можеше да бъдат спасени, надявах се да бъдат спасени.

Включих преносимия прожектор и го насочих директно към тях. Двама от моите хора се втурнаха напред с подхлъзващи се стъпки. Децата изпищяха. На друго място и по друго време човек би си помислил, че всичко това е някаква ученическа игра.

 

 

Вече е следобед. Сумрачен арктически следобед. Патрулът на службата по дребната улична престъпност е от другата страна на езерото Полкава, този път сред светлини, музика и миризма на цвърчащи пържоли от еленово месо. През последните няколко години леденият панаир в Мурманск се прочу из целия Колски полуостров и дори привлича някой и друг норвежец през близката граница. Регионът има особен климат. Благодарение на вълшебното влияние на Гълфстрийм Мурманск е незамръзващо пристанище, докато хилядата сладководни езера наоколо до едно са покрити с дебел лед през зимата. Почти шест месеца от годината един от дълбоко вдадените в сушата ръкави на езерото, в самите покрайнини на Мурманск, е зает от шарени палатки и всевъзможни, боядисани в ярки цветове, дървени навеси и бараки. Изключително примитивният начин на строителство излъчва своеобразен неповторим чар. Изграждат се открити сцени за рок концерти. Имаме десетметрово копие на наклонената кула в Пиза, както и на лондонския Биг Бен. Имаме Статуя на свободата и умалени копия на руски черкви с типичните, издути като луковици кубета. Лично Антон Баданов — губернаторът на Колска област, поде инициативата за създаването на този панаир. Сега неговите малки улички и сергии, музиката и разноцветните светлини, тълпите от напористи проститутки, публичните домове и клубовете за хазарт носят приходи за хазната на града. Всичко има. Можеш да си поиграеш на война в бункери от велпапе с момичета, облечени като Хитлерови генерали, или пък да насилиш една-две монахини върху позлатен олтар под звуците на мощен монашески хор.

Града на порока — така го нарекоха онези, които не го одобряват. Те виждат в него един развратен Дисниленд и в това няма нищо чудно. В Мурманск се водят ожесточени спорове за ползите и вредите от нашия зимен придатък, но Града на порока плаща почти всичко, което прави живота поносим тук, в замръзналата периферия на света. Приходите от него ни дават възможност да издържаме болницата „Лермонтов“ — определяна като най-добрата в Арктическа Русия; те са източникът на средствата, с които губернаторът Антон Баданов плаща на милицията и държи изкъсо ненаситния бандитизъм.

Града на порока е мой контингент в качеството ми на главен инспектор — по уличната престъпност в осемнадесето районно управление на милицията. Поддържането на ред в истинския смисъл на думата по криволичещите и пъстроцветни улички на града е невъзможно, затова съм насочил усилията и ресурсите си към децата. Ако успея да спася дори само едно дете от изнасилване или принудителен труд, аз съм удовлетворен. Или поне малко удовлетворен. В днешна Русия важното е да не губим надеждата си за някакво прилично бъдеще на нашите деца. Въпреки очертаващите се перспективи.

И този следобед ще приберем най-малко двадесет или тридесет хлапета под дванадесет-тринадесетгодишна възраст. Много от тях, които имат родители, работещи на панаира, ще освободим. Те се познават по това, че за тях са полагани сравнително добри грижи. Останалите — слаби и нерядко болни — ще вземем под наша опека и ще се погрижим да бъдат настанени в американското сиропиталище на улица „Фестивална“. Имаме и микробус, който ни чакаше. Само че в момента бях освободил хората си да хапнат по наденичка и да се сгреят с по една перцовка, преди да се заловим за работа. Останах за малко сам.

Поех дълбоко дъх и го изпуснах на тънки струйки замръзваща пара. Погледнах напред, после и назад. Поколебах се още миг на малката уличка между шарените палатки. Разбира се, че ще се колебая. Едва ли ще ми бъде весело, ако ме види някой. Само че мен нещо ме теглеше. Някаква идея фикс. Направих една плаха крачка, после още една към входа на палатката с крещящо ярък надпис над него. Погледнах назад през рамото си. Какво правех тук, за бога? Как можех дори да си помисля, че ще вляза там?

Влязох. Светлина озари лицето ми.

— Хайде, влизай бързо — каза тя. — Този вятър реже като нож.

Вмъкнах се в палатката и спуснах висящата брезентова врата след себе си. Помещението беше малко, с протрити ориенталски килими на пода, вече почернели от разтопен сняг, внесен с обувките на посетители. Светлината идваше от дузина полуизгорели ароматизирани свещи на метален полилей, провесен на ръждива верига.

Зад маса със зелена плюшена покривка седеше старица и ме гледаше с характерни узбекски очи. Дръпна от ръчно свита цигара толкова силно, че бузите й хлътнаха, и после изпусна дима, който увисна като голям облак около главата й.

Чуваше се тихо, хипнотизиращо думкане като от барабан. Озърнах се озадачен и ми трябваше време, докато установя, че старицата потропва с незаетата си ръка под масата. Тъмните й очи се спряха за дълго върху лицето ми. Изучаваше подробно чертите ми, движеше хлътналите си устни така, че пепелта от цигарата неизменно падаше встрани от нея. Забелязах, че плюшената покривка е прогорена на много места.

— Седнете, драги — изрече тя с южняшки акцент.

Настаних се на трикрако столче до масата. Стъкленото кълбо пред мен блестеше ярко с уловената във фокуса му светлина от пламъците на свещите. Ритмичното потрепване престана.

— На какво гледате? — казах аз, опитвайки се да взема инициативата в свои ръце.

Тя посочи стъклената топка, колодите карти до нея и накрая към парцаливите астрологични карти, окачени на едната от брезентовите стени, и отвърна:

— Нямам предпочитания. Понякога с топката, понякога с картите, а също и на ръка.

Сложи на масата две карти, обърнати с лицето надолу.

Правя каквото мога, приятели. Опитвам се да ви обясня как започна всичко. В този момент, убеден съм, аз прекрачих в кошмара — или по-точно влетях с всичка сила в него. Поне според мен това беше началото му. Чуйте.

— Какво искате да знаете? — попита тя.

Нямах отговор на този въпрос.

— Каквото и да е — отвърнах. — Всичко.

Старицата се усмихна. Навън се изви кратка вихрушка. Тя се ослуша и каза:

— Вятърът също ни говори.

Пресегна се напред и изпод широкия ръкав от жълто-черна коприна се показа грапава длан с едри кокалчета като на работник, упражняващ тежък физически труд. Хвана пръстите ми и ги изви назад толкова силно, че усетих болка. Вгледа се в плетеницата от линии на дланта ми.

— Пресичащи се линии в областта на Юпитер — започна тя тихо — означават тормоз. Страдали сте в миналото. В недалечното минало.

— Кой не е страдал през гражданската война? Кой руснак не страдаше?

Изсумтя пренебрежително. С другата си ръка натисна в основата на средния ми пръст и продължи да говори монотонно:

— Това е областта на Сатурн. Дългите фаланги са признак на дълбока душевност, на чувство за хармония…

Наведох глава към едното си рамо — скромно съгласие с уменията й. Според мен беше вярно, че вече се чувствах по-улегнал, наближавайки четиридесетте.

— Обратното — каза тя със същия лишен от интонация глас, — един къс Сатурн означава неблагоразумие, прибързаност, склонност към импулсивни постъпки. — Усмихна се лекичко. — Къс Сатурн като вашия.

Казах си: „Дявол да го вземе, тя е само някаква си врачка.“ Но не беше свършила.

— Има още нещо — добави. — Съсредоточаване на гънки при Сатурн сочи нещастие.

— Аз дойдох с нагласа за добри предсказания. Нещастие ли? — Инстинктивно дръпнах ръката си, но тя я задържа.

— Боите ли се да го чуете?

Погледнах я в очите напрегнато. Естествено, че се боях. Но не можех да направя нищо. В моя случай това беше болестно състояние. Признавам си. Един непогребан страх.

— Да се боя ли? Не, никак — отвърнах на предизвикателството й. — Разбира се, че не.

— Може би изобщо не вярвате на такива неща?

— Да кажем, че все още не вярвам достатъчно.

Тя се усмихна:

— Виждам, че в живота ви има жена. — Последва продължителна пауза. — Русокоса. Способна. Може би адвокатка. Или инженерка?

— Съпругата ми е лекарка.

— Ето… — Сякаш бе казала именно това. Погледна ме в лицето и присви устни. — Но нещо не е съвсем в ред. Неприятности ли имате? — Изчака, без да отмества поглед от очите ми. — Брачни проблеми може би? — Раздвижи леко длан наляво-надясно, сякаш за да размести въздуха между нас. — От ваша страна или от страна на вашата докторка?

— Не. — Не оставих никакво място за съмнение, макар че през лятото Наталия загуби детето, което очакваше. Беше бременна едва в третия месец. Подхлъзнала се и паднала, докато оказвала първа помощ на пострадал в железопътна катастрофа при Крешнец. Но шокът беше вече изживян. — Нямаме неприятности. — Поклатих енергично глава.

Тя реагира с престорена усмивка:

— Значи няма никакви сенки от миналото? Много добре. Но виждам неприятности, които тепърва предстоят. — Замълча мелодраматично с изплашено изражение на лицето. — Опасност може би. — Обърна двете карти. Откриха се шарени изображения, които не ми говореха нищо. — И картите казват същото — продължи тя с вече категоричен тон. Облегна се назад, гледайки напрегнато в една точка над главата ми. — Друг мъж. Дали не е Скорпион? Засега не се вижда ясно. Слаб, но подвластен на страстите, своенравен, упорит… Да, Скорпион.

— Нищо подобно не виждаш! — Чувствах, че върша предателство спрямо Наталия със самото си присъствие тук.

— Трябва ли да се закълна, че виждам друг мъж…?

— Не, не трябва. — Станах ядосан на себе си. — Столчето се катурна зад мен и остана да лежи на мокрия килим. — Тръгвам си. — Извадих свитък рубли от джоба си и отброих пет. — Може много поразии да направиш с такива приказки, бабке. Замисляла ли си се за това?

— Вие избрахте да дойдете тук, инспекторе. Можехте и да не влизате. — Тонът й беше спокоен, почти извинителен, но думите бяха като шамар в лицето.

— Инспектор? Кой ти каза, че съм инспектор от милицията?

— Вие. Съмнявате ли се? — Гледаше ме невинно. Дълбоките бръчки по бузите й се разтеглиха в лукава усмивка. — Естествено, ясно ми е, че не вярвате. Може ли да се вярва на нещо такова? Карти, стъклени кълба, линии на дланта… — Вдигна ръце и ги разтвори широко, вследствие на което жълто-черните копринени ръкави се смъкнаха до набръчканите й лакти. — Ето, вземете си парите. Не ги искам.

Отблъснах ръката й. Сега вече се уплаших.

— Кажи — попитах, — самата ти виждаш ли нещо в картите?

Тя запали отново угасналата си цигара. Долових миризмата на трева в нея.

— С това си изкарвам хляба — отвърна. — Но дали ги разбирам? Възможно ли е някой да ги разбере? Ето… — Тя се пресегна и взе колодата за таро. — Разбърквам наново картите и този път те показват дълъг живот и щастие за вас и вашата докторка. Кой може да каже със сигурност?

— В такъв случай вярвате ли в тези суеверия?

— Че как иначе? Даже Сталин се е прекръствал, преди да започне нещо несигурно. — Стана и ме поведе към входа. Отдръпна брезентовата завеса и мразовитият вятър нахлу покрай краката ми. — Щом предпочитате да не вярвате, аз няма да ви насилвам. — Натика петте рубли във външния ми джоб. — Ето, вървете си със здраве.

Няма и час по-късно аз тичах като обезумял по кея. Дим и внезапни гейзери от искри изригваха в мрака и забулваха мигащите сини лампи на линейките и милиционерските джипове „Камка“.

Спрях един сержант със синя униформа на пристанищната милиция и му показах легитимацията си.

— Какво става тук?

Лицето му лъщеше от пот и капки черно машинно масло.

— Гори един кораб, инспекторе — отвърна той, разтваряйки задъхан яката на шинела си.

— Танкер ли?

— Не, не. Товарен. Малък кораб за разнасяне на провизии из пристанището. Екипажът е най-много десет човека. Вече ги измъкнаха. Два спасителни влекача успяха да го закачат на буксир и го теглят навътре в морето.

Затичах се през гъстия дим. Санитари с надпис на гърбовете „Болница «Лермонтов»“ извеждаха няколко огнеборци. Минах между безразборно паркирани линейки от друга болница и след това по тесен железен мост, поставен временно между два пристана. От другата страна димът беше значително по-рядък. Вече виждах горящия кораб на около петдесет метра от пристана. Отдалечаваше се бавно. Стоманените въжета увиснаха и цопнаха във вълните, след което отново се изпънаха сред мъгла от водни пръски, поемайки пак усилието на невидимите зад дима и тъмните пламъци влекачи да измъкнат товара си в открито море.

Петима-шестима мъже седяха на кея, облегнати на покрита с одеяла стена. Милиционери и санитари бяха поели грижата за тях. Русокоса жена със зелена престилка от „Лермонтов“ и синьо-бяло шалче стоеше малко встрани и гледаше кораба от кея. Косата й беше оцапана с машинно масло, а ръцете — с кръв. Забавих ход и направих още няколко крачки към нея. Спрях и докоснах ръката й. Тя се обърна и бавно се надигна на пръсти да ме целуне.

— Какво правиш тук, Константин? Струва ми се, че беше отредил следобеда за Града на порока — каза тя с усмивка.

Прегърнах я през рамото.

— Чух, че има пожар на пристанището…

— Можеше да бъде и по-страшно — обясни тя съвсем непринудено. — Експлодирали са някакви нефтени продукти на палубата. Екипажът е успял да скочи от борда навреме. Всички с изключение на един мъж, затиснат в кабината на щурвала. — Замълча за момент. — Наложи се да ампутирам стъпалото му.

Стомахът ми се преобърна. Успях да кажа само:

— Господи…

— Трябваше или да го направя, или да го оставя да умре. Той сам взе решението. — Погледна назад през рамото си. Горящият кораб вече минаваше покрай диспечерската кула на пристанището и силуетът му се размиваше в сивата морска мъгла, смесена с нестихващия дим, който бълваше. Случва ли ви се да имате такива дни?