Дийн Кунц
Не бой се от нищо (32)

32.

След всичко, което се бе случило през нощта, не мислех, че ще се любим. Но Саша не можеше да си представи, че няма да се любим. Макар че не знаеше каква е причината за ужаса ми, уплашеният ми вид и треперенето ми при мисълта, че може да я загубя, й подейства като афродизиак и не бях в състояние да откажа.

Орсън, както винаги джентълмен, остана в кухнята. Качихме се в спалнята и там се озовахме в безкрайното време и в безграничното пространство, където Саша е единствената енергия, форма на материя и сила във вселената.

После, в настроение, което направи и най-апокалиптичните новини поносими, аз й разказах за изминалата нощ от залез слънце до зазоряване, за маймуните на хилядолетието, за Стивънсън и как сега Мунлайт Бей е кутия на Пандора, гъмжаща от неизброими злини.

Саша може би ме помисли за откачен, но успешно го прикри. Когато й разказах за закачките на стадото, които Орсън и аз бяхме изтърпели на връщане от къщата на Боби, кожата й настръхна и се наложи да облече халата си. Постепенно осъзнаваше колко ужасно е положението ни, че няма към кого да се обърнем и къде да избягаме, дори да успеем да се измъкнем от града, и че може би вече сме се заразили от уайвърнската чума, с предстоящи поражения, които не можем да си представим.

Макар че може би беше отвратена от онова, което бях сторил със Стивънсън, тя овладя чувствата си със забележителен успех, защото, когато накрая й разказах за парчето от лицето на куклата на леглото й, Саша отметна халата и отново ме въведе в светлината си.

Този път, докато се любехме, бяхме по-тихи отпреди и се движехме по-нежно, отколкото първия път. Вкопчихме се един в друг с любов и желание, но и с отчаяние, защото изпитвахме непознато и мъчително усещане за самота. Но макар да имахме чувството, че сме двама осъдени на смърт и часовникът на екзекутора тиктака безмилостно, нашето сливане беше по-приятно отпреди.

А може би това съвсем не беше странно. Вероятно надвисналата опасност ни оголва от всякакви преструвки, амбиции и смутове и ни кара да се съсредоточим, за да си спомним онова, което сме забравяли през целия си живот — че нашата цел преди всичко е да обичаме, да се любим, да се радваме на красотата на света и да живеем със съзнанието, че бъдещето не е толкова реално, както настоящето и миналото.

Ако светът, който познавахме, в този миг загиваше, моите книги и песните на Саша нямаха значение. Или, както Богарт казва на Бергман, в това смахнато бъдеще, носещо се като лавина към нас, амбициите на двама души не струват повече от кило фасул. Само приятелството, любовта и сърфът имаха значение. Магьосниците от Уайвърн бяха дали на мен и Саша съществуване, сведено до основните неща, както живееше Боби Халоуей.

Приятелство, любов и сърф. Улови ги, преди да отминат. Докато още си достатъчно човек, за да знаеш колко са ценни.

Известно време лежахме, без да говорим. Притискахме се един в друг в очакване времето отново да продължи хода си. А може би се надявахме, че това никога няма да стане.

После Саша каза:

— Хайде да си приготвим нещо за ядене, например омлет.

— М-м-м. Всички онези вкусни белтъци — рекох аз, присмивайки се на склонността й да стига до крайности със здравословното хранене.

— Днес ще сложа цели яйца.

— Сега вече съм сигурен, че е настъпил краят на света.

— Ще ги изпържа в масло.

— А ще има ли сирене?

— Някой трябва да осигурява работа на кравите.

— Масло, сирене, жълтъци. Решила си да се самоубиваш.

Държахме се хладнокръвно, но не се чувствахме хладнокръвни.

И двамата го знаехме.

Но се държахме по този начин, защото инак би означавало да признаем колко много се страхуваме.

 

 

Омлетът беше изключително вкусен. Както и пържените картофи, и обилно намазаните с масло питки.

Докато Саша и аз се хранехме на светлината на свещите, Орсън обикаляше около масата в кухнята, скимтеше умолително и гледаше с очи като на умиращо от глад дете от гетото.

— Вече изяде всичко от купата си — казах му аз.

Той изсумтя, сякаш се учуди, че мога да твърдя подобно нещо. Сетне жално изскимтя на Саша, все едно се опитваше да я убеди, че лъжа и не съм му дал храна. После се претърколи по гръб. Започна да се върти и размаха лапи, привличайки симпатиите ни в опит да спечели някой залък. Застана на задните си крака и се завъртя в кръг. Нямаше капка срам.

Притеглих с крак трети стол към масата и казах:

— Добре, седни тук.

Орсън мигновено скочи на стола и се вторачи очаквателно в мен.

— Госпожица Гудал — рекох аз, — повярва на моята изключително странна и налудничава история, без да й представя никакви доказателства, освен дневника на един явно умопомрачен свещеник. Вероятно го направи, защото е луда по секса и се нуждае от мъж, а аз съм единственият, който я желае.

Саша ме замери с къшей препечен хляб, който падна на масата пред Орсън. Той веднага се устреми към него.

— Не, братко! — казах аз.

Орсън застина с отворена уста и оголени зъби на два-три сантиметра от къшея и вместо да го изяде, го подуши с неприкрито удоволствие.

— Ако ми помогнеш да докажа на госпожица Гудал, че онова, което й разказах за проекта в Уайвърн, е истина, ще ти дам част от омлета и картофите си.

— Трябва да го щадиш, Крис, ще му стане нещо на сърцето — разтревожи се Саша.

— Той няма сърце. Целият е стомах.

Орсън ме погледна укорително, сякаш искаше да каже, че не е честно да се шегуват с него, когато той не може да участва в разговора.

— Когато някой кимне, това означава „да“, а когато поклати глава — „не“. Разбираш, нали?

Орсън се вторачи в мен, като дишаше учестено и се хилеше глуповато.

— Може и да не вярваш на Рузвелт Фрост — казах му аз, — но трябва да вярваш на тази дама тук, защото отсега нататък тя и аз ще бъдем заедно и ще живеем под един покрив до края на живота си.

Орсън насочи вниманието си към Саша.

— Нали? — попитах я аз.

Тя се усмихна.

— Обичам те, Снежко.

— И аз те обичам, госпожице Гудал.

— Вече ще бъдем трима.

Орсън примига няколко пъти, после лакомо се вторачи в залъка хляб на масата пред него.

— Сега разбра ли какво означава кимането и поклащането на главата? — попитах го аз.

Кучето се поколеба и кимна.

Саша ахна.

— Мислиш ли, че тя е добра? — попитах аз.

Орсън пак кимна.

— Харесваш ли я?

Кучето отново кимна.

Обзе ме главозамайваща радост. Лицето на Саша сияеше от същия възторг.

Майка ми, която бе унищожила света, бе допринесла и за чудесата в него.

Търсех помощта на Орсън не само за да потвърди разказа ми, но и за да повдигне духа ни и да ни даде основание да се надяваме, че след случилото се в Уайвърн може би ще има живот. Дори ако човечеството бе застрашено от опасни нови врагове като членовете на първото стадо, избягало от лабораториите, дори ако ни погубеше загадъчна епидемия от гени, прехвърлящи се от вид на вид, дори ако през следващите години оцелееха малцина без съществени изменения в интелектуалната, емоционалната и физическата си природа, вероятно все още имаше шанс, че когато ние, настоящите шампиони в еволюционната игра, отпаднехме от надпреварата и изчезнехме, ще имаме достойни наследници, които да се справят по-добре от нас със света.

Хладнокръвната утеха е по-добра от липсата на утеха.

— Мислиш ли, че Саша е хубава? — попитах аз кучето.

Орсън замислено се вторачи в нея, после се обърна към мен и кимна.

— Можеше да реагира по-бързо — възнегодува Саша.

— Ами, забави се, за да те огледа добре, затова бъди сигурна, че е искрен — уверих я аз.

— Мисля, че и ти си хубав — каза му тя.

Орсън размаха опашка.

— Голям късметлия съм, нали, братко? — рекох аз.

Кучето енергично кимна.

— И аз съм късметлийка — каза Саша.

Орсън се обърна към мен и поклати глава.

— Ах ти, мошеник такъв — извиках аз.

Кучето ми намигна, ухили се и издаде онзи тих хриптящ звук, който, мога да се закълна, че е смях.

— Не може да говори, а се шегува — отбелязах аз.

Сега не само се справяхме хладнокръвно, но и бяхме хладнокръвни. Ако наистина запазиш самообладание, ще превъзмогнеш всичко. Това е една от основните догми във философията на Боби Халоуей и след случилото се тази нощ трябва да кажа, че Боб философа предлага по-сполучлив пътеводител към щастлив живот, отколкото всичките му високочели съперници от Аристотел до Киркегард, Томас Мор, Шелинг и Джакопо Забарела, които са вярвали във върховенството на логиката, реда и метода. Безспорно тези неща са важни. Но може ли животът да бъде анализиран и разбран само с тези похвати? Няма да твърдя, че съм видял Снежния човек или че мога да общувам с духовете на мъртвите, или съм превъплъщение на Кахуна, но като гледам докъде ни е довело педантичното отношение към логиката, реда и метода… Е, мисля, че ще бъда по-доволен, ако хвана някоя огромна вълна.

 

 

За Саша апокалипсисът не е причина за безсъние. Както винаги, тя заспа дълбоко.

Макар и изтощен, аз дремех неспокойно. Вратата на спалнята беше заключена и валчестата дръжка беше подпряна със стол. Орсън спеше на пода, но би се събудил навреме, за да ни предупреди, ако някой влезеше в къщата. Пистолетът беше на нощното шкафче до мен, а револверът „Смит и Уесън“, 38-ми калибър на Саша — до нея. Въпреки това непрекъснато се стрясках и будех, убеден, че някой е разбил вратата на спалнята, и не се чувствах в безопасност.

Сънищата не ме успокоиха. В един от тях бях скитник. Разхождах се по пълнолуние по магистрала в пустинята и безуспешно се опитвах да спра някоя кола. В дясната си ръка държах куфар, точно като на баща ми. Беше толкова тежък, сякаш бе пълен с камъни. Накрая го сложих на земята, отворих го и отскочих назад, когато Луис Стивънсън се надигна като кобра от плетена кошница. В очите му блестеше златиста светлина. Разбрах, че щом в куфара ми може да има нещо толкова странно, като мъртъв шеф на полицията, в мен вероятно има нещо още по-странно. После усетих, че черепът ми се разтваря… и се събудих.

 

 

Час преди залез слънце се обадих на Боби от кухнята на Саша.

— Как е времето в централата на маймуните? — попитах аз.

— Бурята ще се разрази по-късно. Далеч над океана се виждат светкавици.

— Успя ли да поспиш?

— След като шегаджиите си тръгнаха.

— И кога беше това?

— Когато си сменихме ролите и аз започнах да ги дразня.

— Уплашиха се, нали?

— Точно така, по дяволите. Моят задник е по-голям и те го видяха.

— Имаш ли амуниции за пушката?

— Няколко кутии.

— Ще донесем още.

— Саша няма ли предаване тази нощ?

— В събота не. Може би изобщо вече няма да работи нощем.

— Звучи като новина.

— Ние сме новината. Слушай, имаш ли пожарогасител?

— Е, сега вече се хвалиш. Толкова ли сте се разгорещили?

— Ще донесем два пожарогасителя. Онези копелета обичат да палят огън.

— Наистина ли мислиш, че ще се стигне дотам?

— Абсолютно съм сигурен.

 

 

Веднага щом слънцето залезе, докато чаках във форда, Саша влезе в оръжейния магазин на Тор, за да купи амуниции за пушката-помпа, пистолета и за нейния „Смит и Уесън“. Покупката беше толкова голяма и тежка, че самият Тор Хайсен донесе кашона до колата и го натовари в багажника.

После се приближи до прозореца, за да ми каже здрасти. Той е висок, дебел мъж с лице, издълбано от акне и лявото му око е стъклено. Тор е не само един от най-красивите мъже на света, но е и бивш полицай, напуснал заради принципи, а не заради скандал, активен деятел и основател на църквата и най-щедрият спомоществовател на сиропиталището към нея.

— Чух за татко ти, Крис. Съжалявам.

— Поне вече не страда — казах аз и се запитах какво беше различното на рака му, че хората в Уайвърн искаха да му правят аутопсия.

— Понякога това е благословия — рече Тор. — Да можеш да си отидеш, когато ти дойде времето. Но на мнозина ще им липсва. Той беше добър човек.

— Благодаря, господин Хайсен.

— Между другото, какво сте намислили? Война ли ще започвате?

— Точно така — отговорих аз.

Саша включи двигателя.

— Саша каза, че ще стреляте по мидени черупки.

— А това не е екологично, нали?

Тор се засмя и ние потеглихме.

 

 

Влязохме в задния двор на къщата ми и Саша освети с фенерче кратерите, които предишната нощ Орсън бе издълбал в тревата, преди да го взема със себе си на срещата с Анджела Фериман.

— Защо е ровил тук? — попита тя. — Може би е търсил скелет на тиранозавър?

— Снощи мислех, че рови, защото тъгува по татко. Начин да изразходва негативната енергия, нали разбираш.

— Някаква реакция на смъртта? — каза тя и се намръщи.

Саша бе видяла колко е умен Орсън, но още не разбираше колко е сложен душевният му живот. Каквито и методи да бяха използвали, за да повишат интелигентността на онези животни, това бе включвало присаждането на човешки генетичен материал в тяхната ДНК. Щеше да й бъде трудно да го проумее.

— После ми хрумна — продължих аз, — че търси нещо, което ни е необходимо.

Коленичих на тревата до Орсън.

— Знам, че снощи беше много развълнуван и тъгуваше за татко. Беше объркан и не си спомняше къде да ровиш. Вече мина едно денонощие и сега е малко по-лесно да приемеш смъртта му, нали, братко?

Орсън тихо изскимтя.

— Опитай пак.

Кучето не се поколеба и не се чуди откъде да започне, а отиде до една от дупките и се залови да я разширява. След пет минути ноктите му изтракаха върху нещо.

Саша насочи лъча на фенерчето към буркан, покрит с втвърдена кал, а аз го изрових от пръстта.

Вътре имаше свитък жълти страници, пристегнати с ластик.

Разгънах ги, вдигнах първия лист към светлината и веднага познах почерка на баща ми. Прочетох само първия абзац:

Когато четеш това, Крис, аз ще съм мъртъв и Орсън ще те е завел при буркана в двора, защото само той знае за съществуването му. И оттук трябва да започнем. Нека да ти разкажа за твоето куче…

— Бинго — рекох аз.

Навих на руло листата и отново ги сложих в буркана. Погледнах небето. Нямаше луна. Нито звезди. Бързодвижещите се облаци бяха ниски, черни и обагрени тук-там в отблъскващо жълто от светлините на Мунлайт Бей.

— Сетне ще ги прочетем — казах аз. — Да вървим. Боби е сам.