Дийн Кунц
Не бой се от нищо (33)

33.

Докато Саша отваряше задните врати на форда, над главите ни прелетяха писукащи чайки. Насочиха се към вътрешността на сушата, към по-безопасно място, уплашени от вятъра, който вълнуваше океана и разпръскваше вода по носа на залива.

Взех под мишница кашона от оръжейния магазин на Тор и се вторачих в белите криле, които се смаляваха на фона на буреносното черно небе.

Мъглата се беше разсеяла. Нощта под снишаващите се облаци беше кристално ясна.

Разпръснатите тук-там треви по полуострова се огъваха. Леки пясъчни вихри се въртяха по върховете на дюните — досущ бледи духове, изскочили от гробовете.

Запитах се дали само вятърът бе уплашил чайките.

— Още не са дошли — увери ме Боби, докато изваждаше двете кутии с пици от форда. — Рано е за тях.

— Маймуните обикновено ядат по това време — казах аз. — После се забавляват.

— Може би тази нощ няма да дойдат — изрази надежда Саша.

— Ще дойдат — казах аз.

— Да. Ще дойдат — съгласи се Боби.

Той влезе във вилата. Орсън вървеше до него, но не от страх, че стадото убийци може да са сред дюните, а в ролята на ченге, охраняващо храната, за да предотврати несправедливото разпределяне на пиците.

Саша извади две найлонови пазарски торби. В тях бяха пожарогасителите, които бе купила пътьом от железарията.

Тя затвори задните врати и използва дистанционното управление, за да заключи форда. Тъй като джипът на Боби беше в гаража, оставихме колата й пред вилата.

Саша се обърна към мен и вятърът превърна лъскавите й коси с цвят на махагон във великолепно знаме. Кожата й леко заблестя, сякаш луната бе успяла да процеди изящен лъч през гъстите облаци, за да погали лицето й. Саша изглеждаше по-силна от самия живот, дух на стихиите, богиня на вятъра, привличаща бурята към себе си.

— Какво има? — попита тя, защото не можа да изтълкува погледа ми.

— Толкова си красива. Като богиня на вятъра, привличаща бурята към себе си.

— Само глупости ти се въртят в главата — каза тя, но се усмихна.

— Това е едно от най-очарователните ми качества.

Около нас като дервиш се завъртя пясъчен вихър, плюейки зрънца в лицата ни, и ние забързахме към къщата.

Боби чакаше вътре, където лампите бяха намалени до уютен здрач. Влязохме и той заключи вратата.

Саша огледа големите прозорци и каза:

— Можем да ги обковем с дъски.

— Това е моята къща — възрази Боби. — Няма да се барикадирам, да се крия и да живея като затворник само заради някакви проклети маймуни.

— Откакто го познавам, този удивителен индивид никога не се е страхувал от маймуни — казах аз на Саша.

— Никога — съгласи се той. — И няма да започна да го правя сега.

Поклатих глава.

— Лоша идея. Това само ще ги направи подозрителни. Ако могат да ни наблюдават и ако не изглеждаме така, сякаш им готвим засада, няма да бъдат толкова предпазливи.

Саша извади от кутиите двата пожарогасителя. Тежаха по пет килограма и с тях се боравеше лесно. Остави единия в ъгъла на кухнята, където маймуните не можеха да го видят, и пъхна втория под едно от канапетата в хола.

Боби и аз седнахме в осветената от свещи кухня и сложихме амунициите на коленете си, действайки под масата в случай, че маймунската мафия се появеше. Саша бе купила три пълнителя за пистолета ми и три автоматични пълнителя за револвера и ние се заловихме да зареждаме оръжията.

— След като снощи си тръгнах оттук, отидох при Рузвелт Фрост — казах аз.

Боби ме изгледа под вежди и попита:

— Поговориха ли си с Орсън?

— Рузвелт се опита, но Орсън отказа. Имаше една котка на име Мънгоджери.

— Естествено — сухо отбеляза той.

— Котката казала, че хората в Уайвърн искат да престана да се занимавам с тази история.

— Лично ли говори с нея?

— Не. Рузвелт ми предаде посланието.

— Естествено.

— Според котката щял съм да получа предупреждение. Ако не спра да слухтя, ще убият приятелите ми един по един, докато се откажа.

— Ще ми пръснат черепа, за да те предупредят?

— Идеята не е моя, а тяхна.

— Не могат ли просто да убият теб?

— Рузвелт каза, че изпитвали страхопочитание към мен.

— Е, че кой не го прави?

Дори след преживяванията си с маймуните Боби още изпитваше съмнения по въпроса за отъждествяването на животните с хората. Но сарказмът му определено бе намалял.

— И веднага след като слязох от „Ностромо“, бях предупреден, точно както котката бе казала — продължих аз.

Разказах му за Стивънсън, а Боби попита:

— Щеше да убие Орсън, така ли?

Кучето, което пазеше пиците, вдигна глава и изскимтя, сякаш да потвърди историята ми.

— Застрелял си шерифа, а? — рече Боби.

— Той беше шеф на полицията.

— Ти си застрелял шерифа — настоя той.

Преди много години Боби беше пламенен почитател на Ерик Клептън, затова знаех защо му харесва повече да се изразява така.

— Добре — склоних аз. — Аз застрелях шерифа, но не застрелях заместника.

— Изпусна ли те от поглед, все ще забъркаш някоя каша.

Той напълни автоматичните пълнители за револвера и ги пъхна в кесията, която Саша бе купила.

— Ризата ти е страхотна — отбелязах аз.

Боби беше облечен в уникална хавайска риза с дълги ръкави, изобразяваща зрелищна мозайка на тропически цветове: оранжево, червено и зелено.

— Компания за облекло „Камехамеха“, от около 1950 година.

Саша скри пожарогасителите, влезе в кухнята и включи една от двете фурни, за да затопли пиците.

— Сетне подпалих патрулната кола, за да унищожа доказателствата — добавих аз.

— С какво са пиците? — обърна се той към Саша.

— Едната е с чушки, а другата — с кренвирши и лук.

— Боби е с вехта риза — отбелязах аз.

— Старинна — поправи ме той.

— Както и да е, след като взривих патрулната кола, отидох в „Свети Бернадет“ и влязох.

— С взлом?

— През отворен прозорец.

— Пак е незаконно.

— Стара риза или старинна — струва ми се едно и също.

— Едното е евтино, а другото не е — обясни Саша.

— Едното е изкуство — рече Боби и й подаде кожената кесия с автоматично зареждащите се пълнители. — Ето ти боеприпасите.

Тя я взе и я пъхна в колана си.

— Сестрата на отец Том беше колежка на майка ми — рекох аз.

— От типа луди учени, които искат да взривят света? — попита Боби.

— Не става дума за експлозиви. Но сега и тя е заразена.

— Заразена. — Боби направи гримаса. — Наистина ли трябва да вярваме на тази история?

— Да. Но е сложно. Свързано е с генетиката.

— Работа за големи умове. Каква досада.

— Не и този път.

Далеч в небето над океана пулсираха ярките артерии на мълниите. Разнесе се приглушен тътен.

Саша бе купила и ловджийски патрондаш и Боби започна да го зарежда.

— И отец Том е заразен — добавих аз, слагайки в джоба на ризата си един от пълнителите за деветмилиметрови патрони.

— А ти? — попита Боби.

— Може би. Майка ми трябва да е била. И татко също.

— Как се предава заразата?

— Чрез телесните течности — отговорих аз, поставяйки останалите два пълнителя зад една от дебелите червени свещи на масата, за да не се виждат от прозорците. — И вероятно по други начини.

Боби погледна Саша, която слагаше пиците във фурната.

Тя сви рамене и рече:

— Щом Крис е заразен, и аз съм заразена.

— От година се държим за ръце — казах аз на Боби.

— Искаш ли сам да затоплиш пицата си? — попита го Саша.

— Не. Трябва да положа много усилия. Давай, зарази и мен.

Затворих кутията с патроните и я сложих на пода. Пистолетът ми още беше в джоба на якето, което бе окачено на облегалката на стола.

— Може би Орсън не е точно заразен. Искам да кажа, че по-скоро е преносител или нещо подобно.

Прокарвайки патрон между пръстите и по кокалчетата си като фокусник, който жонглира с монета, Боби попита:

— И кога ще започне гноясването и повръщането?

— Това не е болест в традиционния смисъл, а по-скоро процес.

Отново блесна светкавица. Красива. И твърде краткотрайна, за да ми навреди.

— Процес — замислено повтори Боби.

— Всъщност не си болен, а… се променяш.

— На кого е била ризата, преди да я купиш? — попита Саша.

— През петдесетте години ли? Кой знае? — отговори той.

— Били ли са живи динозаврите тогава? — зачудих се аз.

— Няколко от тях — рече Боби.

— От какво е направена? — попита Саша.

— Изкуствена коприна.

— Изглежда в отлично състояние.

— Човек пази риза като тази — сериозно каза Боби.

Извадих от хладилника бири за всеки, освен за Орсън.

Поради теглото си кучето обикновено може да изпие една бира, без рефлексите му да се забавят, но тази нощ съзнанието му трябваше да бъде ясно. Останалите наистина се нуждаехме от бирата — успокояването на нервите щеше да повиши боеспособността ни.

Докато стоях до мивката и отварях бирите, още една светкавица раздра небето, безуспешно опитвайки се да изтръгне дъжд от облаците. На светлината й видях три прегърбени фигури, които тичаха между дюните.

— Дойдоха — казах аз и сложих бирите на масата.

— Винаги им е нужно малко време, за да съберат смелост — отбеляза Боби.

— Надявам се, че ще ни оставят да вечеряме на спокойствие.

— Умирам от глад — рече Саша.

— И какви са основните симптоми на този процес? — попита Боби. — Може би накрая ще приличаме на чворести израстъци на дъб.

— Някои дегенерират психически като Стивънсън — отговорих аз. — Други се променят физически. Но, изглежда, всеки случай е различен. Вероятно някои хора не се повлияват или поне не го забелязваш, а други претърпяват коренна промяна.

Саша попипа ръкава на ризата на Боби и й се възхити.

— Копчетата наистина са стилни — отбеляза тя.

— Да — съгласи се той, усмихвайки се с гордостта на страстен колекционер. — Лакирана черупка от кокосов орех.

Саша извади салфетки от едно чекмедже и ги сложи на масата.

Въздухът беше сгъстен и влажен. Повърхността на бурята беше като надут балон, който всеки момент щеше да се спука.

Пийнах глътка от леденостудената „Корона“ и се обърнах към Боби.

— И така, братко, преди да ти разкажа останалото, Орсън иска да ти покаже нещо. — Повиках кучето и му казах. — На канапетата в хола има няколко възглавнички. Едната е подарък на Боби от мен. Би ли му я донесъл?

Орсън изприпка към хола.

— Какво става? — зачуди се Боби.

Саша седна, ухили се и рече:

— Почакай и ще видиш.

Револверът й беше на масата. Тя разгърна салфетка и го покри.

Всяка година Боби и аз си разменяме подаръци за Коледа. По един. Тъй като и двамата имаме всичко, от което се нуждаем, стойността и приложението не са критерии, когато ги купуваме. Идеята е да изберем най-безвкусните неща на пазара. Това е свещена традиция, откакто бяхме дванайсетгодишни. В спалнята му има лавици, отрупани с безвкусни подаръци. Единственият, който не намери за достатъчно безвкусен, за да му запази място на онези лавици, е възглавничката.

Орсън се върна, захапал възглавничката, и Боби я прие, опитвайки се да не показва смайването си от подвига на кучето.

Възглавничката е с размери двайсет на трийсет сантиметра и има бродерия отпред. Беше една от вещите, произвеждани и продавани за набиране на средства от популярен телевизионен евангелист. В изящна рамка от плетеници бяха избродирани седем думи: „Исус изяжда грешниците и изплюва спасените души“.

— И ти не я смяташ за безвкусна? — недоверчиво попита Саша.

— Безвкусна е — отговори Боби, запасвайки на кръста си патрондаша, без да става от стола, — но не достатъчно.

— Имаме страшно високи изисквания — отбелязах аз.

Година, след като бях подарил възглавничката на Боби, му поднесох керамична скулптура на Елвис Пресли. На нея Елвис е изваян в един от най-лъскавите си костюми от бяла коприна на пайети и седи на тоалетната чиния, където е починал. Ръцете му са сключени като за молитва, очите са вдигнати към небето и около главата му има ореол.

Боби има предимство в това коледно състезание, защото обикаля магазините за подаръци, търсейки съвършените боклуци. Поради пигментната ксеродермия аз се ограничавам с поръчки по пощата. В каталозите има достатъчно безвкусни стоки, за да отрупаш всички лавици в библиотеката на Конгреса.

Боби погледна Орсън, намръщи се и рече:

— Най-обикновен номер.

— Не е номер — възразих аз. — В Уайвърн явно са били извършвани различни експерименти. Единият е бил да повишат интелигентността на хората и животните.

— Лъжа и измама.

— Истина е, Боби.

— Това е някакво безумие.

— Точно така.

Дадох указания на Орсън да остави възглавничката там, където я бе намерил, после да отиде в спалнята, да отвори плъзгащите се врати и да донесе една от черните мокасини, които Боби си бе купил, когато установи, че има само чехли, сандали и маратонки и няма подходящи обувки, за да присъства на погребението на майка ми.

В кухнята се носеше ухание на пица и кучето погледна с копнеж към фурната.

— Ще получиш дяла си — уверих го аз. — А сега тичай за обувката.

Орсън тръгна към хола и Боби се обади:

— Чакай малко, приятелче.

Кучето го погледна в очакване.

— Не коя да е обувка. И не коя да е мокасина. А лява обувка.

Орсън изпръхтя, сякаш искаше да каже, че това усложнение е незначително, и се запъти да изпълни задачата.

Блестяща стълба от светкавици свърза небето и водите на Тихия океан, сякаш предизвести за слизането на архангели. Последвалата гръмотевица разтърси прозорците и отекна в стените на вилата.

По нашето крайбрежие с умерен климат бурите рядко са придружени от такива пиротехнични ефекти. Явно ни е дошъл редът за по-големи сътресения.

Сложих на масата кутия пържени картофи с червен пипер, картонени чинии и подложки, на които Саша постави пиците.

— Мънгоджери — каза Боби.

— Това е име от книга със стихове за котки.

— Звучи претенциозно.

— Напротив, много е сладко — възрази Саша.

— Пухи — рече той. — Ето, това е име, подходящо за котка.

Вятърът се усили и засвири в стрехите. Капакът на отдушника на покрива изтрака. Не бях сигурен, но ми се стори, че в далечината чух налудничавите викове на стадото.

Боби протегна ръка, за да премести пушката, която беше на пода до стола му.

— Пухи или Писана — каза той. — Това са типични котешки имена.

Саша наряза пицата с чушки на малки парчета и я остави да се охлажда за Орсън.

Кучето се върна. Носеше мокасина. Даде я на Боби. Беше лява.

Боби занесе обувката до кошчето за отпадъци и я пусна вътре.

— Не че си я олигавил — обърна се той към Орсън, — но вече не смятам да си слагам тези обувки.

Сетих се за плика от оръжейния магазин на Тор, който беше на леглото ми, когато предишната нощ бях намерил пистолета. Беше малко влажен и осеян със странни вдлъбнатини. Слюнка. Следи от зъби. Орсън бе сложил пистолета там, където със сигурност щях да го намеря.

Боби се върна до масата, седна и се вторачи в кучето.

— Е, и?

— Какво?

— Знаеш какво.

— Трябва ли да го кажа?

— Да.

Той въздъхна.

— Имам чувството, че огромна монолитна вълна е минала през главата ми и е изсмукала мозъка ми, докато се отдръпва.

— Стана известен — казах аз на Орсън.

Саша вееше с ръка над пицата за кучето, така че сиренето да не е горещо и да не залепне на небцето му и да го опари. После сложи картонената чиния на пода.

Орсън удари с опашка по краката на масата и столовете и се залови да покаже, че високата интелигентност не е задължително съвместима с изисканите маниери на хранене.

— Маца — рече Боби. — Обикновено котешко име. Маца.

Докато ядяхме пица и пиехме бира, трите трепкащи пламъка на свещите ми осигуряваха достатъчно светлина, за да прегледам жълтите страници, намерени в градината. Баща ми бе написал сбит разказ за дейността в Уайвърн, за неочаквания развой, който спираловидно бе прераснал в катастрофа, и за степента на участие на майка ми. Макар че татко не беше учен и само можеше да преразказва — предимно с обикновени думи — онова, което бе чул от мама, документът съдържаше богата информация.

— „Малък куриер“ — рекох аз. — Така отговори Стивънсън, когато го попитах какво го е накарало да се промени. „Момче, което не искаше да умира.“ Той говореше за ретровирус. Явно майка ми е разработвала теоретично нов вид ретровирус… с избирателна способност за ретротранспониране.

Вдигнах глава. Саша и Боби ме гледаха озадачено.

— Орсън вероятно знае за какво говориш, братко, но аз не съм завършил колеж — каза Боби.

— Аз пък съм дисководеща — рече Саша.

— При това добра — отбеляза той.

— Благодаря.

— Макар че пускаш твърде много песни на Крис Айзък — добави Боби.

Този път светкавицата не слезе от небето, а се спусна стремглаво и бързо като ярко пламтящ експресен асансьор, пренасящ силно запалими експлозиви, които експлодираха, щом се тресна в земята. Целият полуостров сякаш подскочи. Къщата се разтресе и по покрива затропа дъжд като порой от отломки от взрив.

Саша погледна през прозореца и каза:

— Може би дъждът няма да им хареса и ще си отидат.

Бръкнах в джоба на якето си, което беше окачено на стола, и извадих пистолета. Сложих го на масата, откъдето можех да го грабна по-лесно и използвах номера на Саша със салфетката, за да го скрия.

— Предимно в клинични тестове учените лекуват много заболявания — СПИН, рак, наследствени увреждания — с различни генни терапии. Идеята е, ако пациентът има дефектни гени или изобщо му липсват някои гени, да заменят увредените с правилно функциониращи копия или да добавят липсващите, които да подсилят клетките в борбата срещу болестта. Има окуражителни резултати. Нарастващ брой скромни успехи. Но и провали. Неприятни изненади.

— Винаги има по някоя Годзила — отбеляза Боби. — Токио си живее щастливо и преуспява и изведнъж — гигантски гущер изравнява всичко със земята.

— Проблемът е как да се присадят здравите клетки на пациента. Използват предимно омаломощени вируси, които да внесат гените в клетките. Повечето са ретровируси.

— Омаломощени? — учуди се Боби.

— Това означава, че не могат да се възпроизвеждат. По този начин те не са заплаха за организма. Щом внесат човешкия ген в клетката, те имат способността да го вградят в нейните хромозоми.

— Малки куриери — отбеляза Боби.

— И след като се свършат работата, те трябва да умрат, така ли? — попита Саша.

— Понякога не умират лесно — отговорих аз. — Могат да причинят възпаление или сериозни имунни реакции, които унищожават вирусите, но и клетките, където са внесли гените. Затова някои учени търсят начини да видоизменят ретровирусите, така че да приличат повече на ретротранспоненти, части от собствената ДНК на организма, които могат да се възпроизвеждат и да се вместват в хромозомите.

— Годзила идва — каза Боби на Саша.

— Снежко, откъде знаеш всички тези неща? — попита тя. — Не си ги научил, докато за две минути преглеждаше онези страници.

— И най-суховатите научни доклади ти стават интересни, когато знаеш, че могат да спасят живота ти — отговорих аз. — Ако някой намери начин да замени дефектните ми гени с правилно функциониращи копия, организмът ми ще може да произвежда ензимите, които да възстановяват щетите върху моята ДНК, нанесени от ултравиолетовите лъчи.

— И вече няма да си Нощното влечуго — каза Боби.

— Сбогом, уродливост — съгласих се аз.

На фона на шумното барабанене на дъжда по покрива се чуха ситните стъпки на нещо, което тичаше по задната веранда.

Погледнахме по посока на звука и видяхме как голяма маймуна резус скочи на перваза на прозореца над мивката в кухнята. Козината й беше мокра и сплъстена и животното изглеждаше по-мършаво, отколкото когато беше сухо. Задържа се сръчно на тесния ръб и малката му ръка се вкопчи в отвесната рамка. Надничайки към нас с привидно обикновено маймунско любопитство, съществото изглеждаше съвсем обикновено — с изключение на злите очи.

— Вероятно ще се ядосат по-бързо, ако не им обръщаме внимание — рече Боби.

— И колкото повече се ядосват, толкова по-безразсъдни ще станат — добави Саша.

Отхапах още едно парче от пицата с кренвирши и лук, потропах върху купчината жълти страници и казах:

— Виждам абзаца, където татко обяснява онова, което е разбрал от новата теория на майка ми. За проекта в Уайвърн тя е развила нов революционен подход за разработване на ретровируси, за да могат по-безопасно да бъдат използвани при пренасянето на гени в клетките на пациентите.

— Наистина чувам стъпки на гигантски гущер — рече Боби. — Бам, бам, бам.

Маймуната на прозореца изпищя пронизително.

Погледнах към по-близкия прозорец, онзи до масата, но оттам не надничаше нищо.

Орсън застана на задните си крака, сложи лапи на масата и артистично прояви интерес към още пица, насочвайки чара си към Саша.

— Знаеш как децата се опитват да настроят единия родител срещу другия — предупредих я аз.

— Аз съм по-скоро снаха — каза тя. — Пък и това може да е последното ни ядене.

Въздъхнах.

— Добре. Но в случай, че не ни убият, създаваме лош прецедент.

На перваза на прозореца скочи втора маймуна. И двете започнаха да пищят и да се зъбят срещу нас.

Саша избра най-малкото парче от останалата пица, наряза го на хапки и ги сложи в чинията на кучето.

Орсън погледна разтревожено към таласъмите на прозореца, но дори приматите на съдбата не можаха да развалят апетита му. Той насочи вниманието си към вечерята.

Едната маймуна започна да блъска ритмично по стъклото и закрещя по-силно.

Зъбите й изглеждаха по-големи и остри отколкото на обикновен резус и явно й помагаха да изпълнява взискателната роля на хищник. Може би това беше физическа особеност, заложена в нея от игривите изследователи на оръжия в Уайвърн. Представих си разкъсаното гърло на Анджела.

— Това може да е предназначено да отклони вниманието ни — предположи Саша.

— Не могат да влязат от друго място, без да счупят стъклата — каза Боби. — Ще ги чуем.

— При този шум и дъжда? — учуди се тя.

— Ще ги чуем.

— Не мисля, че трябва да се разпръсваме в отделни стаи, освен ако не е абсолютно наложително — казах аз. — Те са достатъчно умни и знаят принципа „разделяй и владей“.

Отново присвих очи и погледнах към прозореца до масата, но там нямаше маймуни и сред тъмните дюни отвъд перилата на верандата не помръдваше нищо, освен дъждът и вятърът.

Една от маймуните над мивката бе успяла да се обърне с гръб и въпреки това се крепеше на перваза. Пищеше, сякаш се смееше, докато ни дразнеше, притискайки голия си неокосмен, грозен задник до стъклото.

— И какво стана, след като влезе в пасторския дом? — попита Боби.

Усещайки, че времето минава, аз разказах кратко и ясно случилото се на тавана, в Уайвърн и пред къщата на Рамирес.

— Мануел, неразсъждаващият робот изпълнител — отбеляза Боби и тъжно поклати глава.

— О, Боже — възкликна Саша, но това не се отнасяше за Мануел.

Мъжкият резус на прозореца се беше обърнал към нас и уринираше с обилна струя на стъклото.

— Е, това е нещо ново — отбеляза Боби.

На верандата зад прозореца над мивката изскочиха още маймуни — досущ пуканки в тенджера с горещо масло. Претъркаляха се, появяваха се пред погледа ни, сетне пак изчезваха. Всичките пищяха и крещяха пронизително. Изглежда бяха десетки, макар че сигурно едни и същи пет-шест преминаваха пред прозореца, като подскачаха и се преобръщаха.

Изпих бирата си.

Ставаше все по-трудно да бъда хладнокръвен. Вероятно дори самият опит да запазиш хладнокръвие изискваше повече енергия и съсредоточеност, отколкото притежавах.

— Орсън — казах аз, — няма да е лошо да се разходиш из къщата.

Кучето разбра и веднага тръгна да обикаля помещенията.

Преди да излезе от кухнята, добавих:

— И не се прави на герой. Ако видиш, че нещо не е наред, лай с всички сили или веднага тичай тук.

Орсън се скри от погледа ни.

Мигновено съжалих, че съм го изпратил на разузнаване. Но знаех, че трябва да постъпя така.

Първият резус бе изпразнил пикочния си мехур и сега вторият се бе обърнал с лице към кухнята и обливаше стъклото със струята си. Други подскачаха по перилата отвън и се люлееха на покривните греди на верандата.

Боби седеше срещу прозореца до масата. И той се вглеждаше в онази сравнително спокойна част на мрака с подозрителност, равна на моята.

Светкавиците като че ли бяха отминали, но над океана още тътнеха гръмотевици. Канонадата възбуди стадото.

— Чух, че новият филм с Брад Пит бил страхотен — обади се Боби.

— Не съм го гледала — отвърна Саша.

— Аз винаги чакам да ги пуснат на видео — напомних му аз.

Нещо се опита да отвори вратата към задната веранда. Валчестата дръжка изтрака и изскърца, но резето беше здраво спуснато.

Двете маймуни на прозореца над мивката изчезнаха. На тяхно място скочиха други две и също започнаха да уринират на стъклото.

— Аз няма да мия това — заяви Боби.

— Нито пък аз — каза Саша.

— Може да изразходват агресивността и гнева си по този начин и после да си отидат — предположих аз.

Боби и Саша, изглежда, се бяха обучавали да гледат смразяващо и саркастично в едно и също училище.

— А може би няма — размислих аз.

Камък с размерите на костилка от череша удари стъклото и пикаещите маймуни отскочиха, за да се дръпнат от огневата линия. Още камъчета бързо последваха първото и затропаха като градушка.

Не хвърляха камъни по най-близкия прозорец.

Боби взе пушката от пода и я сложи на коленете си.

Канонадата стигна връхната си точка и внезапно спря.

Пощурелите маймуни започнаха да крещят по-неистово. Екзалтираните им викове бяха пронизителни, свръхестествени и имаха зловещо въздействие. Насищаха нощта с такава демонична енергия, че дъждът сякаш затропа по вилата по-силно от всякога. Безмилостен тътен на гръмотевици разпука черупката на нощта и ярките тръни на светкавиците отново се впиха в плътта на небето.

Камък, по-голям от предишните, рикошира в прозореца над мивката. Последва втори, приблизително със същия размер, хвърлен по-силно от първия.

За щастие ръцете им бяха твърде малки, за да държат пистолети или револвери и поради относително малкото си тегло маймуните щяха да се претърколят назад от отката. Тези същества сигурно бяха достатъчно умни, за да разбират предназначението на оръжието и добре че ония идиоти в Уайвърн не бяха експериментирали с горили. Но ако тази идея им хрумнеше, те несъмнено щяха да потърсят финансиране за това начинание и не само щяха да научат горилите да стрелят, но и да им тикнат ядрено оръжие в ръцете.

Още два камъка удариха стъклото, набелязано за мишена.

Сложих ръка на клетъчния телефон, закачен на колана ми. Трябваше да има някой, когото можехме да повикаме на помощ. Не полицията, не и ФБР. Ако последните откликнеха, дружелюбните ченгета от Мунлайт Бей вероятно щяха да прикриват с огън маймуните. Дори да се доберяхме до най-близкия клон на ФБР и да бяхме по-убедителни от всички, които твърдяха, че са били отвлечени от летящи чинии, пак щяхме да разговаряме с врагове. Мануел Рамирес бе казал, че решението за осъществяването на този кошмар е било взето на „много високо ниво“ и аз му вярвах.

Правейки отстъпка от отговорност, непозната на поколенията преди нас, ние сме поверили живота си на професионалисти и специалисти, които ни убеждават, че имаме твърде малко знания или ум, за да взимаме решения за управлението на обществото. Това е последицата от нашето лековерие и мързел. Апокалипсис с примати.

Един още по-голям камък удари прозореца. Стъклото издрънча, но не се счупи.

Взех двата резервни пълнителя с деветмилиметрови патрони и ги пъхнах в джобовете на джинсите си.

Саша плъзна ръка под салфетката, където бе скрила револвера си.

Последвах примера й и стиснах моя пистолет.

Спогледахме се. В очите й премина страх и бях сигурен, че тя видя същите тъмни течения в моите.

Опитах да се усмихна окуражително, но имах чувството, че лицето ми ще се напука като втвърден гипс.

— Всичко ще бъде наред. Дисководеща, сърфист бунтар и Батман — идеалният екип за спасението на света.

— Ако е възможно — рече Боби, — не убивайте веднага първите една-две, които влязат. Пуснете няколко. Изчакайте. Оставете ги да се чувстват уверени. После ме оставете да започна пръв. Да ги науча на уважение. С ловджийската пушка дори не трябва да се прицелвам.

— Да, сър. Тъй вярно, генерал Боб — пошегувах се аз.

Два, три, четири камъка — тежки колкото костилка от праскова — удариха прозореца. Стъклото се напука — досущ разклонена светкавица.

С мен се случваше нещо, което би смаяло всеки лекар. Стомахът и сърцето ми си бяха разменили местата.

Пет-шест по-големи камъка, хвърлени по-силно, обстреляха прозореца и стъклото се строши. С трелите на звънлива мелодия парчетата се посипаха в мивката от неръждаема стомана, по гранитните плотове и на пода. Няколко отломки излетяха чак на масата и аз затворих очи за миг.

Когато отново ги отворих, на прозореца стояха две кряскащи маймуни, големи колкото онази, която Анджела бе описала. Пазейки се от счупеното стъкло и от нас, те се залюляха, преметнаха се вътре и скочиха на гранитния плот. Вятърът духаше и разрошваше сплъстената им от дъжда козина.

Едната погледна към килера с метлите, където обикновено стоеше заключена ловджийската пушка. Откакто бяха дошли, те не ни бяха видели да се приближаваме до килера и не бяха забелязали пушката-помпа дванайсети калибър на коленете на Боби.

Той им хвърли един поглед, но повече го интересуваше прозореца срещу масата.

Прегърбени и пъргави, двете същества, които вече бяха влезли в стаята, тръгнаха по плота, в срещуположната посока от мивката. В оскъдно осветената кухня злите им жълти очи блестяха ярко като пламъчетата на свещите.

Натрапникът вляво се блъсна в тостера и гневно го запокити на пода. От електрическия контакт изскочиха искри.

Спомних си разказа на Анджела как резусът я бе бомбардирал с ябълки с такава сила, че й беше разцепил устната. Кухнята на Боби беше подредена, но ако започнеха да отварят бюфетите и да ни обстрелват с чаши и чинии, тези зверове можеха да ни наранят сериозно, макар да имахме предимството, че сме въоръжени. Чиния, въртяща се като фризби, уцелила те по носа, може да бъде поразяваща като куршум.

През счупеното стъкло скочиха още две същества със зли очи. Оголиха зъби срещу нас и започнаха да съскат.

Салфетката над револвера на Саша видимо затрепери — не беше от въздушното течение.

Въпреки пронизителното бъбрене и съскане на натрапниците, бушуващия мартенски вятър и барабанящия дъжд ми се стори, че Боби тихо пее. Не обръщаше внимание на маймуните в отдалечения край на кухнята. Беше се съсредоточил върху непокътнатия прозорец срещу масата и устните му се движеха.

Вероятно събрали смелост от нашата липса на реакция и убедени, че са ни парализирали от страх, двете все по-разгорещяващи се същества също тръгнаха по плота.

Или Боби започна да пее по-силно, или ужасът изостри слуха ми, защото изведнъж познах песента. Беше „Вярващ“. Популярна стара песен, заемала челно място в класациите, първоначално записана от „Мънкис“^[1].

Още две маймуни се изкатериха на прозореца над мивката и се вкопчиха в рамката. В очите им гореше пъклен огън. Пищяха и изливаха злобата си срещу нас.

Четирите, които вече бяха в стаята, крещяха по-силно от всякога, подскачаха по плотовете, размахваха юмруци във въздуха, оголваха зъби и ни плюеха.

Бяха умни, но не чак толкова. Яростта бързо замъгляваше решенията им.

— Да им видим сметката — изкомандва Боби.

И ние пристъпихме към действие.

Боби се обърна, изправи се плавно и вдигна пушката, сякаш имаше не само военна подготовка, а бе учил и балет. От дулото излезе пламък и първият оглушителен изстрел уцели двете новодошли маймуни на прозореца. Повали ги по гръб на верандата, все едно бяха детски плюшени играчки. Вторият куршум порази двойката вляво от мивката.

Ушите ми кънтяха, сякаш се намирах в камбанарията на катедрала и макар че трясъкът на изстрелите в това затворено пространство беше достатъчно силен, за да загубя ориентация, скочих преди пушката да гръмне втори път. Саша също стана, обърна се и стреля по другите двама натрапници точно когато Боби се справи с номер три и четири.

Докато те стреляха и кухнята се тресеше от изстрелите, най-близкият прозорец се взриви върху мен. Плъзгайки се сред водопад от стъкла, крещящ резус тупна в средата на масата. Събори две от трите свещи, угаси едната, изтръска козината си от дъжда и блъсна тавата с пиците на пода.

Извадих пистолета, но новодошлият се хвърли на гърба на Саша. Ако стрелях по него, куршумът щеше да мине през проклетото същество и вероятно щеше да засегне и нея.

Ритнах стола и заобиколих масата. Саша пищеше. Кряскащата маймуна се опитваше да отскубне кичур от косите й. Инстинктивно Саша бе изпуснала револвера, за да посегне към резуса. Маймуната искаше да я ухапе. Зъбите й тракаха силно. Саша стоеше прегърбена над масата, а звярът се мъчеше да отметне главата й назад, за да оголи гърлото й.

Изпитах болезнено предчувствие за загуба, което ме беше измъчвало преди. Убеден, че ще ми отнемат Саша, оставих пистолета на масата и хванах маймуната. С дясната ръка я стиснах през врата, а с лявата сграбчих козината и кожата между лопатките на гърба. Ощипах го толкова ожесточено, че звярът изпищя от болка. Но не искаше да пусне Саша и докато се борех да я измъкна от лапите му, се опита да й оскубе косите.

Боби зареди пушката и стреля трети път. Стените на вилата се разтресоха, сякаш имаше земетресение. Помислих, че това са последните двама натрапници. После чух Боби да псува и разбрах, че ни очакват още неприятности.

Осветени повече от собствените си пламтящи очи, отколкото от мъждукащите пламъчета на останалите свещи, още две маймуни, като камикадзе бяха скочили през прозореца над мивката.

Боби трескаво зареждаше пушката.

Някъде из вилата Орсън бясно лаеше. Не знаех дали тича към нас, за да се включи в боя или зове за помощ.

От устата ми се изсипа порой от псувни, коя от коя по-сочни. Изръмжах свирепо като животно и стиснах резуса за гърлото. Започнах да го душа и звярът нямаше друг избор, освен да пусне Саша.

Маймуната тежеше дванайсет-тринайсет килограма, по-малко от една шеста от моето тегло, но беше кокалеста, мускулеста и изпълнена с омраза. Крещейки пронизително и плюейки, макар че едва поемаше въздух, тя се опита да наведе глава, за да ме ухапе по ръцете. Извиваше се, гърчеше се, риташе, размахваше лапи и беше по-неуловима от змиорка, но яростта ми, че бе посегнала на Саша, придаваше изключителна сила на ръцете ми. Най-после вратът на резуса изпука. Съществото се отпусна безжизнено и аз го хвърлих на пода.

Догади ми се от отвращение. Едва поемайки дъх, взех пистолета. Саша също бе грабнала револвера си. Приближи се до счупения прозорец и откри огън в мрака навън.

Докато презареждаше, явно загубил дирите на последните две маймуни, въпреки святкащите им очи, Боби се приближи до електрическия ключ за осветлението и завъртя регулатора силно, като ме накара да присвия очи.

Едно от малките копелета стоеше на плота до печката. Беше извадило най-малкия нож и преди някой от нас да успее да стреля, го хвърли срещу Боби.

Не знам дали стадото беше обучено на елементарни бойни техники или на маймуната й провървя. Ножът се превъртя във въздуха и се заби в дясното рамо на Боби.

Той изпусна пушката.

Изстрелях два куршума в нападателя и резусът се строполи мъртъв.

Последната маймуна може би знаеше, че не е благоразумно да се излагаш на излишни рискове, защото подви опашка и избяга през прозореца над мивката. Стрелях още два пъти, но не я уцелих.

На другия прозорец, с изумително спокойни нерви и ловки пръсти, Саша извади пълнител от кесията на колана си и го пъхна в револвера трийсет и осми калибър. Завъртя автоматичния пълнител, напълни едновременно всички гнезда, пусна го на пода и затвори барабана.

Запитах се кое училище по радиопредавания предлагаше на бъдещи дисководещи курсове по оръжейно майсторство и поведение под обстрел. От всички хора в Мунлайт Бей Саша беше единствената, която наистина изглеждаше такава, каквато всъщност беше. Сега се усъмних, че и тя си има свои тайни.

Саша отново започна да стреля в мрака. Не знам дали виждаше някаква мишена или само сипеше куршуми, за да обезкуражи останалите от стадото.

Извадих полупразния пълнител от пистолета, сложих нов и се приближих до Боби, който измъкваше ножа от рамото си. Острието бе проникнало само на два-три сантиметра, но петното кръв на ризата му се разрастваше.

— Боли ли те?

— По дяволите!

— Можеш ли да се държиш?

— Това беше най-хубавата ми риза.

Вероятно щеше да се оправи.

От предната част на къщата Орсън лаеше, без да спира, но сега в гласа му се долавяха тревожни нотки на ужас.

Затъкнах пистолета в колана си, взех пушката на Боби, която беше заредена, и хукнах по посока на лаенето.

Осветлението в хола беше намалено, така както го бяхме оставили, и аз го увеличих малко.

Единият от големите прозорци беше счупен. Бушуващият вятър навяваше дъжд под покрива на верандата и в хола.

Четири пищящи маймуни стояха на облегалките на столовете и на канапетата. Обърнаха глави към мен и засъскаха едновременно.

Според изчисленията на Боби стадото се състоеше от осем-десет екземпляра, но явно беше по-голямо. Вече бях видял дванайсет или четиринайсет резуса и макар да бяха обезумели от ярост и омраза, не мислех, че са толкова безразсъдни — или глупави, — за да пожертват повечето си членове в една-единствена атака като тази.

Бяха на свобода от две-три години. Достатъчно време, за да се размножат.

Орсън беше на пода, обкръжен от четири таласъма, които отново започнаха да пищят срещу него. Кучето разтревожено се въртеше в кръг, опитвайки се да ги наблюдава едновременно.

Едната маймуна ми беше точно на мушката и не бе нужно да се притеснявам, че някой заблуден куршум ще уцели Орсън. Без да се колебая, застрелях съществото и последвалият порой от сачми и маймунски вътрешности щеше да струва на Боби може би пет хиляди долара за пребоядисване на стените.

Крещейки, останалите трима натрапници започнаха да скачат по мебелите и се насочиха към прозорците. Убих още един резус, но третият изстрел само надупчи облицованата в тиково дърво стена и ощети Боби с още пет-десет хиляди долара.

Хвърлих пушката, извадих пистолета и хукнах след двете маймуни, които бягаха през счупения прозорец. Изведнъж краката ми се отлепиха от пода, защото някой ме сграбчи отзад. Около гърлото ми се уви мускулеста ръка, която мигновено прекъсна достъпа на въздух, а друга хвана пистолета и го изтръгна от пръстите ми.

В следващия миг някой ме вдигна и ме хвърли, сякаш бях малко дете. Блъснах се в масичката за кафе, която се строши от тежестта ми.

Проснат по гръб сред треските от масата, вдигнах глава и видях, че Карл Скорцо заплашително се е навел над мен. От този ъгъл изглеждаше още по-огромен, отколкото в действителност. Обръснатата глава. Обецата. Макар да бях увеличил светлината, стаята още беше достатъчно тъмна, за да забележа животинския блясък в очите му.

Той беше водачът на стадото. Нямаше съмнение по този въпрос. Беше с маратонки, джинси и бархетна риза, а на ръката му имаше часовник и ако го изправеха на полицейска очна ставка до четири горили, никой не би изпитал и най-малкото затруднение да го посочи като единственото човешко същество. Но въпреки дрехите и човешкия си облик, той излъчваше дивашки ореол на нещо нечовешко не само заради блясъка в очите, но и защото лицето му беше изкривено в изражение, което не отразяваше човешки чувства. Макар да беше облечен, сякаш беше гол. Макар и гладко избръснат, Скорцо все едно беше космат като маймуна. Ако водеше двойнствен живот, той очевидно беше по-привикнал към нощния, със стадото, отколкото към дневния, сред онези, които не се бяха променили като него.

Скорцо държеше пистолета на една ръка разстояние от мен, като екзекутор, и се прицелваше в лицето ми.

Ръмжейки, Орсън се хвърли върху него, но Скорцо беше по-бърз. Ритна го с всичка сила в главата и кучето падна и остана да лежи на пода, без да изджавка или да потрепне с крака.

Сърцето ми потъна в гърдите като камък в кладенец.

Скорцо отново насочи пистолета срещу мен и стреля. Или поне така ми се стори. Но секунда, преди да натисне спусъка, Саша го простреля в гърба и изстрелът, който чух, беше от нейния револвер.

Скорцо се разтресе от силата на удара и отмести оръжието. Дървеният под до главата ми се разби на трески, когато куршумът се заби там.

Ранен, но не толкова объркан, колкото повечето от нас биха били на негово място, Скорцо рязко се обърна и започна да стреля.

Саша се хвърли на пода и се претърколи назад, а Скорцо изпразни пълнителя на мястото, където бе стояла. Продължи да натиска спусъка дори когато патроните свършиха.

На гърба на бархетната му риза се разстилаше тъмночервено кърваво петно.

Най-сетне хвърли пистолета, обърна се към мен и сякаш се поколеба дали да стъпи върху лицето ми или да ми издере очите, оставяйки ме сляп и агонизиращ. Явно не успя да избере някоя от двете възможности, защото тръгна към счупения прозорец, откъдето бяха избягали последните две маймуни.

Тъкмо се измъкваше на верандата, когато Саша отново се появи и, макар да не е за вярване, хукна след него.

Извиках й да спре, но тя изглеждаше толкова обезумяла, че нямаше да се изненадам, ако видех онзи ужасен блясък и в нейните очи.

Саша излезе навън и револверът й изтрещя три пъти.

Макар че след случилото се през последните няколко минути да беше ясно, че Саша може да се грижи за себе си, исках да се втурна след нея и да я дръпна назад. Дори да довършеше Скорцо, нощта вероятно беше убежище на още маймуни, с които надали можеше да се справи един първокласен дисководещ.

Разнесе се четвърти изстрел. Сетне пети.

Колебаех се, защото Орсън лежеше отпуснат и толкова страшно неподвижен, че не виждах дали диша. Беше или мъртъв, или в безсъзнание. Нуждаеше се от незабавна помощ. Скорцо го бе ритнал в главата. Дори кучето да беше живо, имаше опасност от мозъчно увреждане.

Осъзнах, че плача. Прехапах устни, сподавих скръбта и примигах, за да прогоня сълзите. Както правя винаги.

Боби влезе в хола и тръгна към мен, като притискаше с ръка раната на рамото си.

— Помогни на Орсън — помолих аз.

Отказвах да повярвам, че вече нищо не може да му помогне, защото когато мислиш за нещо толкова ужасно, то със сигурност ще се случи.

Пиа Клик би разбрала това схващане.

Може би сега и Боби би го разбрал.

Отбягвайки мебели и мъртви маймуни, изтичах до прозореца. Покрай назъбените парчета стъкло, още стърчащи от рамката, проникваха сребристи капки студен, навяван от вятъра дъжд. Прекосих верандата, прескочих стъпалата и хукнах в пороя, към Саша, която стоеше на трийсетина крачки сред дюните.

Карл Скорцо лежеше по лице на пясъка.

Мокра и трепереща, Саша се беше навела над него и слагаше третия и последен пълнител в револвера. Сигурно го бе уцелила с повечето куршуми, които изстреля, но явно имаше чувството, че това не е достатъчно.

Скорцо потрепваше конвулсивно и загребваше шепи пясък, сякаш беше рак и се заравяше, за да се скрие.

Саша потрепери от ужас и изстреля още един куршум, този път в главата му.

Обърна се към мен и видях, че плаче. Не направи опит да преглътне сълзите.

Моите очи вече бяха пресъхнали. Един от двама ни трябваше да се държи.

— Хайде, скъпа — нежно казах аз.

Тя се хвърли в обятията ми.

Притиснах я до себе си.

Дъждът се лееше като из ведро и не виждах светлините на града, които се намираха само на петстотин метра на изток. Мунлайт Бей можеше да се разтопи от този небесен потоп като изящна пясъчна скулптура.

Но градът беше там. Чакаше бурята да премине и после да дойде друга, трета, четвърта и така до края на съществуването си. Нямаше бягство от Мунлайт Бей. Не и за нас. Градът наистина беше в кръвта ни.

— Какво ще правим сега? — попита Саша.

— Ще продължим да живеем.

— Всичко е скапано.

— Винаги е било така.

— Те са още там.

— Може би ще ни оставят на мира — поне за известно време.

— Къде ще отидем сега, Снежко?

— Вкъщи. Ще пием бира.

Тя още трепереше, но не от дъжда.

— А после? Не можем вечно да пием бира.

— Утре ще има големи вълни.

— Толкова ли лесно ще бъде?

— Хвани вълната, докато можеш.

Тръгнахме към вилата. Орсън и Боби ни чакаха на широките стъпала на верандата. Имаше място да седнем до тях.

Никой от приятелите ми не беше в настроение.

Боби реши, че се нуждае само от антибиотична паста и бинт.

— Раната не е дълбока. Един-два сантиметра.

— Съжалявам за ризата — каза Саша.

— И аз.

Скимтейки, Орсън стана, слезе, олюлявайки се по стъпалата, и повърна на пясъка. Беше нощ на пречистване.

Не можех да откъсна очи от него. Треперех от страх.

— Може би трябва да го заведем на ветеринар — предложи Саша.

Поклатих отрицателно глава.

Не исках да плача и не плачех. Рискувах да остана пълен с огорчения, като преглъщах толкова много сълзи.

Когато бях в състояние да говоря, казах:

— Нямам доверие на ветеринарите в града. Вероятно също сътрудничат на Уайвърн. Ако разберат, че кучето е едно от животните от лабораториите, може да ми го вземат и да го върнат там.

Орсън стоеше, вдигнал глава към дъжда, сякаш се освежаваше.

— Те ще се върнат — каза Боби, имайки предвид стадото.

— Не и тази нощ — рекох аз. — И може би след известно време.

— Но рано или късно ще дойдат пак.

— Да.

— И какво ли още ще се случи? — зачуди се Саша.

— Цари пълен хаос — рекох аз, спомняйки си какво ми беше казал Мануел. — Идва един коренно различен нов свят. Кой знае какво има там или какво се ражда в момента?

Въпреки всичко, което бяхме видели и научили за проекта в Уайвърн, вероятно едва сега, докато седяхме на стъпалата, ние наистина повярвахме, че живеем в края на цивилизацията, пред прага на последната битка между доброто и злото. Силният и неспирен дъжд барабанеше върху света като барабаните на Страшния съд. Тази нощ не беше необикновена и едва ли щеше да бъде по-странна, ако облаците се бяха отдръпнали и разкрили три луни, вместо една и небе, пълно с чудновати звезди.

Орсън нагази в локвата дъждовна вода пред най-долното стъпало. После се качи до мен по-уверено, отколкото когато бе слязъл.

Колебливо, използвайки нашия код с кимане и поклащане на главата, аз проверих дали главата му беше пострадала по-сериозно. Нямаше му нищо.

— Слава Богу — с облекчение каза Боби.

Никога не го бях виждал толкова потресен.

Влязох в къщата и извадих четири бири и купата, на която Боби бе написал „Роузбъд“. Върнах се на верандата.

— Сачмите надупчиха няколко от картините на Пиа — рекох аз.

— Ще обвиним Орсън за това — ухили се Боби.

— Няма нищо по-опасно от куче с пушка — добави Саша.

Умълчахме се и се заслушахме в дъжда, вдишвайки приятния, свеж и пречистен въздух.

Тялото на Скорцо лежеше на пясъка. Сега и Саша беше убиец като мен.

— Това вече е върхът — обади се Боби.

— Точно така — съгласих се аз.

— Абсолютно вярно — добави Саша.

Орсън само изсумтя.