Дийн Кунц
Не бой се от нищо (12)

12.

— Това се случи на Бъдни вечер преди четири години — започна да разказва тя. — Около час след залез слънце. Бях в кухнята. Печах курабии. Използвах и двете фурни. В едната — курабии с шоколад, в другата — с орехи. Радиото беше пуснато. Някой като Джони Матис пееше „Сребърни звънчета“.

Затворих очи, за да си представя кухнята в онази Бъдни вечер, но и за да намеря оправдание да не гледам вторачените очи на Анджела.

— Род трябваше да се прибере всеки момент — продължи тя. — И двамата бяхме в отпуск през цялата празнична седмица.

Род Фериман беше съпругът й.

Преди три години и половина, шест месеца след Бъдни вечер, за която Анджела говореше, той се бе самоубил с ловджийска пушка в гаража на тази къща. Приятелите и съседите бяха потресени, а Анджела — съкрушена. Род беше дружелюбен човек, с чувство за хумор и обаятелен. Не изпадаше в депресии и нямаше явни проблеми, които биха го подтикнали да отнеме живота си.

— Вече бях украсила елхата. Щяхме да вечеряме на свещи, да пием вино и да гледаме „Животът е чудесен“. Харесвахме този филм. Щяхме да си разменим подаръци. Множество малки подаръци. Коледа беше любимият ни период от годината и се радвахме като деца на подаръците…

Тя млъкна.

Осмелих се да я погледна и видях, че е затворила очи. Съдейки по мъката, изписана на лицето й, бързо подвижната й памет бе прескочила от онази Коледа на юнската вечер, когато бе намерила в гаража тялото на съпруга си.

Светлината на свещите трепкаше по клепачите й.

След известно време отвори очи, но за миг те останаха вторачени в някаква далечна гледка. После отпи от брендито.

— Бях щастлива. Ароматът на курабиите. Коледната музика. От цветарския магазин бяха донесли огромна коледна звезда от сестра ми Бони. Стоеше ей там, в края на плота, червена и весела. Чувствах се чудесно. Тогава за последен път се чувствах чудесно. И никога повече няма да се почувствам така… Мажех тавата с масло, когато чух някакъв звук — странно цвърчене — и после нещо като въздишка. Обърнах се и видях, че на същата тази маса седи маймуна.

— Господи!

— Маймуна резус. С ужасни тъмножълти очи. Не като на нормалните маймуни. Странни.

— Маймуна резус? — попитах аз. — Познаваш ли видовете?

— Докато учех за медицинска сестра, платих обучението си, работейки като помощник в лабораторията на един учен от Калифорнийския университет. Маймуната резус е едно от най-често използваните животни за експерименти. Виждала съм много от тях.

— И изведнъж една такава маймуна се озова пред теб.

— На масата имаше купа с плодове — ябълки и мандарини. Маймуната белеше и ядеше мандарина. И подреждаше обелките на купчинка.

— Голяма ли беше?

— Беше висока около шейсет сантиметра и тежеше дванайсет-тринайсет килограма.

Маймуна с такива размери би изглеждала огромна, ако я видиш неочаквано на кухненската си маса.

— Сигурно страшно си се изненадала.

— Бях повече от изненадана. Уплаших се. Знам колко са силни за размерите си тези същества. Общо взето са кротки, но от време на време проявяват злобния си нрав.

— Човек не би искал да ги има като домашни любимци.

— О, не. Не и нормален човек. Поне доколкото аз знам. Е, признавам, че понякога маймуните резус са мили. Имат бледи личица и пухкава козина. Но онази не беше мила. Ни най-малко.

Анджела явно си представяше животното.

— И откъде беше дошла? — попитах аз.

Вместо да отговори, тя се скова на стола и наклони глава на една страна, вслушвайки се съсредоточено в звуците на къщата.

Не чух нищо необичайно.

Анджела също. И все пак, когато отново заговори, тя не се отпусна. Тънките й ръце приличаха на животински нокти върху ликьорената чаша.

— Нямах представа как се бе вмъкнала в къщата. Декември не беше твърде топъл през онази година и прозорците и вратите бяха затворени.

— Не я ли чу да влиза?

— Не. Траках с тавите и с купите с тесто. По радиото свиреше музика. Но проклетото нещо сигурно бе седяло на масата само минута-две, защото, докато разбера, че е там, бе изяло половин мандарина.

Погледът й обходи кухнята, сякаш с крайчеца на окото си бе видяла целенасочено движение в сенките по периферията.

Анджела отново успокои нервите си с бренди и продължи:

— Отвратително — маймуна по средата на кухненската маса.

Направи гримаса и избърса с ръка полирания бор, сякаш по масата още имаше косъмчета от онова същество.

— И какво направи? — подканих я аз.

— Промъкнах се до задната врата на кухнята и я отворих с надеждата, че маймуната ще избяга.

— Но тя се наслаждаваше на мандарината и се чувстваше удобно там, където беше — предположих аз.

— Да. Погледна отворената врата, после мен и сякаш се изсмя. Тих кикот.

— Кълна се, че съм чувал кучетата да се смеят. Маймуните вероятно също го правят.

Анджела поклати глава.

— Не си спомням да са се смели в лабораторията. Разбира се, имайки предвид какъв беше животът им там… Нямаха кой знае каква причина да бъдат в добро настроение.

Тя погледна неспокойно към тавана, където три малки преплитащи се кръга светлина трептяха като тлеещите очи на призрак: отраженията на трите рубиненочервени стъклени съда на масата.

Насърчавайки я да продължи, аз казах:

— И маймуната не искаше да излезе.

Вместо да отговори, Анджела стана от стола, приближи се до задната врата и провери резето.

— Анджела?

Тя ми направи знак да мълча и дръпна пердето, за да погледне озарения от луната вътрешен двор. Дръпна го предпазливо, с трепереща ръка и само на сантиметър, сякаш очакваше да види ужасно лице, притиснато до стъклото и вторачило се в нея.

Ликьорената ми чаша беше празна. Взех бутилката, поколебах се и я оставих, без да си налея.

Анджела се обърна и каза:

— Това не беше обикновен смях, Крис, а ужасяващ звук, който не мога да опиша. Злобен кикот. Зловещо кудкудякане. О, да, знам какво мислиш — маймуната е само животно и не може да бъде добра или лоша. Вероятно е недружелюбна, но не и злонравна, защото животните могат да бъдат раздразнителни, но не и съзнателно зли. Но аз ти казвам, че онази маймуна беше нещо повече от ехидна. Смехът й беше най-смразяващият звук, който съм чувала, и най-неприятният. И злобен.

— Следвам мисълта ти — уверих я аз.

Вместо да се върне на стола си, тя се приближи до мивката. Всеки квадратен сантиметър стъкло на прозорците над мивката беше закрит с пердета, но Анджела дръпна жълтия плат, за да се увери, че сме напълно скрити от любопитни очи.

После се обърна и се вторачи в масата така, сякаш маймуната и сега седеше там, и продължи:

— Взех метлата, като мислех, че ще я прогоня. Не я ударих, само замахнах към нея. Разбираш ли?

— Да.

— Но маймуната не се уплаши. Тъкмо обратното, избухна от гняв. Хвърли полуизядената мандарина, грабна метлата и се опита да я изкопчи от мен. Не я пуснах и животното започна да се катери по дръжката.

— Господи!

— Беше адски подвижна. С оголени зъби, пищейки и плюейки, тя се насочи към мен, затова пуснах метлата и маймуната падна на пода с нея, а аз отстъпих назад и се блъснах в хладилника.

Анджела пак се блъсна в хладилника. От рафтовете вътре се разнесе приглушено тракане.

— Тупна на пода точно пред мен. Хвърли метлата. Беше толкова ядосана, Крис. Не я бях ударила, нито дори докоснала с метлата, но гадното животно беше адски разгневено.

— Нали каза, че маймуните резус били кротки.

— Не и онази. Оголи зъби, изпищя и се втурна към мен. После се върна и пак хукна към мен. Подскачаше, размахваше лапи във въздуха, гледаше ме кръвнишки и удряше с юмруци по пода…

Ръкавите на жилетката й се размотаха и тя пъхна ръце в тях. Споменът беше жив и Анджела явно очакваше, че всеки миг маймуната ще изскочи отнякъде, ще се хвърли върху нея и ще отхапе връхчетата на пръстите й.

— Приличаше на трол — продължи тя. — На гном. Някакво зло същество от приказка. Онези тъмножълти очи.

Представих си ги. Тлеещи.

— И после изведнъж се изкатери по чекмеджетата и скочи на плота, точно тук. До хладилника. На сантиметри от мен. Започна да съска. Дъхът й миришеше на мандарина — толкова близо беше. Знаех…

Анджела млъкна, за да се ослуша отново. Обърна глава наляво, за да погледне към отворената врата на неосветената трапезария.

Параноята й беше заразна. И заради онова, което ми се бе случило след залез слънце, аз бях уязвим към заразата.

Напрегнах тяло и наклоних глава, за да не пропусна нито един заплашителен звук.

Трите кръга отразена светлина трепкаха безшумно на тавана. Пердетата висяха неподвижно на прозорците.

След малко Анджела продължи:

— Дъхът й миришеше на мандарини. Съскаше ли, съскаше. Знаех, че може да ме убие, ако иска, макар да беше само маймуна и четири пъти по-лека от мен. Докато беше на пода, може би трябваше да ритна малкото копеле, но тогава бях лице в лице с нея.

Не ми беше трудно да си представя колко се е уплашила. Морска чайка, охраняваща гнездото си на крайбрежна скала, стрелкаща се непрекъснато в нощното небе с гневни крясъци и силно пляскане на крила, която те кълве по главата и изскубва кичури коса, съвсем не може да се сравни с тежестта на маймуната, описвана от Анджела, но е не по-малко ужасна.

— Хрумна ми да избягам през отворената врата — продължи тя, — но се страхувах, че това ще я ядоса още повече. Затова застинах на мястото си. Гърбът ми беше опрян в хладилника. Очи в очи с онова противно нещо. След малко, когато се увери, че съм уплашена, маймуната скочи от плота, хукна към вратата, затвори я, отново се качи на масата и взе недовършената мандарина.

В края на краищата си налях още кайсиево бренди.

— Протегнах ръка към дръжката на това чекмедже тук, до хладилника. В него имаше ножове.

Приковала поглед в масата, както в онази Бъдни вечер, Анджела нави единия ръкав на жилетката си и слепешком посегна към чекмеджето, за да ми покаже къде са ножовете. Без да прави крачка встрани, тя трябваше да се наведе и да се протегне.

— Щях да я нападна, само да имах нещо, с което да се отбранявам. Но преди да сграбча каквото и да било, маймуната скочи от масата и пак започна да пищи. Грабна ябълка от купата и я запрати към мен. Удари ме по устата. Разцепи устната ми. — Анджела закри с ръце лицето си, сякаш и сега я нападаха. — Опитах да се защитя. Маймуната хвърли още една ябълка, сетне трета, като пищеше толкова пронизително, че можеше да счупи кристала, ако имах такъв.

— Искаш да кажеш, че е разбрала какво има в чекмеджето?

Анджела спусна ръце и отговори:

— Да, инстинктивно усети какво има там.

— А ти все пак не се ли опита да извадиш ножа?

Тя поклати глава.

— Маймуната се движеше като светкавица. Имах чувството, че ще скочи от масата, ще ме нападне, докато издърпвам чекмеджето, и ще захапе ръката ми, преди да съм стиснала дръжката на ножа. Не исках да ме хапе.

— Макар да не е имала пяна на устата, може да е била бясна — съгласих се аз.

— Още по-лошо — загадъчно каза Анджела, отново навивайки ръкавите на жилетката.

— По-лошо от бяс? — попитах аз.

— Стоя си аз до хладилника. Устната ми кърви. Умирам от страх и се опитвам да измисля какво да направя. В това време Род се връща от работа, влиза през задната врата, като си подсвирква, и се озовава право насред тази неразбория. Но не прави нищо, което би се очаквало. Изненадан е, но не чак толкова много. Изненадан е да види, че маймуната е в нашата кухня, но не и от самата маймуна. Ядосва се, че я вижда тук. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

— Род — да го вземат дяволите — познава тази маймуна. Не казва „Маймуна? Откъде е дошла, по дяволите?“, а „О, Боже“. Само „О, Боже“. Нощта е хладна и има опасност да завали дъжд. Род е с шлифер. Изважда пистолет от един от джобовете си, сякаш е очаквал нещо такова. Да, връща се от работа, в униформа е, но не би трябвало да носи оръжие. Живеем в мирно време. Не се намира във военна зона, за Бога. Разквартируван е в околностите на Мунлайт Бей, на чиновническа работа. Рови се из разни хартии и твърди, че е отегчен. Само пълнее и чака да се пенсионира. Но изведнъж изважда пистолет и аз дори не знам, че го има, докато не го видях.

Полковник Родерик Фериман, офицер от армията на Съединените щати, беше разквартируван във форт Уайвърн — един от мощните икономически двигатели, захранващи цялата страна. Базата беше затворена преди осемнайсет месеца и сега стоеше изоставена, едно от множеството военни съоръжения, което, сметнато за излишно, бе извадено от строя след края на студената война.

Макар че познавах Анджела — и далеч по-малко нейния съпруг — от детството си, никога не съм знаел с какво всъщност се занимава полковник Фериман в армията.

Може би и Анджела не знаеше. Докато той не се бе прибрал вкъщи в онази Бъдни вечер.

— Род… държи пистолета в дясната си ръка, цели се право в маймуната и изглежда по-уплашен от мен. Сериозен е. Стиснал е устни. Лицето му е бледо като восък. Поглежда ме, вижда, че устната ми е започнала да се подува и брадичката ми е окървавена. Дори не ме пита как е станало. Пак отмества поглед към маймуната. Не смее да откъсне очи от нея. Звярът държи последното резенче от мандарината, но вече не яде. Вторачил се е в оръжието. Род казва: „Отиди до телефона, Анджи. Ще ти кажа на кой номер да се обадиш.“

— Спомняш ли си номера? — попитах аз.

— Това няма значение. Вече не съществува. Познах телефонната централа, защото първите три цифри бяха на служебния му номер в базата.

— Накара те да се обадиш във форт Уайвърн?

— Да. Но мъжът, който отговори, не се представи, нито каза името на институцията, в която работи. Само рече „Ало“ и аз му казах, че го търси полковник Фериман. После Род протегна лявата си ръка към слушалката. В дясната държеше пистолета. „Току-що заварих маймуната резус в къщата си, в собствената ми кухня“, каза той. Заслуша се, без да откъсва очи от животното, сетне рече: „Не знам как е станало, по дяволите, но е тук и ми трябва помощ, за да я прибера.“

— И маймуната само наблюдаваше всичко това?

— Когато Род затвори, тя отмести грозните си очички от оръжието и погледна него — предизвикателен и гневен поглед, после нададе онзи проклет звук, ужасния кикот, от който те полазват тръпки по гърба. Сетне, изглежда, изгуби интерес към Род, мен и пистолета. Изяде последното резенче от мандарината и започна да бели друга.

Вдигнах чашата с кайсиевото бренди, което си бях налял, но още не бях докоснал, а Анджела се върна на масата и взе полупразната си чаша. Изненада ме, като я чукна в моята.

— За какво вдигаме наздравица? — попитах аз.

— За края на света.

— Пожар ли ще го унищожи или лед?

— Няма да е толкова лесно.

Беше сериозна като на погребение.

Очите й изглеждаха с цвета на лъскавите саркофази от неръждаема стомана в хладилното помещение в болница „Милосърдие“, а погледът й бе също така откровен, докато, за щастие, не го отмести от мен. Отново се вторачи в чашата в ръката си.

— Род затвори и поиска да му разкажа какво се е случило. Сторих го. Зададе ми стотици въпроси и продължаваше да ме разпитва за кървящата устна, дали маймуната ме е докоснала и ухапала, сякаш не можеше да повярва на историята с ябълката. Но не отговори на нито един от моите въпроси. Само каза: „Анджела, няма да искаш да знаеш.“ Аз, разбира се, исках да знам, но ми беше ясно какво ми говори.

— Поверителна информация, военни тайни — предположих аз.

— Съпругът ми беше включван и преди в деликатни проекти, свързани с националната сигурност, но мислех, че вече не се занимава с тези неща. Каза, че не може да говори за това. Не и пред мен. Не и пред някой извън службата. Нито дума.

Анджела продължи да гледа брендито си, но аз отпих от моето. Вкусът му не беше така приятен както преди. Всъщност този път открих скрита горчивина, която ми напомни, че костилките на кайсиите съдържат цианиди.

Наздравицата за края на света фокусира съзнанието върху мрачния потенциал на всички неща, дори върху един обикновен плод.

Прибягвайки до непоправимия си оптимизъм, изпих още една голяма глътка и се съсредоточих само върху вкуса, който по-рано ми бе доставил удоволствие.

— След по-малко от петнайсет минути трима мъже реагираха на обаждането на Род. Сигурно бяха дошли от Уайвърн, използвайки за прикритие линейка или нещо друго, макар да нямаше сирена. И никой от тях не беше в униформа. Двама пристигнаха отзад, отвориха вратата и влязоха в кухнята, без да почукат. Третият трябва да е разбил ключалката на предната врата и да е влязъл оттам, тихо като призрак, защото се появи на прага на трапезарията едновременно с другите. Род още държеше на прицел маймуната. Ръцете му трепереха от умора. Тримата мъже носеха пушки със стрели, намазани с приспивателно.

Замислих се за тихата, осветена от лампи улица отпред, за очарователната архитектура на къщата, за трите магнолии и за решетките, отрупани с жасмин. Никой, минаващ покрай това място в онази нощ, не би предположил каква странна драма се разиграва между тези обикновени варосани стени.

— Маймуната сякаш ги очакваше — продължи Анджела. — Не изглеждаше притеснена, нито се опитваше да избяга. Единият я улучи със стрела. Животното оголи зъби и изсъска, но не се помъчи да извади стрелата. Пусна остатъка от втората мандарина, положи усилия да преглътне хапката в устата си, после се сви на масата, въздъхна и заспа. Мъжете заминаха с нея. Род тръгна с тях. Повече не я видях. Род се върна чак в четири сутринта. Бъдни вечер бе минала. Разменихме си подаръците едва на Коледа следобед, когато вече не е забавно. Знаех, че сме в ада, няма изход и вече нищо не ще бъде същото.

Тя изпи остатъка от брендито си и тресна чашата на масата толкова силно, че в стаята сякаш отекна изстрел.

До този миг Анджела бе показала само страх и меланхолия — дълбоки като рак в костите. Сега, от някакъв още по-дълбок източник, бликна гняв.

— Трябваше да им позволя да вземат проклетите си кръвни проби в деня след Коледа.

— На кого?

— Проектът в Уайвърн.

— Проект?

— И оттогава — всеки месец по веднъж. Сякаш тялото ми не е мое и трябва да плащам наем в кръв, че ми е позволено да продължавам да живея в него.

— Форт Уайвърн е затворен от година и половина.

— Съвсем не. Някои неща не умират. Не могат. Колкото и да искаме да са мъртви.

Макар да беше болезнено слаба, Анджела бе хубава по свой начин. Изящна като порцелан кожа, благородно чело, високи скули, изваян нос и великодушна уста, балансираща инак отвесните линии на лицето и даряваща изобилие от усмивки — тези черти, съчетани с безкористното й сърце, я правеха красива въпреки факта, че кожата й беше почти прозрачна и скелетът — зле прикрит зад илюзията за безсмъртие, която предлага плътта. Сега обаче лицето й беше сурово, студено и грозно, ожесточено изострено във всеки ъгъл от воденичния камък на гнева.

— Откажа ли да дам кръвна проба, ще ме убият. Сигурна съм в това. Или ще ме затворят в някоя тайна болница, където да ме наблюдават отблизо.

— За какво е кръвната проба? От какво се страхуват? — попитах аз.

Тя сякаш се накани да ми каже, но после стисна устни.

— Анджела?

И аз давах всеки месец кръв. За доктор Кливланд. И Анджела ми я взимаше. В моя случай това се правеше за експериментални процедури, които можеха да открият ранни симптоми на рак на кожата или на очите от незначителни промени в състава на кръвта. Макар че даването на кръв беше безболезнено и за мое добро, аз мразех посегателството и можех да си представя колко по-силно щях да го ненавиждам, ако не беше доброволно, а принудително.

— Може би не трябваше да ти казвам — рече Анджела. — Макар че е необходимо да знаеш… за да се защитиш. Да ти разкажа всичко това, е като да запаля фитил. Рано или късно целият ти свят се взривява.

— Болна ли беше маймуната?

— Де да беше болест. Щеше да е по-добре. Може би вече щях да бъда излекувана. Или мъртва. По-добре смърт, отколкото онова, което предстои.

Анджела грабна празната си ликьорена чаша, стисна я в юмрук и за миг ми се стори, че ще я хвърли.

— Маймуната не ме ухапа — настоя тя. — Не ме одраска, нито ме докосна, за Бога. Но те не ми вярват. Не съм сигурна дали и Род ми вярваше. Не искат да рискуват. Накараха ме… Род ме накара да се подложа на стерилизация.

В очите й бликнаха сълзи — непроляти, но блещукащи като обредните свещи в червените стъклени чашки.

— Тогава бях на четирийсет и пет. Не бях имала дете, защото и без това бях стерилна. Род и аз усилено се опитвахме да имаме дете — лекари, хормонна терапия, всичко, но нищо не помогна.

Потиснат от страданието в гласа й, едва се сдържах да остана на стола и да я гледам безпристрастно. Изпитах желание да стана и да я прегърна. Този път аз да бъда медицинската сестра.

— Но онези копелета ме накараха да се оперирам — с треперещ глас продължи Анджела. — Не само завързаха маточните ми тръби, но отстраниха и яйчниците ми. Отрязаха всякаква надежда.

Гласът й почти заглъхна, но тя беше силна жена.

— Бях на четирийсет и пет и без това бях загубила надежда. Или поне се преструвах, че е така. Но да ме принудят насила… Какво унижение и безнадеждност! Дори не ми казаха защо. В деня след Коледа Род ме закара в базата, уж да ме разпитат за маймуната и за поведението й. Не ми обясни нищо. Беше много потаен. Заведе ме на едно място, за чието съществуване не знаят дори повечето хора, работещи в базата. Упоиха ме пряко волята ми и извършиха операцията без мое съгласие. И когато всичко свърши, онези негодници дори не ми казаха защо.

Блъснах стола и станах. Раменете ме боляха и коленете ми се огъваха. Не очаквах да чуя такава тъжна история. Макар че исках да я утеша, не направих опит да се приближа до Анджела. Ликьорената чаша още беше в ръката й. Разяждащият гняв бе изострил като ножове чертите на хубавото й лице. Мисля, че в този миг тя не желаеше да я докосвам.

В продължение на няколко секунди стоях неловко до масата, без да знам какво да направя, накрая отидох до задната врата и проверих резето, за да се уверя, че е спуснато.

— Знам, че Род ме обичаше — каза Анджела, макар че гласът й не омекна при тези думи. — Това разби сърцето му. Съкруши го. Защото им бе сътрудничил и ме беше измамил, за да ми направят операцията. След това вече не беше същият.

Обърнах се и видях, че юмрукът й е вдигнат. Острите черти на лицето й бяха полирани от светлината на свещите.

— И ако началниците му бяха разбрали колко бяхме близки Род и аз, щяха да знаят, че той не може да продължава да крие тайни от мен, не и когато бе изстрадал толкова много заради тях.

— И накрая ти разказа всичко — предположих аз.

— Да. И аз искрено му простих за онова, на което ме бе подложил, но от това не му стана по-добре. Не можех да сторя нищо, за да го изтръгна от това състояние. Беше толкова отчаян… и уплашен. — В гнева й се прокраднаха състрадание и тъга. — Толкова се страхуваше, че нищо не го радваше. Накрая се самоуби… и когато умря, от мен вече не можеха да отрежат нищо.

Тя спусна ръка и разтвори пръсти. Вторачи се в ликьорената чаша, сетне внимателно я остави на масата.

— Анджела, какво не беше наред с маймуната? — попитах аз.

Тя не отговори.

В очите й танцуваха образи от пламъците на свещите. Сериозното й лице приличаше на каменно светилище на мъртва богиня.

Повторих въпроса си.

Когато най-после Анджела проговори, гласът й не беше по-силен от шепот.

— Не беше маймуна.

Знаех, че съм я чул правилно, но въпреки това в думите й нямаше смисъл.

— Не е била маймуна? Но нали каза…

— Приличаше на маймуна.

— Приличаше?

— И, разбира се, беше маймуна.

Напълно объркан, не казах нищо.

— И беше, и не беше — промълви тя. — И това не й беше наред.

Анджела не изглеждаше съвсем на себе си.

Започнах да се питам дали фантастичната й история съдържа повече въображение, отколкото истина и дали Анджела съзнава разликата.

Тя се обърна към мен и ме погледна в очите. Вече не беше грозна, а отново хубава. Лицето й беше пепеляво и изпъстрено със сенки.

— Може би не трябваше да ти се обаждам. Бях разстроена заради смъртта на баща ти. Не разсъждавах трезво.

— Каза, че било необходимо да знам… за да се защитя.

Анджела кимна.

— Да, така е. Трябва да знаеш. Висиш на много тънък косъм. Трябва да знаеш кой те мрази.

Протегнах ръка към нея, но тя не я докосна.

— Анджела — казах умолително. — Искам да знам какво всъщност се е случило с родителите ми.

— Мъртви са. Отидоха си. Аз ги обичах, Крис. Обичах ги като приятели, но вече ги няма.

— И все пак трябва да знам.

— Ако мислиш, че някой е длъжен да плати за смъртта им… тогава трябва да знаеш, че това няма да стане. Не, и докато си жив. И докато другите са живи. Дори да научиш част от истината, никой няма да плати. Каквото и да се опитваш да направиш.

Осъзнах, че съм дръпнал ръка и свил пръстите си в юмрук.

— Ще видим — отговорих след кратко мълчание.

— Тази вечер напуснах работата си в „Милосърдие“. — Съобщавайки тази тъжна новина, Анджела сякаш се смали, докато заприлича на дете в дрехи на възрастен. Отново се превърна в момичето, което бе носило чай с лед, лекарства и възглавници на парализираната си майка. — Вече не съм медицинска сестра.

— Какво ще правиш сега?

Тя не отговори.

— Винаги си искала да бъдеш медицинска сестра — напомних й аз.

— Вече няма смисъл. Да превързвам рани по време на война е жизненоважна работа, но в разгара на последната битка между доброто и злото е глупаво. Освен това се променям. Не виждаш ли?

Не виждах.

— Променям се. Ставам различна. Друга Анджела. Такава, каквато не искам да бъда. Нещо, за което не смея да си помисля.

Все още не знаех как да възприема апокалиптичните й приказки. Дали това беше логична реакция към тайните на Форт Уайвърн или последица от лично отчаяние, породено от загубата на съпруга й?

— Ако настояваш да знаеш за какво става дума, щом разбереш, няма да ти остане нищо друго, освен да седнеш, да пиеш любимото си питие и да чакаш края.

— Настоявам.

— Тогава предполагам, че е време да ти кажа — видимо разколебана рече Анджела. — Но… Крис, това ще разбие сърцето ти.

Тъгата удължи чертите на лицето й.

— Мисля, че трябва да знаеш — повтори тя, — но това ще те съсипе.

Анджела се обърна и прекоси кухнята. Тръгнах след нея.

Тя ме спря.

— Ще трябва да запаля лампите, за да взема онова, което ми е необходимо. По-добре чакай тук. Аз ще донеса всичко.

Наблюдавах я, докато си проправяше път в тъмната трапезария. Влезе в хола, запали лампата и се скри от погледа ми.

Неспокойно обиколих стаята, в която бях принуден да остана. Мислите ми бяха объркани. Що за животно беше онова същество — маймуна и същевременно нещо друго? И точно това не й било наред. Такива неща имаха смисъл само в света на Луис Карол, в който Алиса бе попаднала във вълшебната заешка дупка.

Отново се приближих до задната врата и проверих резето. Беше спуснато.

Дръпнах пердето и се вгледах в нощта. Не видях Орсън.

Клоните на дърветата се поклащаха. Вятърът се завръщаше.

Лунната светлина се движеше. Времето явно се променяше. Докато вятърът гонеше дрипави облаци пред лицето на луната, в нощния пейзаж сякаш пробягна сребристо сияние. Всъщност се мърдаха пъстрите сенки на облаците, а движението на светлината беше само илюзия. Въпреки това задният двор се преобрази в зимен поток и светлината започна да ромоли като вода, течаща под лед.

Отнякъде в къщата се чу кратък вик — слаб и самотен като самата Анджела.