Дийн Кунц
Не бой се от нищо (19)

19.

Орсън провря муцуна в двойния парапет на верандата и се загледа не към Боби, а към града. Ръмжеше гърлено.

Проследих погледа му. Макар че луната беше пълна и назъбените, дрипави облаци не я закриваха в момента, не видях никого.

Кучето ръмжеше равномерно като двигател на кола.

Боби стигна до ръба и продължи да се движи по хребета на склона. Виждах го, но той представляваше само сив силует на фона на абсолютно черното море и небе.

Докато гледах на другата страна, някой можеше да го застреля като нищо, без да може да извика и без аз да разбера. И сега онази неясна фигура, която завиваше и се приближаваше към къщата по южната страна на носа, можеше да бъде на всеки.

— Плашиш ме — казах на ръмжащото куче.

Напрягах очи, но не виждах никаква заплаха от изток, където бе насочил вниманието си Орсън. Единственото движение беше полюшването на високите, пръснати тук-там туфи трева. Утихващият вятър не беше достатъчно силен, за да издуха пясъка от дюните. Орсън спря да ръмжи и изтопурка по стъпалата на верандата, сякаш гонеше дивеч. Не отиде в пясъка, а само на няколко крачки вляво от стъпалата, вдигна крак и се облекчи.

Когато се върна на верандата, по хълбоците му преминаваха видими тръпки. Отново се вторачи на изток и започна нервно да вие.

Тази промяна в него ме обезпокои много повече, отколкото ако бе започнал ожесточено да лае.

Промъкнах се боязливо към западната страна на вилата, опитвайки се да наблюдавам песъчливия преден двор, но и да не изпускам от поглед Боби — ако онзи силует наистина беше той. След малко обаче фигурата изчезна зад къщата.

Осъзнах, че Орсън е спрял да вие. Обърнах се към него и видях, че го няма.

Сигурно бе хукнал да гони нещо в мрака, макар да беше странно това негово безшумно измъкване. Върнах се притеснен по пътя, по който бях дошъл, и застанах там, където бях преди, но сред осветените от луната дюни не забелязах кучето.

После го открих на отворената предна врата. Надничаше предпазливо. Беше влязло в хола и стоеше на прага. Ушите му бяха прилепнали към черепа. Главата му беше наведена, а козината — настръхнала, сякаш го бе ударил електрически ток. Нито ръмжеше, нито скимтеше, но по хълбоците му още преминаваха тръпки.

Орсън притежава много качества — малко е особен, но не е страхлив или глупав. Онова, от което сега отстъпваше, трябва да си е заслужавало страха.

— Какво има, приятел?

Без да ми обръща внимание и да ме поглежда, кучето продължи да гледа втренчено пустия пейзаж отвъд верандата. Макар че оголи зъби, от гърлото му не се изтръгна ръмжене. Явно вече не таеше агресивни намерения, а оголените зъби изразяваха силно отвращение и погнуса.

Отново се огледах и с крайчеца на окото си съзрях движение: неясния силует на човек, който тичаше приведен. Мина покрай вилата в посока изток-запад и бързо продължи с дълги, плавни крачки през последната редица от дюни, отбелязващи върха на склона към плажа, на десетина метра от мен.

Обърнах се и извадих пистолета. Бягащият човек потъна в земята като привидение.

Запитах се дали не е бил Джес Пин. Не. Орсън не би се уплашил от Пин или от някой друг като него.

Прекосих верандата, слязох по трите дървени стъпала и застанах на пясъка, оглеждайки по-отблизо околните дюни. Разпръснатите тук-там стръкове трева се огъваха вълнообразно от морския бриз. Крайбрежните светлини трептяха по проблясващите вълни в залива. Нищо друго не помръдваше.

Дълъг тесен облак се дръпна от лицето на луната подобно на парцалива превръзка, смъкваща се от сухото бяло лице на мумифициран фараон.

Вероятно бягащият човек беше само сянка на облак. Но аз не мислех така.

Погледнах към отворената врата на къщата. Орсън се беше отдалечил от прага и се бе заврял в стаята. Този път не си беше вкъщи през нощта.

И аз не се чувствах като у дома си.

Звезди. Луна. Пясък. Трева. И чувството, че ме наблюдават.

Някой ме наблюдаваше от склона, спускащ се към плажа или от плитката долина между дюните. Погледът може да има плътност и аз го усещах да идва към мен като поредица от вълни — не ленив прибой, а огромни маси вода, стоварващи се върху мен.

Сега Орсън не беше единственият с настръхнала козина.

Точно когато започнах да се тревожа, че Боби се забави много, той се появи иззад ъгъла на вилата. Не ме погледна, докато се приближаваше, стъпвайки в пясъка леко като перце с босите си крака. Очите му непрестанно се стрелкаха от дюна на дюна.

— Орсън се уплаши — рекох аз.

— Не мога да повярвам.

— Глътна си езика от страх. Никога не го е правил. Иначе е много смел.

— Ами не го обвинявам — каза Боби. — И аз се уплаших.

— Там има някой.

— Мисля, че са няколко.

— Кои са те?

Той не отговори. Стискаше пушката и я държеше насочена, докато се вглеждаше в мрака.

— Били са тук и преди, нали? — предположих аз.

— Да.

— Защо? Какво искат?

— Не знам.

— Кои са те? — повторих аз.

Както и първия път, Боби не отговори.

От мрака над океана на запад постепенно се отдели огромна бяла маса: облак мъгла, озарен от лунна светлина, и се разпростря далеч на север и на юг. Независимо дали щеше да дойде към сушата, или цяла нощ щеше да виси над брега, мъглата осезаемо ни притискаше. Ято пеликани безшумно прелетя над полуострова и изчезна сред черните води на залива. Крайбрежният бриз утихна и дългите треви клюмнаха и застанаха неподвижно. Чух по-ясно ленивия прибой на вълните, разбиващи се на брега, макар че звукът приличаше по-скоро на приспивна песен, отколкото на бучене.

Неочаквано див крясък, идващ от носа, раздра пълната тишина. Отговори му друг — също така пронизителен и смразяващ кръвта. Разнесе се от дюните до къщата.

Спомних си за онези стари уестърни, в които индианците се викат през нощта, имитирайки птици и койоти, за да съгласуват ходовете си непосредствено преди да атакуват разположените в кръг фургони на преселниците.

Неочаквано Боби стреля в близкия пясъчен хълм и така ме стресна, че щеше да ми се пръсне сърцето.

Когато ехото от изстрела отекна в залива и отново заглъхна, а огромната възглавница от мъгла на запад погълна и последното ехо, попитах:

— Защо го направи?

Вместо да отговори, той стреля още веднъж и се заслуша в нощта.

Спомних си, че Джес Пин бе стрелял в тавана на мазето в църквата, за да подсили заплахата, която бе отправил към отец Том.

Накрая, когато безумните викове вече не се чуваха, Боби отговори:

— Вероятно е безполезно, но от време на време не е зле да стреляш по тях.

— Кои са те? Кого предупреждаваш?

Знаех, че Боби е странен тип, но този път май прекаляваше.

Дюните продължаваха да привличат вниманието му. Измина още една минута, после той ме погледна така, сякаш бе забравил за присъствието ми.

— Да влезем вътре. Ти ще си измиеш лицето от тия сажди, с които приличаш на Дензъл Уошингтън, а аз ще приготвя страхотни питки.

Познавах го добре и не зададох повече въпроси.

Боби се държеше загадъчно или за да разпали любопитството ми и да засили скъпоценната си репутация на странен тип, или защото имаше основателна причина да пази тайната си дори от мен. Държеше се особено, сякаш бе на сърфа си, яхнал гребена на безумно висока вълна.

Докато влизах след него в къщата, още усещах, че ме наблюдават. От вниманието на неизвестния наблюдател по гърба ми полазиха тръпки — досущ раци-пустинници по загладен от вълните плаж. Преди да затворя вратата, за пореден път се вторачих в мрака с надеждата да забележа нещо, но които и да бяха тайнствените гости, те останаха добре скрити.

 

 

Банята в къщата на Боби е голяма и луксозна: черен гранитен под, черни плочи, красиви шкафчета от тиково дърво и десетки квадратни метра огледала. Огромната вана може да побере четирима, което я прави идеална за къпане на куче.

Корки Колинс, който бе построил тази хубава къща, преди Боби да се роди, е бил непретенциозен човек, но обичал удобствата. Като например мраморната вана за четирима, разположена диагонално от душа. Може би Корки — чието истинско име е било Тоширо Тагава, преди да го смени — си е фантазирал за оргии с мацки от плажа или просто е искал да се къпе с кеф.

На млади години, току-що завършил юридическия факултет през 1941, Тоширо бил заточен в Манзанар — лагера, където лоялните американци от японски произход били затворени по време на Втората световна война. След войната, ядосан и унизен, станал активен и се заловил да осигурява справедливост за угнетените. След пет години загубил надежда в справедливостта на правосъдието и започнал да вярва, че повечето угнетени, ако имат възможност, ще станат потисници.

Сменил амплоато си и станал адвокат по дела за лични обиди. Тъй като кривата на образованието му била стръмна като огромната монолитна вълна на южнотихоокеански тайфун, Тоширо бързо станал най-преуспяващият адвокат в тази област в околностите на Сан Франциско.

След още четири години, когато натрупал в банката солидна сума, се отказал от адвокатската практика. През 1956, трийсетгодишен, построил тази къща на южния нос на Мунлайт Бей и прокарал електричество, вода и телефон. Със суховато чувство за хумор, непозволяващо на цинизма да се превърне в огорчение, Тоширо Тагава официално се прекръстил на Корки Колинс в деня, в който се преместил да живее във вилата и посветил всеки ден до края на живота си на плажа и океана.

По ходилата и пръстите на краката, под капачките на коленете и на долните му ребра излезли мазоли от сърфа. От желание да чува безпрепятствено бученето на вълните, Корки не винаги си слагал тапи в ушите, когато карал сърфа, затова развил екзостоза, костен израстък, изхождащ от повърхността на костите. Каналът на вътрешното ухо се запушва, когато се пълни със студена вода и поради многократна злоупотреба, доброкачествен тумор на костта стеснява канала. На петдесет години Корки оглушал с лявото ухо. На всеки сърфист носът му тече като чешма след бурен сеанс по вълните. Синусите ти се изпразват експлозивно, изхвърляйки всичката морска вода, влязла в ноздрите ти по време на карането. Тази неприятност обикновено се случва, когато разговаряш с някое красиво маце с впити в дупето бикини. След двайсет години на епично каране на сърф и последващ водопад от ноздрите, Корки развил екзостоза в синусите, налагаща операция, която да премахне главоболието и да възстанови правилното оттичане. На всяка годишнина от операцията той организирал специални увеселения. От годините, прекарани под ослепителното слънце и в солената вода, Корки се разболял и от птеригиум, сърфистко око — подобно на крило удебеляване на конюнктивата над бялото на окото, впоследствие обхващащо роговицата. Зрението му постепенно се влошило.

Преди девет години той отърва офталмологична операция, защото беше убит — не от меланом или акула, а от самия океан. Макар че тогава беше шейсет и седем годишен, Корки излизаше в чудовищно бурни вълни, шестметрови грамади, по които повечето сърфисти, три пъти по-млади от него, не биха опитали да карат, и според свидетели бил на гребена на една от тях, викал от радост, носел се почти във въздуха, правел блестящи завои и непрекъснато увеличавал скоростта, докато страхотното му преживяване не свършило и бил повален от разбиваща се вълна. Такива чудовища тежат хиляди тонове. Това е огромно количество вода, твърде много, за да се бориш срещу него и дори силен плувец може да бъде задържан на дъното минута или повече, преди да се измъкне на повърхността да поеме въздух. Нещо по-лошо, Корки се показал над водата в неподходящ момент, бил блъснат от следващата вълна и се удавил в капана между двете.

Сърфистите от единия до другия край на Калифорния бяха на мнение, че Корки Колинс е водил идеален живот и е умрял от идеална смърт. Екзостозата на ухото и на синусите и птеригиумът на двете очи — всичко това не означаваше нищо за Корки и беше по-приятно от скука или заболяване на сърцето и от тлъста пенсия, спечелена с цената на цял живот, прекаран зад бюрото.

Боби наследи вилата.

Този факт го изненада. И двамата познавахме Корки Колинс от единайсетгодишни и за пръв път се осмелихме да отидем до края на носа, натоварили сърфове на велосипедите. Корки беше наставник на всеки запален сърфист, който лакомо поглъщаше опита му и изгаряше от желание да овладее прибоя. Не се държеше така, сякаш носът беше негов, но всички го уважаваха, все едно беше собственик на плажа от Санта Барбара до Санта Круз. Проявяваше нетърпение към всеки некадърник, който разцепваше и разсичаше хубава вълна, съсипвайки я за останалите сърфисти, и презираше лекомислените и бездейните мераклии, но беше приятен и всеотдаен към всички нас, които бяхме влюбени в океана и се носехме в синхрон с ритмите му. Корки имаше хиляди приятели и почитатели. С някои се познаваше от десетилетия, ето защо останахме озадачени, когато той подари всичките си земни притежания на Боби, когото познаваше едва от осем години.

Като обяснение, изпълнителят на завещанието даде на Боби писмо от Корки, което беше шедьовър на сбитостта:

Боби, онова, което за повечето хора е важно, не е важно за теб. Това е мъдрост. За онова, което мислиш за важно, ти си готов да дадеш ума, сърцето и душата си. Това е благородство. Ние имаме само морето, любовта и времето. Господ ти е дал морето. С постъпките си ти винаги ще намериш любов. Затова аз ти давам времето.

Корки видя в Боби човек с вродено разбиране още от детството на онези истини, които самият той бе научил едва на трийсет и пет години. Колинс искаше да уважи и да насърчи това разбиране. Господ да го благослови за това.

През лятото, след първата си година в колежа „Ашдън“, когато наследи къщата и скромна сума пари, Боби заряза учението. Тази постъпка вбеси родителите му. Но той успя да отмине безмълвно гнева им, защото плажът, морето и бъдещето бяха негови.

Пък и родителите му вечно са ядосани за нещо и Боби е свикнал с този факт. Те притежават и издават градския вестник и си въобразяват, че са неуморни кръстоносци, които разясняват на хората публичната политика. Това означава, че мислят повечето граждани или за твърде големи егоисти, за да постъпват правилно, или за твърде глупави, за да разберат кое е най-доброто за тях. Очакваха, че Боби ще сподели онова, което наричаха тяхната „страст към големите въпроси на нашето време“, но той искаше да избяга от шумно разгласявания идеализъм на семейството си и от всичката зле прикрита завист, ненавист и егоизъм, които бяха част от него. Единственото му желание беше да намери спокойствие. И родителите му искаха същото — за цялата планета и във всяко кътче на земята, но не можаха да го осигурят между стените на собствения си дом.

С къщата и началния капитал да започне бизнес, с който да се издържа, Боби намери спокойствие.

Стрелките на всеки часовник са ножици, които ни подрязват парче по парче, а дигиталните цифри на електронните часовници мигат, докато угаснат. Времето е толкова ценно, че не може да се купи с пари. Всъщност Корки даде на Боби не време, а възможността да живее без часовници. Така времето сякаш минава по-леко и по-неусетно.

Моите родители се опитаха да ми дадат същото. Но заради заболяването ми от време на време чувам тиктакане. Може би и Боби понякога го чува. Вероятно няма начин двамата да избягаме напълно от усещането за присъствието на часовниците.

Всъщност нощта на отчаянието на Орсън, когато бе гледал звездите с такъв песимизъм и бе отхвърлил усилията ми да го успокоя, може би бе предизвикана от усещането, че дните му са преброени. Казват, че елементарните мозъци на животните не са способни да обхванат понятието за собствената им тленност. И все пак всяко животно има инстинкт за самосъхранение и усеща опасността. Ако се бори да оцелее, всяко същество разбира какво е смъртта, независимо какво твърдят учените и философите.

Това не е холистична сантименталност, а здрав разум.

И сега, под душа на Боби, докато измивах саждите от Орсън, кучето продължаваше да трепери. Водата беше топла. Треперенето нямаше нищо общо с къпането.

Увих го в няколко хавлии и го изсуших със сешоара, който Пиа Клик бе забравила, и Орсън спря да трепери. Докато обличах джинсите и синия памучен пуловер на Боби, кучето погледна през матираното стъкло на прозореца, сякаш подозираше, че някой се спотайва там, в мрака, но усещането му за сигурност явно се завръщаше.

Избърсах коженото си яке и шапката с хартиени кърпи. Дрехите ми още миришеха на пушек.

На оскъдната светлина едва прочетох думите над козирката. Загадъчният влак. Прокарах палец по избродираните букви и си припомних бетонната стая без прозорци, където бях намерил шапката, в един от по-особените изоставени райони във Форт Уайвърн.

Спомних си думите на Анджела в отговор на твърдението ми, че базата е затворена от година и половина. „Някои неща не умират. Не могат. Колкото и да искаме да са мъртви.“

Във въображението си отново видях банята в къщата й, стъписаните от смъртта очи и изненадата, изписана на устните й. Отново бях завладян от убеждението, че бях подминал важен детайл, отнасящ се до положението на тялото й. И както преди, когато се опитах да си припомня по-ясно опръсканото й с кръв лице, ликът й не се избистри в съзнанието, а стана още по-мъгляв.

„Съсипваме и това, Крис… проваляме се повече от всякога… и вече няма връщане назад, за да поправим стореното.“

 

 

Питките, пълнени с късчета пилешко месо, маруля, сирене и салца, бяха много вкусни. Вместо да се облегнем на мивката, ние седнахме да ядем около кухненската маса и прокарахме храната с бира.

Макар че Саша го бе хранила, Орсън си изпроси няколко залъка пилешко, но не можа да ме накара да му дам още една „Хайнекен“.

Боби беше включил радиото — току-що бе започнало предаването на Саша. Полунощ бе настъпила. Тя не спомена името ми, нито представи песента с посвещение, но пусна „Свят с формата на сърце“ на Крис Айзък, защото ми една от любимите.

Съкращавайки в по-голямата част събитията от вечерта, разказах на Боби за случката в гаража на болницата, за сцената в крематориума на Кърк и за взвода безлики мъже, които ме преследваха по хълмовете зад погребалния дом.

По време на разказа ми той само попита:

— Искаш ли „Табаско“?

— Какво?

— Да подлютиш салцата.

— Не — отговорих аз. — Направил си пълнежа страхотно.

Боби извади от хладилника шише със сос „Табаско“ и поръси наполовина изядената си първа питка.

Саша пусна „Две сърца“, пак на Крис Айзък.

От време на време поглеждах през прозореца до масата и се питах дали някой не ни наблюдава. Отначало не мислех, че Боби споделя безпокойството ми. После осъзнах, че и той поглежда напрегнато, макар и привидно безгрижен, към мрака отвън.

— Да спуснем ли щорите? — предложих аз.

— Не. Ще си помислят, че ни пука.

Преструвахме се, че не се страхуваме.

— Кои са те?

Той не отговори, но аз чаках достатъчно дълго и накрая рече:

— Не съм сигурен.

Това не беше откровен отговор, но аз го приех.

Продължих да разказвам и за да не си навлека презрението на Боби, не споменах за котката, която ме заведе до подземния канал в хълмовете, но описах колекцията от черепи, подредена на последните две стъпала на преливника. Разказах му за разговора на шефа Стивънсън с гологлавия с обецата и за пистолета, който намерих на леглото си.

— Страхотен е — отбеляза той с възхищение.

— Татко е предпочел да бъде с лазерен мерник.

— Много мило.

Понякога Боби е хладнокръвен като скала и толкова спокоен, че се питам дали наистина ме слуша. Като малък от време на време ставаше такъв, но колкото повече растеше, толкова по-често изпадаше в това странно състояние. Току-що му бях поднесъл изумителни новини за необикновени приключения, а той реагираше така, сякаш слушаше баскетболни резултати.

Поглеждайки към мрака отвъд прозореца, се запитах дали някой там ме държи на прицел. Сетне предположих, че ако искаха да ни застрелят, те щяха да го сторят, докато бяхме навън, на дюните.

Разказах на Боби всичко, което се бе случило в къщата на Анджела Фериман.

Той направи гримаса.

— Кайсиево бренди.

— Не пих много.

— Две чаши от онази помия, и ще разговаряш с тюлените — каза Боби, което на жаргона на сърфистите означаваше, че ще повръщам.

Докато му разказвах как Джес Пин тероризираше отец Том в църквата, вече бяхме изяли по три питки. Той приготви още две и ги сложи на масата.

Саша бе пуснала „Денят на дипломирането“.

— Истински концерт на Крис Айзък — отбеляза Боби.

— Прави го заради мен.

— Не се и съмнявам. Не мисля, че Крис Айзък е в радиото и е опрял пистолет в главата й.

Мълчаливо довършихме последната порция питки. Най-после Боби зададе въпросите си. Единственото, което поиска да узнае, беше нещо от думите на Анджела.

— Каза, че били маймуни и в същото време не били, така ли?

— Доколкото си спомням, точните й думи бяха: „Приличаше на маймуна. И, разбира се, беше маймуна. И беше, и не беше. И това не й беше наред.“

— Стори ли ти се странна?

— Беше изтерзана и много уплашена, но не беше превъзбудена. Освен това някой я уби, за да й затвори устата, ето защо в думите й сигурно е имало нещо вярно.

Той кимна и отпи от бирата.

После мълча толкова дълго, че накрая не издържах и попитах:

— Какво ще правим сега?

— Мен ли питаш?

— Не говорех на кучето.

— Ще го зарежем.

— Кое?

— Ще забравим за случилото се и ще продължим да живеем.

— Знаех, че ще кажеш така — признах аз.

— Тогава защо ме питаш?

— Боби, може би смъртта на майка ми не беше случайно произшествие.

— Струва ми се повече от „може би“.

— И вероятно заболяването на баща ми не е било само рак.

— Е, и какво от това? Ще поемеш по пътеката на отмъщението?

— Онези хора не могат да се измъкнат безнаказано с убийство.

— Защо не? Непрекъснато го правят.

— Ами не би трябвало.

— Не казвам, че трябва, а само, че го правят.

— Знаеш ли, Боби, може би животът не е само сърф, секс, храна и бира.

— Никога не съм твърдял такова нещо, а само, че би трябвало да бъде така.

— Е — рекох аз, вторачвайки се в мрака отвъд прозореца, — аз не се боя.

Той въздъхна и се облегна назад.

— Ако чакаш да хванеш вълна и условията са драматични — към брега се приближават наистина огромни вълни, шестметрови, които изискват всичко от теб, и ти знаеш как да се справиш с тях, но въпреки това чакаш като шамандура, това означава, че се страхуваш. Но изведнъж вместо тях се появяват деветметрови вълни, които ще те гонят, ще те съборят от сърфа, ще те повалят, ще те накарат да засмучеш водорасли и да се молиш на Бога. Ако изборът ти е или да бъдеш убит, или да бъдеш шамандура, тогава не се боиш, ако чакаш и прогизнеш целият. Ти показваш зряла преценка. Дори един абсолютен бунтар сърфист се нуждае по малко от това. А онзи, който яхва вълната, макар да знае, че ще бъде смазан… ами, той е глупак.

Бях трогнат от дължината на речта му, защото това означаваше, че е силно притеснен за мен.

— Наричаш ме глупак, така ли? — попитах аз.

— Още не. Зависи какво ще направиш.

— Тогава съм бъдещ глупак.

— Нека само да кажем, че потенциалната ти глупост надхвърля скалата на Рихтер.

Поклатих глава.

— Ами от мястото, където седя, вълната не ми се вижда деветметрова.

— Може би е дванайсетметрова.

— Най-много шестметрова.

Той завъртя очи, сякаш искаше да каже, че единственото място, където вижда здрав разум, е вътрешността на собствения му череп.

— От онова, което каза Анджела, останах с впечатлението, че всичко започва от някакъв проект във форт Уайвърн.

— Тя се качи горе да вземе нещо, което искаше да ми покаже. Предполагам, някакво доказателство, нещо, което съпругът й е измъкнал. Каквото и да беше, пожарът го унищожи.

— Форт Уайвърн. Армията. Военните.

— Е, и?

— Тук става дума за правителството — рече Боби. — А то не е дори девет-, а трийсетметрова вълна. Цунами.

— Това е Америка.

— Беше.

— Тук имам дълг.

— Какъв?

— Морален.

Боби смръщи чело и потърка носа си с палец и показалец, сякаш от моите приказки го бе заболяла главата и каза:

— Сигурно, ако пуснеш вечерните новини и чуеш, че комета заплашва да унищожи земята, ще нахлузиш клина и наметалото на Батман и ще излетиш в космоса, за да я пренасочиш към другия край на галактиката.

— Освен ако наметалото не е на химическо чистене.

— Задник такъв.

— Ти си задник.