Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунният залив (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear Nothing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Не бой се от нищо

ИК „Плеяда“, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор: Анели Векилска-Ръждева

ISBN 954-409-180–7

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Полунощ

18.

Вилата е идеалното жилище за сърфист като Боби. Намира се на южния ръкав на залива и е единствената сграда в радиус от петстотин метра. Обгражда я прибоят.

Гледани от града, лампите в къщата на Боби Халоуей изглеждат далеч от светлините по вътрешната извивка на залива и туристите мислят, че виждат кораб, пуснал котва в канала отвъд крайбрежните води. За дългогодишните жители вилата е ориентир.

Сградата е построена преди четирийсет и пет години, преди да бъдат наложени множество ограничения върху крайбрежното строителство. Така и не се намериха съседи, защото в онези дни покрай брега имаше изобилие от евтина земя, където вятърът и климатичните условия бяха по-поносими, отколкото на носа, и имаше улици и удобства. Когато парцелите там се напълниха — и после хълмовете зад тях, — Калифорнийската крайбрежна комисия забрани строителството върху носовете в залива.

Много преди къщата да стане собственост на Боби, един човек, запознат със законите, я бе запазил. Смятал да умре на това място, сред звуците на разбиващите се вълни, но едва след средата на първия век на новото хилядолетие.

До носа води широка скалиста пътека. От двете и страни се простират ниски дюни, несигурно закрепени на местата си от високи, пръснати тук-там туфи крайбрежни треви.

Носовете, обграждащи залива, са естествени формирования и представляват извити полуострови. Останки са от кратера на голям угаснал вулкан. Самият залив е вулканично гърло, засипано с пластове пясък от хиляди години на приливи. Близо до брега южният нос е широк сто-сто и двайсет метра, но в края се стеснява до трийсет.

Изминах две трети от разстоянието до къщата на Боби и се наложи да сляза от велосипеда и да вървя пеша. По скалистата пътека се издигаха меки насипи от пясък, не по-високи от трийсет сантиметра. Не представляваха пречка за джипа на Боби, но с велосипед беше трудно да се минава по тях.

Разходката обикновено беше спокойна и пораждаше размисъл. Тази вечер носът беше тих, но изглеждаше неземен като гръбнак на лунна скала и аз непрекъснато се обръщах, очаквайки да видя, че някой ме преследва.

Едноетажната вила е от тиково дърво, с покрив от кедрови плочи. Потъмняло от атмосферните условия до светло сребристосиво, дървото приема ласките на лунната светлина, както женското тяло приема докосването на любимия. От трите страни на къщата има дълбоко вдадена веранда с люлеещи се столове.

Няма дървета. Пейзажът се състои само от пясък и диви треви. Но окото изгубва търпение от по-близката гледка и търси небето, океана и трепкащите светлини на Мунлайт Бей, които се виждат в далечината.

Без да бързам и за да успокоя нервите си, подпрях велосипеда на парапета на верандата, минах покрай вилата и отидох в края на носа. Двамата с Орсън застанахме на върха на склона, спускащ се от десет метра към плажа.

Прибоят беше много муден, почти като отлив, макар да имаше пълнолуние. Духаше лек крайбрежен бриз, който в града бе утихнал.

Вятърът над океана е най-добър. Заглажда повърхността на водата и издухва пръските от гребените на вълните, позволявайки им да се задържат по-дълго и да хлътнат, преди да се разбият.

Боби и аз караме сърф от единайсетгодишни. Той — през деня, а двамата — нощем. Мнозина сърфисти карат на лунна светлина, малцина — в безлунни нощи, а Боби и аз най-много обичаме бурните вълни, когато на небето няма дори звезди.

Любовта ни към сърфа граничи с мания. Станахме специалисти, преди да навършим четиринайсет, и майстори, когато Боби завърши гимназия, а аз получих зрелостно свидетелство като частен ученик. Сега Боби е нещо повече от запалянко. Той е фанатик и хора от цял свят се обръщат към него, за да разберат къде ще има големи вълни.

Господи, колко обичам морето нощем! Мрак, пречистен до течност. Никъде не се чувствам повече у дома си, както сред тези черни диплещи се вълни. Единствената светлина, появяваща се в океана, е на биолуминесцентния планктон, който започва да сияе, когато го обезпокоят, и макар да може да озари цяла вълна в наситено бледозелено, яркостта му е безвредна за очите ми. Нощем морето не съдържа нищо, от което трябва да се крия или дори да извръщам поглед.

Когато се върнах при вилата, Боби стоеше на прага на отворената външна врата. Тъй като сме приятели, всички лампи в къщата му имат регулатори за светлината и той ги бе намалил до мъждукането на свещи.

Нямах представа как е разбрал, че съм дошъл. Нито аз, нито Орсън издадохме звук. Но Боби винаги разбира.

Беше бос, макар да беше март, но си бе сложил джинси, а не бански или шорти. Ризата му беше хавайска. Той не носи други модели. Но беше направил отстъпка пред сезона, като бе облякъл бял памучен пуловер с дълги ръкави под ризата, изрисувана с пъстри любопитни папагали и палми. Докато изкачвах стъпалата на верандата, Боби ми направи „шака“, знака на сърфистите, нещо подобно на знака, който си показват в „Стар Трек“. Сгъваш средните три пръста, протягаш палеца и кутрето и лениво поклащаш ръка. Това означава много неща — здравей, какво става, спокойно, страхотни вълни, — всичките дружелюбни и никога не се приема като обида, освен ако не го покажеш на човек, нямащ нищо общо със сърфа — например гангстер от Лос Анджелис, който може и да те застреля.

Изгарях от нетърпение да му разкажа всичко, което се беше случило след залез слънце, но Боби цени мудния подход към живота. Ако беше още по-муден, щеше да е умрял. Дори когато кара сърф, той цени спокойствието. Съхранява го. Ако искаш да станеш приятел на Боби Халоуей, трябва да се научиш да възприемаш неговия възглед за живота: нищо от онова, което става по-далеч на километър от плажа, не е достатъчно важно, за да се тревожиш за него и няма достатъчно тържествено или елегантно събитие, което да оправдава носенето на вратовръзка. Боби реагира по-добре на ленивия разговор, отколкото на бъбренето, и на загатнати, отколкото на преки твърдения.

— Ще ми дадеш ли бира? — попитах аз.

— „Корона“, „Хайнекен“, „Лоуенбрау“?

— За мен „Корона“.

Боби влезе в хола и извика оттам:

— Онзи с опашката ще пие ли тази вечер?

— Да, „Хайнекен“.

— Светла или тъмна?

— Тъмна.

— Нощта сигурно е била тежка за кучета.

— Направо ужасна.

Вилата се състои от голям хол, кабинет, където Боби хваща вълни от цял свят, спалня, кухня и баня. Стените са облицовани в тъмен дъб, прозорците са големи, подовете — с плочки и мебелите — удобни.

Украсата — освен естествената обстановка — се свежда до осем удивителни акварела от Пиа Клик, жена, която Боби още обича, макар че го изостави, за да отиде в Уаймеа Бей, на северния бряг на Оаху. Той искаше да замине с нея, но Пиа каза, че искала да бъде сама. Уаймеа бил духовният й дом. Хармонията и красотата на онова място й давали душевен покой, който й бил необходим, за да реши дали да живее със съдбата си или не. Не знам какво означават думите й. Боби също. Пиа рече, че заминава за един-два месеца. Това беше преди три години. Прибоят край Уаймеа излиза от изключително дълбоки води. Вълните са високи и приличат на стени. Пиа каза, че били зелени като прозрачен нефрит. От време на време мечтая да се разхождам по онзи бряг и да слушам бученето на вълните. Веднъж месечно Боби се обажда на Пиа или тя на него. Понякога говорят няколко минути, друг път — часове. Тя не живее с друг мъж и наистина обича Боби. Пиа е един от най-милите, добри и умни хора, които познавам. Не разбирам защо постъпва така. Боби също не може да разбере. Дните минават. Той чака.

Боби извади бутилка „Корона“ от хладилника в кухнята и ми я подаде.

Отворих я и пийнах глътка.

Той отвори „Хайнекен“ за Орсън и попита:

— Половината или цялата?

— Имахме тежка нощ, та затова нека да е цялата.

Въпреки скръбната вест аз бях потънал дълбоко в тропическите ритми в Страната на Боби.

Той изля бирата в дълбоката купа от емайлиран метал, която държи за Орсън. На купата с печатни букви е написал „РОУЗБЪД“, така както се казваше детската шейничка във филма „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс.

Боби няма намерение да кара кучето ми да става алкохолик. Орсън не получава бира всеки ден и обикновено дели бутилката с мен. Въпреки всичко той има своите удоволствия и аз не смятам да му отказвам онова, което му харесва. Като се има предвид теглото му, Орсън не се напива от една-единствена бира. Ако обаче му дам две, го хваща и прави разни купонджийски номера.

Кучето започна шумно да лочи бирата, а Боби отвори „Корона“ и за себе си и се опря на хладилника.

Облегнах се на плота до мивката. В кухнята имаше маси и столове, но Боби и аз предпочитаме да се облегнем някъде.

Приличаме си в много отношения. Еднакви сме на ръст и имаме почти едно и също телосложение. Макар че Боби има тъмнокестеняви коси и черни като гарван очи, които сякаш имат сини точици, понякога са ни взимали за братя.

И двамата имаме колекция от мазоли от карането на сърф. И както се беше облегнал на хладилника, Боби разсеяно потърка с единия си крак мазолите на другия. Това са малки, възлести отлагания на калций, които се образуват от постоянния натиск върху сърфа. Получават се и когато гребеш в полулегнало положение.

Аз, разбира се, нямам слънчев загар като на Боби. Той изглежда като плажен бог през цялата година, а през лятото прилича на силно препечена филия. Танцува мамбо с кожния рак и може би някой ден и двамата ще умрем от същото слънце, което той търси, а аз отбягвам.

— Днес имаше хубави вълни — каза той. — Два метра. С идеална форма.

— Струва ми се, че сега са утихнали.

— Да. Намаляха около залез слънце.

Смучехме бирите, а Орсън доволно облизваше муцуна.

— И така, баща ти е починал — рече Боби.

Кимнах. Сигурно Саша му се беше обадила.

— Добре — добави той.

Боби не е жесток или безчувствен. Само имаше предвид, че е добре, задето страданията бяха свършили за баща ми.

Когато сме двамата, ние често си казваме много с няколко думи. Хората ни мислят за братя не само защото сме еднакви на ръст и тегло и имаме сходно телосложение.

— Отишъл си навреме в болницата. Всичко е било точно.

— Да.

Не ме попита как се чувствам. Знаеше.

— И след болницата си изпял няколко песни в църквата — продължи Боби.

Докоснах изцапаното си със сажди лице.

— Някой уби Анджела Фериман и запали къщата й, за да прикрие следите. Едва не изгорях в пожара.

— Кой е този някой?

— Де да знаех. Някакви хора откраднаха тялото на баща ми.

Боби пийна от бирата, без да каже нищо.

— Убиха някакъв скитник и размениха телата. Може би не искаш да знаеш за това.

За миг той постави на везните мъдростта на невежеството и притегателната сила на любопитството.

— Винаги мога да забравя какво съм чул, ако това ти се струва умно.

Орсън се оригна. Бирата му причиняваше газове.

Кучето размаха опашка и погледна умолително, и Боби рече:

— Стига ти толкова, косматко.

— Гладен съм — казах аз.

— И си мръсен. Изкъпи се и вземи някои от дрехите ми. Аз ще направя мексикански питки.

— Мислех да се изкъпя в океана.

— Адски е студено.

— Около шестнайсет градуса.

— Говоря за температурата на водата. Повярвай, рискът от замръзване е висок. Душът е по-добър избор.

— И Орсън се нуждае от баня.

— Вземи го със себе си. Имам хавлии.

— Много великодушно от твоя страна.

— Да, толкова голям християнин съм, че вече не карам по вълните, а ходя по тях.

След като прекарах няколко минути в Страната на Боби, аз се успокоих и изпитах желание да разкажа спокойно новините, дори Анджела да имаше право и светът да се приближаваше към края си. Боби ми е повече от любим приятел. Той ми действа успокояващо.

Изведнъж той се дръпна от хладилника, наклони глава на една страна и се заслуша.

— Какво има? — попитах полугласно.

— Някой ходи отвън.

Не бях чул нищо, освен постоянния и все по-отслабващ глас на вятъра. Прозорците бяха затворени, а прибоят — ленив. Не чувах дори вълните, но забелязах, че и Орсън застана нащрек.

Боби тръгна към вратата, за да види кой може да е гостът. Извиках го и му предложих пистолета.

Той погледна недоверчиво оръжието, после мен и рече:

— Бъди спокоен.

— Онзи скитник. Бяха му извадили очите.

— Защо са го направили?

Свих рамене.

За миг Боби остана замислен. Сетне извади ключ от джоба на джинсите си и отключи килера с метлите, който, доколкото си спомням, никога не заключваше преди. От тясното пространство той измъкна пушка-помпа с дръжка на пистолет.

— Това е нещо ново — отбелязах аз.

— Използвам я за посрещане на неканени гости.

Животът в Страната на Боби се бе изменил.

Аз и кучето последвахме Боби. Минахме през хола и излязохме отпред на верандата. Крайбрежният бриз миришеше леко на водорасли.

Вилата гледаше на север. В залива нямаше лодки — или поне бяха угасили светлините си. На изток градът блещукаше по брега и нагоре по хълмовете.

Носът, на който се намираше вилата, беше осеян с ниски дюни и треви, застинали на лунната светлина. Никой не се виждаше.

Орсън се приближи до стъпалата и застана неподвижно. С вдигната глава и изпънат врат душеше въздуха и долавяше миризма, по-интересна от тази на водораслите.

Разчитайки вероятно на шесто чувство, Боби дори не погледна кучето, за да затвърди съмненията си.

— Ти стой тук. Ако изхвърля някого, кажи му, че не може да си тръгне, докато не си плати глобата за неправилно паркиране.

Той слезе по стъпалата и прекоси дюните, за да огледа стръмния склон към плажа. Някой можеше да се крие там и да наблюдава вилата.

Боби се разходи по хребета на насипа и провери склона и плажа долу, като на всеки няколко крачки се обръщаше да държи под око територията между себе си и къщата. Държеше пушката с две ръце и претърсваше с военна методичност.

Явно бе правил това много пъти. Не ми беше казал, че го тормозят неканени гости. Обикновено, ако имаше сериозен проблем, той го споделяше с мен.

Зачудих се каква ли тайна крие.