Дийн Кунц
Не бой се от нищо (27)

27.

Предполагам, че Господ наистина може би обикаля около църквата „Свети Бернадет“, свирейки на китара в акомпанимент на оркестър от ангели или играе наум шах. Вероятно е там, в някое невидимо за нас измерение, и чертае подробни планове на нови вселени, където такива проблеми, като омраза, невежество, рак и гъбички по краката ще бъдат ликвидирани още в зародиш. Може би се рее високо над лакираните дъбови пейки, като в плувен басейн, пълен не с вода, а с облаци ароматичен тамян и смирени молитви, и безшумно се блъска в колоните и ъглите на църквата, докато замечтано размишлява и чака нуждаещите се енориаши да отидат при Него със своите проблеми.

Бях сигурен, че този път Господ се държи на разстояние от жилището на пастора, което се намираше до църквата, и това ме уплаши. Архитектурата на двуетажната каменна къща — както и на самата църква — беше видоизменен нормандски стил, с доста френски нюанси, пригоден към по-мекия климат на Калифорния. Мокрите от мъглата застъпващи се черни плочи на стръмния покрив бяха дебели като динозавърска броня и зад безизразните тъмни стъкла на прозорците властваше бездушие. Жилището на пастора никога не ми беше вдъхвало страх, но сега го гледах неспокойно заради ужасната сцена между Джес Пин и отец Том, на която бях станал свидетел.

Минах покрай къщата и църквата, навлязох в гробището и тръгнах между гробовете. Ной Джоузеф Джеймс, който бе разполагал с деветдесет и шест години от раждането до смъртта си, не каза нищо, както друг път, когато го поздравявах и оставях велосипеда си до надгробната му плоча.

Откачих клетъчния телефон от колана си и набрах номера на невписаната в указателя линия, свързана пряко със студиото на Кей Би Ей Уай. Чух четири иззвънявания, преди Саша да отговори.

Орсън пак започна да души по следите на катериците. Мъглата образуваше странни силуети сред надгробните плочи — досущ изгубени души.

— Имам само пет минути между парчетата, миличък — каза Саша.

— Как позна, че съм аз?

— Само неколцина имат този номер и повечето от тях спят по това време. Пък и що се отнася до теб, имам страхотна интуиция. Щом видях лампичката на телефона да примигва, и краката ми се разтрепериха от желание.

— Какво желание?

— За секс с теб, глупчо. Изгарям от нетърпение да те видя.

— Аз също. Слушай, кой друг е на работа тази нощ?

— Дуги Сасман.

Той беше инженерът на продукция и отговаряше за звука.

— Само двамата ли сте? — притесних се аз.

— Ревнуваш ли? Колко мило. Не се безпокой. Не отговарям на изискванията на Дуги.

Когато не седеше на командния пулт пред аудиоконтролния плот, Дуги прекарваше повечето си време, увил дългите си крака около своя „Харли Дейвидсън“. Беше висок метър и осемдесет и тежеше сто и петдесет килограма. Буйните му разрошени руси коси и естествено къдрава брада изглеждаха меки като коприна и човек едва устояваше на изкушението да ги погали, а разноцветните татуировки, покриващи буквално всеки сантиметър от ръцете и тялото му, бяха изплатили колежанското образование на детето на някой специалист по татуажа. Въпреки това Саша не излъга, като каза, че не отговаря на изискванията му. С противоположния пол той се държеше непохватно като мечок. Откакто преди шест години се запознах с него, всяка от четирите жени, с които Дуги беше имал връзка, бе толкова поразителна, че можеше да присъства по джинси и фланелка и без грим на раздаването на „Оскарите“ и пак да засенчи всички присъстващи кинозвезди.

Боби казва за Дуги Сасман, че е продал душата си на дявола и е тайният господар на вселената. Имал най-изумително пропорционалните гениталии в историята на планетата и произвеждал полови хормони, които били по-силни от земното притегляне.

Зарадвах се, че Дуги е там, защото беше много по-як и силен от другите инженери в Кей Би Ей Уай.

— Мислех, че има и други освен вас — казах аз.

Саша знаеше, че не ревнувам от Дуги и долови загрижеността в гласа ми.

— Нали знаеш, че нещата тук се затегнаха, откакто Форт Уайвърн затвори и изгубихме военните като нощни слушатели. Едва изкарваме пари от тази смяна, макар и със съвсем ограничен персонал. Какво се е случило, Крис?

— Вратите на радиото са заключени, нали?

— Да.

— Макар че когато излезеш, ще се е съмнало, обещай ми, че ще накараш Дуги или някой от сутрешната смяна да те изпрати до колата.

— Кой е на свобода? Дракула?

— Обещай.

— Крис, какво, по дяволите…

— После ще ти разкажа. Само ми обещай — настоях аз.

Тя въздъхна.

— Добре. Неприятности ли имаш? Как си?

— Добре съм, Саша. Наистина. Не се притеснявай. Само ми обещай, по дяволите.

— Господи! Добре, обещавам. Честна дума. Да пукна, ако те излъжа. Но по-късно очаквам да чуя страхотната ти история и да бъде ужасяваща като онези, които слушах навремето около огъня в скаутските лагери. Ще ме чакаш ли вкъщи?

— Ще си облечеш ли скаутската униформа?

— Нищо, освен три-четвъртите чорапи не ми става.

— Това е достатъчно.

— Възбуди се, а?

— Целият тръпна от желание.

— Ти си ужасен тип, Кристофър Сноу.

— Да, и на всичко отгоре съм и убиец.

— Ще се видим по-късно, убиецо.

Затворих и закачих клетъчния телефон на колана си.

Заслушах се за миг в гробищната тишина. Не пееше нито един славей и дори лястовиците спяха. Червеите несъмнено бяха будни и се трудеха, но те винаги вършат сериозната си работа в изпълнено с уважение мълчание.

— Изпитвам потребност от духовни напътствия — казах на Орсън. — Да отидем при отец Том.

Докато вървях през гробището на път към задната част на църквата, извадих пистолета от джоба на якето си. В град, в който шефът на полицията насън бие и изтезава момиченца и погребалните агенти носят оръжие, не можех да очаквам свещеникът да бъде въоръжен само с Божието слово.

 

 

От улицата жилището на пастора изглеждаше тъмно, но от двора видях два светещи прозореца в задната стая на втория етаж.

След сцената в мазето на църквата, на която бях неволен свидетел, не се изненадах, че пасторът на „Свети Бернадет“ не може да заспи. Макар че беше три сутринта и бяха минали четири часа след посещението на Джес Пин, отец Том още нямаше желание да угаси лампите.

— Движи се като котка — прошепнах аз на Орсън.

Изкачихме безшумно каменните стъпала и се озовахме на верандата.

Опитах се да отворя, но вратата беше заключена. Надявах се, че Божият човек ще се довери по-скоро на Създателя, отколкото на ключалката.

Не възнамерявах нито да потропам, нито да позвъня на предната врата. На съвестта ми вече тежеше убийство и ми се струваше глупаво да изпитвам угризения, че съм влязъл незаконно в чужда собственост. Но се надявах, че няма да се стигне до влизане с взлом, защото звукът от разбито стъкло би привлякъл вниманието на свещеника.

Към верандата гледаха четири двойни прозореца. Проверих ги един по един и третият поддаде. Отново трябваше да пъхна пистолета в джоба на якето, защото дървената рамка се беше издула от влагата и заяждаше. Нуждаех се от двете си ръце, за да вдигна рамката, да провра пръсти отдолу и да я вдигна нагоре. Рамката се плъзна с безобразно стържене.

Орсън изпръхтя, сякаш изрази презрение към уменията ми на апаш. Никой не е авторитет в очите на собственото си куче.

Изчаках, за да се уверя, че никой горе не е чул шума и се вмъкнах през отворения прозорец. Вътре беше тъмно като в рог.

— Хайде, приятел — прошепнах аз, защото нямах намерение да оставям Орсън навън.

Кучето скочи вътре и аз безшумно затворих прозореца. Макар да не вярвах, че в момента ни наблюдават членове на стадото или някой друг, исках да възпрепятствам, доколкото мога, всеки, който би пожелал да влезе по нашия път в жилището на пастора.

Бързо огледах трапезарията на лъча на фенерчето с формата на писалка. Имаше две врати — една вдясно и друга — на стената срещу прозорците.

Угасих фенерчето, пак извадих оръжието и опитах по-близката врата. Зад нея беше кухнята. Светлите цифри на дигиталните часовници на двете печки и на микровълновата фурна хвърляха достатъчно светлина, за да мога да се приближа до вратата, без да се блъсна в хладилника или в плота.

Коридорът водеше към преддверие, осветено от една-единствена свещ. На трикрака масичка с формата на полумесец стоеше икона на Светата майка. Обредната свещ в рубиненочервена чашка догаряше колебливо.

На тази оскъдна трепкаща светлина лицето на порцелановата фигура на Дева Мария изразяваше не блажена благосклонност, а скръб. Тя вероятно знаеше, че напоследък обитателят на дома беше по-скоро пленник на страха, отколкото предводител на вярата.

Орсън вървеше до мен. Качих се на втория етаж.

Коридорът там имаше формата на буквата „Г“ със стълбище в ъгъла. Пространството вляво беше тъмно. В дъното на коридора пред мен имаше стълба, спускаща се от капака на тавана. В далечния край на таванското помещение беше запалена лампа, но до стълбата достигаше само призрачно сияние.

През отворената врата отдясно проникваше по-силна светлина. Промъкнах се до прага, предпазливо надникнах вътре и видях оскъдно обзаведената спалня на отец Том. Над обикновеното легло от тъмен дъб беше окачено разпятие. Свещеникът го нямаше. Явно бе отишъл на тавана. Завивката беше отметната и прилежно сгъната, но чаршафите не бяха намачкани.

И двете нощни лампи бяха запалени, което правеше помещението твърде ярко осветено за мен, но аз проявих по-голям интерес към другия ъгъл на стаята, където беше бюрото. Под бронзовата лампа със зелен абажур имаше тетрадка и писалка. Тетрадката приличаше на дневник.

Орсън тихо изръмжа.

Обърнах се и видях, че кучето стои до стълбата и подозрително гледа оскъдно осветеното таванско помещение. Погледна ме и аз вдигнах пръст към устните си, за да му направя знак да не вдига шум и да дойде при мен.

Орсън изпълни молбата ми. Поне засега новоустановената практика на подчинение, изглежда, му доставяше удоволствие.

Бях сигурен, че ще чуя отец Том, ако започнеше да слиза от тавана. Въпреки това оставих Орсън да пази пред вратата на спалнята, откъдето се виждаше стълбата.

Извърнах лице от светлината около леглото, приближих се до бюрото и погледнах през отворената врата на банята. Нямаше никого.

На бюрото стоеше и гарафа със златиста течност, която приличаше на уиски, и чаша, пълна до половината. Свещеникът го пиеше чисто, без лед.

Взех дневника. Почеркът на отец Том беше старателен и педантичен, сякаш беше печатан на машина текст. Отстъпих в най-тъмния ъгъл на стаята, защото привикналите ми с мрака очи се нуждаеха от малко светлина, за да четат, и прегледах последния абзац на страницата, който се отнасяше до сестра му и беше прекъснат по средата на изречението.

Когато дойде краят, вероятно няма да мога да се спася. Знам, че няма да мога да спася и Лора, защото тя вече не е каквато беше. Остана само физическата й обвивка и може би дори и това се е променило. Или Господ по някакъв начин е прибрал душата й в Неговото лоно и е оставил тялото, обитавано от съществото, в което Лора се е превърнала, или я е изоставил. Следователно ще изостави и всички нас. Вярвам в милостта на Христос. Вярвам, защото няма за какво друго да живея. А щом вярвам, тогава трябва да живея с моята вяра и да спася когото мога. Щом не мога да спася себе си, нито дори Лора, мога поне да спася онези жалки същества, които идват при мен, за да бъдат избавени от мъченията и контрола. Джес Пин или онези, които му дават заповеди, може да убият Лора, но тя вече не е същата. Истинската Лора отдавна я няма и аз не мога да позволя техните заплахи да попречат на работата ми. Може да убият и мен, но докато го направят…

Орсън стоеше нащрек на прага и наблюдаваше коридора.

Прелистих на първата страница на дневника и видях, че датата е първи януари, тази година.

Държат Лора вече девет месеца и аз изгубих всякаква надежда, че някога ще я видя отново. Но дори да имам възможност да я видя пак, може да откажа, Господ да ми прости, защото ще се страхувам да погледна онова, в което вероятно се е превърнала. Всяка нощ се моля на Божията Майка да се застъпи пред своя Син да избави Лора от страданията на този свят.

За да разбера какво точно е положението и състоянието на Лора, трябваше да намеря предишния том или томове на дневника, но нямах време да ги търся.

Нещо тупна горе. Застинах на място и се вторачих в тавана. Орсън наостри уши.

Когато мина половин минута, без да чуя звук, отново насочих вниманието си към дневника. Съзнавах, че времето лети бързо, затова прелиствах тетрадката и четях оттук-оттам.

По-голямата част от написаното се отнасяше до теологичните съмнения и терзания на свещеника. Всеки ден се беше борил да си напомня, да се убеждава, да се моли на себе си да не забравя, че вярата го крепи отдавна и би бил напълно объркан, ако не може да се уповава на вярата си по време на тази криза. Пасажите бяха мрачни и сигурно интересни, защото описваха измъчена психика, но не разкриваха нищо за фактите, свързани с конспирацията в Уайвърн, която бе заразила Мунлайт Бей.

Намерих една страница и после още няколко, където прилежният почерк на отец Том се израждаше в разпокъсани драсканици. Откъсите бяха несвързани, безсмислени и параноични и аз предположих, че са писани след доста уискита.

По-обезпокоителен беше пасажът с дата пети февруари — три страници, на които елегантният почерк беше изключително прецизен.

Вярвам в милостта на Христос. Вярвам в милостта на Христос. Вярвам в милостта на Христос. Вярвам в милостта на Христос. Вярвам в милостта на Христос…

Тези пет думи се повтаряха ред подир ред, почти двеста пъти. Нито една от тях не изглеждаше набързо надраскана. Всяко изречение беше написано толкова педантично, че гумена щампа и попивателна не биха оставили по-еднакви отпечатъци. Преглеждайки откъса, почувствах отчаянието и ужаса, които свещеникът бе изпитал, докато го е писал, сякаш бурните му емоции бяха напоили хартията, за да се излъчват сега с още по-голяма сила.

Вярвам в милостта на Христос.

Зачудих се каква ли случка от пети февруари бе довела отец Том до ръба на тази емоционална и психическа бездна. Какво беше видял? Дали бе написал това прочувствено и отчаяно заклинание след кошмар, подобен на сънищата за изнасилвания и осакатявания, които бяха измъчвали — и накрая доставяли удоволствие — на Луис Стивънсън?

Прелистих страниците и попаднах на интересно наблюдение с дата единайсети февруари. Беше заровено в дълъг и мъчителен абзац, в който свещеникът спореше със себе си за съществуването и естеството на Бог, приемайки ролята ту на скептик, ту на вярващ, и щях да го подмина, ако погледът ми не беше привлечен от думата „стадо“.

Това ново стадо, на чиято свобода съм се посветил, ми дава надежда именно защото е коренно различно от първоначалното стадо. В тези най-нови същества няма злоба, нито жажда за насилие или ярост…

Отчаян вопъл от таванското помещение ме накара да откъсна вниманието си от дневника. Викът беше без думи, неестествен и пълен със страх и болка. Гласът беше като на изгубено три-четиригодишно дете, уплашено и изпаднало в голяма беда.

Викът упражни силно въздействие върху Орсън, който бързо изприпка от спалнята и отиде в коридора.

Дневникът на свещеника беше твърде голям, за да се побере в джобовете на якето ми. Пъхнах го отзад, на гърба, в колана на джинсите.

Излязох в коридора и видях, че Орсън пак стои до стълбата и се е вторачил в диплещите се сенки и мека светлина, проникващи от таванското помещение. Кучето обърна изразителните си очи към мен и аз разбрах, че ако можеше да говори, щеше да каже: „Трябва да направим нещо.“

Това особено същество е не само непресъхващ извор от загадки и не само показва по-голяма интелигентност, отколкото би трябвало да притежава едно куче, но често проявява и чувство за морална отговорност. Преди да се случат събитията, за които пиша, понякога полу на шега се бях питал дали превъплъщението е нещо повече от суеверие, защото си представях Орсън като всеотдаен учител или съвестен полицай, или дори като стара мъдра монахиня в някой предишен живот, сега прероден в малко космато тяло с опашка.

Разбира се, такива разсъждения отдавна биха ме номинирали за наградата на Пиа Клик за изключителни постижения в областта на вятърничавото мислене. По ирония на съдбата, истинският произход на Орсън, както скоро щях да разбера, макар и не свръхестествен, щеше да се окаже по-изумителен от всеки сценарий, който аз и Пиа Клик в трескаво сътрудничество бихме си представили.

Викът се чу за втори път и Орсън толкова се разтревожи, че нададе пронизителен вой на безпокойство. И този път вопълът приличаше на детски глас.

После се разнесе друг глас, твърде тих, за да се доловят думите. Макар да бях сигурен, че принадлежи на отец Том, не можах да чуя тона достатъчно добре, за да определя дали звучи утешително или заплашително.