Дийн Кунц
Не бой се от нищо (11)

11.

Исках да говоря с Анджела Фериман, защото съобщението й на телефонния ми секретар обещаваше разкрития. Бях в настроение за разкрития.

Но първо трябваше да се обадя на Саша, която чакаше да чуе какво е станало с баща ми.

Спрях в гробището, едно от любимите ми места, пристанище на мрака в по-ярко осветените райони на града. Стволовете на шестте гигантски дъба се извисяваха като колони, крепящи таван, образуван от сплетените им клони. Тихото пространство под тях беше разделено от пътеки като в библиотека. Надгробните плочи приличат на редици с книги с имената на зачеркнатите от страниците на живота, може би забравени другаде, но не и тук.

Орсън се разходи, макар и недалеч от мен, душейки дирите на катериците, които денем събираха жълъди от гробовете. В този миг той не беше ловец, преследващ жертва, а изследовател, задоволяващ любопитството си.

Откачих клетъчния телефон от колана си, включих го и набрах номера на Саша Гудал. Тя отговори на второто позвъняване.

— Татко почина — казах аз, влагайки в думите повече, отколкото Саша можеше да разбере.

Очаквайки смъртта му, тя бе изразила скръбта си. Сега гласът й леко се скова от мъка, овладяна толкова добре, че само аз можех да я доловя.

— Леко… леко ли беше накрая?

— Не изпитваше болка.

— Беше ли в съзнание?

— Да. Имахме възможност да се сбогуваме.

Не се бой от нищо.

— Животът е гаден — каза Саша.

— Само правилата. За да участваме в играта, трябва да се съгласим някой ден да спрем да играем.

— И все пак смърди. В болницата ли си?

— Не. Мотая се насам-натам. Изразходвам енергия. А ти къде си?

— В „Експлорър“. Отивам в „Пънкис Дайнър“ да хапна нещо и да поработя върху бележките си за предаването. — Тя трябваше да бъде в ефир след три часа и половина. — Или да взема нещо за вкъщи и да хапнем заедно.

— Не съм гладен — искрено казах аз. — Но ще се видим по-късно.

— Кога?

— Сутринта ще се прибереш от работа и аз ще бъда у вас. Ако, разбира се, нямаш нищо против.

— Чудесно. Обичам те, Снежко.

— И аз те обичам.

— Това е нашето заклинание.

— Това е нашата истина.

Натиснах бутона „КРАЙ“, за да приключа разговора, изключих телефона и отново го закачих на колана.

Завъртях педалите и излязох от гробището. Моят четириног приятел ме последва, но с явно нежелание. Главата му беше пълна със загадки за катерици.

 

 

Проправих си път до къщата на госпожа Фериман, движейки се колкото е възможно по-далеч от центъра. Избирах страничните улички, където вероятността да се натъкна на оживено движение беше малка, и по широките улици с лампи, разположени на голямо разстояние една от друга. Когато нямах избор, освен да мина под гроздовете лампи, въртях педалите бързо.

Орсън ме следваше предано. Изглеждаше по-щастлив от преди, сега, щом можеше да припка до мен, и по-черен от сянката ми.

Срещнахме само четири превозни средства. Всеки път присвивах очи и извръщах поглед от фаровете.

Анджела живееше на главна улица в очарователна къща в испански стил, засенчена от още неразцъфнали магнолии. Стаите отпред не светеха.

Незаключената странична врата ме прие в проход със сенник, чиито решетки бяха обвити в жасмин. През лятото избуяваха вейки, обсипани с дребни бели цветчета с пет венчелистчета, скупчени толкова нагъсто, че решетката изглеждаше обвита с многобройни пластове дантела. Макар и рано за сезона, зеленината беше оживена от онези ситни цветчета.

Докато вдишвах дълбоко аромата на жасмина и му се наслаждавах, Орсън кихна два пъти.

Стигнах до задната част на къщата и подпрях велосипеда на един от стълбовете от червено дърво, които крепяха сенника на вътрешния двор.

— Бъди нащрек — казах на Орсън. — Бъди страшен. Бъди лош.

Кучето изджавка, сякаш разбра задачата си. Може би наистина разбираше всичко, каквото и да говореше Боби Халоуей.

Зад прозорците на кухнята и прозрачните пердета бавно пулсираше светлина от свещи.

На вратата имаше четири малки стъкла. Тихо потропах на едно от тях.

Анджела Фериман дръпна пердето. Бързите й нервни очи ме съзряха и после огледаха вътрешния двор, за да се уверят, че съм сам.

Държейки се конспиративно, тя ме покани вътре и залости вратата. Оправи пердето, докато се убеди, че няма пролука, през която някой може да надникне и да ни види.

Макар че в кухнята беше приятно топло, Анджела бе навлякла сив анцуг и отгоре морскосиня вълнена жилетка. Ръчно плетената дреха вероятно бе принадлежала на покойния й съпруг, защото стигаше до коленете й, а шевовете на раменете — почти до лактите. Ръкавите бяха навивани толкова често, че образувалите се ръбове бяха дебели като белезници.

Въпреки обемистото облекло Анджела изглеждаше дребна и слаба. Очевидно й беше студено, защото беше бледа и трепереше.

Прегърна ме. Както винаги, обятията й бяха кокалести и силни, макар че усетих нехарактерна умора.

Тя седна до полираната чамова маса и ме покани да се настаня на стола срещу нея.

Махнах шапката и се зачудих дали да не съблека и якето. В кухнята беше твърде топло. Но пистолетът беше в джоба ми и се опасявах, че може да падне на пода или да изтрака в стола, докато измъквах ръце от ръкавите. Не исках да тревожа Анджела, а тя сигурно щеше да се уплаши от оръжието.

В средата на масата имаше четири обредни свещи, сложени в рубиненочервени стъклени чашки. Върху полираното борово дърво пълзяха артерии от трепкаща червена светлина.

На масата стоеше и бутилка кайсиево бренди. Анджела ми даде ликьорена чаша и аз я напълних до половината.

Нейната чаша обаче беше пълна догоре. И не й беше първата.

Тя я хвана с две ръце, сякаш да вземе топлина от нея и когато я вдигна към устата си, повече от всякога приличаше на изоставено дете. Въпреки изнурения си вид Анджела можеше да мине за трийсет и пет годишна, близо петнайсет години по-малко от истинската й възраст. В този миг лицето й беше като на дете.

— Още от малка исках да бъда медицинска сестра.

— И си най-добрата — искрено казах аз.

Тя облиза кайсиевото бренди от устните си и се вторачи в чашата.

— Мама страдаше от ревматичен артрит. Болестта се развиваше по-бързо от обикновено. Много бързо. Когато станах на шест, тя беше с шини на краката и ходеше с патерици. Малко след дванайсетия ми рожден ден бе прикована към леглото. Почина, когато бях на шестнайсет.

Не можах да кажа нищо смислено или съчувствено по този въпрос. Никой не бе в състояние да го стори. Всяка дума, колкото и искрено изречена, щеше да прозвучи фалшиво като горчив оцет.

Разбира се, Анджела имаше да ми каже нещо важно, но й трябваше време, за да подреди думите в стегнати редици и да ги изстреля над масата към мен. Защото онова, което имаше да ми каже, я плашеше. Страхът й беше видим.

Бавно проправяйки си път към истинската тема, тя продължи:

— Обичах да нося на мама разни неща, когато не можеше да си ги вземе сама. Чаша чай с лед. Сандвич. Лекарствата й. Възглавница за стола й. Всичко. По-късно подлогата. И към края чисти чаршафи, когато не можеше да се сдържа. Нямах нищо против. Тя винаги ми се усмихваше, когато й носех нещо, и галеше косите ми с безпомощните си подути ръце. Не можех да я излекувам, нито да направя така, че отново да започне да тича или да танцува. Не можех да облекча болката или страха й, но можех да я обслужвам, да я нагласям удобно, да следя състоянието й — и да правя това беше по-важно за мен от… от всичко друго.

Кайсиевото бренди беше твърде сладко, за да го наричат бренди, но не толкова, колкото очаквах. Всъщност беше силно. Но нямаше количество, което би ме накарало да забравя родителите ми, а Анджела — майка си.

— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра — повтори тя. — И дълго време работата ми доставяше удоволствие. Беше и страшна, и тъжна, когато загубехме пациент, но винаги ми носеше удовлетворение.

Анджела откъсна поглед от брендито си. Очите й бяха широко отворени от спомените.

— Господи, колко се уплаших, когато те оперираха от апандисит! Помислих, че ще загубя моя малък Крис.

— Тогава бях на деветнайсет. Не бях толкова малък.

— Миличък, посещавах те, откакто ти поставиха диагнозата. Едва беше проходил. За мен винаги ще останеш малко момче.

Усмихнах се.

— И аз те обичам, Анджела.

Понякога забравям, че прямотата, с която изразявам най-хубавите си чувства, е необичайна и може да стресне хората, и — както в този случай — да ги развълнува по-силно, отколкото очаквам.

Очите й се премрежиха от сълзи. За да ги сподави, тя прехапа устни, но после прибягна до кайсиевото бренди.

Преди девет години преживях един от онези случаи на възпален апендикс, при които симптомите се проявяват едва когато състоянието се изостри. След закуска ме заболя коремът. Преди обяд започнах да повръщам. Лицето ми се зачерви и се облях в пот. Болките ме накараха да се свия като скарида във вряща мазнина.

Животът ми бе изложен на риск заради забавянето, налагащо в болница „Милосърдие“ да бъде извършена необикновена подготовка. Хирургът, разбира се, не беше съгласен с идеята да ме оперира на тъмно. Но дълготрайното излагане на ярката светлина в операционната зала със сигурност щеше да доведе до жестоки поражения на кожата ми, незащитена от блясъка. Рискувах не само меланома, но и белегът ми да не зарасне. Да ме покрият от слабините до пръстите на краката, беше лесно: троен пласт памучни чаршафи, забодени с карфици, за да не разместят. Използваха още чаршафи, за да импровизират сложен сенник над главата и горната част на тялото ми, направен така, че не само да ме предпазва от светлината, но и да позволява на анестезиолога от време на време да се завира отдолу, да измерва кръвното налягане и температурата ми, да наглася кислородната маска и да се уверява, че електродите на електрокардиографа са на местата си на гърдите и китките ми, осигурявайки постоянен контрол на сърдечната дейност. Стандартната процедура изискваше коремът да бъде покрит с изключение на малка част, където се извършва хирургичната намеса, но в моя случай това правоъгълно пространство бе сведено до възможно най-тесния процеп. С помощта на щипки, които да държат разреза отворен, и огромно количество лепенки, за да предпазят кожата досами ръбовете му, хирурзите най-сетне се осмелиха да ме разрежат. Но дотогава апендиксът ми се бе спукал. Въпреки старателното почистване последва перитонит, разви се възпаление и бързо настъпи септичен шок, който два дни по-късно наложи втора хирургична намеса.

След като се съвзех от септичния шок и вече не ме заплашваше неминуема смърт, месеци наред живеех в очакване, че онова, което бях понесъл, ще предизвика неврологичен проблем, свързан с пигментната ксеродермия. Обикновено тези състояния се развиват след изгаряне или продължителен показ на светлина — или поради неизвестни причини, но понякога могат да бъдат предизвикани от силна физическа травма или шок. Треперене на главата или ръцете. Загуба на слуха. Нечленоразделен говор. Дори психични разстройства. Чаках първите признаци на прогресиращо, необратимо неврологично заболяване, но те така и не се появиха.

Уилям Дийн Хауълс, великият поет, пише, че смъртта е на дъното на чашата на всеки. Но в моята чаша явно има още сладък чай.

И кайсиево бренди.

Анджела пак отпи от ликьорената чашка и повтори:

— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра. Но виж на какво приличам сега.

Явно искаше да я попитам и аз го сторих.

— Какво искаш да кажеш?

Вторачила очи в привличащите погледа пламъчета по извивките на рубиненочервената чашка, Анджела отговори:

— Медицинските сестри се грижат за живота. А сега аз се занимавам със смъртта.

Не знаех какво има предвид, но чаках.

— Извърших ужасни неща — добави тя.

— Сигурен съм, че не си.

— Видях други хора да правят ужасни неща и не се опитах да ги спра. Вината е една и съща.

— Можеше ли да ги спреш, ако бе опитала?

Анджела се замисли за миг.

— Не — отговори тя, но не изглеждаше по-спокойна.

— Никой не може да носи света на плещите си.

— Някои от нас е по-добре да го сторят.

Дадох й време. Брендито беше чудесно.

— Ако ще ти разкажа всичко, това ще бъде сега. Нямам много време. Променям се.

— Променяш се?

— Да. Чувствам го. Не знам каква ще стана след месец или след шест месеца. Такава, каквато не бих искала да бъда. Някоя, която ще ме ужасява.

— Не разбирам.

— Знам.

— Мога ли да ти помогна?

— Никой не може да ми помогне. Нито ти. Нито аз. Нито Господ. — Тя отмести поглед от обредните свещи, съсредоточи се върху златистата течност в чашата си и заговори тихо, но разпалено: — Съсипваме и това, Крис, както винаги правим, но този път се проваляме повече от всякога. От гордост, наглост и завист. Губим всичко. О, Боже, изпускаме го и вече няма връщане назад, за да поправим стореното.

Макар че Анджела не фъфлеше, подозирах, че е пила повече от една чаша кайсиево бренди. Опитах се да намеря утеха в мисълта, че алкохолът я кара да преувеличава и надвисналото бедствие не е ураган, а само внезапна вихрушка, преувеличена от действието на питието.

Въпреки това тя бе успяла да намали топлината на кухнята и ликьорените чаши. Вече не мислех да събличам якето си.

— Не мога да ги спра — продължи Анджела. — Но мога да престана да пазя тайните им. Ти заслужаваш да знаеш какво стана с майка ти и с баща ти, Крис, макар че ще те заболи. Животът ти и без това е много тежък.

Всъщност не мисля, че животът ми е особено тежък. Само е различен. Ако се ядосвах заради това и прекарвах нощите си, копнеейки за така наречената нормалност, тогава наистина щях да направя живота си тежък и да се огъна. Приемайки разликата и предпочитайки да съществувам с нея, аз водех живот не по-труден от онзи на повечето хора и дори по-лек от този на някои.

Не казах на Анджела нито дума по този въпрос. Ако тя бе мотивирана от състрадание, за да направи съдбоносни разкрития, щях да си сложа маската на мъченик и да се представя като герой от велика трагедия. Бих могъл да бъда Макбет. Или лудият Лир. Или Шварцнегер в „Терминатор 2“, обречен да загине в басейна от разтопена стомана.

— Ти имаш много приятели… но имаш и врагове, за които не знаеш — продължи Анджела. — Опасни копелета. И някои от тях са странни. Променят се.

Пак тази дума. Променят се.

Почесах се по врата и установих, че паяците, които почувствах, са въображаеми.

— Ако искам да ти дам шанс… какъвто и да е шанс… ти трябва да знаеш истината. Чудех се откъде да започна и как да ти я кажа. Мисля, че трябва да започна с маймуната.

— Маймуната? — повторих аз, убеден, че не съм чул добре.

— Маймуната — потвърди Анджела.

В този контекст думата имаше неизбежен комичен нюанс и аз отново се запитах дали Анджела е трезва.

Когато тя най-после вдигна глава, очите й приличаха на самотни езера, където бе удавена някаква жизненоважна част от онази Анджела Фериман, която познавах от детството си. Срещнах погледа й — мрачния му сив блясък — и усетих, че кожата ми настръхна. Вече не намирах нищо комично в думата „маймуна“.