Дийн Кунц
Не бой се от нищо (22)

22.

С нежен, дори гальовен звук, като съприкосновение на две тела по време на любовен акт, ниските вълни се промъкваха между пилоните и се плискаха във вълнолома. Влажният въздух предлагаше лека и приятна ароматична смесица на солена вода, свежи водорасли, креозот, ръждясало желязо и други ухания, които не можех да разпозная.

Яхтклубът, сгушен в заслонения североизточен ъгъл на залива, предоставя пристан на около триста плавателни съда, само шест от които са постоянни жилища на собствениците си. Макар че светският живот в Мунлайт Бей не е съсредоточен около яхтите, има дълъг списък на чакащи за всяко място, което се освободи.

Бутах велосипеда към западния край на главния кей, който вървеше успоредно на брега. Гумите тихо свистяха и подскачаха по мокрите от росата неравни дъски. В този час само една яхта светеше. Пристанищните лампи, макар и неясни, ми показваха пътя в мъглата.

Тъй като риболовната флотилия хвърля котва по-нататък по северния ръкав на залива, сравнително закътаният яхтклуб е запазен за увеселителни плавателни съдове. Има корабчета, вариращи от скромни до внушителни, моторни яхти предимно с маневрена дължина и цена, няколко „Бостън Уейлър“ и дори две баржи. Най-голямата яхта с платна е „Танцьорка по залез“, двайсетметрова и едномачтова. От моторните яхти най-голяма е „Ностромо“, също двайсетметрова, и аз се бях отправил към нея.

В западния край на пристана направих завой на деветдесет градуса и поех по страничния кей, където от двете страни имаше места за яхтите. „Ностромо“ беше последната вдясно.

Познайник съм на нощта.

Това беше кодът, който Саша бе използвала, за да представи мъжа, отишъл в радиото да ме търси. Не искаше да кажат името му по телефона и не пожела да дойде в къщата на Боби, за да разговаря с мен. Това беше ред от стихотворение на Робърт Фрост, който повечето подслушвачи едва ли биха познали и аз предположих, че се отнася за Рузвелт Фрост, собственика на „Ностромо“.

Подпрях велосипеда на перилата на пристана до подвижния мост на яхтата. Лодките се поклащаха по вълните. Пъшкаха и стенеха като старци, болни от артрит, които немощно се оплакват насън.

Никога не си правех труда да заключвам с верига велосипеда, когато го оставях някъде, защото до тази нощ Мунлайт Бей беше сигурно убежище от престъпността, заразила съвременния свят. До края на седмицата нашият живописен град можеше да оглави класацията в страната по убийства, осакатявания и побои над свещеници на глава от населението, но вероятно не беше необходимо да се тревожим за драстично нарастване на кражбите на велосипеди.

Трапът беше стръмен и коварно хлъзгав от кондензираните изпарения. Орсън слизаше предпазливо като мен.

Бяхме изминали две трети от пътя, когато тих глас, сякаш по магия се материализира от мъглата над главата ми и попита:

— Кой е там?

Стреснах се и едва не паднах, но се хванах за парапета на мокрия трап и запазих равновесие.

„Блу уотър 563“ е лъскава, бяла, ниска яхта с две палуби и щурвал горе, ограден с платнище. Единствената светлина на борда идваше от прозорците със спуснати пердета на задната каюта и на главната каюта в средата на яхтата на долната палуба. Откритата горна палуба и кабинката на щурвала бяха тъмни и забулени в мъгла и не виждах кой говори.

— Кой е там? — отново прошепна човекът все така тихо, но с по-нервен тон.

По гласа познах, че е Рузвелт Фрост.

Поех подадената реплика и също прошепнах:

— Аз съм, Крис Сноу.

— Закрий очите си, синко.

Сложих ръка на челото и присвих очи, когато блесна лъч на фенерче, който ме прикова на място. Угасна почти веднага и Рузвелт все така тихо каза:

— Онова с теб кучето ти ли е?

— Да.

— И нищо друго?

— Моля?

— Няма никой друг, така ли?

— Не.

— Качи се на борда тогава.

Сега го видях, защото се бе приближил до перилата на откритата горна палуба. Но не можех да го разпозная, макар и от това относително малко разстояние, защото се сливаше с нощта и гъстата жълтеникава мъгла.

Подканих Орсън да мине пред мен и се качих на яхтата през отвора в перилата. Двамата бързо изкачихме стъпалата към горната палуба.

Когато стигнахме там, видях, че Рузвелт Фрост държи ловджийска пушка. Мисля, че много скоро Националната стрелкова асоциация ще премести щаба си в Мунлайт Бей. Не беше насочил оръжието към мен, но бях сигурен, че ме е държал на прицел, докато ме позна на лъча на фенерчето.

Дори без пушка, той беше едър човек. Метър и деветдесет. С врат като пристанищен пилон. Рамене, широки като греди. Хлътнал гръден кош. Разпереше ли двете си ръце, ставаше колкото диаметъра на среден по големина щурвал. Това беше човекът, когото капитан Ахав трябваше да повика, за да се справи с Моби Дик. През шейсетте и началото на седемдесетте години Рузвелт беше футболна звезда и спортните репортери го наричаха Чука. Макар че сега беше шейсет и три годишен преуспяващ бизнесмен, собственик на магазин за мъжки дрехи, малък търговски център и половината акции от крайградския клуб и странноприемницата, той изглеждаше в състояние да смаже всеки генетичен мутант и наблъскана със стероиди грамада, играеща силова роля в съвременен отбор.

— Здравей, куче — измърмори Рузвелт.

Орсън изпръхтя.

— Дръж това, синко — добави Фрост и ми подаде пушката.

На врата му висеше чудноват свръхмодерен бинокъл. Той го вдигна към очите си и огледа кея, по който бях дошъл.

— Виждаш ли нещо? — учудих се аз.

— Това е бинокъл за нощно виждане. Увеличава осемнайсет пъти наличната светлина.

— Но мъглата…

Фрост натисна някакво копче на бинокъла и докато механизмът вътре тихо бръмчеше, каза:

— Има инфрачервено устройство, което показва само източници на топлина.

— Сигурно около яхтклуба има множество източници на топлина.

— Не и когато двигателите не работят. Освен това ме интересуват само движещи се източници на топлина.

— Хора?

— Може би.

— Кои?

— Онзи, който вероятно те следи. А сега тихо, синко.

Млъкнах. Докато Рузвелт търпеливо оглеждаше кея, прекарах следващата минута, задавайки си въпроси за тази бивша футболна звезда и настоящ местен бизнесмен, който, в края на краищата, не беше такъв, какъвто изглеждаше.

Не бях изненадан. След залез слънце хората, които бях срещнал, бяха разкрили неподозирани дотогава измерения в живота си. Дори Боби пазеше тайни: пушката-помпа в килера с метлите и стадото маймуни. След като размислих върху убедеността на Пиа Клик, че е превъплъщение на Каха Хуна — нещо, за което Боби не бе споменавал, — аз разбрах по-добре горчивата му, оспорваща реакция към всеки възглед, който смяташе за холистично мислене, включително случайните ми невинни забележки за моето куче. Поне Орсън бе останал същият в тази нощ, макар че както вървяха нещата, нямаше да се учудя, ако неочаквано покажеше способност да стои на задни лапи и с хипнотизиращо умение да танцува степ.

— Никой не те следи — каза Рузвелт, свали бинокъла и взе пушката си. — Оттук, синко.

Прекосихме горната палуба и се приближихме до отворения люк на щирборда.

Фрост спря, обърна се и погледна към перилата на пристана, където Орсън още се бавеше.

— Ела, куче.

Орсън остана там, но не защото усещаше, че нещо се спотайва на палубата. Както обикновено, изпитваше любопитство и необичайно се стесняваше от Рузвелт.

Любимото занимание на нашия домакин беше „общуване с животни“ — типично холистично схващане, хранителен фураж за повечето дневни телевизионни беседи, макар че Фрост проявяваше дискретност за таланта си и го демонстрираше само по молба на съседи и приятели. При самото споменаване за общуване с животни на Боби му излизаше пяна на устата, макар и дълго преди Пиа Клик да реши, че е богинята на сърфа, търсеща своя Кахуна. Рузвелт твърдеше, че разбира тревогите и желанията на обезпокоените домашни любимци, които му водеха. Не взимаше пари за тази услуга, но тази негова липса на интерес към забогатяването не убеждаваше Боби. „По дяволите, Сноу, не казвам, че той е шарлатанин, който се опитва да печели пари. Прави го с добри намерения. Но твърде често са го удряли по главата.“

Според Фрост единственото куче, с което не е могъл да осъществи контакт, е моето. Смята Орсън за предизвикателство и никога не пропуска възможност да се опита да побъбри с него.

— Ела, кученце.

С очевидно нежелание Орсън най-сетне прие поканата. Ноктите му изтракаха по палубата.

Носейки пушката, Рузвелт мина през отворения люк и слезе по стъпалата от фибростъкло, осветени само от слаба отразена светлина отдолу. Наведе глава и прибра ръце до тялото си, за да се свие, но въпреки това, изглежда, имаше риск да се заклещи в тясното стълбище.

Орсън се колебаеше. Беше подвил опашка. Накрая слезе след Фрост. Аз бях последен. Стъпалата водеха към сводеста задна палуба, над която се намираше горната.

Орсън нямаше желание да пристъпи в луксозната каюта, която изглеждаше уютна и приветлива на слабата светлина на нощната лампа. Но след като Рузвелт и аз влязохме, кучето енергично изтръска козина от капчиците мъгла и ни последва. Мисля, че се забави, за да не ни изпръска.

Фрост заключи вратата. Провери я, за да е сигурен. После пак.

В главната каюта имаше камбуз с шкафове и под от светло махагоново дърво, трапезария и просторен салон. От уважение към мен помещението бе осветено само от една обърната надолу лампа в пълната с футболни трофеи витрина и от две дебели зелени свещи, поставени в чинийки на масата.

Въздухът ухаеше на прясно сварено кафе и когато Рузвелт ми предложи чаша, аз приех.

— Съжалявам за баща ти — каза той.

— Е, поне всичко свърши.

— Наистина ли?

— Имам предвид за него.

— Но не и за теб. Не и след онова, което си видял.

Намръщих се.

— Какво съм видял?

— Мълвата се разнесе — загадъчно каза Фрост.

— Какво…

Той вдигна ръка с размер на главина на колело.

— След минута ще говорим по този въпрос. Затова те помолих да дойдеш тук. Но още се опитвам да отсея онова, което трябва да ти кажа. Искам да ти го обясня по свой начин, синко.

Едрият мъж поднесе кафето, съблече непромокаемата си мушама, окачи я на облегалката на стола и седна. Направи ми знак да се настаня диагонално от него и с крак придърпа друг стол.

— Заповядай, куче — каза той, предлагайки третия стол на Орсън.

Макар това да беше обичайна процедура, когато посещавахме Рузвелт, Орсън се престори, че не разбра и седна на пода пред хладилника.

— Това е неприемливо — тихо го информира Фрост.

Кучето се прозя.

Рузвелт леко потропа с крак по стола, който бе преместил за Орсън.

— Бъди добро кученце.

Кучето се прозя по-широко този път. Преиграваше незаинтересоваността си.

— Ако трябва, ще стана, ще те взема и ще те сложа на този стол — настоя Фрост. — Но господарят ти ще изпадне в неловко положение, защото иска да бъдеш възпитан гост.

Той се усмихна добродушно и нито следа от заплаха не помрачи тона му. Едрото му лице приличаше на това на чернокож Буда, а очите бяха пълни с доброта и почуда.

— Бъди добро кученце — повтори Рузвелт.

Орсън помете пода с опашката си, усети се и спря да я размахва. Срамежливо отмести очи от Фрост, погледна ме и наклони глава на една страна.

Свих рамене.

Рузвелт пак потропа с крак по предложения стол. Макар че стана от пода, Орсън не се приближи веднага до масата.

От джоба на непромокаемата си мушама Фрост извади кучешка бисквита с формата на кокал. Вдигна я към светлината на свещите, за да може Орсън да я види по-ясно. Между огромния му палец и показалец бисквитата изглеждаше малка като украшение на амулет, но всъщност беше голяма почерпка. Рузвелт тържествено я сложи на масата пред стола, запазен за кучето.

Орсън проследи движението на ръката му с изпълнени с желание очи. Тръгна към масата, но спря. Държеше се по-неприветливо от обикновено.

Фрост извади втора бисквита. Задържа я близо да пламъка на свещите, преобръщайки я, сякаш беше изящен скъпоценен камък, после я остави на масата до първата.

Макар че тръпнеше от желание, Орсън не се приближи до стола. Срамежливо наведе глава и погледна изпод вежди нашия домакин. Това беше единственият човек, в чиито очи понякога Орсън не искаше да погледне.

Рузвелт измъкна трета бисквита от джоба на мушамата си. Поднесе я към широкия си, често чупен нос и дълбоко вдъхна аромата й.

Орсън вдигна глава и също подуши.

Фрост се усмихна мило, намигна на кучето и пъхна бисквитата в устата си. Схруска я с огромна наслада, прокара я с глътка кафе и въздъхна доволно.

Бях смаян. Не го бях виждал да прави такива неща.

— Какъв беше вкусът?

— Не беше лош. Малко като на счукано жито. Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря.

Орсън наостри уши и сега Рузвелт привлече цялото му внимание. Щом този висок, огромен чернокож човек искрено се наслаждаваше на бисквитите, може би имаше няколко и за всяко куче, което се стараеше усилено да ги получи.

Фрост извади още една бисквита. Поднесе я към носа си и вдъхна толкова силно, че се уплаших да не ме лиши от кислород. Примигна от наслада. Потръпна от престорено удоволствие, едва не падна в несвяст и сякаш обезумя по бисквитите.

Безпокойствието на кучето беше осезаемо. Скочи от пода, хвърли се на стола срещу мен, там, където го искаше Рузвелт, седна и протегна врат, докато муцуната му се приближи само на пет сантиметра от носа на Фрост. Двамата подушиха застрашената от изяждане бисквита.

Вместо да я пъхне в устата си, Рузвелт внимателно я сложи на масата между себе си и Орсън.

— Добро кученце.

Не бях убеден в предполагаемата способност на Фрост да общува с животните, но според мен той несъмнено беше първокласен кучешки психолог.

Орсън подуши бисквитите на масата.

— Ах, ах, ах — предупреди го Рузвелт.

Кучето погледна домакина си.

— Не трябва да ги ядеш, докато не ти кажа — рече Фрост.

Кучето облиза муцуна.

— Ако ги изядеш без мое разрешение, никога повече няма да има бисквита за теб.

Орсън нададе лек, умолителен вой.

— Говоря сериозно, куче — тихо, но твърдо каза Рузвелт. — Не мога да те накарам да говориш с мен, ако не искаш. Но ще настоявам да се държиш прилично на борда на яхтата ми. Не можеш да нахълташ тук и да изгълташ почерпката, сякаш си див звяр.

Орсън се вторачи в очите му, все едно се опитваше да прецени доколко е съгласен с това правило.

Фрост не мигна.

Явно убедено, че заплахата не е празна, кучето съсредоточи вниманието си върху трите бисквити. Гледаше ги с такъв отчаян копнеж, че се запитах дали, в края на краищата, да не ги опитам.

— Добро кученце — рече Рузвелт.

Взе дистанционно управление от масата и натисна едно от копчетата, макар че върхът на пръста му изглеждаше достатъчно голям, за да натисне три наведнъж. Автоматичните врати зад Орсън се вдигнаха и се скриха в горната половина на голям сандък, откривайки две купчини с електронни уреди с блещукащи светлинни диоди.

Орсън прояви достатъчен интерес, за да обърне глава за миг, сетне продължи да боготвори забранените бисквити.

В сандъка блесна голям видеомонитор. Разделеният на четири екран показа неясни картини от забуления в мъгла яхтклуб и от залива от четирите страни на „Ностромо“.

— Какво е това? — полюбопитствах аз.

— Мерки за сигурност. — Фрост остави дистанционното управление. — Детекторите за движение и инфрачервените сензори засичат всеки, който се приближи до яхтата и веднага ни предупреждават. После телескопичният обектив автоматично се спира на натрапника и се фокусира върху него, преди да е влязъл тук, затова знаем с кого си имаме работа.

— И с кого си имаме работа?

Човекът планина бавно и изискано изпи две глътки кафе, после отговори:

— Може би вече знаеш.

— Какво искаш да кажеш? Кой си ти?

— Аз съм си аз. Старият Рузвелт Фрост. Ако мислиш, че съм един от хората, които стоят в дъното на тази история, грешиш.

— Какви хора? Каква история?

Гледайки към четирите изображения на монитора, той каза:

— Ако имам късмет, те вероятно не подозират, че знам за тях.

— Кои са те? Хората от Уайвърн?

Чернокожият отново се обърна към мен.

— Вече не са само в Уайвърн. Сега в тази работа са замесени и жители от града. Не знам колко. Може би двеста или петстотин, но вероятно не повече. Поне още не. Несъмнено това се разпространява към други… и вече излиза извън Мунлайт Бей.

— Загадъчен ли се опитваш да бъдеш? — отчаяно попитах аз.

— Да, доколкото е възможно.

Той стана, взе кафеника и без да добави нищо повече, отново напълни чашите. Очевидно възнамеряваше да ме кара да чакам за залъци информация, така както горкият Орсън търпеливо чакаше закуската си.

Кучето близна ръба на масата до трите бисквити, но езикът му не докосна вкусотиите.

Рузвелт седна и аз попитах:

— Щом не си замесен с онези хора, откъде знаеш за тях?

— Не знам толкова много.

— Но явно повече от мен.

— Знам само онова, което ми казват животните.

— Какви животни?

— Е, не твоето куче.

Орсън вдигна глава.

— Той е истински сфинкс — добави Фрост.

Имах чувството, че след залез слънце бях минал през вълшебно огледало.

Реших да играя по безумните правила на това непознато царство и попитах:

— И така… като оставим настрана моето флегматично куче, какво ти казват другите животни?

— Не трябва да знаеш всичко. Само толкова, колкото да осъзнаеш, че е най-добре да забравиш онова, което си видял в гаража на болницата и в погребалния дом.

Изправих се рязко на стола.

— Ти си един от тях.

— Не съм. Успокой се, синко. С мен си в безопасност. Откога сме приятели? Минаха повече от две години, откакто за пръв път дойде тук с кучето си. Знаеш, че можеш да ми вярваш.

Всъщност съвсем не бях убеден, че все още мога да вярвам на Рузвелт Фрост, макар вече да не бях сигурен в преценките си за характера на хората.

— Но ако не забравиш какво си видял — продължи той, — и се опиташ да се свържеш с властите извън града, ще изложиш на риск живота на някои.

Сърцето ми се сви.

— Току-що ми каза, че мога да ти вярвам, а сега ме заплашваш.

Фрост доби обидено изражение.

— Аз съм твой приятел, синко. Не бих те заплашвал. Само ти казвам…

— Да. Какво говорят животните?

— Не аз, а хората от Уайвърн искат да запазят това в тайна. Но лично ти не си в опасност, дори ако се опиташ да отидеш при властите извън града. Поне в началото. Те няма да те докоснат. Не и теб. Ти си на почит.

Това беше едно от най-озадачаващите неща, които бе казал дотогава, и аз объркано започнах да мигам.

— На почит?

— Да. Те изпитват страхопочитание към теб.

Осъзнах, че Орсън съсредоточено ме гледа, временно забравил за обещаните три бисквити.

Твърдението на Рузвелт беше не само озадачаващо, а направо налудничаво.

— Защо някой ще изпитва страхопочитание към мен?

— Заради онова, което си.

Мислите ми се стрелкаха насам-натам, въртяха се и се мятаха като лудуваща морска чайка.

— Какъв съм?

Фрост се намръщи и преди да отговори, замислено потърка лице.

— Да бъда проклет, ако знам. Само повтарям онова, което животните ми казаха.

Онова, което са ти казали животните. Чернокожият доктор Дулитъл.

Част от презрението на Боби се прокрадна и в мен.

— Важното е, че хората от Уайвърн няма да те убият, освен ако не ги принудиш и това не е единственият начин да ти затворят устата.

— Казал си на Саша, че това е въпрос на живот и смърт.

Рузвелт кимна сериозно.

— Така е. За нея и за другите. Онези негодници ще се опитат да те контролират, убивайки хората, които обичаш, докато склониш да спреш, да забравиш какво си видял и да продължиш да си гледаш живота.

— Хората, които обичам?

— Саша. Боби. Дори Орсън.

— Ще убият моите приятели, за да ми затворят устата?

— Ще ги убиват един по един, докато млъкнеш, за да спасиш останалите.

Бях готов да рискувам собствения си живот, за да разбера какво се бе случило с баща ми и майка ми и защо, но не можех да застраша живота на приятелите си.

— Това е чудовищно. Да убиват невинни…

— Ето с кого си имаш работа.

Имах чувството, че черепът ми ще се пръсне, за да освободи напрежението от безсилието.

— С кого имам работа? Нужно ми е нещо по-конкретно от хората в Уайвърн.

Фрост отпи от кафето си и не отговори.

Може би беше мой приятел и предупреждението, което ми бе отправил, щеше да спаси живота на Саша или на Боби, но изпитах желание да го ударя. Вероятно щях да го сторя — да го поваля с безмилостна серия от удари, ако съществуваше вероятност да не си строша пръстите.

Орсън бе сложил лапа на масата, но не с намерението да блъсне бисквитите на пода и да ги излапа, а за да се подпре, докато се навеждаше настрани, гледайки някъде покрай мен. Нещо в каютата зад камбуза и трапезарията бе привлякло вниманието му.

Обърнах се да проследя погледа му и видях котка. Седеше на облегалката за ръце на канапето, осветена в гръб от лампата във витрината с футболните трофеи. Изглеждаше светлосива. В сенките, закриващи муцуната, очите й блестяха в зелено и бяха изпъстрени със златисти точици.

Може би беше същата котка, която бях срещнал по хълмовете зад погребалния дом на Кърк.