Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунният залив (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear Nothing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Не бой се от нищо

ИК „Плеяда“, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор: Анели Векилска-Ръждева

ISBN 954-409-180–7

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Преди зазоряване

30.

Къщата е облицована с черни дървени плоскости, а верандите са боядисани в бяло. Разположена е в предната част на парцел от четири декара и притежава очарованието, благородството и топлотата на семейството, което живее в нея.

Всички прозорци бяха тъмни, но скоро някои от тях щяха да светнат. Алерия Рамирес щеше да стане рано, за да приготви богата закуска за сина си Мануел, който щеше да се върне от двете смени дежурство в полицията — при положение че не го забавеха подробните доклади, свързани с убийството на шефа Стивънсън. Тъй като беше по-добър готвач от майка си, Мануел би предпочел сам да си направи закуската, но щеше да изяде и да похвали всичко, което тя му поднесеше. Алерия още спеше. Имаше голяма спалня, някога принадлежала на сина й, стая, която той не бе използвал от шестнайсет години, откакто съпругата му Кармелита почина при раждането на Тоби.

В дъното на задния двор, също облицован в дървени плоскости, за да подхожда на къщата и с прозорци с бели капаци, има малък хамбар със стръмен покрив. Тъй като се намира в крайградската зона, имотът предлага достъп до пътеките и откритите хълмове. Първият собственик е отглеждал коне в хамбара. Сега постройката е ателие, където Тоби Рамирес изработва изящни предмети от стъкло.

Приближих се в мъглата и видях, че прозорците светят. Тоби често се буди много преди зазоряване и отива в ателието.

Подпрях велосипеда на стената на хамбара и надникнах през най-близкия прозорец. Орсън сложи лапи на перваза, застана до мен и също погледна вътре.

Когато се отбивам да гледам как Тоби работи, обикновено не влизам в ателието. Флуоресцентното осветление е твърде ярко за мен. И тъй като се обработва при температури, надвишаващи хиляда градуса по Целзий, стъклото излъчва значителни количества силна светлина, която може да увреди очите на всеки, не само моите. Щом ме види, Тоби прекъсва работа, угася лампите и си бъбри с мен.

Сложил кръгли очила със стъкла от лантан, той седеше на работния си стол пред нагревателя. Току-що бе направил изящна ваза с формата на круша, която още беше толкова гореща, че сияеше в златисто и червено, и сега я закаляваше.

Когато изведнъж се дръпне от пламъка, стъкленият предмет се охлажда твърде бързо и се напуква. За да се запази, стъкленото произведение трябва да бъде закалено, тоест внимателно и постепенно охладено.

Пламъкът се поддържаше от природен газ, смесен с чист кислород от резервоар под налягане, прикрепен към работния тезгях. По време на процеса на закаляване Тоби пуска по малко кислород и постепенно понижава температурата, давайки на молекулите на стъклото възможност да заемат стабилни позиции.

Поради множеството опасности, свързани със стъкларството, някои хора в Мунлайт Бей мислят, че Мануел проявява безотговорност, като позволява на своя болен от синдрома на Даун син да упражнява това технически взискателно изкуство и занаят, предричат и с нетърпение очакват пожар и експлозия.

Първоначално нямаше по-голям противник на мечтата на Тоби от Мануел. В продължение на петнайсет години хамбарът бе служил за ателие на Салвадор, големия брат на Кармелита, първокласен стъклар. Като дете Тоби прекарваше безброй часове с чичо си Салвадор. Слагаше си очила, гледаше как работи майсторът и понякога надяваше кевларени ръкавици, за да пренесе някоя ваза или купа. Докато мнозина смятаха, че Тоби прекарва тези часове вцепенен, изпаднал в глупашки унес, с тъп поглед и неразбираща усмивка. А той всъщност се учеше, без да му преподават пряко. За да се справят, хората с ниско интелектуално развитие трябва да проявяват свръхчовешко търпение. Ден след ден, година след година Тоби седеше в ателието на чичо си, наблюдаваше и бавно се учеше. Когато преди две години Салвадор почина, Тоби — тогава едва на четиринайсет — попита баща си дали може да продължи работата на чичо си. Мануел не погледна сериозно на молбата му и деликатно се опита да разубеди сина си.

Една сутрин преди зазоряване Мануел намерил Тоби в ателието. На работния тезгях имало семейство семпло изработени стъклени лебеди. До тях стояла новоизваяна и закалена ваза, в която били внесени подходящи по цвят примеси, придаващи на стъклото загадъчни среднощно сини спирали със сребрист блясък като звезди. Мануел веднага разбрал, че това творение е на нивото на най-хубавите вази на Салвадор. И в момента Тоби закаляваше едно също така поразително произведение.

Момчето беше усвоило техническите аспекти на стъкларския занаят от чичо си и въпреки леко забавеното си умствено развитие, явно знаеше как да направи всичко както трябва, и то без да се нарани. Магията на генетиката също имаше пръст в тази работа, защото Тоби притежаваше изумителна дарба, която не може да се научи. Той беше не само занаятчия, а художник или по-скоро учен, за когото вдъхновението на художника и техниката на занаятчията идват с лекотата, с която вълните се носят към брега.

Всички магазини за подаръци в Мунлайт Бей, Камбрия и на север, чак до Кармел, продаваха творенията на Тоби. След няколко години щеше да започне да се издържа сам.

Понякога природата подхвърля някоя компенсация на онези, които е ощетила. Доказателство е моята способност с лекота да съставям изречения и да пиша увлекателно.

Оранжевата светлина в ателието блесна и се разгоря от пламъка на нагревателя. Тоби внимателно обръщаше вазата така, че да се изпече равномерно от всички страни.

Той имаше дебел врат, заоблени рамене, съразмерни къси ръце и набити крака и приличаше на гном от приказките. Челото му беше скосено, а носът плосък. Ушите бяха разположени твърде ниско на главата, която беше малка за тялото. Омекотените черти и гънките около очите му придаваха постоянно замечтано изражение.

И все пак, седнал на високия си работен стол, обръщайки внимателно вазата на огъня, регулирайки кислородния поток с интуитивна прецизност, с лице, осветено от отразена светлина, и очи, скрити зад очилата от лантан, той съвсем не приличаше на бавноразвиващ се и не ми приличаше на умствено ограничен. Напротив, наблюдаван в стихията си, в акта на творчество, Тоби изглеждаше одухотворен.

Орсън изпръхтя разтревожено. Спусна лапи от прозореца, обърна се и изопна тяло като за скок.

Аз също се обърнах и видях тъмен силует, който прекосяваше двора и идваше към нас. Въпреки мрака и мъглата го познах веднага по безгрижната походка. Мануел Рамирес, бащата на Тоби. Той беше номер две в полицията в Мунлайт Бей и сега, след смъртта на Стивънсън, беше повишен да изпълнява длъжността шеф на полицейското управление.

Пъхнах ръце в джобовете си и с дясната стиснах пистолета.

Двамата с Мануел бяхме приятели. Нямаше да се чувствам удобно да насоча оръжие срещу него и със сигурност не можех да го застрелям. Освен ако вече не беше той и, подобно на Стивънсън, се бе превърнал в някой друг.

Спря на осем-десет крачки от нас. На оранжевата светлина, процеждаща се от близкия прозорец, видях, че Мануел е в сиво-кафявата си униформа. Служебният му пистолет беше в кобур на десния хълбок. Беше пъхнал палци в колана си и можеше да извади пистолета си толкова бързо, колкото и аз можех да измъкна своя от якето.

— Свърши ли ти смяната? — попитах аз, макар да знаех, че не е така.

Вместо да отговори на въпроса ми, Мануел рече:

— За какво си дошъл? Надявам се, не очакваш да те черпя бира в този час.

— Само се отбих да кажа здрасти на Тоби.

Лицето на Мануел, твърде изнурено от грижи за четирийсетте му години, имаше естествено дружелюбен вид. Дори на тази зловеща светлина усмивката му беше приятна и окуражителна. Доколкото виждах, единственият блясък в очите му беше отразената светлина от прозореца в ателието. Разбира се, отражението може би прикриваше същия мимолетен животински проблясък, какъвто бях видял в очите на Луис Стивънсън.

Орсън се успокои и отпусна тяло. Но остана нащрек.

Поведението на Мануел с нищо не напомняше това на Стивънсън. Както винаги, гласът му беше тих и почти напевен.

— Не дойде в участъка, след като се обади.

Обмислих отговора си и реших да кажа истината.

— Така е.

— Беше наблизо, когато ми се обади, нали? — предположи той.

— Зад ъгъла. Кой е онзи гологлавият с обецата?

Мануел се замисли и последва примера ми, като също каза истината.

— Името му е Карл Скорцо.

— Но кой е той?

— Пълен боклук. Докъде смяташ да стигнеш?

— Доникъде.

Мануел замълча. Явно не ми вярваше.

— Започна като кръстоносен поход — добавих аз, — но ще разбера, когато претърпя поражение.

— Това ще бъде един нов Крис Сноу.

— Дори да можех да се свържа с властите извън града или с медиите, не разбирам какво точно става, за да ги убедя да се намесят.

— Нямаш и доказателства.

— Нищо съществено. Пък и не мисля, че ще ми позволят да осъществя контакта. Ако повикам някой да разследва, едва ли аз или приятелите ми ще сме живи, за да го посрещнем, когато пристигне тук.

Мануел не отговори, но мълчанието му беше красноречиво.

Може би още обичаше бейзбола. И харесваше кънтримузиката, Абът и Костело. Все още разбираше като мен какво означават ограниченията и усещаше ръката на съдбата. Вероятно още ме харесваше, но вече не беше мой приятел. Дори да не беше достатъчно коварен, за да ме застреля, щеше да гледа, докато някой друг го прави.

Обхвана ме угнетяващ песимизъм, какъвто никога не бях изпитвал. Бях отвратен.

— Цялото полицейско управление им сътрудничи, нали?

Усмивката му помръкна. Изглеждаше уморен.

Когато видях умора, а не гняв, разбрах, че Мануел ще ми разкаже повече, отколкото би трябвало. Тласкан от чувство за вина, той нямаше да съумее да запази всичките си тайни.

Вече подозирах, че едно от откровенията, които ще направи, ще бъде за майка ми. Не исках да го чуя и едва не си тръгнах. За малко щях да го направя.

— Да — каза Мануел. — Цялото управление е с тях.

— Дори и ти, нали?

— Особено аз, приятелю.

— Заразен ли си от микроба, изпуснат от Уайвърн?

— Зараза не е най-подходящата дума.

— Но е достатъчно близка до истината, нали.

— Всички други в управлението са го прихванали. Но не и аз. Поне доколкото знам, още не.

— Може би те не са имали избор, а ти си имал.

— Реших да им сътруднича, защото от тази работа може да излезе по-скоро нещо добро, отколкото лошо.

— От кое, от края на света ли?

— Те работят, за да поправят стореното.

— Работят в Уайвърн някъде под земята?

— Да. Там и на други места. И ако намерят начин да се преборят… може би ще постигнат добри резултати.

Докато говореше, погледът му се премести към прозореца на ателието.

— Тоби ли имаш предвид? — попитах аз.

Очите на Мануел отново се съсредоточиха върху мен.

— Онова нещо, онази чума или епидемия… Вярваш ли, че ако я поставят под контрол, ще могат да помогнат на Тоби?

— И ти имаш интерес от това, Крис.

От покрива на хамбара няколко пъти избуха бухал.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Това е единствената причина, поради която майка ми би участвала в биологична изследователска дейност за военни цели. Защото е имало голяма вероятност да излезе нещо, което да излекува пигментната ми ксеродермия.

— И наистина може да излезе нещо.

— Военен проект ли беше?

— Не я обвинявай, Крис. Само такъв проект би могъл да разполага с десетки милиарди долари. Иначе тя никога не би имала възможност да върши тази работа в името на доброто. Осигурили са им много пари.

Това несъмнено беше вярно. Само един проект, свързан с военните, би могъл да си осигури необходимите средства за финансирането на сложната научноизследователска работа, която са изисквали задълбочените познания на майка ми.

Глициния Джейн (Милбъри) Сноу беше генетик теоретик. Това означаваше, че е разсъждавала по-задълбочено от другите учени. Не прекарваше времето си в лаборатории, нито работеше във виртуалната реалност на компютър. Нейната лаборатория беше умът й, който бе изключителен. Тя теоретизираше и под нейните напътствия другите се стремяха да докажат теориите й.

Беше невероятно умна. Гениална. Можеше да избере всеки университет в света. Всички я търсеха.

Баща ми обичаше „Ашдън“, но щеше да я последва навсякъде, където би пожелала да отиде. Той би преуспял във всяка научна среда.

Майка ми се примири с „Ашдън“ заради мен. Повечето престижни университети са или в големи, или в средни по големина градове, където денем нямаше да съм по-ограничен отколкото в Мунлайт Бей, но където не можех да се надявам на разнообразен нощен живот. Големите градове са ярко осветени дори след залез слънце. А малкото тъмни райони не са места, където момче с велосипед може в безопасност да търси приключения между здрача и зората.

Тя се лиши от много неща, за да обогати моя живот. Затвори се в малък град, готова да зареже нереализиран целия си потенциал и да ми даде възможност да реализирам моя.

Когато се родих, тестовете за определяне на генетичните увреждания на зародиша бяха в началната си фаза. Ако аналитичните методи бяха достатъчно усъвършенствани и пигментната ми ксеродермия бе открита няколко седмици след зачеването, вероятно майка ми щеше да направи аборт.

Колко много обичам света с цялата му красота и странност.

Но заради мен през следващите години светът ще стане още по-странен и може би не толкова красив.

Ако не бях аз, майка ми би отказала да работи за проекта в Уайвърн и никога нямаше да поведе учените по нови пътища на изследователска дейност. И ние нямаше да го извървим и да стигнем до ръба на пропастта, където стоим сега.

Мануел се приближи до прозореца и Орсън се дръпна, за да му направи място. Вторачи се в сина си и когато светлината озари по-ярко лицето му, не видях безумен блясък в очите, а любов.

— Да повишиш интелигентността на животните — казах аз. — Какви военни приложения би могло да има това?

— Преди всичко има ли по-добър шпионин от куче, умно като човек, изпратено зад вражеската линия? Пълна маскировка. Пък и не проверяват кучешките паспорти. Какъв по-добър разузнавач на бойното поле?

Може да създадеш изключително интелигентно куче, което е умно, но и свирепо, и зло, когато е необходимо да бъде такова. Имаш нов вид войник — биологично проектирана машина за убийства, способна да разработва стратегии.

— Мислех, че интелигентността зависи от размера на мозъка.

Мануел сви рамене.

— Аз съм само ченге.

— Или от броя на гънките на мозъчната кора.

— Явно са открили, че не е така. Както и да е, в началото всичко вървеше успешно. Нещо, наречено проект „Франсис“. Допреди няколко години. Изумително интелигентно ловджийско куче. Операцията в Уайвърн започна, за да се извлече полза от наученото. И не работеха само върху повишаването на човешката интелигентност, а върху много други неща.

Надянал кевларените ръкавици, Тоби сложи горещата ваза в кофа, пълна до половината с вермикулит. Това беше следващият етап на процеса на закаляване.

— И кои са тези много други неща? — попитах аз.

— Искаха да повишат човешката подвижност, скорост и продължителност на живота, като намерят начин не само да прехвърлят генетичен материал от един човек на друг, но и между различните видове.

— О, Боже.

Тоби изсипа още гранули вермикулит, докато покри вазата. Вермикулитът е превъзходен изолационен материал, който позволява на стъклото да се охлажда много бавно и равномерно.

Спомних си нещо, което бе казал Рузвелт. Кучетата, котките и маймуните не били единствените експериментални обекти в лабораториите в Уайвърн. Имало и нещо по-лошо.

— Хора — вцепенен промълвих аз. — Експериментирали са върху хора?

— Върху войници, осъдени за убийство на доживотен затвор. Можеше да гният там… или да вземат участие в проекта и да възвърнат свободата си като награда.

— Но да експериментираш върху хора…

— Съмнявам се дали майка ти е знаела за това. Не винаги са споделяли с нея как точно прилагат идеите й.

Тоби сигурно чу гласовете ни, защото свали кевларените ръкавици и вдигна на челото големите очила, после ни махна приятелски.

— Сетне всичко се провали — продължи Мануел. — Не съм учен. Не ме питай как е станало. Но се е провалило не само в едно отношение, а тотално. Изведнъж се случиха неща, които те не очакваха. Промени, които не бяха предвидили. Експерименталните животни и затворниците… Генетичната им природа претърпя промени, които бяха нежелани и излязоха от контрол…

Изчаках минута, но той явно не беше готов да ми каже повече, затова го притиснах.

— Избягала е една маймуна, нали? Резус. Намерили са я в кухнята на Анджела Фериман.

Мануел ми отправи изпитателен поглед. Бях сигурен, че е проникнал не само в душата ми, но и знае какво има в джобовете ми и точния брой на патроните в пистолета.

— Хванаха резуса — каза той, — но допуснаха грешката да припишат бягството му на човешко недоглеждане. Не осъзнаха, че маймуната е била пусната, освободена от няколко учени, участващи в проекта… които са се променили.

— В какво?

— В нещо ново. Просто са се променили.

Тоби изключи газта. Нагревателят „Фишер“ прибра пламъците си.

— Как точно е станало? — попитах аз.

— Системата на пренасяне, която са разработили, за да вкарат новия генетичен материал в лабораторно животно или затворник… е придобила собствен живот.

Тоби изключи всички уреди, освен една флуоресцентна лампа, за да мога да вляза да го посетя.

— В организмите на учените участници в проекта, без тяхно знание, е бил пренасян генетичен материал от други животински видове. Накрая някои от тях са станали почти животни.

— Исусе!

— Имало е някакви… инциденти. Не знам подробностите. Грубо насилие. Загинали са хора. И всички животни или избягали, или били пуснати.

— Разбирам. Стадото, нали?

— Да, десетина умни и зли маймуни. Но също и кучета, и котки… и деветима от затворниците.

— Още ли са на свобода?

— Трима от затворниците бяха убити при опит да ги хванат. Военната полиция поиска помощ от нас. Тогава се заразиха повечето ченгета от управлението. Но останалите шестима и животните…

Вратата на ателието се отвори и на прага застана Тоби.

— Татко?

Тътрейки крака, той се приближи до баща си и го прегърна, после ми се ухили.

— Здрасти, Кристофър.

— Здрасти, Тоби.

— Здрасти, Орсън — рече момчето и коленичи, за да поздрави кучето.

Орсън харесваше Тоби и му позволяваше да го гали.

— Ела ми на гости — каза Тоби.

— Сега има цяло ново стадо — обърнах се аз към Мануел. — Не проявяват склонност към насилие като първото. Или поне… още не. Всички имат предаватели и са пуснати на свобода умишлено. Защо?

— За да намерят първото стадо и да съобщят къде се намира. Толкова бързо се изплъзват, че всички опити да ги намерят са безуспешни. Отчаян план, усилие да се направи нещо, преди първото стадо да се размножи. Но и това се проваля. Възникват други проблеми.

— И не само заради отец Елиът, нали?

Мануел се вторачи в мен.

— Доста неща си научил, а?

— Не достатъчно. И същевременно твърде много.

— Имаш право. Отец Том не е проблемът. Някои от животните са ходили при него. Други се хапят, разкъсват кожата си и изтръгват предавателите. Онова, новото стадо… Не проявяват насилие, но са много умни и отказват да се подчиняват. Искат да бъдат свободни. На всяка цена.

Тоби прегърна Орсън и повтори поканата си.

— Ела ми на гости, Кристофър.

Преди да отговоря, Мануел се намеси:

— Скоро ще се зазори, Тоби. Крис трябва да се прибере вкъщи.

Погледнах към хоризонта на изток, но дори нощното небе да бе започнало да просветлява в тази посока, мъглата ми пречеше да видя промяната.

— От много години сме приятели — рече Мануел. — Струва ми се, че ти дължах обяснение. Винаги си се отнасял добре към Тоби. Сега знаеш достатъчно. Направих каквото трябваше за един стар приятел. Може би твърде много. А сега си отивай вкъщи.

Без да забележа, той бе сложил дясната си ръка върху кобура.

— Вече няма да гледаме заедно филми с Джаки Чан — добави Мануел.

Искаше да ми каже да не ходя повече при него. Нямаше да настоявам да продължим приятелството ни. Може би от време на време щях да идвам да виждам Тоби. Но не и сега.

Повиках Орсън и Тоби с нежелание го пусна.

— И още нещо — продължи Мануел, когато хванах кормилото на велосипеда си. — Добрите животни, чиято интелигентност е била повишена — котките, кучетата, новите маймуни — знаят произхода си. Майка ти… ами, тя е легенда за тях… Техен създател… почти богиня. Те знаят кой си ти и изпитват страхопочитание към теб. Никой от тях няма да вдигне ръка срещу теб. Но първото стадо и повечето хора, които се промениха… Промяната им харесва, но въпреки това мразят майка ти, заради онова, което са загубили. Мразят и теб по разбираеми причини. Рано или късно ще пожелаят да си отмъстят. На теб. На хора, които са ти близки.

Кимнах. Вече бях взел някои мерки в тази насока.

— Ти не можеш да ме защитиш, така ли?

Мануел не отговори. Прегърна сина си. В този нов Мунлайт Бей семейството може би още имаше значение, но представата за общност вече се размиваше.

— Не можеш или не искаш да ме защитиш? — попитах аз и без да чакам отговор, продължих. — Не ми каза кой е Карл Скорцо.

Това беше гологлавият с обецата, който бе закарал тялото на баща ми в зала за аутопсии в някоя добре обезопасена лаборатория, все още действаща под Форт Уайвърн.

— Той е един от първите затворници, които се подписаха, че са съгласни да участват в експеримента. Генетичното увреждане, свързано с предишното му поведение на социопат, беше идентифицирано и изолирано. Вече не е опасен. Карл е един от малкото им успехи.

Вторачих се в него, но не можах да прочета истинските му мисли.

— Той уби един скитник и му избоде очите.

— Не. Стадото уби скитника. Скорцо само намери трупа и го занесе на Санди Кърк да го изгори. Това се случва от време на време. Стопаджии, скитници… Има ги много по калифорнийското крайбрежие. Но напоследък не отиват по-нататък от Мунлайт Бей.

— И ти се примиряваш с всичко това?

— Правя, каквото ми кажат — студено отговори той.

Тоби прегърна баща си, сякаш да го защити и ме погледна учудено, защото бях предизвикал гнева на Мануел.

— Правим, каквото ни кажат. Това е положението, Крис. Решенията се взимат на много високо ниво и всичко се върши при пълна секретност. На много високо ниво, Крис. Предположи, че самият президент на Съединените щати си пада по науката и е видял възможност да остане в историята, финансирайки генното инженерство, така както Рузвелт е отделил средства за проекта „Манхатън“ и Кенеди — за да стъпи човек на луната. И сега и президентът, и всички около него са твърдо решени да потулят цялата история.

— Това ли е истината?

— Никой по върховете не иска да рискува и да си навлече гнева на обществото. Може би се страхуват, че не само ще бъдат изритани от длъжностите си, но и ще бъдат съдени за престъпления срещу човечеството. Боят се, че разярени тълпи ще ги разкъсат. Имам предвид… военните от Уайвърн и техните семейства, които може би са били заразени. Сега са из цялата страна. На колко хора са предали заразата? Може да настъпи паника. Да възникне международно движение да се поставят под карантина целите Съединени щати. И защо? Защото властниците мислят, че проблемът може да се разреши от само себе си, без съществени поражения, да достигне връхната си точка и сетне постепенно да отмре.

— Има ли такава вероятност?

— Може би.

— Аз не мисля така.

Мануел сви рамене и с едната си ръка приглади косите на Тоби, които бяха щръкнали и разрошени от ремъка на очилата.

— Не всички хора със симптоми на промяна са като Луис Стивънсън. Нещата, които стават с тях, са безкрайно разнообразни. А някои, които преминават през неприятна фаза… после я преодоляват. Непрекъснато се променят. Това не е бедствие като земетресение или торнадо, а процес. Ако се беше наложило, самият аз щях да се справя със Стивънсън.

Без да признавам нищо, аз казах:

— Може би трябваше да го направиш.

— Не може всеки да раздава правосъдие. Трябва да има ред й стабилност.

— Но няма.

— Погледни мен.

— Има ли вероятност да си заразен, но още да не знаеш?

— Не.

— Променяш ли се?

— Не.

— Адски ме плашиш, Мануел.

Бухалът отново избуха.

Лек, но приятен ветрец разбърка като с черпак гъстата мъгла.

— Прибирай се вкъщи — рече Мануел. — Скоро ще се съмне.

— Кой заповяда да убият Анджела Фериман?

— Върви си вкъщи.

— Кой го направи?

— Никой.

— Мисля, че я убиха, защото щеше да направи случая публично достояние. Каза, че няма какво да губи. Страхуваше се от онова, в което… се превръща.

— Стадото я уби.

— Кой контролира стадото?

— Никой. Дори не можем да ги намерим.

Знаех едно място, където се навъртаха — подземния канал в хълмовете с колекцията от черепи. Но нямаше да споделя тази информация с Мануел, защото още не можех да преценя кои са най-опасните ми врагове — стадото или той и другите ченгета.

— Щом никой не ги е изпратил да я убият, защо го направиха?

— Имат си свои цели, които може би понякога съвпадат с нашите. И те не искат светът да узнае за тази история. Бъдещето им не се състои в това да поправят стореното, а в новия свят, който настъпва. И ако по някакъв начин са разбрали какви са плановете на Анджела, те са се справили с нея. В дъното на тази история не стои един водач, Крис. Има различни групи — добрите и злите животни, учените в Уайвърн, хората, станали лоши и онези, които са се променили към добро. Множество съперничещи си групи. Хаос. И преди да се подобрят, нещата ще се влошат. А сега си отивай вкъщи. Зарежи тази работа. Откажи се, преди някой да те набележи за мишена, както стана с Анджела.

— Заплашваш ли ме?

Той не отговори.

Започнах да бутам велосипеда по задния двор, а Тоби рече:

— Кристофър Сноу. Сняг за Коледа. Дядо Коледа. Шейна по снега. Сняг за Коледа. Кристофър Сноу.

Засмя се с невинна наслада, развеселен от тази непохватна игра на думи и явно остана доволен от изненадата ми.

Тоби Рамирес, когото познавах, не беше в състояние да направи дори такава елементарна асоциация.

— Започнали са да ти се отплащат за сътрудничеството, нали? — обърнах се аз към Мануел.

Въодушевлението и гордостта му от новите словесни умения на Тоби бяха толкова трогателни, че не можех да го гледам.

— Макар че му липсваха много неща, той винаги беше щастлив — казах аз, имайки предвид Тоби. — Намираше цел и реализация. Ами, ако го променят толкова много, че не остане доволен… и после да не могат да го върнат до нормалното състояние?

— Ще успеят — рече Мануел с убеденост, за която нямаше основания. — Ще успеят.

— Същите хора, които създадоха този кошмар?

— Нещата имат и светла страна.

Замислих се за жалостивите вопли на пациента на пастора на тавана, за меланхоличния нюанс в променящия се глас и за ужасния копнеж в отчаяните му опити да придаде смисъл на мяукането си. И за Орсън в онази лятна нощ, когато страдаше под звездите.

— Господ да ти е на помощ, Тоби — казах, защото и той ми беше приятел. — Бог да те благослови.

— Господ пропиля шанса си — рече Мануел. — Отсега нататък сами ще градим щастието си.

Трябваше да се махна оттам, и не само защото скоро щеше да се зазори. Започнах да бутам велосипеда и едва когато минах покрай къщата и излязох на улицата, осъзнах, че тичам.

Обърнах се и погледнах постройката. Къщата изглеждаше различна. По-малка, отколкото си я спомнях. Сгушена. Отблъскваща.

На изток, високо над земята се носеше сребристосиво сияние. Настъпваше или изгревът на слънцето, или Денят на Страшния съд.

В продължение на дванайсет часа бях изгубил баща си, приятелството на Мануел и Тоби, много илюзии и добродетели. Бях обзет от ужасяващото чувство, че предстоят още и вероятно по-тежки загуби.

Двамата с Орсън побягнахме към дома на Саша.