Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунният залив (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear Nothing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Не бой се от нищо

ИК „Плеяда“, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор: Анели Векилска-Ръждева

ISBN 954-409-180–7

История

  1. — Добавяне

6.

В зрителното ми поле отново се появи обръщалото на погребалния дом „Пиета“. Порталът.

Санди бе влязъл вътре. Предната врата беше затворена.

Останах на поляната и използвайки дърветата и храстите за прикритие, заобиколих къщата. Вдадената веранда се спускаше към басейн, дълбок два метра, намиращ се в задния двор, до розовите градини. Нищо от всичко това не се виждаше от официалните помещения на погребалния дом.

Град като нашия всяка година посреща около двеста новородени и изпраща в отвъдното стотина свои граждани. Имаше само два погребални дома и този на Кърк вероятно поемаше над седемдесет процента от бизнеса. Смъртта осигуряваше добър живот на Санди.

Гледката от вътрешния двор сигурно е зашеметяваща на дневна светлина: необитавани хълмове, издигащи се в леко надиплени гънки и простиращи се на изток, докъдето стига окото, украсени с разпръснати тук-там дъбове с чепати черни стволове. Сега забулените хълмове приличаха на спящи великани под бели чаршафи.

Не видях никого на светлината на прозорците в задната част на къщата и бързо прекосих вътрешния двор. Луната, бяла като венчелистче на роза, плаваше по мастиленочерните води на плувния басейн.

До къщата имаше голям гараж с L-образна форма, побиращ моторен парк, в който можеше да се влезе само от предната страна. В гаража се намираха две катафалки и личните превозни средства на Санди, а в дъното на най-отдалеченото от къщата крило се помещаваше крематориумът.

Промъкнах се в единия ъгъл на гаража, там, където огромни евкалиптови дървета засенчваха почти цялата лунна светлина. Въздухът беше наситен с лечебното им ухание, а под краката ми шумолеше килим от мъртви листа.

В Мунлайт Бей за мен няма непознато кътче — особено това. През повечето нощи аз изследвам нашия особен град и в резултат на това съм направил някои внушаващи страх открития.

Вляво мразовити светлини бележеха прозореца на крематориума. Приближих се до него с убеждението — което по-късно се оказа вярно, — че ще видя нещо странно и много по-лошо, отколкото двамата с Боби Халоуей бяхме видели в една октомврийска нощ, когато бяхме тринайсетгодишни…

 

 

Преди петнайсетина години като всяко момче на моята възраст и аз проявявах нездрав интерес към загадъчното и зловещо очарование на смъртта. Боби Халоуей и аз — приятели още оттогава — мислехме, че е много смело да се промъкнем в имението на погребалния агент, търсейки отблъскващото, сатанинското и потресаващото.

Не си спомням какво очаквахме — или се надявахме — да намерим. Колекция от човешки черепи? Люлеещи се врати, направени от кости? Тайна лаборатория, където привидно нормалният на вид Франк Кърк и синът му Санди призоваваха мълнии от буреносни облаци, за да възкресят мъртвите ни съседи и да ги използват като роби, за да им готвят и чистят?

Вероятно очаквахме да се натъкнем на светилище на зли богове в някой зловещ пущинак в дъното на розовата градина. В онези дни Боби и аз четяхме много книги на ужасите.

Боби твърди, че сме странни, а аз — че сме нито по-малко, нито повече странни от другите момчета.

Той се съгласява с това, но добавя, че другите момчета лека-полека, с течение на годините, се разделят със странността, докато ние никога няма да го направим.

По този въпрос не съм съгласен с него. Не смятам, че съм по-странен от всеки друг, когото познавам. Всъщност съм много по-малко странен от някои хора.

Същото се отнася и за Боби. Но той не цени странността си и иска и аз да го правя.

Боби държи на странността си. Казва, че като признаваме и се отдаваме на странността си, ние сме в още по-голяма хармония с природата, защото самата тя е много странна.

Както и да е, в една октомврийска нощ, зад гаража на погребалния дом, двамата с Боби Халоуей намерихме прозореца на крематориума. Привлече ни демоничната светлина, пулсираща през стъклото.

Прозорецът беше разположен високо и не можехме да надникнем вътре. Промъквайки се като командоси, разузнаващи вражески лагер, ние взехме една пейка от вътрешния двор, пренесохме я зад гаража и я сложихме под светещия прозорец.

Качихме се на пейката и рамо до рамо огледахме сцената вътре. На прозореца имаше щори, но някой бе забравил да ги спусне и ние ясно видяхме какво правят Франк Кърк и помощникът му.

Светлината не беше достатъчно силна, за да ми причини вреда. Или поне така си мислех тогава, притискайки нос до стъклото.

Макар да се бях научил да бъда много предпазлив, аз все пак бях още малък и следователно обичах приключенията и приятелството, затова можех да рискувам да ослепея, само за да споделя онзи миг с Боби Халоуей.

На количка от неръждаема стомана лежеше тялото на възрастен човек. Беше покрито с чаршаф. Виждаше се само обезобразеното му лице. Сплетените и разрошени жълто-бели коси му придаваха такъв вид, сякаш бе умрял от силен вятър. Но съдейки по восъчносивата кожа, хлътналите бузи и жестоко напуканите устни, той явно бе станал жертва не на буря, а на продължително заболяване.

Дори да знаехме кой е, мъжът беше неузнаваем в това безжизнено и безпомощно състояние. Дори да го познавахме бегло, той нямаше да е по-малко ужасен, но вероятно не толкова привличащ момчешкия ни интерес и нездраво задоволство.

За нас — защото бяхме само тринайсетгодишни и се гордеехме с това — най-отблъскващото, най-забележителното и най-чудесното нещо в трупа беше, разбира се, и най-страшното. Едното му око бе затворено, но другото — широко отворено и изцъклено, осеяно от яркочервен звездообразен кръвоизлив.

Как само ни хипнотизира онова око!

Мъртвешки невиждащо, като нарисуваното око на кукла, то все пак ни пронизваше с поглед до мозъка на костите.

Понякога, изпаднали във възторг от страх, а друг път настойчиво шепнейки един на друг като двама откачени спортни коментатори, ние наблюдавахме как Франк и помощникът му подготвят крематориума в ъгъла на помещението. В стаята сигурно беше топло, защото двамата мъже махнаха вратовръзките и навиха ръкавите си. Капчици пот изтъкаваха воали от мъниста на лицата им.

Октомврийската нощ беше мека. Но ние с Боби треперехме, сравнявахме настръхналата кожа на ръцете си и се чудехме защо дъхът не излиза от устата ни на малки, студени облачета.

Погребалните агенти махнаха чаршафа от трупа и ние ахнахме при вида на ужасите на напредналата възраст и фаталната болест. Но, в края на краищата, ахкахме, изпитвайки същата приятна тръпка на ужас, докато с удоволствие гледахме видеофилми като „Нощта на живите мъртви“ например.

Когато сложиха трупа в картонена кутия и го пуснаха в сините пламъци на пещта, аз стиснах ръката на Боби, а той ме прегърна и двамата се притиснахме един до друг, сякаш някаква свръхестествена магнитна сила можеше неумолимо да ни привлече напред, да разбие прозореца и да ни запрати в стаята и в огъня, при мъртвия мъж.

Франк Кърк затвори пещта.

Макар че прозорецът беше затворен, трясъкът на вратата на пещта беше достатъчно силен и окончателен, за да отекне в мозъците ни.

По-късно, след като бяхме върнали пейката от тиково дърво във вътрешния двор и бяхме избягали от имението на погребалния агент, ние отидохме на футболното игрище зад училището ни. Когато там не играеше никой, мястото беше неосветено и безопасно за мен. Пиехме кока-кола и дъвчехме пържените картофи, които Боби купи от денонощния магазин по пътя.

— Беше страхотно! — развълнуван заяви той.

— Най-страхотното ни преживяване — съгласих се аз.

— По-страхотно и от картите на Нед.

Нед беше наш приятел, който през август се премести с родителите си в Сан Франциско. Отнякъде — така и не каза как — се беше сдобил с колода карти — цветни снимки на пищни голи мадами, петдесет и две красавици.

— Определено по-страхотно от картите — съгласих се аз. — И по-страхотно, отколкото когато онзи гигантски камион-цистерна се преобърна и се взриви на магистралата.

— Да, мега степени по-страхотно от камиона. Гига степени по-страхотно, отколкото когато онзи питбул ухапа Зак Бленхайм и му направиха двайсет и осем шева на ръката.

— Несъмнено тера степени по-страхотно — потвърдих аз.

— Окото му! — възкликна Боби, спомняйки си звездообразния кръвоизлив.

— О, Боже, окото му!

— Грандиозно!

Пиехме кока-кола, разговаряхме и се смеехме така, както никога не бяхме правили.

Какви изумителни същества са хората, когато са тринайсетгодишни!

Там, на игрището, аз знаех, че това зловещо приключение е затегнало възел във взаимоотношенията ни, който нищо и никой няма да развърже. Бяхме приятели от две години, но в онази нощ връзката помежду ни стана по-силна и по-сложна, отколкото беше в началото на вечерта. Бяхме споделили вълнуващо преживяване и усещахме, че това събитие е по-дълбоко, отколкото изглежда на повърхността и отколкото момчетата на нашата възраст могат да проумеят. В моите очи Боби придоби непозната загадъчност, както и аз в неговите очи, защото бяхме извършили онова смело нещо.

Впоследствие щях да разбера, че онзи момент е бил само прелюдия. Нашето истинско обвързване се осъществи през втората седмица на декември, когато видяхме нещо безкрайно по-обезпокоително, отколкото трупа с кръвясалото око.

 

 

Сега, петнайсет години по-късно, би трябвало да смятам, че съм твърде стар за подобни приключения и твърде обременен от съвестта си, за да се промъквам в именията на други хора, както правят тринайсетгодишните момчета. Въпреки това бях там. Стъпвах предпазливо по пластовете евкалиптови листа и отново долепих лице до съдбоносния прозорец.

Пожълтелите от времето щори изглеждаха същите, през които двамата с Боби бяхме надничали преди толкова много години. Бяха спуснати под ъгъл, но пролуките бяха достатъчно широки, за да открият гледка към целия крематориум. Сега бях по-висок и можех да виждам какво става вътре без помощта на пейка от вътрешния двор.

Санди Кърк и помощникът му правеха нещо до апаратурата за кремиране. Бяха си сложили хирургични маски, гумени ръкавици и найлонови престилки за еднократна употреба.

На количката до прозореца имаше черен найлонов чувал със смъкнат цип, разпукал се като узряла фасулена шушулка, а вътре — мъртвец. Явно беше стопаджията, който щеше да бъде кремиран вместо баща ми.

Беше висок метър и осемдесет и доколкото можех да преценя, тежеше около осемдесет килограма. Възрастта не можеше да се определи поради побоя, който му бе нанесен. Лицето му беше ужасно обезобразено.

Отначало помислих, че очите са скрити под черни корички съсирена кръв. После осъзнах, че липсват. Бях се вторачил в празни очни ябълки.

Спомних си стареца със звездообразния кръвоизлив и колко страшен ни се беше видял на Боби и на мен. Но той беше нищо в сравнение с този мъж. Онова беше само безпристрастно дело на природата, а това — резултат на човешка жестокост.

 

 

В онзи отдавнашен октомври и ноември Боби Халоуей и аз периодично ходехме при прозореца на крематориума. Пълзейки в мрака и опитвайки се да не се спънем в бръшляна, растящ по земята, ние насищахме белите си дробове с въздух, ухаещ на обграждащите ни евкалипти — мирис, който и до ден-днешен отъждествявам със смъртта.

През онези два месеца Франк Кърк подготви четиринайсет погребения, но само трима мъртъвци бяха кремирани. Другите бяха балсамирани за традиционни погребения.

Боби и аз съжалявахме, че залата за балсамиране не ни предлага прозорци. Онова светилище — „където вършеха мократа работа“, както се изразяваше Боби — се намираше в подземието, защитено от шпиони на дявола като нас.

Тайно се радвах, че шпионският ни свят се ограничава със „сухата“ работа на Франк Кърк. Мислех, че и Боби изпитва облекчение, макар да се преструваше на горчиво разочарован.

Гледайки позитивно на въпроса, смятам, че Франк извършва повечето балсамирания денем и ограничава кремациите в нощните часове. Това правеше възможно моето присъствие там.

Макар че огромната пещ изгаряше човешките останки при много висока температура и имаше устройства за контролиране на изгорелите газове, от комина излизаше тънка струя пушек. Франк извършваше кремации само нощем от уважение към опечалените членове на семейството и приятелите, които денем, от по-ниските части на града, можеха да видят погребалния дом на върха на хълма и как останките на обичните им хора се извисяват към небето в тънки, сиви вълма дим.

За наше удобство Ансън, бащата на Боби, беше главен редактор на „Мунлайт Бей Газет“. Боби използваше връзките и познанството си със служителите на вестника, за да набавя текуща информация за смъртните случаи, станали при злополука или поради естествени причини.

Винаги знаехме кога при Франк Кърк е закаран току-що починал мъртвец, но не можехме да бъдем сигурни дали ще го балсамира или кремира. Ето защо, веднага след залез слънце отивахме с велосипедите в погребалния дом, промъквахме се в имението и чакахме пред прозореца на крематориума или докато започнеше процедурата, или докато разберем, че трупът няма да бъде изгорен.

Господин Гарт, шейсетгодишният президент на Първа национална банка, почина от сърдечен удар в края на октомври. Наблюдавахме как го изгарят в пещта.

През ноември дърводелец на име Хенри Еймс падна от един покрив и си счупи врата. Макар че беше кремиран, Боби и аз не видяхме нищо от процеса, защото Франк Кърк и помощникът му бяха спуснали плътно щорите.

Но през втората седмица на декември, когато отидохме за кремацията на Ребека Аквалайн, щорите бяха открехнати. Тя беше омъжена за Том Аквалайн, учител по математика в гимназията, където учеше Боби. Госпожа Аквалайн, градската библиотекарка, беше едва на трийсет, майка на петгодишно момче на име Девлин:

Легнала в количката и покрита с чаршаф от шията надолу, госпожа Аквалайн бе толкова красива, че лицето й беше не само видение за очите ни, но и тежест за сърцата. Едва дишахме.

Бяхме осъзнали, че тя е хубава жена, но никога не се бяхме занасяли по нея. В края на краищата госпожа Аквалайн беше библиотекарка и нечия майка, а ние — само на тринайсет и склонни да не забелязваме красотата, ненатрапваща се като падаща звезда и чиста като дъждовна вода. Типът жени, каквито можеш да видиш голи на карти за игра, имаше зрелищност, която привлече погледите ни. Дотогава често бяхме виждали госпожа Аквалайн, но никога не я бяхме заглеждали.

Смъртта не я беше загрозила, защото бе умряла бързо. Дефектът на мозъчната артерия, несъмнено по рождение, но така и неподозиран, бе нараснал и се бе пръснал за един следобед. Отиде си за часове.

Тя лежеше на количката и очите й бяха затворени. Чертите на лицето й бяха отпуснати. Все едно спеше. Всъщност устата й беше леко изкривена, сякаш сънуваше приятен сън.

Когато двамата погребални агенти махнаха чаршафа, за да пренесат госпожа Аквалайн в картонения ковчег и после в крематориума, Боби и аз видяхме, че тя е слаба, с изящни пропорции и неописуемо красива. Хубостта й надхвърляше обикновената еротика и ние не я гледахме с нездраво желание, а със страхопочитание.

Госпожа Аквалайн беше толкова млада.

Изглеждаше безсмъртна.

Погребалните агенти я занесоха до пещта с необичайна нежност и уважение. Когато вратата се затвори след мъртвата жена, Франк Кърк махна гумените ръкавици и с опакото на ръката си изтри първо лявото, после дясното си око. Не беше пот.

По време на другите кремации Франк и помощникът му бъбреха почти непрестанно, макар че не чувахме какво си говорят. В онази нощ обаче не си размениха почти нито дума.

Боби и аз също мълчахме.

Върнахме пейката във вътрешния двор и се измъкнахме от имението на Франк Кърк.

Качихме се на велосипедите и подкарахме по най-тъмните улици на Мунлайт Бей.

Отидохме на плажа.

В този час и в онзи сезон широката плажна ивица беше безлюдна. Зад нас, великолепни като пера на феникс, свил гнездо на хълмовете, и трепкащи през клоните на изобилието от дървета, се виждаха светлините на града. Пред нас се простираше мастиленочерната повърхност на Тихия океан.

Прибоят беше тих. На голямо разстояние една от друга по брега се плъзгаха леки вълни, лениво разливайки фосфоресциращите си гребени, пенещи се отдясно наляво като бяла кожа върху тъмната плът на морето.

Седнал на пясъка и вторачил очи в прибоя, аз мислех колко малко остава до Коледа. Само две седмици. Не исках да мисля за това, но празникът проблясваше и отекваше в съзнанието ми.

Не знам за какво мислеше Боби. Не попитах. Нямах желание да разговаряме. Той също.

Разсъждавах каква ще бъде Коледа за малкия Девлин Аквалайн, който вече нямаше майка. Може би беше твърде млад, за да разбира какво означава смъртта.

Том Аквалайн, съпругът на Ребека, разбира се, знаеше какво означава смъртта. Въпреки това той вероятно щеше да украси елхата заради Девлин.

Как ли щеше да намери сили да окачи гирляндите на клонките?

Отваряйки уста за пръв път, откакто бяхме видели женското тяло, Боби каза:

— Хайде да поплуваме.

Макар че денят беше мек, месецът бе декември и не бе минала и година, откакто Ел Ниньо — топлото течение в южното полукълбо — мина покрай брега. Температурата на водата беше негостоприемна, а въздухът — леко хаплив.

Боби се съблече, сгъна дрехите си, за да не ги напълни с пясък и ги сложи на усуканото одеяло от кафяви морски водорасли, изхвърлени на брега през деня и изсъхнали от слънцето. Аз също сгънах дрехите си и ги сложих до неговите.

Нагазихме голи в тъмните води и заплувахме срещу вълните. Доста се отдалечихме от брега.

Насочихме се на север. Движехме се успоредно на брега. С плавен замах. С минимално силни тласъци на краката. Изкусно се носехме по отлива и течението на вълните. Отдалечихме се на опасно разстояние от брега.

И двамата бяхме превъзходни плувци — макар и в момента безразсъдни.

Обикновено плувците се чувстват по-добре в студена вода, след като известно време са плували в нея, когато тялото се охлади и разликата между температурата на кожата и водата стане не толкова осезаема.

Нещо повече, усилията създават усещане за топлина. Може да възникне окуражаващо, но измамно чувство за загряване, което е опасно.

Водата обаче се изстудяваше със същата скорост, с която спадаше телесната ни температура. И ние не се почувствахме по-добре — нито привидно, нито другояче.

След като отидохме твърде далеч на север, трябваше да се отправим към брега. Ако имахме малко разум в главите си, щяхме да се върнем при купчината сухи кафяви водорасли, където бяхме оставили дрехите си.

Но ние само спряхме да плуваме. Потрепервайки поемахме въздух — достатъчно студен, за да охлади скъпоценната топлина в гърлата ни. После едновременно, без да пророним дума, се обърнахме на юг, за да плуваме към брега, намирайки се все още твърде далеч от сушата.

Крайниците ми натежаха. Леки, но опасни схващания се извиха в стомаха ми. Ударите на биещото ми сърце изглеждаха достатъчно силни, за да ме потопят под повърхността на водата.

Макар да бяха леки, когато навлязохме във водата, прииждащите вълни станаха по-заплашителни. Хапеха със зъби от бяла пяна и сякаш кристали от ледена злоба образуваха крехка глазура от кръв и костен мозък.

Плувахме рамо до рамо и внимавахме да не се изгубим от поглед. Зимното небе не ни предложи утеха. Светлините на града бяха далечни като звездите, а морето — враждебно. Имахме само нашето приятелство, но знаехме, че в кризисен момент единият от нас би умрял, опитвайки се да спаси другия.

Когато се върнахме там, откъдето бяхме влезли в океана, ние едва имахме сили да излезем от вълните. Бяхме изтощени, гадеше ни се. По-бледи от пясъка и треперейки силно, плюехме тръпчивия вкус на морето.

Беше ни толкова студено, че вече не си представяхме жегата в пещта за кремиране. Дори след като се облякохме, продължихме да треперим от студ.

Изкарахме велосипедите от пясъка, минахме през затревения парк, граничещ с плажа, и се насочихме към най-близката улица.

Докато се качвахме на велосипедите, Боби каза:

— Дявол да го вземе.

— Аха — отвърнах аз.

Прибрахме се по домовете си.

Легнахме си веднага, сякаш бяхме болни. Спахме. Сънувахме. Животът продължи.

Никога повече не отидохме при прозореца на крематориума.

Нито разговаряхме за госпожа Аквалайн. И след всичките тези години и Боби, и аз все още бихме дали живота си, за да спасим другия, при това без колебание.

Колко е странен светът: нещата, които лесно можем да докоснем и са реални за възприятията — приятните извивки на женското тяло, собствената ни плът, студеното море и блясъка на звездите — съвсем не са толкова реални като нещата, които не можем да докоснем, да вкусим, да помиришем или да видим. Велосипедите и момчетата на тях не са толкова реални, колкото чувствата в душата и сърцето и не толкова осезаеми колкото приятелството, любовта и самотата, които отдавна са надживели света.

 

 

Сега, в тази мартенска нощ, далеч от потока на времето на детството, прозорецът на крематориума и сцената вътре бяха по-реални, отколкото би ми се искало. Някой беше зверски пребил до смърт стопаджията и после бе извадил очите му.

Дори в убийството и в размяната на трупа на баща ми да имаше някаква логика, когато всички факти станеха известни, защо да избождат очите на онзи мъж? Имаше ли логична причина да изпращат този окаян човечец без очи във всепоглъщащия огън на крематориума?

Или някой бе обезобразил стопаджията само заради силната, патологична тръпка на преживяването?

Замислих се за едрия мъж с обръснатата глава и перлената обеца. За широкото му, грубо лице. За очите на ловец, черни и вторачени. За студения като желязо стържещ глас.

Можех да си представя, че такъв човек изпитва удоволствие от болката на друг и разсича плътта с безгрижието на провинциален благородник, лениво дялкащ клонка.

Всъщност в странния нов свят, който се бе родил по време на преживяването ми в подземието на болницата, беше лесно да си представя, че дори Санди Кърк е обезобразил тялото. Красивият като манекен Санди, чийто баща бе плакал, докато кремираше Ребека Аквалайн. Вероятно очите бяха принесени в жертва в основите на светилище в далечния, обрасъл с трънливи къпини ъгъл на розовата градина, който ние с Боби така и не намерихме.

Докато Санди и помощникът му бутаха количката към пещта, телефонът в крематориума иззвъня.

Почувствах се виновен и се дръпнах от прозореца, сякаш бях задействал алармена система.

Когато отново се доближих до стъклото, видях Санди да смъква хирургичната маска от лицето си и да вдига слушалката. Тонът на гласа му показа смущение, после тревога и накрая гняв, но през прозореца с двойни стъкла не чувах думите му.

Санди тресна слушалката толкова силно, че едва не откъсна кутията от стената. Който и да беше на другия край на линията, ухото му бе добре продухано.

Докато махаше гумените ръкавици, Санди разпалено говореше на помощника си. Стори ми се, че го чух да произнася името ми — при това нито с възхищение, нито с обич.

Джес Пин, помощникът, беше дребен човек с мършаво лице, червени коси, кафяви кръвясали очи и тънки стиснати устни. Пин започна да вдига ципа на чувала с трупа на стопаджията.

Сакото на Санди беше окачено на една от редицата кукички на стената вляво от вратата. Той го взе и аз се изумих, когато видях, че под дрехата има кобур, увиснал от тежестта на пистолет.

Виждайки, че Пин се суети с чувала на трупа, Санди му каза нещо троснато и посочи към прозореца.

Джес забърза право към мен и аз рязко се дръпнах от перваза. Той спусна открехнатите щори.

Едва ли ме бяха видели.

От друга страна, аз съм толкова голям оптимист, че това е състояние на атомите в тялото ми. Ето защо реших поне този път да проявя здрав разум, да послушам не толкова песимистичния си инстинкт и да не губя време. Забързах между стената на гаража и евкалиптовата горичка, в изпълнения с мирис на смърт въздух и се насочих към задния двор.

Донесените от вятъра листа хрущяха силно като охлювени черупки под краката ми. За щастие свистенето на ветреца в клоните на дърветата над главата ми заглушаваше шума.

Бризът бе изпълнен с приглушеното ромолене на океана, над който толкова дълго бе пътувал, и замаскираше движенията ми.

Но би заглушил и стъпките на всеки, който можеше да се промъква след мен.

Бях сигурен, че телефонното обаждане беше от един от санитарите в болницата. Бяха разгледали съдържанието на куфара, намерили портфейла на баща ми и стигнали до извода, че съм бил в гаража и съм станал свидетел на размяната на труповете.

Разполагайки с тази информация, Санди бе осъзнал, че моята поява на предната му врата не е била толкова невинна, колкото изглеждаше. Той и Джес Пин сигурно щяха да излязат навън, за да видят дали още не се спотайвам в имението.

Стигнах до задния двор. Ниско подстриганата морава изглеждаше по-широка и открита, отколкото си я спомнях.

Пълната луна не беше толкова ярка, колкото преди няколко минути, но сега всяка твърда повърхност отразяваше и усилваше светлината й. Тайнствено сребристо сияние изпълваше нощта и ми отказваше прикритие.

Не се осмелих да прекося широкия тухлен вътрешен двор. Реших да стоя надалеч от къщата и от алеята за коли. Да се върна по същия път, по който бях дошъл, беше твърде рисковано.

Хукнах през моравата към розовите градини в задната част на имението. Пред мен се простираха стъпаловидно спускащи се тераси с големи дървени решетки, поставени под определен ъгъл една от друга, безброй тунеловидни градински беседки и лабиринт от лъкатушещи пътеки.

Пролетта по нашето крайбрежие с мек климат не бави появата си, за да съвпадне с датата, ознаменуваща я в календара, и розите вече бяха разцъфнали. Червените и другите тъмно обагрени цветове изглеждаха черни на лунната светлина — рози, подходящи за един по-зловещ олтар, — но имаше и огромни бели цветове, големи колкото бебешки глави, които кимаха на приспивната песен на бриза.

Зад мен се чуха мъжки гласове — едва доловими и разпокъсани от тревожния вятър.

Приклекнал зад висока дървена решетка, аз погледнах назад, през откритите квадратни пространства между кръстосаните летви и внимателно отместих виещите се пълзящи растения с остри бодли.

Близо до гаражите два лъча на фенерчета гонеха сенките от шубраците и изпращаха фантоми, които подскачаха по клоните на дърветата и блясваха ослепително по прозорците.

Зад едно от фенерчетата стоеше Санди Кърк и без съмнение размахваше пистолета, чийто кобур бях видял. Джес Пин може би също имаше оръжие.

Имаше времена, когато погребалните агенти и помощниците им не прибягваха до насилие. До тази вечер аз мислех, че още живея в онази епоха.

Стреснах се, когато видях, че в далечния ъгъл на къщата блесна трето фенерче. После четвърто. И пето.

Шесто.

Нямах представа кои биха могли да бъдат новите преследвачи, нито откъде се бяха появили толкова бързо. Разпръснаха се, образуваха редица и целеустремено се пръснаха из двора. Минаха покрай плувния басейн и се насочиха към розовата градина, осветявайки околността с фенерчетата. Застрашителни фигури, безлични като демони в кошмарен сън.