Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунният залив (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear Nothing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Не бой се от нищо

ИК „Плеяда“, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор: Анели Векилска-Ръждева

ISBN 954-409-180–7

История

  1. — Добавяне

16.

Звезди между клоните, процеждаща се през листата лунна светлина, гигантски дъбове, живителен мрак, спокойствието на надгробни плочи — и за един от нас вечно интригуващата миризма на криещи се катерици: отново се намирахме на гробището до католическата църква „Свети Бернадет“.

Бях подпрял велосипеда на гранитен паметник, върху който имаше увенчана с ореол глава на ангел, и се бях облегнал на надгробна плоча с кръст отгоре.

Няколко преки по-нататък сирените внезапно замлъкнаха, когато пожарните коли пристигнаха пред жилището на Фериман.

Не карах велосипеда по целия път до къщата на Боби Халоуей, защото бях сразен от настойчив пристъп на кашлица, който ми попречи да управлявам. И Орсън започна да залита, докато гонеше упоритата миризма на огън с поредица от силни кихавици.

Трябваше да прочистя дробовете си и затова събрах гъста храчка с мирис на сажди и я изплюх върху плетеницата от криви коренища на най-близкия дъб с надеждата, че няма да му стане нищо. В устата си усещах отвратителен вкус, като че ли бях ял смлени брикети в бульон.

Тъй като прекара в горящата къща по-малко време от безразсъдния си господар, Орсън се съвземаше по-бързо от мен. Докато още храчех и плюех, кучето вече обикаляше най-близките надгробни плочи и усърдно душеше, търсейки гризачи с пухкави опашки.

В паузите между две изкашляния говорех с Орсън и понякога той вдигаше благородната си черна глава и се преструваше, че слуша. Размахваше опашка да ме насърчи, но не откъсваше вниманието си от издирването на катерици.

— Какво, по дяволите, се случи в онази къща? — питах аз. — Кой я уби? Кой ми правеше номера? И какъв беше смисълът на историята с куклите? Защо просто не ми прерязаха гърлото и не ме изгориха заедно с Анджела?

Орсън разтърси глава и аз се опитах да тълкувам реакцията му. Кучето нямаше отговор на тези въпроси. Беше озадачено. Нямаше представа. Не знаеше защо не са ми прерязали гърлото.

— Мисля, че не беше заради пистолета. Искам да кажа, че бяха най-малко двама, вероятно трима, затова лесно можеха да ме надвият. И макар че й прерязаха гърлото, сигурно имаха и огнестрелно оръжие. Те са отвратителни негодници, садистични убийци. Избождат очите на хората, само за да се забавляват. Много вероятно е да са носили пистолети, така че не са се уплашили от моя „Глок“.

Орсън килна глава на една страна, обмисляйки въпроса. А може би беше заради глока. Или не. Кой знае? Но какво е „Глок“, между другото? И каква е онази миризма? Прекрасна е. Прекрасно ухание. Дали е катерича пикня? Извинявай, господарю Сноу. Работа. Трябва да свърша нещо.

— Не мисля, че запалиха къщата, за да ме убият. Всъщност не ги интересуваше дали ще ме убият или не. Ако им пукаше, щяха да положат по-целенасочени усилия да го сторят. Запалиха пожара, за да прикрият убийството на Анджела. Това беше причината, нищо друго.

Кучето ми продължи да души в захлас.

— Господи, тя беше толкова добър човек, толкова всеотдайна — горчиво добавих аз. — Не заслужаваше да умре по този начин. Изобщо не трябваше да умира.

Орсън спря да души, но само за малко. Човешко страдание. Ужасно. Нещастие, смърт, отчаяние. Но нищо не може да се направи. Така е устроен светът и човешката природа. Ужасно. Ела да търсиш катерици с мен, господарю Сноу. Ще се почувстваш по-добре.

В гърлото ми се надигна буца — не от мъчителна скръб, а от нещо по-прозаично, затова със силата на туберкулозно болен събрах храчка и посях още една черна стрида върху клоните на дъба.

— Де да беше тук Саша — продължих аз. — Питам се дали в момента ще й приличам на Джеймс Дийн?

Имах чувството, че лицето ми е мазно. Избърсах го и ръката ми също стана мазна.

Сенките на поклащащите се от вятъра листа танцуваха като гробищни феи по тънките треви върху гробовете и по лъскавата повърхност на гранитните плочи.

Въпреки особената светлина видях, че дланта на ръката, с която бях докоснал лицето си, е изцапана с кръв.

— Сигурно воня до небесата.

Орсън мигновено загуби интерес към издирването на катерици и нетърпеливо изприпка до мен. Подуши обувките, краката и гърдите ми и накрая завря муцуна в якето, под мишницата ми.

Понякога подозирам, че Орсън не само разбира повече, отколкото може да се очаква от едно куче, но и има чувство за хумор и талант за сарказъм.

Издърпах муцуната му, хванах с две ръце главата му и казах:

— И ти не ухаеш на рози, приятел. Пък и що за куче-пазач си? Може би вече са били в къщата, когато пристигнах, и Анджела не е знаела това. Но защо не ги ухапа по задника, когато си тръгваха? Ако са избягали през вратата на кухнята, те са минали покрай теб. Защо не намерих банда престъпни типове да се търкалят в задния двор, изпохапани и виещи от болка?

Погледът на Орсън остана вторачен. Беше стъписан от въпроса и загатнатото обвинение. Той беше кротко куче, гонеше гумени топки, ближеше по лицето и беше философ и добър компаньон. Освен това, господарю Сноу, работата ми е да пазя бандитите да не влизат в къщата, а не да им преча да излизат. Много им здраве на бандитите. Кой ги иска наоколо? Бандити и бълхи. Да се махат.

Докато седях срещу Орсън и го гледах в очите, ме обзе чувство за нещо свръхестествено — или вероятно беше мимолетна лудост — и за миг си представих, че мога да чета истинските му мисли, коренно различни от диалога, който съчиних вместо него. Различни и обезпокоителни.

Свалих ръце от главата му, но той предпочете да не се извръща от мен и не наведе очи.

И аз не бях в състояние да откъсна поглед от него.

Ако спомена за това пред Боби Халоуей, той сигурно щеше да ме помисли за куку, но наистина усетих, че кучето се страхува за мен. Съжаляваше ме, защото полагах огромни усилия да не призная истинската дълбочина на болката си. Съжаляваше ме, защото не можех да призная колко силно ме плаши перспективата да остана сам. Повече от всичко обаче Орсън се страхуваше за мен, сякаш виждаше приближаващата се колесница на индийския бог Вишну, която аз не забелязвах. Огромно бяло пламтящо колело, голямо колкото планина, което ще ме смели и превърне в прах и ще го остави да гори във въздушната си диря.

— Какво, кога, къде? — запитах гласно.

Погледът на Орсън беше напрегнат. Анубис, египетският бог с кучешката глава, пазачът на гробниците, надали е гледал по-проницателно. Това мое куче не беше Ласи, нито безгрижно пале със строго премерени движения и неизчерпаема способност за весели пакости от филмите на Дисни.

— Понякога ме плашиш — рекох аз.

Той мигна, разтърси глава, отскочи встрани и заобикаля в кръгове около надгробните плочи, като усилено душеше в тревата и падналите дъбови листа, преструвайки се, че отново е куче.

Може би си внушавах, че Орсън ме плаши. Вероятно блесналите му очи бяха огледала, в които бях видял собствените си очи, а отраженията им — истините в сърцето ми, които не желаех да погледна директно.

— Това би било тълкуването на Халоуей — казах аз.

Изведнъж Орсън започна да рови развълнувано в купчина уханни листа, още влажни от следобедното пръскане с напоителната система, зарови муцуна в тях, сякаш увлечен в издирване на трюфели, изпръхтя и затупа по земята с опашка.

Катерици. Те имат пол. Надушвам горещото им ухание на мускус, господарю Сноу. Те са тук. Бързо ела да подушиш пола на катериците.

— Озадачаваш ме — казах му.

Устата ми още имаше вкус на пепелник, но вече не ме мъчеше сатанинската кашлица. Би трябвало да мога да стигна до дома на Боби.

Преди да взема велосипеда, се изправих на колене и се обърнах към надгробната плоча, на която се бях облегнал.

— Как си, Ной? Още ли почиваш в мир?

Не беше необходимо да използвам фенерче, за да прочета надписа. Бях го чел хиляди пъти и часове наред бях мислил върху името и годините под него.

НОЙ ДЖОУЗЕФ ДЖЕЙМС

5 ЮНИ 1888 — 2 ЮЛИ 1984

Ной Джоузеф Джеймс. Но не трите имена ме удивляваха, а необикновената продължителност на живота му.

Деветдесет и шест години.

Деветдесет и шест пролети, лета, есени и зими.

Напук на най-смелите очаквания вече бях живял двайсет и осем години. Ако съдбата е милостива, можеше да стигна и до трийсет и осем. Ако лекарите се окажат лоши пророци, ако законите на вероятността престанат да действат и съдбата си вземе отпуск, вероятно ще доживея и до четирийсет и осем. Едва тогава ще съм се радвал на половината живот, отреден на Ной Джоузеф Джеймс.

Не знам кой е бил, какво е правил почти цял век на земята, дали е имал само една съпруга, с която да споделя дните си, или е надживял три, дали децата му са станали свещеници или серийни убийци, и не исках да знам. Представях си, че този човек е живял богато и чудесно. Вярвах, че е пътувал много. Бил е в Борнео и Бразилия, в Гърция и в свещените земи на Шангрила, високо в планините на Тибет. Обичал е истински и в замяна също е бил обичан, бил е боец и поет, търсач на приключения и учен, музикант, художник и моряк, преплавал седем морета, човек, дръзко отхвърлял условностите. Доколкото той остава за мен само име, а инак е загадка, Ной може да бъде такъв, какъвто искам, а аз — да си представям какъв е бил дългият му живот под слънцето.

— Хей, Ной, обзалагам се, че когато си починал през 1984, погребалните агенти не са носили оръжие — промълвих аз.

Станах и се приближих до съседната надгробна плоча, на която беше подпрян велосипедът ми под бдителния поглед на гранитния ангел.

Орсън изръмжа. Изведнъж стана напрегнат и неспокоен. Главата му беше вдигната високо, а ушите — наострени. Макар че светлината беше оскъдна, явно бе успял да забележи нещо.

Проследих черния му като въглен поглед и видях висок мъж с приведени рамене, който се промъкваше между надгробните плочи. Дори в омекотените сенки забелязах, че тялото му е ръбато и ъгловато, като скелет в черен костюм, сякаш някой от съседите на Ной се бе измъкнал от ковчега си, за да му отиде на гости.

Мъжът спря до редицата гробове, където стояхме двамата с Орсън, и погледна странния предмет в лявата си ръка. Беше с размерите на клетъчен телефон и имаше светъл екран.

Натисна копчетата и за миг из гробището се разнесе тайнствената музика на електронни звуци — различни телефонни тонове.

Луната се показа иззад един облак и непознатият доближи зеления като кисела ябълка екран към лицето си, за да види по-добре информацията, изписана там. Слабата светлина ми беше достатъчна, за да го позная. Не виждах червения цвят на косите, нито кафяво-червените му очи, но дори в профил мършавото лице и тънките устни бяха смразяващо познати: Джес Пин, помощникът на Санди Кърк.

Той не ни беше забелязал, макар да се намирахме само на трийсет-четирийсет крачки от него.

Останахме неподвижни като гранитните паметници наоколо. Орсън престана да ръмжи, въпреки че шумоленето на вятъра в клоните на дъбовете лесно би заглушило звуците, които издаваше.

Джес Пин отмести очи от устройството, погледна вдясно, към „Свети Бернадет“, после отново се консултира с екрана. Накрая се отправи към църквата.

Така и не ни видя, макар че бяхме на около трийсет крачки от него.

Погледнах Орсън.

И той ме погледна.

Забравихме за катериците и тръгнахме след Пин.