Дийн Кунц
Не бой се от нищо (20)

20.

— Погледни — каза Боби. — Информацията идва в момента. От правителствен британски сателит, следящ климатичните условия. Обработи я и ще изчислиш височината на всяка вълна по света, плюс-минус няколко сантиметра.

Не беше запалил осветлението в кабинета си. Големите видеомонитори на различните компютърни работни станции осигуряваха достатъчно светлина за него и повече от достатъчно за мен. На екраните се движеха цветни графики, географски карти, увеличени сателитни снимки и диаграми на протичането на динамични климатични процеси.

Не съм поклонник на компютърната епоха и никога няма да бъда. С устойчиви срещу ултравиолетовите лъчи очила не съм в състояние лесно да разчитам какво има на екрана и не мога да рискувам да прекарвам часове дори пред филтриран екран с всички онези лъчи, струящи към мен. За обикновените хора това е облъчване с ниско ниво на радиацията, но имайки предвид кумулативните поражения, няколко часа пред компютъра не биха били безвредни за мен. Пиша на ръка — по някоя статия от време на време и придобилата известност книга, която беше последвана от пространна статия в списание „Тайм“ за мен и за пигментната ксеродермия.

Претъпканата с компютри стая е центърът на „Сърф прогнози“, информационната служба на Боби, която дава всекидневни предвиждания по факс до абонати от цял свят, поддържа Уеб Сайт и е деветстотинцифрова. В офиси в Мунлайт Бей работят четирима служители, но Боби сам изготвя окончателния анализ и прогнозите.

Приблизително шест милиона сърфисти редовно карат в океаните по света и около пет милиона и половина от тях са доволни от вълни, високи два-два метра и половина. Океанският прибой крие силата си под повърхността, простира се до триста метра дълбочина и не се изразява във вълни, докато не стигне до плитчините и не се разбие в брега. Ето защо до края на осемдесетте години не е имало начин да се предскаже точно къде и кога ще има дори двуметрови вълни. Запалянковците по сърфа седят на плажа по цели дни и чакат пред спокойното море, а на четири-петстотин метра по-нататък се разбиват огромни вълни. Значителен процент от тези пет милиона и половина сърфисти предпочитат да платят на Боби няколко долара, за да научат къде ще бъде интересно, отколкото да разчитат само на добронамереността на Кахуна, бога на прибоя.

Няколко долара. Само деветстотинцифровата централа осигурява осемстотин хиляди обаждания годишно, по два долара едното. По ирония на съдбата Боби, мързеливецът и сърфистът бунтар, вероятно е станал един от най-богатите хора в Мунлайт Бей, макар че никой не съзнава това и той раздава повечето спечелени пари.

— Ето — каза той и седна на стола пред един от компютрите. — Преди да хукнеш да спасяваш света и да ти пръснат черепа, помисли върху това.

Орсън наклони глава, за да наблюдава екрана, а Боби започна да натиска клавишите, за да извика нова информация.

Повечето от останалия половин милион от онези шест милиона сърфисти карат по вълни над четири метра и половина и вероятно по-малко от десет хиляди могат да яздят шестметрови, но макар и тези страшно опитни и смели типове да са малцина, голям процент от тях търсят прогнозите на Боби. Те дават живота си за сърфа и да изпуснат серия от чудовищни вълни, особено ако са някъде наблизо, за тях е нещо повече от Шекспирова трагедия.

— В неделя — рече Боби, като продължаваше да натиска клавишите.

— Тази ли?

— След две нощи ще изгаряш от желание да си тук. Искам да кажа, ще предпочиташ да си тук, отколкото да си мъртъв.

— Ще има ли големи вълни?

— Страхотни.

Вероятно триста-четиристотин сърфисти в света имат опита, таланта и смелостта да възсядат вълни над шест метра и шепа от тях плащат на Боби добре, за да намери гигантски прибой, макар и коварен и в състояние да ги убие. Малцина от тези маниаци са богаташи, които биха взели самолет до всяка точка на планетата, за да предизвикат бурните вълни — девет-, дори дванайсетметрови грамади, към които често ги закарва помощник с джет, защото да хванеш такива огромни монолити по обикновения начин е трудно и понякога невъзможно. Навсякъде по света можеш да намериш добре оформени, заслужаващи си да ги възседнеш деветметрови и по-големи вълни не повече от трийсет дни в годината и често — на далечни места. Използвайки географски карти, сателитни снимки и информация за времето от многобройни източници, Боби може да осигурява двудневни или тридневни прогнози — толкова точни, че и най-придирчивите му клиенти не са се оплаквали.

— Ето, там. — Боби посочи профил на вълна на компютъра и Орсън се вторачи в екрана. — Мунлайт Бей. Ще бъде класически петък следобед, чак до зазоряване в понеделник. Чудесни вълни.

Примигах на светлината на монитора.

— Четириметрови вълни ли виждам?

— Три-четири метрови, с вероятност за петметрови. Скоро ще бъдат в Хавай… после при нас. На север от Хаити се задава силна буря. Ще има и попътен вятър, затова онези чудовища ще те тласкат повече, отколкото си виждал насън.

— Страхотно.

Той се завъртя на стола, за да ме погледне.

— Е, кое предпочиташ — нощния сърф в неделя вечерта или смъртоносната цунами, задаваща се от Уайвърн?

— И двете.

— Камикадзе — презрително рече той.

— Патица — усмихнах се аз.

Това беше същото като „шамандура“ — човек, който чака и така и не събира смелост да яхне вълна.

Орсън обръщаше глава ту към Боби, ту към мен, сякаш наблюдаваше мач по тенис.

— Извратен тип — каза Боби.

— Мамец — отвърнах аз, което е същото като „патица“.

— Задник — рече той, което има едно и също значение както на жаргона на сърфистите, така и в обикновения език.

— Доколкото разбирам, няма да ми помогнеш.

Боби стана от стола и отговори:

— Не можеш да отидеш при ченгетата. Нито във ФБР. На всички им плащат от едно и също място. Какво евентуално се надяваш да научиш за тайния проект в Уайвърн?

— Вече узнах някои неща.

— Да, и следващото, което ще разбереш, ще те убие. Виж какво, Крис, ти не си Шерлок Холмс, нито Джеймс Бонд. В най-добрия случай си Нанси Дру^[1].

— Нанси Дру е разкрила необикновено много случаи — напомних му аз. — Хванала е сто процента от негодниците, които е преследвала. Ще бъде чест за мен, ако ме сравнят с такъв непреклонен борец срещу престъпността като госпожица Нанси Дру.

— Камикадзе.

— Шамандура.

— Извратен тип.

— Мамец.

Боби се засмя, поклати глава, почеса наболата си брада и рече:

— Повръща ми се от теб.

— И на мен от теб.

Телефонът иззвъня и той отговори.

— Хей, красавице, шашнат съм от новия стил на предаването ти — само Крис Айзък. Пусни „Да танцуваме“ за мен, а? — Сетне ми подаде слушалката. — За теб е, Нанси Дру.

Харесвам гласа на дисководещ на Саша. Малко по-различен е от нормалния й тембър, по-плътен и по-нежен, но ефектът е коренно различен. Чуя ли я като дисководещ, изпитвам желание да се сгуша в леглото с нея. И без това искам да го правя колкото е възможно по-често, но когато я слушам по радиото, ми се иска да го сторя незабавно.

— Песента ще свърши след около минута. Трябва да говоря между изпълненията, затова ще бъда кратка — рече тя. — Преди малко тук, в радиото, дойде един човек, който се опитва да се свърже с теб. Било въпрос на живот и смърт.

— Кой е той?

— Не мога да ти кажа името му по телефона. Обещах да не го правя. Когато предположих, че си у Боби… този човек не пожела да ти се обади там или да отиде при теб.

— Защо?

— Не знам. Но… той наистина е нервен, Крис. „Познайник съм на нощта“. Сещаш ли се кого имам предвид?

„Познайник съм на нощта“. Това беше стих от Робърт Фрост. Татко ми вдъхна страстта си към поезията. Аз заразих Саша.

— Да, мисля, че разбирам кого имаш предвид — отговорих аз.

— Иска да те види колкото е възможно по-скоро. Било въпрос на живот и смърт. Какво става, Крис?

— В неделя следобед ще има големи вълни.

— Нямах предвид това.

— Знам. После ще ти разкажа останалото.

— Големи вълни. Ще мога ли да се справя с тях?

— Петметрови.

— Мисля, че ще участвам в купона на плажа.

— Обожавам гласа ти — рекох аз.

— Гладък като залива.

Саша затвори. Аз също.

Макар да беше чул само половината от разговора ни, Боби разчиташе на тайнствената си интуиция, за да разгадае тона и намеренията на Саша.

— В какво ще се забъркваш пак? — попита той.

— Нещо като за Нанси Дру. Няма да ти е интересно.

 

 

Докато Боби и аз водехме все още неспокойния Орсън към верандата, по радиото в кухнята прозвуча „Да танцуваме“ на Крис Айзък.

— Саша е страхотна жена — заяви Боби.

— Необикновена — съгласих се аз.

— Няма да можеш да си с нея, ако умреш. Тя не е толкова извратена.

— Разбрах намека ти.

— Носиш ли слънчеви очила?

Потупах джоба на ризата си.

— Да.

— Използва ли лосиона ми?

— Да, мамо.

— Извратен тип.

— Мисля си…

— Крайно време беше да започнеш.

— Работя върху нова книга.

— Най-после размърда ленивия си задник.

— Книгата е за приятелството.

— Включен ли съм?

— Учудващо, но да.

— Нали не използваш истинското ми име?

— Кръстил съм те Игор. Въпросът е… страхувам се, че читателите може да не разберат какво искам да кажа, защото ти и аз — всичките ми приятели — водим различен живот.

Боби спря пред стъпалата на верандата, изгледа ме с един от патентованите си презрителни погледи и каза:

— Мислех, че трябва да си умен, за да пишеш книги.

— Това не е федерален закон.

— Очевидно. Дори литературният еквивалент на некадърен сърфист трябва да знае, че всеки от нас води различен живот.

— Нима? И Мария Кортес ли води различен живот?

Мария беше по-малката сестра на Мануел Рамирес, двайсет и осем годишна като нас с Боби. Тя беше козметичка, а съпругът й — автомобилен техник. Имаха две деца, една котка и малка къща с голяма ипотека.

— Тя не прекарва живота си в козметичния салон, нито вкъщи, чистейки с прахосмукачката. Животът й е между ушите. В черепа й има цял един свят и вероятно много по-странен и шибан, отколкото нашия, с плитките ни мозъци. Шест милиарда като нас се разхождат по тази планета. Шест милиарда по-малки светове в по-големия. Продавачите на обувки и готвачите, които външно изглеждат отегчени, водят много по-странен живот от теб. Шест милиарда различни истории. Всяка една епична, пълна с трагедии и победи, добро и лошо, отчаяние и надежда. Ти и аз не сме толкова особени, братко.

За миг останах безмълвен. После докоснах ръкава на изрисуваната му с папагали и палми риза и казах:

— Не знаех, че си такъв философ.

Той сви рамене.

— Само малък бисер на мъдрост. По дяволите, това беше нещо, което ми се падна в курабия с късметче.

— Трябва да е била голяма.

— Беше огромен монолит, особняко — лукаво се усмихна той.

Голямата вълна, осветена от луната мъгла, се извисяваше застрашително на около осемстотин метра от брега — нито по-близо, нито по-далеч, отколкото беше преди. Нощният въздух бе неподвижен като в хладилното помещение в болница „Милосърдие“.

Никой не стреля по нас, докато слизахме по стъпалата на верандата. И никой не нададе онзи безумен вик.

Бяха тихи и се криеха сред дюните или зад хребета на склона, спускащ се към плажа. Усещах вниманието им като опасната енергия, която иска да се освободи в навита на кълбо, застинала и готова за скок гърмяща змия.

Макар че бе оставил пушката си вътре, Боби беше нащрек. Докато ме изпращаше до велосипеда, той започна да проявява повече интерес към историята ми.

— Онази маймуна, за която Анджела е споменала…

— Е, и?

— Как е изглеждала?

— Ами, маймуна като маймуна.

— Шимпанзе, орангутан или друга?

Хванах кормилото на велосипеда, обърнах го, за да започна да го бутам по мекия пясък и рекох:

— Била е маймуна резус. Не ти ли казах?

— Колко голяма?

— Висока шейсет сантиметра и тежка дванайсет-тринайсет килограма.

Боби се вторачи в дюните и каза:

— Виждал съм такива.

Изненадан, аз отново подпрях велосипеда на парапета на верандата и попитах:

— Маймуни резус? Тук?

— Ами някакви маймуни. Горе-долу толкова големи.

Калифорния, разбира се, не е родина на маймуни. Единствените примати в горите и полята на щата са човешките същества.

— Една нощ такава маймуна ме гледаше през прозореца. Излязох навън, но тя беше изчезнала.

— Кога стана това?

— Преди около три месеца.

Орсън застана между нас, сякаш да ни успокои.

— Виждал ли си ги пак? — попитах аз.

— Шест-седем пъти. Винаги нощем. Потайни са. Стават все по-дръзки. Движат се в стадо.

— Стадо?

— Вълците се движат в глутница. Конете — в табун. А маймуните — в стадо.

— Проучил си въпроса. Защо не си ми казал за това?

Боби не отговори. Наблюдаваше дюните.

И аз ги наблюдавах.

— Тук ли са сега?

— Може би.

— Колко са в стадото?

— Не знам. Шест или осем. Така предполагам.

— Купил си пушка. Мислиш ли, че са опасни?

— Може би.

— Обади ли се на някого? Например на Службата за контрол върху животните?

— Защо?

Боби се поколеба, сетне рече:

— Пиа ме побърква.

Пиа Клик. Замина за Уаймеа уж за месец-два, а вече станаха три години.

Не разбрах какво общо имаше Пиа с това, че Боби не се е обадил на Службата за контрол върху животните.

— Установила, че е превъплъщение на Каха Хуна — добави той.

Каха Хуна е митична хавайска богиня на прибоя, но никога не се е прераждала, за да бъде превъплъщение.

Пиа не е местна хавайка, а е родена в Оскалуса, Канзас, израснала е там до седемнайсетгодишната си възраст и едва ли е подходящ кандидат за митологична хавайска богиня.

— Липсват й някои препоръчителни писма — отбелязах аз.

— Абсолютно сериозна е по въпроса.

— Е, всъщност е достатъчно хубава, за да бъде Каха Хуна или някоя друга богиня.

Не виждах добре очите на Боби, но лицето му беше мрачно. Никога не съм го виждал мрачен. Дори не знаех, че може да бъде такъв.

— Опитвала се да реши дали превъплъщението изисква от нея да даде обет за безбрачие.

— Охо.

— Смята, че не трябва да живее с обикновен смъртен. Това щяло да бъде богохулствен отказ от ориста й.

— Жестоко — състрадателно казах аз.

— Но щяло да бъде страхотно, ако живее незаконно със сегашното превъплъщение на Кахуна.

Кахуна е митичният бог на прибоя — по-скоро творение на съвременни сърфисти, които са заимствали легендата за него от живота на древен хавайски знахар.

— А ти не си превъплъщение на Кахуна — предположих аз.

— Отказвам да бъда.

От този отговор стигнах до извода, че Пиа се опитва да го убеди в противното.

— Тя е толкова умна и талантлива — видимо нещастен и разстроен каза Боби.

Пиа бе завършила с отличие Калифорнийския университет в Лос Анджелис. По време на следването се бе издържала, рисувайки портрети. Сега свръхреалистичните й платна се продаваха веднага щом ги нарисуваше.

— Как може да е толкова умна и талантлива и да… прави такива неща? — зачуди се Боби.

— Може би наистина си Кахуна — казах аз.

— Никак не е смешно.

Това беше поразително твърдение, защото в една или друга степен за Боби всичко беше смешно.

Тревите по дюните клюмнаха на лунната светлина. Нито един стрък не потрепваше във вече безветрената нощ. Тихият ритъм на вълните долу в залива приличаше на приглушен шепот на далечна тълпа богомолци.

Историята с Пиа беше интригуваща, но аз, разбира се, се интересувах повече от маймуните.

— Последните години — продължи Боби, — с всички онези глупости на Пиа… Е, понякога не ми пука, но друг път сякаш прекарвам дни на гребена на огромна, разпенена вълна, натежала от пясък, която те блъска в лицето. Най-неприятното за сърфиста. Щом затворя телефона след разговор с нея, се чувствам потиснат. Искам да бъдем заедно. Тя ми липсва… Почти съм убеден, че наистина е Каха Хуна. Толкова е искрена. Не говори екзалтирано по този въпрос. Прави го тихо и кротко и това е още по-обезпокоително.

— Не знаех, че можеш да се безпокоиш.

— И аз не знаех. — Боби въздъхна, заглади пясъка с босия си крак и започна да прави връзката между Пиа и маймуните. — Когато за пръв път видях маймуната на прозореца, беше ми забавно, разсмя ме. Помислих, че е нечие любимо животно, което е избягало… Но втория път не беше само една. И бяха странни като онези тъпотии за Каха Хуна, защото изобщо не се държаха като маймуни.

— Какво искаш да кажеш?

— Маймуните са игриви, щурат се насам-натам. Онези… съвсем не бяха игриви, а целеустремени, сериозни, ужасни малки особняци. Наблюдаваха ме и изучаваха къщата, но не от любопитство, а с някаква цел.

— Каква цел?

Боби сви рамене.

— Бяха толкова странни…

Думите не му стигаха да ги опише, затова взех назаем една от Х. П. Лъвкрафт, чиито истории четяхме с голям ентусиазъм, когато бяхме тринайсетгодишни.

— Демонични.

— Да. Бяха твърде демонични. Знаех, че никой няма да ми повярва. Имах чувството, че едва ли не халюцинирам. Грабнах фотоапарата, но не можах да им направя снимка. И знаеш ли защо?

— Неволно си закрил обектива с палец?

— Те не искаха да ги снимам. Зърнаха фотоапарата и се скриха, при това изумително бързо. — Той ме погледна, за да види реакцията ми, сетне пак се вторачи в дюните. — Маймуните знаеха какво е фотоапарат.

Не можах да устоя и подхвърлих:

— Хей, да не би да отъждествяваш животните с хората? Нали не им приписваш човешки качества?

Без да ми обръща внимание, Боби добави:

— После вече не прибирах фотоапарата в килера. Държах го на кухненския плот. Да ми бъде под ръка. Покажеха ли се отново, щях да ги щракна, преди да са разбрали какво става. Една нощ, преди шест седмици, имаше хубави двуметрови вълни. Макар че беше студено, облякох неопреновия костюм и няколко часа карах сърф. Не взех фотоапарата на плажа.

— Защо?

— Цяла седмица не бях виждал маймуните. Мислех, че може би никога повече няма да ги видя. Прибрах се вкъщи, съблякох неопрена, влязох в кухнята и извадих бира от хладилника. Когато се обърнах, на два от прозорците имаше маймуни. Висяха на рамките отвън и ме гледаха. Посегнах към фотоапарата, но той бе изчезнал.

— Сложил си го на друго място.

— Не. Нямаше го никъде. Бях оставил вратата отключена, когато тръгнах към плажа. Сега винаги я заключвам.

— Искаш да кажеш, че маймуните са го взели?

— На другия ден купих фотоапарат за еднократна употреба. Пак го сложих на плота. Оставих лампите запалени, заключих, взех сърфа и отидох на брега.

— Имаше ли хубави вълни?

— Бавни. Но исках да дам възможност на маймуните. Когато се върнах, бяха разбили рамката на прозореца, бяха го отключили и бяха откраднали фотоапарата. Нищо друго. Само него.

Сега разбрах защо пушката стои в заключен килер.

Тази вила, която се намираше на носа и нямаше съседи, винаги ми е харесвала като чудесно място за почивка. Нощем, когато си тръгнеха сърфистите, небето и океанът образуваха сфера и къщата изпъкваше като миниатюрна триизмерна фигура в една от онези стъклени тежести за затискане на хартии, която се изпълва със снежни вихрушки, когато я разклатиш, макар че вместо виелици около вилата цареше абсолютно спокойствие и великолепна самота. Сега обаче това уединение се бе превърнало в обезпокоително. Едва не заръмжах гърлено като Орсън.

Кучето още стоеше между нас. Остана нащрек. Не издаваше звук. Главата му беше вдигната, а едното ухо — наострено. Не трепереше, но явно изпитваше респект от онова, което ни наблюдаваше от мрака.

— След като ти разказах за Анджела, вече знаеш, че маймуните имат нещо общо с историята във Форт Уайвърн — рекох аз. — Това не са вестникарски измишльотини, а действителност и ние можем да направим нещо по въпроса.

— Продължава да работи.

— Кое?

— Според разказа на Анджела базата Уайвърн не е напълно затворена.

— Но преди осемнайсет месеца беше изоставена. Ако там още има персонал, извършващ операции, щяхме да разберем. Ако живеят в базата, ще идват в града да пазаруват, да ходят на кино.

— Анджела го е нарекла последната битка между доброто и злото. Краят на света.

— Да. Е, и?

— Ако работиш върху проект за унищожението на света, едва ли ще имаш време да отидеш в града на кино. Вече ти казах, че това е цунами, Крис. Правителствена работа. Няма начин да караш сърф по тези вълни и да оцелееш.

Стиснах кормилото на велосипеда и отново го изправих.

— И въпреки маймуните и всичко, което си видял, ще стоиш със скръстени ръце?

Боби кимна.

— Ако запазя хладнокръвие, може би ще се махнат. И без това не идват всяка нощ. Два-три пъти седмично. Ако изчакам… може животът ми отново тръгне постарому.

— Да, но може би Анджела не се е дрогирала и никога няма да има шанс нещата да вървят постарому.

— Тогава защо да слагаш клина и наметалото на Батман, щом каузата е загубена?

— За болния от пигментна ксеродермия няма загубени каузи — полу на шега казах аз.

— Камикадзе.

— Патица.

— Извратен тип.

— Мамец — с обич рекох аз и забутах велосипеда по мекия пясък.

Орсън нададе лек вой на протест, когато се отдалечихме от сравнително безопасната вила, но не опита да се дърпа. Вървеше близо до мен и душеше нощния въздух.

Изминахме трийсетина крачки, когато Боби, разпръсквайки облачета пясък, изскочи пред нас и застана на пътя.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти? — попита той.

— Изборът ми на приятели?

— Проблемът ти е, че искаш да оставиш следа на този свят. Нещо, с което да кажеш: „Аз бях тук.“

— Не ми пука за това.

— Разправяй ги на оная ми работа.

— Внимавай какво говориш. Тук има куче.

— Затова пишеш статии и книги. За да оставиш следа.

— Пиша, защото ми доставя удоволствие.

— Но вечно се оплакваш от това.

— Защото е най-трудното, което съм правил, но в същото време ме удовлетворява.

— Знаеш ли защо е трудно? Защото е неестествено.

— Може би за хората, които не знаят да четат и пишат.

— Ние не сме тук, за да оставим следа, братко. Паметници, наследство, следи — ето къде постоянно грешим. Тук сме, за да се радваме на света, да се потопим в неговата грандиозност и да караме сърф.

— Боб философът.

— Светът е максимално съвършен такъв, какъвто е — красота от хоризонт до хоризонт. Всяка следа, която се опитваме да оставим, е само графити по стените. Нищо не може да подобри света, който ни е даден. Следите, които оставяме, са вандализъм.

— Музиката на Моцарт.

— Вандализъм — отсече Боби.

— Изкуството на Микеланджело.

— Графити.

— Реноар.

— Графити.

— Бах, Бийтълс.

— Слухови графити.

Следейки разговора ни, Орсън започна да размахва опашка.

— Матис, Бетховен, Уолъс Стивънс, Шекспир.

— Вандали. Хулигани.

— Дик Дейл — споменах аз свещеното име на Краля на китарата на сърфа, бащата на този вид музика.

Боби мигна, но пак повтори:

— Графити.

— Ти си болен.

— Аз съм най-здравият човек, когото познаваш. Зарежи този безумен и безполезен кръстоносен поход, Крис.

— Сигурно наистина плувам сред стадо мързеливци, щом малко любопитство се смята за кръстоносен поход.

— Живей си живота. Радвай му се. Затова си на този свят.

— Правя каквото мога — уверих го аз. — Не се притеснявай — не съм по-малък безделник и глупак от теб.

— Щом казваш.

Когато се опитах да мина покрай него, Боби направи крачка встрани и отново препречи пътя ми.

— Добре — примирено каза той. — Но с едната ръка бутай велосипеда, а с другата дръж пистолета, докато стъпиш на твърда земя. После карай бързо.

Потупах джоба на якето си, който бе увиснал от тежестта на оръжието. В дома на Анджела случайно изстрелях един куршум. В пълнителя бяха останали девет.

— Но те са само маймуни — казах аз, повтаряйки като ехо думите на Боби.

— И в същото време не са.

Търсейки черните му очи, аз попитах:

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

Той прехапа устни и рече:

— Може би наистина съм Кахуна.

— Не се готвеше да ми кажеш това.

— Не, но е толкова налудничаво, колкото онова, което щях да ти кажа. — Погледът му обходи дюните. — Водачът на стадото… зърнах го само от разстояние, в мрака. Беше като сянка. Той е по-едър от останалите.

— Колко е голям?

Очите ни се срещнаха.

— Горе-долу колкото мен.

Докато стоях на верандата и чаках Боби да се върне от издирването на плажа, с крайчеца на окото си бях съзрял движение: неясен образ на човек, бродещ сред дюните с дълги, плавни крачки. Бях се обърнал да го видя по-добре, но там вече нямаше никой.

— Човек ли е? — попитах аз. — Тича с маймуните на хилядолетието? Водач на стадо? Тарзан от Мунлайт Бей?

— Ами, надявам се да е човек.

— И какво означава това?

— Казвам, че не съм виждал само маймуни. С тях има някой или нещо голямо.

Погледнах към светлините на Мунлайт Бей.

— Имам чувството, че някъде тиктака бомба с часовников механизъм и целият град стои върху експлозиви.

— И аз имам същото чувство, братко. Стой надалеч от взривоопасната зона.

Хванах велосипеда с една ръка и извадих пистолета с другата.

— Докато се занимаваш с опасните си и глупави приключения, има нещо, което не бива да забравяш — рече Боби.

— Отново сърфистки мъдрости.

— Каквото и да става там, в Уайвърн, сигурно е замесена голяма група учени. Страхотно образовани типове с чела, по-високи от цялото ти лице. И много военни. Елитът на системата. Двигатели на събитията. Хора, способни да променят света. Знаеш ли защо са участвали в това, преди нещо да се провали?

— За да си плащат данъците и да издържат семействата си.

— Всеки един от тях е искал да остави следа.

— Тук не става дума за амбиции. Само искам да знам защо мама и татко трябваше да умрат.

— Главата ти е твърда като черупка на мида.

— Да, но вътре има перла.

— Не е перла, а вкаменено лайно на чайка — увери ме той.

— Изразяваш се по много интересен начин. Трябва да напишеш книга.

Боби се изкикоти презрително. Смехът му беше кисел като лимон.

— Предпочитам да чукам кактус.

— Горе-долу е същото. Но удовлетворява.

— Онази вълна ще се изцеди и после ще те изхвърли в отходния канал.

— Може би. Но сърфът по нея ще бъде страхотен. Нали сам каза, че сме на този свят, за да се наслаждаваме на сърфа?

Най-сетне претърпял поражение, Боби се дръпна от пътя ми, вдигна дясната си ръка и направи знака „шака“.

Аз направих знака от „Стар Трек“.

В отговор той ми показа среден пръст.

Започнах да бутам велосипеда по пясъка и тръгнах на изток, отправяйки се към по-скалистата част на полуострова. Орсън вървеше до мен. Преди да съм изминал голямо разстояние, Боби извика нещо, но не чух думите му. Спрях, обърнах се и го видях, че се насочва към вилата.

— Какво каза?

— Мъглата идва — повтори той.

Погледнах зад него и видях надвиснала застрашително бяла маса, спускаща се от запад, лавина от кипящи изпарения, посребрена от лунната светлина.

Светлините на града изглеждаха безкрайно далеч.