Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунният залив (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear Nothing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Не бой се от нищо

ИК „Плеяда“, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор: Анели Векилска-Ръждева

ISBN 954-409-180–7

История

  1. — Добавяне

17.

Погребалният агент забърза към задната част на църквата, без да поглежда през рамо, и слезе по широките каменни стъпала, водещи към вратата на мазето.

Следвах Пин отблизо, за да не го изпусна от поглед. Спрях само на десет крачки от стълбите и надникнах вътре.

Ако се обърнеше и погледнеше нагоре, той щеше да ме забележи, преди да успея да се скрия, но това не ме безпокоеше. Джес Пин изглеждаше толкова погълнат от задачата си, че дори звуците на небесни тръби и гласовете на мъртвите, надигащи се от гробовете, нямаше да привлекат вниманието му.

Той огледа загадъчното устройство в ръката си, изключи го и го пъхна във вътрешния джоб на сакото. От друг джоб извади втори уред, но светлината беше твърде оскъдна, за да видя какъв е. За разлика от първия този предмет нямаше светещи части.

Въпреки шумоленето на вятъра и дъбовите листа, чух стържене и тракане, последвани от силно изщракване след него, второ и после трето.

На четвъртото познах характерния звук. Зареждане на пистолет „Локейд“. Оръжието има самозареждащ се спусъчен механизъм. Когато натиснеш спусъка, нагоре изскача плоска стоманена пружина, която зарежда следващото гнездо.

Преди няколко години Мануел Рамирес ми беше демонстрирал как действа локейдът. Пистолетите със самозареждащи се спусъчни механизми се продаваха само на полицаи и бяха забранени за цивилни лица.

Едва ли тази забрана щеше да смути Джес Пин, който гореше жертви на убийства в пещта на крематориума, за да помага в прикриването на углавни престъпления. Може би и Пин имаше някакви задръжки. Вероятно не би бутнал монахиня от скала ей така, без причина. Въпреки това, припомняйки си червено-кафявите му очи, когато тази вечер се бе приближил до прозореца на крематориума, не бих заложил на монахинята.

Погребалният агент трябваше да натисне спусъка пет пъти, за да изчисти всички гнезда и да освободи заключващия механизъм. Той внимателно натисна дръжката на вратата и отново прибра пистолета в джоба си.

Отвори вратата и мазето без прозорци се оказа осветено. Застана на прага и се ослуша в продължение на половин минута. Кокалестите му рамене бяха наклонени наляво, а главата — надясно. Разрошените му от вятъра коси бяха щръкнали като четина. После рязко промени позата си — сякаш внезапно оживяло плашило се освобождава от кръста, на който е завързано — и влезе вътре, оставяйки вратата открехната.

— Стой тук — прошепнах на Орсън.

Слязох по стъпалата и послушното ми куче ме последва.

Долепих ухо до полуотворената врата, но не чух нищо.

Орсън пъхна муцуна в четирийсет сантиметровата пролука и започна да души. Тупнах го леко по главата, но той не се дръпна.

Наведох се над него и също проврях глава в процепа — не за да подуша, а за да разбера какво има зад вратата. Присвивайки очи от флуоресцентния блясък, видях стая с размери шест на дванайсет метра, с бетонни стени и таван, отрупана с вещи, обслужващи църквата и неделното училище. Пет газови пещи, голям бойлер, електрически табла и механизми, които не познавах.

Джес Пин бе прекосил по-голямата част от помещението и се приближаваше до затворена врата в отсрещната стена.

Дръпнах се, встрани и извадих калъфа със слънчевите очила от джоба на ризата си. Меката калъфка се отвори със звук, който ми напомни изсъскването на змия. Гореспоменатото ми буйно въображение съвсем се беше развихрило.

Когато си сложих очилата и надникнах отново, Пин беше изчезнал във втората стая. Вратата й също беше открехната, а вътре светеше лампа.

— Там подът е бетонен — прошепнах на Орсън аз. — Моите маратонки няма да издадат звук, но твоите нокти ще тракат. Стой тук.

Бутнах вратата и се вмъкнах в мазето.

Кучето остана навън, до стълбите. Вероятно този път ме послуша, защото бях изтъкнал логична причина.

А може би бе надушил нещо и бе разбрал, че е опасно да продължава по-нататък. Обонянието на кучетата е хиляди пъти по-остро от човешкото и им съобщава много повече информация отколкото всички възприятия на хората, взети заедно.

С помощта на слънчевите очила бях спасен от светлината и въпреки това виждах достатъчно добре, за да се движа из стаята. Избегнах открития център и вървях близо до пещите и другите съоръжения, с намерение да ги използвам за прикритие, ако Джес Пин се върне.

Времето и потта бяха намалили въздействието на лосиона върху лицето и ръцете ми, но разчитах на пласта от сажди. Ръцете ми сякаш бяха в черни копринени ръкавици и предполагах, че лицето ми също е маскирано.

Стигнах до вътрешната врата и чух два далечни гласа — и двата мъжки, единият на Пин. Бяха приглушени и не разбирах думите.

Погледнах към външната врата, откъдето надничаше Орсън. Едното му ухо беше нащрек, а другото бе отпуснато.

Зад вътрешната врата имаше дълга, тясна и, общо взето, празна стая. На тавана светеха малки лампи, окачени на вериги между откритите тръбопроводи за водата и отоплението, но не махнах очилата.

Стаята имаше формата на буквата „L“ и помещението вдясно беше още по-дълго и по-широко от първото и също оскъдно осветено. Втората секция явно служеше за склад и следвайки посоката на гласовете, минах покрай кашони с материали, украса за различни празници и тържества и пет шкафа, пълни с църковни архиви. Навсякъде сенките се скупчваха като събор на монаси с раса и качулки и аз свалих очилата.

Гласовете се усилиха, но акустиката беше ужасна и все още не можех да различа думите. Макар да не крещеше, Джес Пин беше ядосан, съдейки по заплашителния му тон. Другият сякаш се опитваше да го успокои.

В средата на стаята имаше ясла в естествен размер: не само Йосиф и Светата Дева до люлката с Младенеца, но и цялата сцена с мъдреците, камилите, магаретата, агнетата и ангелите вестители. Конюшнята беше направена от дърво, а балите слама бяха истински. Хората и животните бяха от гипс със сърцевина от тел и стърготини. Дрехите и лицата бяха изрисувани от даровит художник и защитени от водоустойчив лак, който им придаваше блясък дори на оскъдната светлина. Съдейки по инструментите, боята и другите материали, яслата беше в процес на ремонт, след което щеше да бъде покрита с платнище до следващата Коледа.

Започнах да долавям откъслечни думи от разговора на Джес Пин с другия човек и тръгнах сред фигурите, някои от които бяха по-високи от мен. Те не бяха подредени според сюжета. Един от мъдреците стоеше, заврял лице в тръбата на ангел вестител, а Йосиф сякаш разговаряше с камилите. Младенецът лежеше сам в люлката, поставена върху копа слама. Дева Мария имаше блажена усмивка и изпълнени с обожание очи, но вниманието й беше насочено не към Исус, а към една кофа. Друг мъдрец се бе вторачил в задницата на камила.

Промъкнах се между безразборно разхвърляните фигури и в края на яслата се скрих зад ангел, свирещ на лютня. Надникнах и видях Джес Пин на светлината. Стоеше на двайсетина крачки от мен и тероризираше друг мъж, застанал на стълбите, водещи нагоре, към главната зала на църквата.

— Беше предупреден — ръмжеше Пин. — Колко пъти те предупреждавах?

Отначало не видях другия човек, който говореше тихо и монотонно, и не разбирах думите му.

Погребалният агент реагира възмутено и започна нервно да крачи напред-назад, прокарвайки пръсти през разрошените си коси.

Сега видях, че вторият мъж е отец Том Елиът, пасторът на „Свети Бернадет“.

— Глупак, тъпо лайно — ядосано нареждаше Пин. — Слабоумен идиот, дърдорещ с Бога.

Отец Том беше висок метър и седемдесет, дебел и с изразителното, подвижно лице на роден комедиант. Макар да не бях привърженик на неговата — нито на някоя друга църква, бях разговарял с него няколко пъти и той ми се струваше добродушен човек с чувство за хумор и почти детински ентусиазъм за живот. Много добре разбирах защо енориашите му го обожаваха.

Но Джес Пин съвсем не изпитваше такива чувства към него. Вдигна мършавата си ръка и насочи кокалест пръст към свещеника.

— Повръща ми се от теб, самодоволно копеле.

Отец Елиът явно бе решил да изтърпи без отговор тази възмутителна словесна обида.

Пин крачеше и ръкомахаше, сякаш се опитваше — с видимо чувство на безсилие — да извае думите си в истина, която свещеникът да разбере.

— Няма да търпим повече глупостите ти, нито намесата ти. Няма да те заплашвам, че ще ти избия зъбите, макар че с радост бих го сторил. Никога не съм обичал да танцувам, но с удоволствие бих потанцувал върху тъпото ти лице. Но този път няма да има заплахи като преди, че пак ще ти ги изпратя, защото това май ти харесва. Отец Елиът, мъченикът, страдащ заради Господ. Харесва ти, нали? Да бъдеш мъченик и да умираш от гадна смърт, без да се оплакваш.

Отец Том стоеше с наведена глава. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, сякаш търпеливо чакаше бурята да отмине.

Пасивността на свещеника разяри Пин. Погребалният агент сви в юмрук кокалестите пръсти на дясната си ръка и удари дланта на лявата, все едно искаше да чуе сблъсъка на плътта с плът, и гласът му се изпълни с презрение.

— Някоя нощ ще се събудиш и те ще бъдат при теб. Или ще те изненадат в камбанарията, или пред олтара, когато си коленичил да се молиш на Бога, и ти ще им се предадеш екзалтиран, изпитващ наслада от болката, страдайки заради твоя Господ, за да отидеш в рая. Тъпо копеле. Безнадежден малоумник. Дори ще се молиш за тях, докато те разкъсват на парчета, нали, глупако?

Закръгленият пастор реагираше на всички обиди с наведена глава и безмълвно търпение.

Положих усилие да не се намеся. Исках да задам много въпроси на Джес Пин.

Но тук нямаше разпалена пещ, над която да държа краката му, за да изтръгна отговори.

Пин престана да крачи и застрашително се наведе над отец Том.

— Не, повече няма да те заплашвам. Само изпитваш удоволствие, че страдаш заради Господ. Затова ето какво ще стане, ако не се махнеш от пътя ни — ще очистим сестра ти. Хубавата Лора.

Свещеникът вдигна глава и погледна Пин в очите, но пак не каза нищо.

— Лично аз ще я убия — обеща Джес. — С този пистолет.

Той извади оръжието от вътрешния джоб на сакото си, явно от кобур под мишницата. Дори от разстояние и на оскъдната светлина видях, че дулото е необикновено дълго.

Инстинктивно бръкнах в джоба на якето си и стиснах дръжката на моето оръжие.

— Пусни я — рече отец Елиът.

— Никога няма да я пуснем. Тя е твърде… интересна. Всъщност, преди да убия Лора, ще се позабавлявам с нея. Още е хубава, макар че става странна.

Лора Елиът, приятелка и колежка на майка ми, наистина беше красива жена. Въпреки че не я бях виждал от година, веднага си спомних лицето й. Предполагаше се, че си е намерила работа в Сан Диего, след като в „Ашдън“ закриха длъжността й. Татко и аз получихме писмо от нея и бяхме разочаровани, че Лора не бе дошла да се сбогува лично. Това за новата работа явно беше измислица, за да обясни отсъствието й и Лора още беше някъде тук, държана в плен пряко волята й.

Най-сетне отец Том събра сили да отговори.

— Господ да ти е на помощ.

— Не ми е нужна помощ — отвърна Пин. — Когато напъхам дулото в устата й, точно преди да натисна спусъка, ще й кажа, че скоро ще се срещне с брат си в ада и после ще й пръсна черепа.

— Господ да ми е на помощ.

— Какво каза, свещенико? — подигравателно попита Джес Пин.

Отец Елиът не отговори.

— „Господ да ми е на помощ“ ли каза? — презрително продължи Пин. — Едва ли. В края на краищата, ти вече не си един от неговите хора, нали?

Това странно твърдение накара отец Том да се облегне на стената и да закрие лице с ръце. Вероятно плачеше. Не бях сигурен.

— Представи си красивото лице на сестра си — продължи Пин. — И как черепът й се деформира, издува се и се пръсва.

После стреля веднъж в тавана. Дулото беше дълго, защото имаше заглушител и вместо пронизителен изстрел се чу само нещо като тъп удар във възглавница.

В същия миг, със силен металически звън, куршумът рикошира в правоъгълния метален абажур на лампата, висяща точно над погребалния агент. Флуоресцентната тръба не се строши, но лампата се залюля на дългите си вериги и ледено острие светлина като жънещ сърп прониза стаята.

На ритмичното люлеене на светлината грозната като плашило сянка на Пин скочи върху другите сенки, които се стрелнаха досущ косове. Сетне той прибра пистолета под сакото си.

Веригите на люлеещата се лампа се усукаха и брънките се търкаха една в друга с такава сила, че издаваха зловещ звън, сякаш църковни служители със змийски очи и в подгизнали от кръв раса биеха камбаните за сатанинска литургия.

Пронизителната музика и подскачащите сенки, изглежда, възбудиха Джес Пин. От гърлото му се изтръгна нечовешки вик — първичен и психопатски. Крещейки, той два пъти удари с юмруци свещеника в корема.

Бързо излязох от прикритието си — свирещия на лютня ангел — и се опитах да извадя пистолета си, но оръжието се закачи в подплатата на джоба на якето.

Отец Том се преви на две от ударите, а Пин сключи ръце и ги стовари върху врата му.

Свещеникът се строполи на пода и аз най-сетне измъкнах пистолета.

Джес Пин ритна отец Елиът в ребрата.

Вдигнах оръжието, прицелих се в гърба на Пин и задействах лазерния мерник. Когато смъртоносната червена точка се появи между лопатките на гърба му, се приготвих да извикам „Достатъчно“, но погребалният агент ме изпревари и престана да измъчва жертвата си.

Запазих мълчание.

— Щом не си част от решението, тогава си част от проблема — продължи Джес Пин. — Ако не можеш да си част от бъдещето, разкарай се от пътя, по дяволите.

Това прозвуча като реплика на раздяла. Изключих лазерния мерник и отново се скрих зад ангела. В същия миг погребалният агент се извърна от свещеника. Не ме видя.

Съпътстван от звъна на веригите, Джес Пин тръгна по пътя, по който бе дошъл. Стържещият звук сякаш излизаше не от лампата над главата му, а от самия него — все едно кръвта му гъмжеше от скакалци. Сянката му няколко пъти се стрелна пред него, после отскочи назад, когато Пин мина отвъд дъговидния меч светлина от люлеещата се лампа, сля се с мрака и зави зад ъгъла, към другото разклонение на стаята с формата на буквата „L“.

Пуснах пистолета в джоба на якето си.

Отец Елиът лежеше до стъпалата, свит като зародиш и тръпнещ от болка.

Хрумна ми да отида при него, да видя дали е сериозно ранен и да науча каквото мога за обстоятелствата, криещи се зад препирнята, на която току-що бях станал свидетел, но не исках да издавам присъствието си. Останах там, където бях.

Всеки враг на Джес Пин би трябвало да е мой съюзник, но не можех да бъда сигурен в добронамереността на отец Том. Макар и противници, свещеникът и погребалният агент бяха участници в някакъв загадъчен и сложен подземен свят, за чието съществуване разбрах едва тази нощ, затова двамата имаха много повече общо помежду си, отколкото с мен. Лесно можех да си представя, че като ме видеше, отец Елиът щеше да извика Джес Пин, който щеше да дотърчи веднага, с развят черен костюм и с онова нечовешко мяукане, вибриращо между тънките му устни.

Пък и Пин и хората му държаха някъде сестрата на свещеника. Това им даваше опора и предимство, с които да манипулират отец Том, докато аз не разполагах с нищо.

Смразяващото тракане на усуканите вериги постепенно заглъхна и мечът от светлина започна да описва все по-къси дъги.

Без да протестира и дори без да изохка, свещеникът се изправи на колене и стана. Не беше в състояние да се държи напълно изправен. Прегърбен като човекоподобна маймуна, той се хвана за перилата и с усилие започна да изкачва стръмните, скърцащи стъпала, водещи към църквата.

Когато най-после стигнеше догоре, отец Том щеше да угаси лампите и аз щях да остана в мрак, който би уплашил дори Свети Бернадет, чудотвореца от Лурд. Време беше да тръгвам.

Преди отново да си проправя път сред фигурите в естествен ръст при яслата, погледнах за последен път нарисуваните очи на ангела с лютнята и ми се стори, че синият им цвят е като на моите. Разгледах останалите фигури от лакиран гипс и макар светлината да беше оскъдна, останах с убеждението, че онзи ангел и аз си приличаме.

Приликата ме парализира. Обърках се и се помъчих да разбера как този ангел с моето лице се е озовал там и ме чака. Рядко съм виждал лицето си на ярка светлина, но познавам отражението си в огледалата на оскъдно осветените ми стаи. Нямаше съмнение, че ангелът има моето лице — блажен, какъвто не съм, и идеализиран, но все пак аз.

След преживяването ми в гаража на болницата всяка случка и предмет сякаш имаха значение. Вече не можех да вярвам във вероятността от случайни съвпадения. Накъдето и да се обърнех, светът излъчваше загадъчност.

Това, разбира се, беше пътят към безумието: да възприемаш целия живот като заплетена конспирация, ръководена от елитни манипулатори, които виждат и знаят всичко. Здравомислещите разбират, че човешките същества са неспособни да довеждат докрай широкомащабни конспирации, защото някои от по-характерните за нас отличителни качества като животински видове са подминаването на детайлите, склонността да изпадаме в паника и неумението да държим устата си затворена. В космичен аспект, едва ли можем да вържем връзките на обувките си. Ако във вселената наистина има тайнствен ред, това не е наше дело и ние вероятно дори не можем да го проумеем.

Свещеникът бе изминал една трета от пътя си нагоре по стълбите.

Напълно озадачен се вторачих в ангела.

Много нощи по коледните празници, година след година, обикалях с велосипеда по улицата, на която се намираше „Свети Бернадет“. Подреждаха яслата на моравата пред църквата. Всяка фигура беше на мястото си, но този ангел не беше там. Или го виждах едва сега. Обяснението, разбира се, беше, че изложението бе твърде ярко осветено, за да рискувам да му се възхитя и ангелът е бил там, но аз винаги съм извръщал лице и присвивал очи.

Отец Том преполови разстоянието. Качваше се все по-бързо.

После си спомних, че Анджела Фериман ходеше на литургия в „Свети Бернадет“. Несъмнено, като се имаше предвид, че правеше кукли, я бяха накарали да посвети таланта си и на яслата.

Край на загадката.

И все пак не разбирах защо би нарисувала моето лице на ангел. Ако чертите ми имаха място някъде в тази библейска сцена, трябваше да ги сложат на магарето. Явно мнението й за мен е било по-високо, отколкото предполагах.

Образът на Анджела неволно се появи в съзнанието ми — такава, каквато я бях видял на пода в банята, с очи, вторачени в някаква последна гледка, по-далечна и от съзвездието Андромеда, с глава, килната назад над тоалетната чиния и с прерязано гърло.

Изведнъж изпитах усещането, че съм пропуснал важна подробност, когато я намерих нещастното й разрязано тяло. Отвратен от струите кръв, не я бях гледал дълго — така както години наред бях отбягвал да гледам фигурите в ярко осветената ясла пред църквата. Бях съзрял важна улика, но това не се беше запечатало в паметта ми. И сега подсъзнанието ми ме измъчваше.

Отец Том Елиът стигна догоре и избухна в ридания. Седна на площадката и се разплака неутешимо.

Не можах да задържа образа на Анджела. По-късно щеше да има време да си припомня и с нежелание да се задълбоча в онзи ужасен спомен.

Минах безшумно през яслата, после покрай шкафовете и кашоните с материали, стигнах до по-късото и тясно пространство, където имаше по-дребни неща, и тръгнах към вратата на склада.

Мъчителните хлипания на свещеника отекваха по бетонните стени и постепенно утихваха, докато заприличаха на обитаващо църквата същество, чиито вопли едва проникват през студената бариера между този и отвъдния свят.

Спомних си за съкрушителната скръб на татко в хладилното помещение на болница „Милосърдие“ в нощта, когато мама умря.

Поради причини, които не разбирам напълно, аз не показвам скръбта си. Когато в гърлото ми се надигне ридание, прехапвам устни, за да изсмуча енергията от страданието и да го преглътна непроизнесено.

Насън стискам зъби и когато се събудя, челюстите ме болят. Вероятно се страхувам да не изкажа на глас чувствата, които предпочитам да не изразявам, докато съм буден.

Излизайки от мазето на църквата, очаквах погребалния агент — блед като восък и с кръвясали очи — да се хвърли върху мен, да се появи от сенките или да изскочи от вратата на някоя пещ като дяволче на пружина от кутия. Но него го нямаше.

Измъкнах се навън и Орсън излезе от гробището, където се беше скрил от Пин. Съдейки по поведението на кучето, Джес бе заминал.

Орсън се вторачи в мен с огромно любопитство — или поне така си въобразих — и аз казах:

— Не знам какво е станало там. Нито какво означава.

Той явно се усъмни в думите ми. Имаше дарбата да изглежда недоверчив: безизразна муцуна и немигащи очи.

— Наистина — настоях аз.

Върнах се при велосипеда. Орсън припкаше до мен. Гранитният ангел, охраняващ транспортното ми средство, изобщо не приличаше на мен.

Сприхавият вятър отново бе утихнал, беше се превърнал в галещ бриз и дъбовете не шумоляха.

Сребърната луна беше засенчена от движещ се филигран от облаци.

От покрива на църквата се спусна ято лястовици, които кацнаха сред дърветата. Долетяха и няколко славея, сякаш гробището не беше освещавано, откакто Джес Пин си бе тръгнал оттам.

Държейки велосипеда за кормилото и съзерцавайки редиците от надгробни плочи, аз изрецитирах:

— „Мракът се сгъсти около тях, най-сетне превръщайки се в пръст.“ Луис Глък, велик поет.

Орсън изпръхтя, сякаш беше съгласен с мен.

— Не знам какво става тук, но мисля, че много хора ще умрат, преди всичко това да свърши. И някои от тях вероятно ще бъдат хора, които обичаме. Може би дори аз. Или ти.

Очите на Орсън бяха сериозни.

Погледнах към улиците на моя роден град, които изведнъж ми се сториха много по-страшни от гробища.

— Хайде да пием бира — предложих аз.

Потеглих с велосипеда, Орсън заигра кучешки танц по тревата на гробището и поне засега напуснахме обиталището на мъртвите.