Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farnham’s Freehold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Имението на Фарнъм

Сиела софт енд паблишинг, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Из дневника на Барбара Уелс:

Навехнах си глезена и сега трябва да лежа. Реших да напиша още нещо в дневника. Всяка нощ си водя записки — но основно стенографирам. Все още не съм преписала кой знае колко. Разшифрованите записки преписвам на белите листове в енциклопедия „Британика“ — на края на всеки том са оставени по десет бели страници, а всичките томове са двайсет и четири. Ще се постарая на всяка страница да вписвам по хиляда думи — така ще имам място за 240 000 думи, — напълно достатъчно, за да опиша преживяванията ни, докато сами не се научим да си произвеждаме хартия. Още повече, че разшифрованата версия ще бъде цензурирана.

Защото сега няма рамо, на което да поплача — а момичетата понякога имат нужда от това! Тези стенографирани записки са дневник, който само аз мога да прочета, тъй като Карън наистина е много зле по стенография, както самата тя си призна.

А може би Джо е запознат със стенографията. Тя не е ли задължителна в бизнес колежите? Но Джо е истински кавалер и не би прочел това без разрешение. Харесвам Джоузеф; добротата му не е преструвка. Убедена съм, че той приема тежко много неща, но никога не се оплаква. Мястото му в тази история е също толкова ненормално, колкото и моето, само че положението му е много по-тежко.

Като че ли Грейс спря да му заповядва, което не й пречи да командва всички останали. Хю също командва, но го прави за доброто на всички ни. А и вече не го прави толкова често; рутината ни обгърна. Аз съм фермер и планирам работата си; Дюк се грижи да има месо на масата, а когато не ходи на лов, ми помага; Хю отдавна не е казвал на никого какво да прави, а Карън се занимава с къщата както намери за добре. Хю е планирал физически труд като че ли за следващите два века и Джо му помага.

Но всичко, което Грейс ни заповядва, е за нейно удобство. И ние обикновено изпълняваме; така е по-лесно. Постига всичко по своя си начин и получава повече от другите, като просто им стъжнява живота.

Тя получи лъвския пай от алкохола. Аз самата почти не пия; много рядко имам „нужда“ от питие. Но когато съм в компания, нямам нищо против да глътна нещо и трябва да си напомням, че това уиски не е мое, а на семейство Фарнъм.

Грейс изпи своя дял за три дни. После се прехвърли на частта на Дюк. И така нататък. Накрая свърши всичко, като изключим четвъртинката бърбън, който бяхме заделили за „медицински“ нужди. Грейс проследила Дюк, разбрала къде го крие и го изкопала. Когато Дюк се прибра вкъщи, тя вече се бе отнесла, а бутилката беше празна.

Следващите три дни бяха кошмарни. Тя крещя. Плака. Заплашваше да се самоубие. Хю и Дюк си поделиха дежурствата край нея. Хю се сдоби с насинено око, а красивото лице на Дюк беше одрано. Струва ми се, че я натъпкаха с витамин В1 и я хранеха насила.

На четвъртия ден тя остана в леглото си. На следващия ден стана и изглеждаше почти нормална.

Но по време на обяда заяви, като си даваше вид, че това е известно на всички, че руснаците са нападнали само защото Хю е настоял да построи убежището.

Не изглеждаше сърдита, по-скоро в думите й имаше прошка. Накрая стигна до извода, че войната скоро ще свърши и всички ще се приберем у дома.

Никой не се опита да спори с нея. Каква полза от това? Заблудата й беше съвсем безобидна. Най-накрая взе да изпълнява задълженията си на главен готвач — но ако тя наистина готви по-добре от Карън, то аз още не съм го усетила. Повечето време говори за разни манджи, които би могла да сготви, ако имаше това или онова. Карън продължава здраво да работи, понякога обаче просто губи самообладание и започва да вика дори и на мен, а след това продължава яростно да копае.

Дюк непрекъснато й повтаря, че трябва да е търпелива.

Не трябва да критикувам Дюк; може би той ще стане мой съпруг. Тоест, искам да кажа, че кой друг би могъл? Дюк мога да изтърпя, но Грейс като моя свекърва — едва ли. Дюк е хубав и се държи мило и с мен, и със сестра си. В началото наистина се караше с баща си, за глупости според мен, но сега се разбират много добре.

Така че сред нас той е най-добрата възможна партия.

А що се отнася до мен, аз съвсем не бързам да се женя, въпреки че по принцип нямам нищо против, нищо, че вече съм се опарвала. Хю смята, че човешкият род трябва да бъде продължен. Е, какво, напълно е възможно.

(Полигамия ли? Да, съгласна съм! Дори ако Грейс остане старша съпруга. Но за това никой не ме е питал. Нито пък Грейс ще го позволи, убедена съм. Двамата с Хю изобщо не обсъждаме тези неща, избягваме да се докосваме, избягваме да оставаме насаме и аз избягвам да го гледам влюбено. Край.)

Бедата е там, че Дюк ми харесва, но между нас не прехвърчат искри. Затова гледам да стоя настрана и да избягвам всички обстоятелства, които му дават възможност да ме шляпне по дупето. Наистина ще бъде страшно очарователно, ако след като се омъжа за него, някоя нощ толкова да се ядосам на майка му и на това как й угажда, че да не успея да се сдържа и студено да му заявя, че баща му е два пъти повече мъж от него.

Не, това не бива да се случва. Дюк не го заслужава.

Джо? Искрено му се възхищавам, освен това проблемът с майката при него не съществува.

Джо е първият негър, който имах възможността да опозная добре — и мисля, че го опознах. Играе бридж по-добре от мен; предполагам, че е и по-умен от мен. Той е много деликатен и никога не влиза в убежището, без да се е изкъпал. Е, разбира се, че след като цял ден е копал, мирише на пръч. Но Дюк също смърди, а Хю още повече. Всъщност аз изобщо не вярвам на приказката, че негрите миришат.

Случвало ли ви се е да попаднете в женска съблекалня? Жените миришат по-лошо от мъжете.

Проблемът с Джо е същият като с Дюк. Не прехвърчат искри. Тъй като той е толкова срамежлив, че едва ли ще започне да ме ухажва… Не, няма да стане.

Но аз го обичам… Като по-малък брат. Той е винаги готов да помогне. Обикновено стои на пост, докато двете с Карън се къпем, и винаги е приятно да се знае, че Джо е нащрек — Дюк уби пет мечки, а Джо уби една, докато ни пазеше. Трябваше да я гръмне три пъти и тя се строполи буквално в краката му. Той не помръдна.

После ние си тръгнахме, без да мислим за благоприличието, и изглежда това притесни Джо много повече, отколкото мечката.

Или вълците, или койотите, или пумите, или онази странна котка, за която Дюк каза, че е мутирал леопард — той е особено опасен, защото напада от дърветата. Ние не се къпем под дърветата и не смеем да се отдалечаваме много без въоръжен мъж до нас. Това е също толкова опасно, колкото да пресечем улица „Уилшър“ на червен светофар.

Змии също се намират. И поне един вид е отровен.

Една сутрин Джо и Хю започнаха работа по нивелирането на убежището и Джо скочи в ямата. Доктор-Ливингстън-предполагам скочи след него — и се оказа, че там има змия.

Док я забеляза и изсъска. Джо я зърна точно когато го нападна и тя го ухапа по прасеца. Джо я уби с лопатата си и падна на земята, като се държеше за крака.

Хю разряза раната и изсмука отровата за нула време. После бързо му постави турникет и сипа перманганатови кристали в раната. След като чух вика, отидох на бегом при тях, но всичко беше приключило. Хю му даваше противоотровата.

Преместването на Джо беше трудно; той припадна в тунела. Хю пропълзя край него и го задърпа, а аз бутах. Трябваше да се включим и тримата — Карън също, — за да го издърпаме по стълбата. Съблякохме го и го сложихме в леглото.

Някъде около полунощ, когато дишането му беше много леко, а пулсът — учестен, Хю премести последната останала бутилка с кислород в стаята, сложи на главата на Джо найлоновия сак, в който държахме ризите, и му пусна кислород.

На сутринта той бе по-добре.

След три дни Джо вече беше на крака и се чувстваше прекрасно. Дюк рече, че това най-вероятно е била американска усойница, може би дори южноамериканска, и че гърмящата змия също е вид усойница, затова противоотровата за кротали може би е спасила живота на Джо.

Във всеки случай, аз не вярвам на никакви змии.

 

Три седмици ни бяха нужни, за да изкопаем пръстта под убежището. Големи камъни! Нашата местност представлява обширна равна долина, която е осеяна с камъни всякакви размери. Щом стигнехме до някой голям, ние копаехме около него, а после мъжете го извличаха навън с помощта на железен лост, скрипец и въжета.

Обикновено мъжете успяваха да извадят всички камъни. Но Карън попадна на един, който сякаш стигаше до сърцето на земята. Хю го огледа и каза:

— Хубаво. Започни да копаеш дупка само от северната му страна и копай надълбоко.

Карън само го погледна.

И започнахме да копаем. И стигнахме до друг голям камък.

— Добре — каза Хю. — Започнете да копаете на север от другия.

Ударихме в трети голям камък. Но след три дни последният, който открихме, се търкулна в дупката до него, средният падна на неговото място, а първият, от който започна всичко, беше търкулнат на мястото на средния.

Когато отделните участъци от нашия изкоп ставаха достатъчно дълбоки, Хю ги укрепваше с парчета дърво; притесняваше се убежището да не хлътне и да смачка някого. Затова, когато приключихме с работата, под убежището имаше цяла гора от подпори.

После Хю постави две много дебели греди под двата ъгъла на убежището, които се намираха над изкопа, и постепенно започна да маха другите, като използваше скрипец и въже. Понякога се налагаше да се изкопават. През цялото време Хю беше много нервен и сам изкопа и изтегли всичко.

Накрая горната част на убежището се подпираше само на двете дебели греди.

Беше невъзможно да се помръднат.

Върху тях лежеше огромна тежест и те се надсмиваха над нашите усилия.

— Хю, какво ще правим сега? — попитах аз.

— Ще изпробваме предпоследното средство.

— А какво е последното?

— Да ги изгорим. Но за това ще са необходими силни огньове, така че ще трябва да почистим всичката трева, храсталаци и дървета на доста голямо разстояние оттук. Карън, знаеш къде е амонякът. И йодът. Донеси ми ги и двете.

Доста време се чудех защо Хю е складирал такова количество амоняк. Беше го напълнил в използвани пластмасови бутилки от белина. Те бяха издържали благополучно всички изпитания. А що се отнася до йода, дори не знаех, че го има, и то в такива огромни количества. Не се занимавам с лекарства.

Скоро беше стъкнал нещо като химическа лаборатория.

— Какво правиш, Хю? — попитах го.

— Заместител на динамита. И нямам нужда от компания — заяви той. — Сместа е толкова опасна, че би могла да се взриви даже от един невнимателен поглед.

— Извинявай — казах аз и отстъпих назад.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Безопасно е, докато не изсъхне. Имах го предвид в случай, че се включа в съпротивата. Окупационните войски не гледат с добро око на местните, които имат експлозиви, но в амоняка и йода няма нищо подозрително. И двете са безопасни, докато не се смесят, и дори нямат нужда от детонатор. Изобщо не съм очаквал обаче да ги използвам за строителни работи; много са коварни.

— Хю, току-що се сетих, че изобщо не ме интересува дали подът ще е равен или не.

— Ако това те изнервя, вземи се поразходи.

Правенето на взривната смес беше много лесно; Хю просто изля на едно място йод и най-обикновен амоняк. Утайката падна на дъното. Той я филтрира през салфетките и получи кашообразно вещество.

Джо проби дупки в двата упорити стълба; Хю раздели кашата на порции и ги уви в хартия, после напъха пакетчетата в дупките.

— Сега ще трябва да почакаме да изсъхне.

След това старателно изми всичко, с което беше работил, после се изкъпа заедно с дрехите, съблече ги във водата и ги просна на скалите да съхнат. Това беше за този ден.

Въоръжението ни включваше две красиви дамски пушки магнум римфайър 22 калибър с оптичен мерник. Хю накара Джо и Дюк да ги приготвят за стрелба, подпрени върху торби с пясък. Разбрах, че говори сериозно, когато им каза, че могат да изстрелят само по пет патрона. Неговото мото беше „Един куршум, една мечка“.

Докато експлозивът изсъхне, бяхме изнесли всичко чупливо от убежището. Изпратиха нас, жените, доста надалеч, натовариха Карън да се грижи за Доктор Ливингстън, а мен ме въоръжиха с тежката карабина на Дюк, просто за всеки случай.

Дюк и Джо легнаха по корем точно на трийсет метра от стълбовете. Хю застана между тях.

— Готови ли сте за отброяването?

— Готов съм, Хю.

— Готов съм, татко.

— Поемете си дълбоко въздух. Изпуснете част от него. Задръжте дъх, прицелете се. Пет… четири… три… две… огън!

Чу се трясък като от затръшната гигантска врата и средната част и на двете греди просто изчезна. Убежището се наклони на една страна, после тежко тупна на земята и застана на равно.

Двете с Карън се развикахме радостно; Грейс запляска с ръце; Доктор Ливингстън хукна да разследва. Хю обърна глава към нас и се ухили.

В този момент склонът хлътна, убежището се килна на другата страна и започна да се плъзга. Когато стигна до издатината на тунела, се завъртя леко, после набра скорост и се хързулна като голяма шейна надолу по хълма. Помислих си, че накрая ще се озове в потока.

Но хълмът постепенно премина в равнина и убежището спря. Сега тунелът беше пълен с пръст, а водопроводът и канализацията бяха много далеч от нас.

Хю взе лопатата, спусна се до убежището и започна да копае. Аз също слязох долу, а от очите ми се стичаха сълзи. Джо стигна до него пръв. Хю ни погледна и каза:

— Джо, изкопай тунела. Искам да разбера какви са повредите, а момичетата сигурно ще искат да обядват.

— Шефе — Джо се задави. — Шефе! О, Боже!

— Защо си разстроен, Джо? — Хю му говореше като на малко дете. — Това ни спести много работа.

Помислих, че се шегува. Джо го погледна недоумяващо.

Какво?

— Няма спор — увери го Хю. — Виждаш ли колко по-ниско е покривът сега? Всеки свален метър ни спестява поне по трийсет метра акведукт. А и нивелирането тук ще стане много по-лесно; земята е глинеста и камъните са много по-малко. Ако дружно се захванем за работа, максимум след една седмица всичко ще бъде наред. А след това ще отведем вода до къщата и градината, две седмици по-рано от предвиденото.

Оказа се прав. За една седмица убежището беше нивелирано, този път стълбовете бяха поставени така, че не се налагаше да ги взривяваме. А най-важното бе, че бронираната врата вече се отваряше с лекота и вътре свободно проникваха свеж въздух и слънчева светлина. Преди в убежището беше задушно, а свещите допълнително вмирисваха помещенията. Джо и Хю започнаха да копаят канавката още същия ден. В очакване на великия ден Карън се зае да очертава по стените на тоалетното помещение скици на умивалника, ваната и тоалетната в реални размери.

Честно казано, чувстваме се доста удобно. Карън напълни две от надматрачните стелки със суха трева; спането на пода не е по-зле от това в леглото. Седим в столове и играем вечерния си бридж на маса. Изумително е какво огромно значение има равният под и колко много по-добре е да имаш врата, вместо да слизаш по стълба или да изпълзяваш през дупка.

Известно време трябва да готвим на лагерен огън, тъй като скарата и барбекюто бяха смачкани. Двете с Карън не се оплакваме, защото, щом докара течаща вода до къщата, Хю ще се заеме и с грънчарство и ще направи не само тоалетната и мивката, но и готварска печка с комин, който ще излиза през вентилационния отвор. Какъв разкош!

Царевицата ми расте великолепно. Чудя се какво ли да използвам, за да я смеля? От мисълта за топъл царевичен хляб, намазан с еленова мас, ми потичат слюнки.

 

Двайсет и пети декември — весела Коледа!

Поне си мислим, че е Коледа. Хю твърди, че в най-лошия случай сме объркали с един ден.

Скоро след като се озовахме тук, Хю избра едно малко дърво, от северната страна на което лежеше голям плосък камък, и го подряза така, че да може точно на обяд да хвърля ясна сянка върху камъка. Като „Пазителка на огъня“ аз имах задължението да сядам на този камък малко преди обяд и да измервам сянката, а когато стане най-къса, да я отбелязвам и да слагам дата.

Сянката ставаше все по-дълга, а дните все по-къси. Преди една седмица вече беше станало много трудно да отчитам някаква разлика и аз съобщих това на Хю. Започнахме да я наблюдаваме заедно и три дни по-късно настъпи повратната точка… и така този ден стана 22-ри декември и сега ние празнуваме Коледа, вместо Четвърти юли. Както беше планирал Хю, издигнахме нашето знаме на върха на най-високото дърво в сечището, като окастрихме клоните му, за да се получи стълб. Като „Пазителка на огъня“ бях натоварена с честта да издигам и спускам знамето, но първият път беше специален случай; теглихме чоп и Джо спечели. Ние се наредихме в редица и запяхме „Знаме, обсипано със звезди“, докато той го вдигаше нагоре. Беше ни много трудно да пеем, защото всички се задавяхме от плач.

След това се заклехме във вярност. Може това да са сантиментални глупости на парцаливи изгнаници, но аз не мисля така. Както и преди, ние си оставаме една нация пред Бога, независима и неделима, със свобода и справедливост за всички.

Хю отслужи празнична служба и прочете на глас главата за Рождеството Христово от Евангелието на Лука. После помоли Карън да прочете молитвата, а след това всички пяхме коледни песни. Грейс имаше силен и уверен глас; Джо — звънлив тенор, а аз, Карън, Хю и Дюк пеехме съответно сопрано, контраалт, баритон и бас. Мисля, че звучахме много добре. Във всеки случай се забавлявахме, въпреки че по време на „Бяла Коледа“ Грейс се разхълца и зарази всички ни.

Служба щеше да има така или иначе, тъй като беше неделя по стария календар. А Хю провежда служби всяка неделя. Всички присъстват, дори Дюк, който е заклет атеист. Хю чете псалми или някоя глава от Светото писание, а после пеем химни. После Хю или сам прочита молитвата, или моли някой друг да го направи. Службата завършва с прочитането на „Благослови този дом…“. Изглежда се връщахме във времето, когато старейшината беше едновременно и свещеник.

Но Хю никога не чете от „Апостолското вероучение“ и молитвите му са толкова неутрални, че той дори често завършва, без да каже: „В името на Господа Бога, амин.“

В един от редките случаи, когато ни се удаде да поговорим насаме — миналата седмица, докато чакахме да настъпи обяд, — аз го попитах как се отнася към вярата. (За мен е важно да знам какво е мнението на моя мъж, нищо, че той не е мой и никога няма да бъде.)

— Можеш да ме определиш като екзистенциалист.

— Нима не си християнин?

— Не съм казал такова нещо. Не мога да отговоря отрицателно, защото по-скоро би трябвало да потвърдя. Не мога да го определя — това само ще доведе до объркване. Чудиш се защо водя служби, след като не съм набожен?

— Ами… да.

— Това е мой дълг. Богослуженията трябва да са достъпни за онези, които имат нужда от тях. Ако доброто и Бог не съществуват, то тези ритуали са безвредни. Ако има Бог, те са подходящи — и си остават безобидни. Та ние не правим жертвоприношения, нито въздигаме своето тщеславие до звездите в името на религията. Поне аз така виждам нещата, Барбара.

Само това успях да измъкна от него. В миналия ми живот религията беше хубаво, топло, удобно нещо, с което се занимавах всяка неделя. Не мога да кажа, че ме е тормозела. Но безбожните служби на Хю се превърнаха в нещо важно за мен.

Неделите са важни и по друга причина. Тогава Хю не ни разрешава да работим. Прави компромис само за подстригването, подреждането или работата, свързана с нашите хобита. Поощрява игрите и всякакви форми на забавление. Шах, бридж, скрабъл, моделиране с глина, хорово пеене и други подобни. Или просто размяна на шеги. Игрите са важни; те доказват, че не сме просто животни, които се опитват да оцелеят, а хора, които знаят как да се наслаждават на живота. Никога не пропускаме вечерната игра бридж. Тя е нашият символ за това, че животът ни не се състои само от копаене на канавки и клане на животни.

Полагаме доста грижи и за себе си. Аз например станах много добра в подстригването. Дюк реши да си пусне брада, но след като видя, че Хю се бръсне всеки ден, последва примера му. Не знам какво ще правят, когато свършат ножчетата за бръснене. Забелязах, че Джо вече остри едно на камъка за точене.

Все още е Коледа и аз отново ще се включа в играта, когато сегашната партия бридж завърши. Вечерята беше разкошна; Грейс и Карън я приготвяха цели два дни — пикантна речна пъстърва с подправки, попарени скариди, пържолки и печени гъби, пушен език, мечешки бульон, твърди бисквити (неочаквано удоволствие), репички, марулки, зелен лук, салата от цвекло ала Грейс и най-хубавото и най-ценното от всичко — цял тиган домашен фондан, защото запасите от кондензираното мляко, шоколада и захарта не могат да се попълнят. Нес кафе и цигари, по две чаши кафе и по две цигари за всеки.

Имаше подаръци за всички… Единственото, което запазих за себе си, освен дрехите на гърба си, беше дамската ми чантичка. В началото носех найлонови чорапи, но скоро ги събух и оттогава ходех боса; подарих ги на Карън. Имах червило; получи го Грейс. Бях изплела един колан, той остана за Джо. В чантата ми имаше бродирана носна кърпичка. Изпрах я, изгладих я, като я притиснах към гладкия нагрят бетон, и я подарих на Дюк.

Едва тази сутрин се сетих какво мога да подаря на Хю. Четири години носих в чантата си малко тефтерче. На него със златни букви беше гравирано моминското ми име и половината му листове бяха празни. Щеше да свърши работа на Хю — но точно името ми ме подтикна да му го подаря.

Трябва да вървя; двете с Грейс ще се опитаме да натупаме Хю и Джо.

Никога не съм имала по-щастлива Коледа.