Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farnham’s Freehold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Имението на Фарнъм

Сиела софт енд паблишинг, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Мемток, Главният дворцов прислужник на лорд Протектора на област Нундей, беше отрупан с работа и щастлив. Щастлив, защото бе затрупан с работа, въпреки че сам не го осъзнаваше и непрекъснато се оплакваше, че му е трудно да изпълнява задълженията си, защото, както сам се изрази, въпреки че имаше на подчинение хиляда и осемстотин прислужници, сред тях нямаше и трима, на които спокойно да повери дори изпразването на делвите с помия, без да ги надзирава.

Току-що беше провел една приятна среща с главния готвач, на която здраво му се бе накарал. Беше изказал предположението, че от самия готвач, който бе стар и жилав, би излязло много по-добро печено от това, което предишната вечер беше поднесено на Тяхна милост. Едно от задълженията на прислугата, което Мемток бе решил да изпълнява лично, беше винаги да опитва храната на лорда, въпреки че съществуваше риск от отравяне и въпреки факта, че вкусът на Тяхна милост не съвпадаше с неговия. Това бе една от безбройните задачи, които Мемток изпълняваше изключително съвестно. Точно заради това си старание той се беше издигнал до този висок пост още в разцвета на силите си.

Главният готвач бе промърморил нещо и Мемток го отпрати с лек удар на камшика и с напомнянето, че днес готвачи се намират лесно. След това с облекчение се върна към канцеларската си работа.

Пред него лежаха цели купчини с документи, тъй като цялото домакинство току-що се беше преместило от двореца в летния палат — трийсет и осем Избрани и само четиристотин шейсет и трима прислужници; лятната резиденция се обслужваше с минимум персонал. Тези премествания се правеха два пъти в годината и включваха хиляди книжа — ордери за покупки, инвентарни списъци, описи, ваучери, товарителници, телеграми — и през ума му мина мисълта да помоли господаря си да намери някой симпатичен младеж, да му отреже езика и да го обучи за писар. Но той веднага отхвърли идеята; Мемток не вярваше на слуги, които могат да четат, пишат и смятат. Те непрекъснато биваха обсебвани от всякакви идеи, дори и да не можеха да говорят.

Всъщност Мемток обичаше да се занимава с документацията и не искаше да дели тази работа с никого. Ръцете му прелитаха над листовете, проверяваше цифри, подписваше документи със своя символ, потвърждаваше плащания. Държеше химикалката по доста странен начин, между първите три пръста на дясната си ръка, защото просто нямаше палци.

Той не чувстваше липсата им, почти не си спомняше какво е усещането да ги има. Нито пък се нуждаеше от тях. И без палци можеше да държи лъжица, химикал и камшик, а и не изпитваше нужда да държи нещо друго.

Не стига че не му липсваха, ами той дори се гордееше с отсъствието им. Те бяха доказателството, че е служил на своя господар и в двете основни длъжности: като жребец, докато беше млад, и като укротен прислужник през всичките тези години. Всеки слуга от мъжки пол над 14 години (с няколко малки изключения) имаше такава липса на едната или на другата ръка; малцина можеха да се похвалят и с двете, само няколкостотин на цялата Земя. Те говореха като равни само със себеподобните си; те бяха елитът.

Някой подраска по вратата.

— Влез! — извика той, а после изръмжа: — Какво искаш?

Ръмженето беше автоматична реакция, но наистина не харесваше този слуга поради една-единствена, най-важната, причина; той не беше подчинен на Мемток, а принадлежеше на различна каста, тази на ловците, стражите, пазачите и викачите и служеше на Майордома-защитник. Майордомът се смяташе за равен по ранг на Главния дворцов прислужник и наистина беше. Обаче имаше палци.

Една от главните причини Мемток да не харесва Летния палат бе, че трябваше да контактува с онези слуги, които имаха един непростим недостатък: не му бяха подчинени. По принцип беше достатъчен само един намек пред Тяхна милост и щеше да им бъде наложен строг контрол, но той не обичаше да се моли. От друга страна, ако докоснеше който и да е от тях с надеждата да остане безнаказан, гаднярът веднага щеше да се оплаче на началника си. А Мемток смяташе, че разногласията между Главните прислужници деморализират подчинените им.

— Послание от началника. Тук съм, за да ви съобщя, че Тяхна милост са на път за насам. Водят четирима диваци с ескорт. Началникът каза да се качите на покрива, за да се погрижите за тях. За всичките.

— За всичките? Дяволите да те вземат, какво искаш да кажеш с това „всичките“? Какви са тия диваци? И в името на Чичо, кога пристигат?

— За всичките — настоя слугата. — Съобщението ми беше предадено преди двайсет минути. Търсих ви навсякъде.

Марш оттук! — Важната част от това съобщение беше, че Тяхна милост се прибират у дома, а няма да отсъстват цяла нощ. Главният готвач, Началникът на протокола, Музикалният директор, Домоуправителят, Управителят на земите, всички началници на отдели — той мислеше за всичко и същевременно раздаваше заповеди. Четирима диваци? На кого му пукаше за диваците?

Но все пак се качи на покрива и пое грижата за тях. Така или иначе щеше да се качи, защото в дома пристигаше лорд Протекторът.

 

Когато пристигнаха, Хю така и не успя да се види с Барбара. Щом се освободи от прегръдките на „предпазния колан“, пред него се изправи един дребен бял човек с гола глава и зло изражение на лицето, резки движения и камшик в ръка. Той беше облечен с бяла роба, която според Хю приличаше на нощница, като се изключи червено-златната нашивка на дясното рамо, която той неуверено определи като емблема на високия мъж, шефа. Емблемата беше изработена от злато и рубини като медальона, който висеше на тежка златна верига на гърдите на дребния човек.

Той изгледа Хю от главата до петите с очевидно презрение и след това предаде двамата с Дюк на друг бял мъж, облечен с нощница. Той нямаше медальон, но също носеше малък камшик. Хю се почеса по ръката и реши да не проверява дали този камшик е също толкова ефикасен, колкото онзи на големия началник.

Но Дюк го провери. Сърдитият дребосък даде някакви инструкции на надзирателя и си тръгна. Надзирателят заповяда нещо; съдейки по интонацията и жестовете, Хю си го преведе като „Хайде, хора, тръгвайте“ и тръгна.

Дюк обаче не помръдна. Надзирателят едва го докосна с камшика си по прасеца; Дюк изкрещя. Целия останал път извървя, куцайки — надолу по рампата, след това в един много бърз асансьор и накрая в стая с бели стени, която миришеше на болница.

Дюк разбра заповедта да се съблече, без да има нужда от стимулиране. Той изруга, но се подчини. Хю просто се подчини. Той беше започнал да разбира системата. Камшиците се използваха така, както добрият ездач използва шпорите — за да получи незабавно подчинение, но без да нанася вреда.

Оттук ги подкараха към една по-малка стая, където от всички страни ги зашибаха струи вода. Операторът се намираше в едно помещение над тях. Той им извика нещо, след това със знаци обясни, че иска хубаво да се изтъркат.

Те се изтъркаха. Водните струи изчезнаха и на тяхно място се появи течен сапун. Двамата се изтъркаха отново, после се изплакнаха и бяха накарани да се изтрият още веднъж — всичко това с жестове, които не оставяха съмнение, че от тях се изисква щателно измиване. Обляха ги горещи и силни струи, след това ги зашиба студена вода, последвана от потоци горещ въздух.

Това твърде много напомняше на Хю за съдомиялните машини, но накрая се оказаха толкова чисти, колкото не са били от месеци. След това помощникът на началника на банята постави някакви пластири върху веждите им, втри някаква емулсия в косите и в наболите им бради (този ден още никой не се беше бръснал), след това по гърбовете и гърдите, ръцете и краката и накрая в интимното окосмяване. Преди да се подложи на последното, Дюк получи поредния урок по подчинение. Обаче след това, когато, щат — не щат, трябваше да изтърпят по една клизма, Дюк стисна зъби, но се подчини. Тук имаше и тоалетна с течаща вода във формата на отвърстие в пода, над което се оформяше водовъртеж. Ноктите на ръцете и краката им бяха изрязани съвсем дълбоко.

След това отново ги изкъпаха. Лепенките върху веждите бяха отмити. Както и емулсията в косата. Когато излязоха навън, те бяха обезкосмени от главата до петите, с изключение на веждите.

Началникът на банята им даде някаква течност за гаргара, като им показа какво иска от тях и се изплю във водовъртежа на пода. Те си направиха три пъти гаргара с приятната на вкус, макар и леко лютива течност, и когато всичко свърши, Хю откри, че зъбите му са по-чисти от когато и да било преди. Чувстваше се абсолютно чист, жизнен, пращящ от здраве — но унизен.

След това бяха отведени в друга стая и подложени на медицински преглед.

Човекът, който ги прегледа, носеше традиционната бяла нощница и малката емблема на златна верижка, но нямаше нужда от никакви дипломи на стената, за да се разбере каква е професията му. Хю реши, че поведението му край болничното легло никога нямаше да го направи богат; той имаше маниерите на военните хирурзи, с които се бе сблъсквал досега — не нелюбезен, но незаинтересован.

Лекарят изглеждаше силно заинтригуван от плаващия мост, който откри в устата на Хю. Разгледа го внимателно, погледна в устата му към дупките, които мостът запълваше, и го предаде на един от асистентите си, като му даде някакви инструкции. Асистентът отиде някъде и Хю се зачуди дали отсега нататък няма да има постоянни проблеми с дъвченето.

Докторът отдели по около час на всеки един от тях, като използваше медицински инструменти, каквито Хю никога не беше виждал — единствените прегледи, които му бяха познати, бяха измерването на теглото, височината и кръвното налягане. От тъканите им бяха взети проби за изследване, но нито една операция не предизвика неприятни усещания — не бяха използвани нито спринцовки, нито скалпели. Междувременно върнаха на Хю моста и му разрешиха да го постави в устата си.

Но тестовете и/или лечението често се оказваха унизителни, нищо, че не бяха болезнени. При поредната манипулация, когато разпънаха Хю на една маса, от която Дюк тъкмо беше станал, по-младият мъж попита:

— Как ти се струва, татко?

— Нормално.

Дюк изсумтя.

Фактът, че и двамата мъже имаха белези от операция на апандисита, изглежда заинтригува лекаря също толкова силно, колкото и плаващия мост. С жестове той изобрази болка в стомаха и после мушна с палец в корема на Хю. Той с усилие успя да изрази съгласие, той като тук утвърдителното кимване с глава явно означаваше отрицание.

Асистентът влезе отново и подаде на лекаря някакво приспособление, което се оказа друг плаващ мост. Накараха Хю да си отвори устата; отново извадиха стария мост и на негово място сложиха новия. Хю прокара език по него и усещането беше като от истински зъби. Лекарят провери всичките им зъби, почисти ги и ги пломбира — операцията бе напълно безболезнена, въпреки че беше без упойка, доколкото Хю успя да разбере.

След това Хю внезапно бе „прикован“ към масата от невидимо поле, по гръб, с повдигнати и разкрачени крака. Към леглото беше приближена друга масичка на колелца, той осъзна, че го подготвят за операция — и с ужас разбра каква.

— Дюк, не им позволявай да те хванат! Дръж този камшик!

Колебанието на Дюк продължи твърде дълго. Терапевтът не носеше камшик, но винаги имаше един под ръка. Дюк се хвърли към него, обаче лекарят успя да го грабне пръв. След секунда Дюк лежеше по гръб с вдигнати крака, гърчещ се от болка след наказанието, което бе получил. И двамата започнаха да протестират, доколкото това беше възможно.

Лекарят ги погледна замислено и повика надзирателя, който ги бе довел. Скоро в стаята нахълта дребният мъж с големия медальон, прецени ситуацията и излетя навън.

Чакаха доста дълго. Терапевтът запълни времето, като накара асистентите си да завършат приготовленията за операцията.

Хю и Дюк вече нямаха никакви съмнения защо са доведени тук. Дюк каза, че би било много по-добре, ако преди се бяха борили — и загинали — отколкото всичко да завърши по този начин. Щяха да се бият като истински мъже, стига Хю да не се бе проявил като страхливец, напомни той на баща си.

Хю не възрази, а се съгласи. Опита се да се оправдае пред себе си, че послушанието му при залавянето им е било само заради жените. Но това не му донесе особено успокоение. Вярно, че през последните години рядко беше използвал половия си орган… и може би повече изобщо нямаше да му се наложи. Но, по дяволите, той бе свикнал с него. А за Дюк, който беше съвсем млад, щеше да е още по-трудно.

След доста дълъг период от време дребният мъж връхлетя отново в стаята, още по-ядосан. Той излая някаква заповед; Хю и Дюк бяха освободени.

Така приключи всичко, като не се смята това, че бяха намазани от глава до пети с ароматен крем. След това им раздадоха по една бяла нощница, преведоха ги през някакви дълги пусти коридори и Хю бе тикнат в една килия. Вратата не беше заключена, но той не можеше да я отвори.

В ъгъла на помещението имаше поднос с чинии и прибори. Храната бе превъзходна, въпреки че не можа да разпознае част от блюдата; Хю похапна с добър апетит и омете чиниите до дъно, като си прокарваше храната с лека бира. После легна да поспи на меката постелка на пода, като изпразни ума си от всички тревоги.

Събуди го подритване с крак.

Отведоха го в друго празно помещение без прозорци, което се оказа учебна стая. Вътре стояха двама дребни бели мъже с нощници. В ръцете си държаха някакви плочки, които бяха еквивалент на черна дъска (написаното на тях се изтриваше автоматично, сякаш с магия). Двамата бяха заредени с търпение… и с камшици, защото уроците се провеждаха под „тихия напев на учителската показалка“. Нито една грешка не оставаше незабелязана.

Двамата можеха да рисуват, а също така бяха невероятни мимове; учеха Хю да говори.

Той установи, че паметта му се засилва, когато е стимулирана от болката; много рядко повтаряше някоя грешка. В началото го наказваха само ако забравяше някоя дума, но колкото повече научаваше, толкова по-голяма беше вероятността да се срещне с болката при грешки в окончанията, построяването на изреченията, идиомите и акцента.

Обучението по метода на Павлов продължи дълго. Според изчисленията, които правеше наум, минаха седемнайсет дни. Той не се занимаваше с нищо друго и се виждаше само с учителите си. Те го обучаваха на смени; Хю работеше във всяка възможна минута, около шестнайсет часа дневно. Никога не му позволяваха да се наспи, но въпреки това не дремеше по време на уроците — не се осмеляваше да го направи. Веднъж дневно ходеше на баня и му даваха чиста нощница, хранеха го два пъти дневно с вкусна храна в големи количества, три пъти дневно го водеха до тоалетната. През останалото време се учеше да говори с пълното съзнание, че ще бъде наказван за всяка грешка.

Но той се научи как да избягва наказанията. Някой бързо зададен въпрос от време на време го спасяваше. „Учителю, този човек разбира, че има протоколна разновидност на речта за всеки ранг, от нисшестоящите до висшестоящите, но тъй като е нищожен в своето незнание, не може да разбере какво представлява всеки ранг — понеже изобщо не е запознат с неведомите пътища на Могъщия Чичо — и понякога дори не може да осъзнае какъв ранг е придобил неговият учител с преподавателска цел и какъв ранг ще придобие накрая този покорен слуга. Дори не знае какъв е собственият му ранг в голямото семейство, ако това бъде угодно на учителя му.“

В такива случаи отпускаха камшика и в следващия час му четяха лекции. Този проблем вълнуваше Хю много повече, отколкото показваше въпросът му. Най-ниският ранг беше рангът на жребеца. Не, имаше един по-нисък: децата прислужници. Но тъй като от тях се очакваше да правят грешки, те не се брояха. Следващи по ранг бяха самките, а след тях скопените „укротени“ слуги — категория, която имаше толкова много степени с незначителни различия, че помежду им се употребяваше речта на равните.

Над слугите се извисяваше кастата на Избраните, с неограничени и понякога сменящи се вариации на ранговете, включително и при онези ритуални обстоятелства, при които жената ставаше по-важна личност от мъжа. Но това не беше повод за притеснения — винаги можеше да се използва речта на нисшестоящия. Обаче…

— Ако двама Избрани те заговорят едновременно, на кой от двамата ще отговориш първо?

— На по-младия — отговори Хю.

— Защо?

— Тъй като Избраните не правят грешки, значи този човек не е чул правилно. По-възрастният изобщо не е говорил, тъй като по-младият не би посмял да го прекъсне.

— Правилно. Ти си укротен градинар и срещаш един Избран със същия ранг като твоя лорд Чичо. Той те пита: „Момче, какво е това цвете?“

— Тъй като Тяхна милост знаят много повече, отколкото този човек изобщо може да научи, то ако не го лъжат очите, това цвете може би е хортензия.

— Добре. Но сведи поглед, когато го казваш. А сега за твоя ранг… — В гласа на учителя звучеше неподправена болка. — Ти въобще нямаш ранг.

— Моля, учителю?

— О, Чичо! Опитах се да разбера. Никой не знае освен нашия лорд Чичо, но Тяхна милост още не са го определили. Ти не си дете, не си жребец, не си и скопен, не принадлежиш на никоя каста. Ти си дивак и не се вписваш никъде.

— Тогава каква протоколна реч да използвам?

— Винаги най-нисшата. Разбира се, не и когато говориш с децата. И със самките, те не го заслужават.

Като се изключат окончанията, използвани при различните рангове, според Хю езикът беше прост и логичен. В него нямаше неправилни глаголи и синтаксисът на изречението бе неизменен; може би по някое време просто са го прочистили и привели в ред. От някои думи, които разпозна — „симба“, „буана“, „уазир“, „етаж“, „трек“, „онкъл“ — той заподозря, че в основата му лежат няколко африкански езика. Но това нямаше никакво значение; това беше „Речта“ и според неговите учители единственият език, който се говореше навсякъде.

В допълнение към протоколната реч част от думите в езика имаха двойно значение. Една дума се използваше в езика на висшестоящите в разговора им с нисшестоящи, а неин синоним, с напълно различен корен, се използваше от нисшестоящите в разговора им с висшестоящите. Той трябваше да знае и двете — едната, за да я използва в разговор, а другата — за да я разпознае в речта на висшестоящия.

В началото произношението му беше много трудно, но в края на седмицата вече можеше да мляска с устни, да цъка с език, да прави нужната пауза в средата на думата, да разпознава и да произнася всяка гласна по толкова различни начини, за които дори не подозираше, че съществуват. На шестнайсетия ден вече разговаряше свободно на този език, беше започнал дори да мисли на него и камшикът влизаше в употреба все по-рядко.

Късно на следващия ден лорд Протекторът нареди да го повикат.