Робърт Хайнлайн
Имението на Фарнъм (10)

Глава 10

И животът продължи. Дюк ловуваше, двамата с Джо се занимаваха със земеделие, Хю работеше по-здраво от всякога. Грейс също работеше и готвенето й се подобри — както и апетитът й; тя доста надебеля. Никога повече не спомена за това, че съпругът й е виновен за смъртта на дъщеря им.

Дори изобщо не му говореше. Когато трябваше да се обсъди някой проблем, тя разговаряше с Дюк. Спря да посещава и неделните служби.

През последния месец от бременността на Барбара Дюк пожела да говори с баща си насаме.

— Татко, нали ми каза, че всеки от нас е свободен да си тръгне, когато пожелае.

Хю го погледна учудено.

— Да.

— И ще получи своя дял от всичко, каза ти. От амунициите, инструментите и така нататък.

— Дори повече; справяме се много добре. Да не би да искаш да ни напуснеш?

— Да, но не сам. Майка също иска да се махне. Всъщност идеята е нейна и е непоколебима по въпроса. Аз също си имам причини, но решението на майка е решаващият фактор.

— Ммм… Дай да обсъдим твоите причини. Не си ли доволен от начина, по който ръководя всичко? С удоволствие ще се оттегля. Сигурен съм, че ще успея да убедя Джо и Барбара да те приемат, така че ще имаш пълната ни подкрепа. — Той въздъхна. — С нетърпение очаквам да се освободя от този товар.

Дюк поклати глава.

— Не става въпрос за това, татко. Не искам да ставам шеф, а и ти вършиш добра работа. Е, няма да кажа, че ми е харесал начинът, по който започна всичко. Но важни са резултатите, а ти постигна високи резултати. Няма да обсъждам моите причини, но те нямат нищо общо с теб — и ако зависеше само от мен, изобщо нямаше и да се замисля за напускане. Но майка настоя. Тя иска да се махне и ще го направи. Не мога да я оставя да си тръгне сама.

— Ще ми кажеш ли защо Грейс иска да се махне?

Дюк се поколеба.

— Татко, не виждам какво значение има това; тя вече е решила. Казах й, че няма да мога да й осигуря тукашните удобства и сигурност, но тя е твърда като диамант.

Хю замълча и се замисли.

— Дюк, ако това е решението на майка ти, аз няма да тръгна да я разубеждавам. Мнението ми отдавна няма значение за нея. Но се сещам за две неща, които може да ти се сторят практични.

— Едва ли.

— Първо ме изслушай. Нали знаеш, че имаме медни тръби. Част от тях използвахме при оборудването на кухнята. Имаме всичко необходимо, за да направим дестилатор. Запасих се с всички необходими части, в случай че започне война — не само за наша употреба, а й защото алкохолът е разменна монета в примитивните общества. Сам знаеш защо не го построих досега. Но съм в състояние да го направя и да започна да произвеждам алкохол. — Той леко се усмихна. — Не съм го научил от книгите. Когато служех в Тихия океан, поддържах и един дестилатор с мълчаливото съгласие на моя командващ офицер. Научих се как да правя водка от царевица или картофи и бренди от всякакви плодове. Дюк, майка ти може да се почувства по-добре, ако има алкохол.

— Но тя ще се напие до смърт!

— Дюк, Дюк! Ако това й прави удоволствие, кои сме ние да я спираме? Не й остана за какво да живее. Тя обичаше телевизията, харесваше й да ходи по партита, можеше да прекара цял ден при фризьорката си, после да иде на кино, а след това да пийне по едно с приятелките си. Такъв беше животът й, Дюк. Къде е сега всичко това? Няма го, изчезна! Поне алкохол можем да й дадем, за да компенсираме донякъде загубата й. Кой си ти, че да я спираш да се напие до смърт?

— Татко, положението съвсем не е такова!

— Така ли?

— Знаеш, че не одобрявам — не одобрявах — злоупотребата й с алкохол. Но сега бих й позволил да пие колкото си иска. Ако построиш дестилатора, ние можем да ти станем клиенти. Но така или иначе ще се махнем, защото това няма да разреши проблемите й.

— Добре, Дюк, чуй тогава другата ми идея. Вместо нея ще си тръгна аз. Само… — Хю се намръщи. — Дюк, кажи й, че ще си тръгна веднага щом Барбара роди. Не мога просто така да изоставя пациентката си. Можеш да увериш Грейс, че…

— Татко, това няма да разреши проблема!

— Нещо не разбирам.

— Добре де, хубаво. Проблемът е в Барбара. Тя е… По дяволите, майка направо се е побъркала. Не може да я понася, откакто Карън умря. Каза ми: „Дюк, тази жена няма да роди детето си в моя дом! Нейното копеле. Няма да го приема. Кажи на баща си да я махне оттук.“ Така ми каза, татко.

— Мили Боже!

— Да. Опитах се да я вразумя. Казах й, че Барбара не може да си тръгне. Опълчих й се с всички сили, татко; казах й, че няма начин да накараш Барбара да си тръгне. Не би я изпратил да си върви, както не би изпратил и Карън. Казах й, че двамата с Джо ще се изправим с оръжие срещу теб, за да я защитим, ако си толкова луд, че да го направиш. А ти, естествено, не си.

— Благодаря.

— Това е то. Когато й говоря сериозно, тя ми вярва. Затова реши, че тя трябва да си тръгне. Повече не мога да я задържам. Тя напуска. Аз също тръгвам, за да се грижа за нея.

Баща му потърка челото си.

— По-зле от това няма накъде. Дюк, дори да тръгнеш с нея, вие няма къде да живеете.

— Не е точно така, татко.

— Моля?

— Можем да се справим, ако ни помогнеш. Спомняш ли си онази пещера в каньона Колинс, която се опитваха да направят туристическа атракция? Все още съществува. Близначката й, имам предвид. Миналата седмица ловувах в този район. Каньонът ми се стори толкова познат, че се изкачих нагоре, за да я потърся. И я открих. Татко, в нея може да се живее и е лесна за отбрана.

— А входът? Вратата?

— Няма проблем. Стига да се съгласиш да ни дадеш стоманената плоча, която закриваше тунела.

— Давам ви я.

— На тавана има отвор, който осигурява проветряването. Няма да имаме проблеми с дима. Тече поточе, което не е пресъхнало в това горещо време. Татко, пещерата е удобна колкото убежището, има нужда само от лек ремонт.

— Предавам се. Можеш да вземеш каквото пожелаеш. Легла, разбира се. Инструменти. Вземи от консервираната храна. Кибрит, амуниции, пушки. Направи си списък, ще ти помогна да ги пренесеш.

Дюк се изчерви под тена си.

— Татко, вече пренесох някои неща.

— Така ли? Решил си, че ще се поскръндзя?

— Ъъъ… Нямам предвид последните седмици. Всъщност пренесох някои неща още първите дни. Нали се сещаш… Двамата се скарахме и след това ме направи офицер по продоволствията. Тогава се реших на това и когато никой не гледаше, се качвах там и носех по нещо със себе си.

— Това е кражба.

— Не и според мен. Не съм взел повече от една шеста от всичко… и то само неща, които биха ми потрябвали в случай на крайна необходимост. Кибрит. Патрони. Онази пушка, която не можа да намериш. Едно одеяло. Нож. Малко провизии. Няколко свещи. Работата е там, че… Постави се на моето място. Непрекъснато съществуваше възможността да ми се ядосаш за нещо и да се сбием, като единият от двама ни щеше да бъде убит, както ти сам заяви, или аз щях да избягам, без да имам възможност да взема каквото и да било със себе си. Реших да не встъпвам в двубой с теб, затова бях принуден да се заема с някои приготовления. Но нищо не съм откраднал — ти сам каза, че мога да ги взема. Само кажи, и ги връщам.

Хю Фарнъм замислено зачопли един мазол и после вдигна глава.

— Понякога кражбата означава оцеляване, нали така? Само още едно нещо — Дюк, храната, която си взел… Има ли там консерви с мляко?

— Нито една. Татко, не мислиш ли, че ако имаше, нямаше да бия всички рекорди по скорост и да ги донеса за нула време, когато Карън умря?

— Да. Извинявай, че попитах.

— И аз съжалявам, че не отмъкнах някоя и друга кутия. Щяха да свършат добра работа.

— Дюк, така или иначе бебето не живя достатъчно дълго, за да изяде и това мляко, с което разполагаме. Добре, трябва да решаваме бързо… но не забравяй, че винаги можеш да се върнеш. Дюк, понякога жените на възрастта на майка ти стават безразсъдни… после го преодоляват и се превръщат в приятни възрастни дами. Може би по-нататък семейството ни отново ще се събере. Надявам се да се виждаме понякога. Можеш да взимаш колкото си искаш от нашите зеленчуци.

— Тъкмо щях да те питам за това. Там, горе, не мога да отглеждам нищо. Какво ще кажеш да продължа да ловувам за всички и когато нося месо, в замяна да получавам зеленчуци?

Баща му се усмихна.

— Преоткрихме търговията. Можем да те снабдяваме и с грънци, освен това няма да ти се налага да си щавиш кожите. Дюк, предполагам, че вече си избрал какво ще вземеш. Утре двамата с Джо ще ти помогнем да занесеш нещата в пещерата. Само още нещо…

— Какво?

— Книгите остават за мен! Ако искаш да прочетеш нещо, ще трябва да идваш дотук. Това не е подвижна библиотека.

— Съгласен съм.

— Сериозно ти говоря. Можеш да вземеш бръснача ми, вземи най-хубавия ми нож. Но ако те хвана, че си взел дори една книга, жив ще те одера и ще я подвържа с човешка кожа. Всичко си има граници. Добре, ще извикам Джо, ще изкарам Барбара от къщата и ще се махнем оттук, докато се стъмни. Успех и кажи на Грейс, че не я мразя. Не е съвсем така, но й го кажи. Няма да се оплаквам. За създаването на Рая са нужни двама, но за Ада стига и един. Не мога да кажа, че напоследък съм бил щастлив, а може да се окаже, че Грейс е била по-умна, отколкото сме си мислили.

— Това е много учтив начин да ни кажеш да вървим по дяволите.

— Може би.

— Каквото и да си имал предвид, да ти се връща. Не напразно се изнесох от дома веднага щом ми се отвори възможност.

— Туш! Добре, действай тогава.

Баща му се обърна и се отдалечи.

Джо не каза нищо. Просто обяви, че продължава да се занимава с напояването. Барбара не промълви нито дума, докато не останаха насаме.

Хю приготви малко храна за обяд — малко царевичен хляб, малко сушено месо, два домата и една манерка с вода. Взе една пушка и едно одеяло. Изкачиха се по хълма над гроба и седнаха под сянката на едно дърво. Хю забеляза, че на гроба са поставени свежи цветя, и се зачуди дали Барбара е идвала дотук. Изкачването беше доста трудно за нея; движеха се много бавно. Или може би Грейс го е направила? Изобщо не му се струваше вероятно. След това се сети за най-очевидния избор: Джо.

Когато натежалата Барбара легна удобно, със свити в коленете крака, Хю попита:

— Какво ще кажеш?

Тя мълча дълго време.

— Хю, ужасно съжалявам. Вината е моя, нали?

— Твоя ли? Защото някаква жена с болен мозък е насочила омразата си срещу теб? Ти сама ми каза веднъж да не виня себе си заради грешките на другите. Трябва да послушаш собствения си съвет.

— Нямах предвид това, Хю. Става въпрос за сина ти. Грейс не може да си тръгне без него. Той каза ли ти нещо? За мен?

— Само за глупавата идея, която е обсебила Грейс. Какво трябва да ми каже?

— Чудя се дали имам право да ти го кажа. Но при всички случаи ще го направя. Хю, след като Карън умря, Дюк ми предложи да се ожени за мен. Аз отказах. Той беше наранен. И изненадан. Разбираш ли… Ти знаеше ли за Карън и Джо?

— Да.

— Не знаех дали Карън ти е съобщила. Когато тя реши да се омъжи за Джо, аз реших, че трябва да се омъжа за Дюк. За Карън това беше най-нормалното нещо и аз се съгласих. Тя може и да е споделила с Дюк. Във всеки случай той очакваше от мен да кажа „да“. А аз казах „не“. Той беше наранен. Съжалявам, Хю. Ако пожелаеш, ще отида да му заявя, че съм променила решението си.

— Не бързай! Мисля, че си направила грешка. Но няма да ти позволя да я поправиш, само за да ми доставиш удоволствие. Какво смяташ да правиш? За Джо ли мислиш да се омъжиш?

— За Джо ли? Никога не съм мислила да се омъжвам за Джо. Въпреки че бих го направила със същата готовност, както и за Дюк. Хю, искам да постъпя така, както винаги съм искала. Каквото пожелаеш ти. — Тя се обърна на една страна и го погледна в очите. — Знаеш това много добре. Ако поискаш да се омъжа за Джо, ще го направя. Ако кажеш да се омъжа за Дюк, ще се омъжа за него. Казваш и го правя.

— Барбара, Барбара!

— Говоря сериозно, Хю. Готова съм на всичко. Напълно ти се подчинявам. Не за някои неща, а за всичко. Не е ли било така през цялото време, когато сме били заедно? Аз играя по книгата.

— Стига дрънка глупости.

— Може и да са глупости, но са истина.

— Дори да е така. Искам да се омъжиш за когото пожелаеш ти.

— Това не мога да го направя. Защото ти вече си женен.

— Какво?

— Нима си изненадан? Не, просто аз те изненадах, когато започнах да говоря за това след толкова дълго мълчание. Но така стоят нещата и винаги е било така. Тъй като не мога да се омъжа за теб, ще се омъжа за когото кажеш. Или изобщо няма да се омъжа.

— Барбара, ще се омъжиш ли за мен?

— Какво каза?

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

Той се наведе и я целуна. Тя отвърна на целувката му с отворени устни и изцяло подчинена на волята му.

Накрая той се отдръпна.

— Искаш ли малко хлебчета?

— Още не.

— Мисля, че трябва да го отпразнуваме някак. Поводът заслужава шампанско, но разполагаме само с царевични питки.

— Добре, ще си гризна една хапка. И глътка вода. Хю, любими мой Хю, какво ще правиш с Грейс?

— Нищо. Тя се разведе с мен. Всъщност се разведе още преди месец, в деня… в деня, когато погребахме Карън. Причината все още да живее с нас е просто липсата на друго жилище. Тук нямаме нужда от съдия, за да узаконим развода, нито имаме нужда от разрешително, за да се омъжа за теб.

Барбара постави ръцете си на корема.

— Моето разрешително е точно тук! — Гласът й беше спокоен и щастлив.

— Нима детето е мое?

Тя го погледна.

— Погледни на изток.

— Кое да гледам?

— Да виждаш Тримата влъхви да идват насам?

— Уф, какъв съм идиот!

— Твое е, любов моя. Това е нещо, което една жена никога не може да докаже, но може да знае със сигурност.

Той отново я целуна. Когато се откъсна от устните й, тя го погали по бузата.

— Сега бих искала да похапна царевични питки. И то много. Умирам от глад. Чувствам се изпълнена с живот и нямам търпение да го изживея.

— Да! Утре започва меденият ни месец.

— Днес. Той вече започна, Хю. Ще го впиша в дневника. Скъпи, довечера може ли да спя на покрива? Ще успея да се изкача по стълбата.

— Искаш да спиш с мен? Малко развратно момиче!

— Нямах предвид това. Сега хич не съм развратна, хормоните ми просто се бунтуват срещу това. Без никаква страст, скъпи. Просто любов. Изобщо не ставам за меден месец. С огромно удоволствие ще спя с теб; ти можеше да го правиш през всичките тези месеци. Не, скъпи, просто не искам да спя в една стая с Грейс. Страхувам се от нея — боя се за бебето. Може и да са глупави страхове.

— Не, не са. Може и да не е необходимо, но трябва да вземем предпазни мерки. Барбара, какво мислиш за Грейс?

— Трябва ли да съм откровена?

— Кажи ми.

— Не я харесвам. Освен това се страхувам от нея; започнах да не я харесвам дълго преди да започна да се страхувам от нея. Не ми харесва начинът, по който се отнася с мен, не ми харесва как се държи с Джоузеф, не ми харесва как се отнасяше с Карън, винаги съм се възмущавала от начина, по който се държи с теб — а трябваше да се преструвам, че не го забелязвам. Презирам я за това, в което е превърнала Дюк.

— Аз също не я харесвам — от години. Доволен съм, че си тръгва. Барбара, щях да съм доволен дори ако ти не беше тук.

— Хю, за мен е такова облекчение да чуя това. Нали знаеш, че съм разведена.

— Да.

— Когато бракът ми се разпадна, аз се заклех, че никога няма да стана причина за разпадането на нечий друг брак. Чувствах вина още от нощта на атаката.

Той поклати глава.

— Забрави го. Бракът ни отдавна е мъртъв. Бяха останали само дълг и ангажименти. Поне за мен, защото тя не чувстваше никакви задължения. Любов моя, ако бракът ми беше истински, ти щеше да дойдеш при мен онази нощ и щеше да получиш само прегръдка и успокоение. Аз изгарях от жажда за любов — и ти ми даде твоята.

— Любов моя, никога повече няма да те оставя жаден.

 

Някъде около девет часа на следващата сутрин те се събраха пред убежището, където беше струпано имуществото за новия дом.

С иронична усмивка Хю огледа всичко, което беше взела за себе си бившата му жена. Грейс бе приела буквално поканата му да изберат „каквото поискат“; беше обрала къщата до шушка — най-добрите одеяла, почти всички инструменти, включително чайника и единствената тенджерка с крачета, три от четирите каучукови матраци, почти цялата останала храна, цялата захар, лъвския пай от всички незаменими продукти и всичките пластмасови чинии.

Хю възрази само за едно нещо: солта. Когато видя, че Грейс е заграбила всичката сол, той настоя да я разделят. Дюк се съгласи и попита дали Хю ще възрази срещу нещо друго.

Хю поклати глава. Барбара нямаше да има нищо против да си намерят заместители. „С любимия всяко място е рай.“

Дюк бе показал сдържаност, като беше взел само една лопата, една брадва, един чук, по-малко от половината гвоздеи и нито един инструмент, който беше в единична бройка. Вместо това каза, че някога може и да му се наложи да ги вземе назаем. Хю се съгласи и предложи да му помогне в делата, където един човек не би се справил сам. Дюк му благодари. И двамата мъже чувстваха неудобство и го прикриваха с необичайна учтивост.

Отпътуването бе забавено заради стоманената плоча, която щеше да покрива входа на пещерата. Теглото й беше по силите на Дюк, но носенето й бе неудобно. Трябваше да я опаковат така, че да може едновременно да я носи и да има възможност да стреля, ако се наложи.

В резултат на това трябваше да се лишат от едната меча кожа, покриваща леглото, на което бе умряла Карън. Дюк съжаляваше само за изгубеното време. Наложи се тримата мъже да направят шест курса, за да пренесат всичко, което Грейс беше опаковала.

Дюк реши, че максимумът е два курса дневно. И ако не тръгнеха скоро, този ден щяха да направят само един курс.

Най-накрая успяха да натоварят плочата на гърба на Дюк, като мечата кожа го пазеше от метала.

— Струва ми се, че е удобно — реши Дюк. — Взимайте багажите и да тръгваме.

— Добре — съгласи се Хю и се наведе над своя товар.

— Мили Боже!

— Какво има, Дюк?

— Погледнете!

Над източния склон се бяха появили очертанията на някакъв обект. Той се носеше във въздуха по курс, който минаваше встрани, но щом достигна най-близката точка, спря и зави към тях.

Обектът прелетя величествено над главите им. В първия момент Хю не можа да определи размера му; той не приличаше на нищо познато — тъмен предмет, наподобяващ плочка от домино. Но когато обектът приближи на около сто и петдесет метра над тях, му се стори, че е широк около трийсет метра и три пъти по-дълъг. Не можа да определи точните му очертания. Обектът се движеше бързо, но безшумно. Прелетя над тях, обърна посоката си и описа кръг, после пак обърна посока и се приближи към тях, вече на по-малка височина.

Хю осъзна, че е прегърнал Барбара с една ръка. Когато обектът се беше появил, тя се намираше малко по-далеч от тях и накисваше дрехите във външната вана. Сега се оказа под лявата му ръка и той усещаше, че трепери.

— Хю, какво е това?

— Хора.

Обектът беше спрял над знамето им. Вече можеха да различат хората; от двете страни на обекта се появиха глави.

Единият му край рязко се откъсна, леко се понесе надолу и се установи над пилона със знамето. Хю разбра, че това е кола с дължина около три метра и ширина около метър, в която имаше само един пътник. Не можеше да различи подробностите, нито да разбере какво я задвижва; колата скриваше долната част на тялото на пътника. Виждаха се само главата и раменете му.

Мъжът свали знамето и се върна при голямата машина. Колата му сякаш се сля с нея.

Правоъгълникът се разпадна. Раздели се на няколко коли, които приличаха на тази, която бе свалила знамето. Повечето от тях останаха във въздуха; около дванайсетина слязоха на земята, три от тях се приземиха около колонистите.

— Внимавайте! — изкрещя Дюк и посегна към оръжието си.

Така и не успя да го достигне. Прегъна се напред под някакъв странен ъгъл, размаха ръце във въздуха с изумено изражение на лицето и после бавно се изправи във вертикално положение.

— Какво става? — прошепна Барбара в ухото на Хю.

— Не знам. — Нямаше нужда да я пита какво има предвид. В мига, в който синът му беше спрян, той изпита усещането, че е затънал до гърдите в подвижни пясъци. — Не се съпротивлявай.

— Дори и не си го помислям.

— Хюбърт! Хюбърт, направи не… — закрещя Грейс с писклив глас, който внезапно секна. Изглежда изгуби съзнание, но не падна на земята.

Четири коли висяха на около три метра във въздуха. Бяха се наредили в редица и кръжаха над градината на Барбара. Всяка растителност, над която прелитаха — царевицата, доматения разсад, боба, тиквите, марулите, картофите — с една дума всичко, даже малките напоителни канали, бяха смлени в еднородно покритие.

Върху него започна да се излива водата от отворения край на голямата канавка. Тогава едната от машините се отдалечи от останалите, изкопа друга канавка около изравнения район, която заобикаляше унищожената градина и достигаше до потока надолу по течението.

Барбара зарови лицето си в гърдите на Хю. Той я потупа по гърба.

Колата продължи нагоре по потока успоредно на старата канавка. Скоро водата спря да тече.

След като градината беше изравнена, останалите коли се приземиха върху нея. Хю не можеше да разбере какво точно правят, но след секунди върху прочистеното място се издигна голяма черна шатра, богато украсена с червени и златни орнаменти.

— Татко! — извика Дюк. — За Бога, не можеш ли да стигнеш до пистолета си?

На кръста на Хю висеше неговият четирийсет и пет калибров пистолет, който беше взел за похода. Ръцете му бяха съвсем леко прихванати от онова, което ги задържаше. Но той просто отговори:

— Не смятам и да опитвам.

— Нима просто ще стоиш там и ще ги оставиш да…

— Да. Дюк, защо не помислиш малко? Ако не мърдаме, може да живеем по-дълго.

От шатрата излезе един мъж. Изглеждаше висок около два и десет, но част от тази височина се дължеше на излъскания до блясък шлем с пера. Той носеше червена надиплена пола със златна бродерия, беше гол до кръста, като се изключи краят на полата, който бе заметнат през рамото му и покриваше част от широките му гърди. Беше обут с черни ботуши.

Всички останали носеха черни комбинезони с червено-златни знаци на дясното рамо. Хю остана с впечатлението, че този мъж — нямаше никакво съмнение, че той е господарят — се е оттеглил, за да облече униформата си. Почувства се окуражен. Те бяха затворници, но щом лидерът си прави труда да се преоблича, преди да ги разпита, значи са важни затворници и преговорите може да дадат някакви плодове. А може би не.

Но увереността му се засили и от лицето на човека. То имаше изражение на добродушна арогантност, а очите му бяха ясни и весели. Имаше високо чело и масивен череп; изглеждаше интелигентен и нащрек. Хю не можа да определи расата му. Кожата му беше тъмнокафява и блестяща. Но устните му бяха съвсем леко негърски; носът му, въпреки че беше широк, бе извит, а черната му коса беше вълниста.

В ръцете си носеше малък камшик.

Той тръгна към тях и се спря внезапно, щом приближи Джоузеф. След това с рязък глас заповяда нещо на стоящия най-близо до тях охранител.

Джо се протегна и раздвижи крака.

— Благодаря.

Човекът каза нещо на Джо.

— Съжалявам, но не ви разбирам — отвърна Джо.

Мъжът каза още нещо. Джо безпомощно сви рамене. Човекът се ухили и го потупа по рамото, после се обърна и вдигна пушката на Дюк. Държеше я доста непохватно и Хю се уплаши да не гръмне.

Въпреки това мъжът явно разбираше от оръжия. Той дръпна затвора, вкара патрон в цевта, след това я облегна на рамото си, прицели се нагоре към потока и стреля.

Гърмът беше оглушителен, а куршумът профуча край ухото на Хю. Човекът се усмихна широко, хвърли пушката на един от подчинените си, приближи се до Хю и Барбара, протегна ръка и докосна подутия й от бременността корем.

Хю отблъсна ръката му.

С едва забележимо движение и определено без гняв, големият мъж отметна ръката на Хю с камшика си. Това дори не беше удар, с такава сила не би убил и муха.

Хю извика от божа. Ръката му сякаш бе попаднала в огън и беше напълно парализирана.

— О, Боже!

— Хю, недей. Не ме боли — каза бързо Барбара.

Наистина беше така. С абсолютно безпристрастен интерес, с какъвто ветеринарят опипва бременна кобила, високият мъж опипа отново корема на Барбара, после повдигна едната й гърда, а в същото време Хю се гърчеше от унижение, което би изпитал всеки мъж, безсилен да помогне на своята любима.

Накрая човекът приключи с изследването си, усмихна се на Барбара и я потупа по главата. Хю се опита да забрави болката в ръката си и да се сети за някой от езиците, които се беше опитал да научи.

— Вы говорите по-русски, господин?^[1]

Мъжът го погледна, но не каза нищо.

— Sprechen Sie Deutsch, mein Herr?^[2] — попита го Барбара.

Това и донесе само една усмивка. Хю се провикна:

— Дюк, опитай на испански!

— Добре._ Habla usted Español, Senor?_^[3] — Никакъв отговор.

Хю въздъхна.

— Изглежда изчерпахме запасите си.

— M’sieur? — изрече Джо. — Est-ce que vous parlez la langue française?^[4]

Мъжът ce обърна.

— Tiens?

— Parlez-vous français, monsieur?

— Mais oui! Vous êtes françaises?

— Non, non! Je suis américain. Nous sommes tous américains.

— Vraiment? Impossible!

— C’est vrai, monsieur. Je vous en assure. Les Etats-Unis de l’Amérique.^[5] — Джо посочи към стърчащия пилон.

По-нататък стана доста трудно да се проследи разговорът, защото и двете страни се опитваха да говорят на развален френски. Най-накрая млъкнаха и Джо каза:

— Хю, той ме помоли — заповяда ми — да отида в палатката му и да поговорим. Помолих го първо да ви освободи. Той каза „не“. „Не, по дяволите“, ако трябва да бъда точен.

— Помоли го поне да освободи жените.

— Ще се опитам. — Джо заговори на високия мъж. — Той каза, че enceinte femme^[6] — това е Барбара — може да седне на мястото си. А, „дебелата“ — има предвид Грейс — трябва да дойде с нас.

— Добра работа, Джо. Постарай се да ни уредиш някаква сделка.

— Ще се опитам. Не го разбирам твърде добре.

Тримата влязоха в шатрата. Барбара откри, че може да седне на земята и дори да се протегне. Но невидимата мрежа продължаваше да държи здраво Хю.

— Татко — заговори бързо Дюк, — това е нашият шанс, тъй като наоколо никой не разбира английски.

— Дюк — отговори уморено Хю, — не виждаш ли, че козовете са у него? Предполагам, че ще останем живи, докато не го дразним — и нито минутка повече.

— Няма ли поне да се опиташ да се бориш? Къде отидоха онези глупости, че си свободен човек и смяташ да си останеш такъв?

Хю се почеса по наранената ръка.

— Дюк, няма да споря с теб. Ако направиш нещо, ще ни убият. Така виждам аз нещата.

— Значи наистина са били глупости — заяви презрително Дюк. — Е, нищо не обещавам.

— Хубаво. Зарежи.

— Нищо не обещавам. Само ми кажи едно нещо, татко. Какво е усещането да те командват, вместо ти да командваш?

— Не ми харесва.

— Нито пък на мен. Никога няма да го забравя. Надявам се да си го получиш.

— Дюк, за Бога, стига приказва глупости — обади се Барбара. Дюк я погледна.

— Ще млъкна. Но ми кажи само едно нещо. Къде ти направиха бебето?

Барбара не отговори. Хю изрече тихо:

— Дюк, ако се измъкнем живи от това, обещавам ти да те спукам от бой.

— По всяко време, старче.

Спряха да говорят. Барбара се пресегна и потупа Хю по глезена. Край купчината домакински уреди се бяха събрали петима мъже и ги разглеждаха. Към тях се приближи друг човек и им даде някакви заповеди; те се разпръснаха. Той също разгледа купчинката, после погледна към убежището и влезе вътре.

Хю чу шум на вода и след това видя как по руслото на потока се понесе кафява вълна. Барбара вдигна глава.

— Какво е това?

— С бента ни е свършено, но няма значение.

След доста време Джо излезе сам от павилиона. Той се приближи до Хю и каза:

— Значи ето какво разбрах. Не съм съвсем сигурен дали е точно; той говори патоа и никой от двама ни не го разбира добре. Ето какво е в общи линии: ние сме нарушители, това е частна собственост. Той е решил, че сме избягали затворници — думата е на друг език, не на френски, но, общо взето, смисълът е такъв. Успях да го убедя, или поне така мисля, че сме невинни граждани и че сме попаднали тук не по наша вина. Така или иначе, той не е ядосан, въпреки че технически ние сме престъпници — влизане в частна собственост и садене на растения там, където не трябва да има селско стопанство, строеж на бент, къща и други такива неща. Мисля, че всичко ще бъде наред — стига да правим онова, което ни се казва. Той ни намира за доста интересни — начинът, по който сме се оказали тук, и всичко останало.

Джо погледна Барбара.

— Помниш ли теорията ти за паралелните светове?

— Явно съм била права. Така ли е?

— Не. Това е най-объркващата част. Но поне едно нещо е сигурно. Барбара, Хю, Дюк, чуйте ме! Това си е нашият свят.

— Джо, абсурдно е.

— Кажи му го на него. Той знае много добре какво имам предвид под Съединени американски щати, знае къде се намира Франция. И така нататък. Няма съмнение в това.

— Хубаво… — Дюк замълча. — Може и така да е. А къде е майка ми? Защо си я оставил насаме с тоя дивак?

— Тя е много добре, обядва с него. И се чувства прекрасно. Успокой се, Дюк, мисля, че всичко ще е наред и с нас. Веднага щом приключат с обяда, ще си тръгнем.

Малко по-късно Хю помогна на Барбара да се качи в една от странните летящи машини, след това сам се метна в друга и се настани зад пилота. Установи, че седалката е удобна, а вместо колан отново усети онова странно чувство за затъване в подвижни пясъци. Неговият пилот, млад негър, който ужасно много приличаше на Джо, се огледа и безшумно вдигна колата във въздуха, като се присъедини към формиращия се във въздуха голям правоъгълник. Хю забеляза, че повече от половината коли имат пътници; всички те бяха бели, а пилотите неизменно бяха цветнокожи, като се започне от светлокафяви като яванците и се стигне до катраненочерни като жителите на островите Фиджи.

Колата, в която се намираше Хю, летеше в десния заден край. Той се огледа, за да открие другите, и почти не се изненада, когато видя, че Грейс се вози зад шефа, в центъра на първата редица. Джо се возеше точно зад тях, затрупан с котки.

Вдясно от него имаше две коли, които не се присъединиха към формацията. Едната се повъртя над купчината домакински принадлежности, събра ги в невидима мрежа и отлетя. Втората кола увисна над убежището.

Масивният блок се изстреля право нагоре, а колибката на покрива му дори не помръдна. Малката кола и гигантският й товар заеха позиция на около двайсет метра от дясната страна на строя. Летящата формация пое напред и набра скорост, но Хю не усещаше нито вятъра, нито някакво движение. Колата, която летеше от дясната им страна, изглежда, не успяваше да поддържа скоростта. Хю не можеше да види другата натоварена кола, но предположи, че лети от лявата страна.

Последното, което видя от тяхното жилище, беше следата на мястото, където се бе издигало убежището, по-голямата следа там, където се беше намирала градината на Барбара, и криволичещият белег от напоителната канавка.

Той почеса отеклата си ръка и си помисли, че онова, което се бе случило с тях, беше просто една поредица от удивителни съвпадения. Дори се почувства донякъде обиден, както би се обидил, ако го измами човек, когото е смятал за честен. Сети се за забележката, която Джо бе подхвърлил точно преди да се качат в колите: „Извадихме голям късмет, че попаднахме на образован човек. Френският е мъртъв език — той го нарече ’une langue perdue^[7].“

Хю изпъна врат и улови погледа на Барбара. Тя му се усмихна.