Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farnham’s Freehold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Имението на Фарнъм

Сиела софт енд паблишинг, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Мемток мълча през цялото време, докато водеше Хю обратно към секцията на прислужниците. Той обмисляше как да се възползва от неочаквано развилите се събития.

Рангът на този дивак притесняваше Главния прислужник още от момента на пристигането му. Той не беше на мястото си — а в света на Мемток всичко трябваше да си е на мястото. Е, сега дивакът бе получил определен статус. Тяхна милост бе наредил и това беше достатъчно. Но ситуацията не се бе подобрила. Новият ранг беше толкова нелеп, че превръщаше цялата йерархична структура (тоест целия свят) в една подигравка.

Мемток обаче бе проницателен и практичен. Основата на неговата философия беше: „Не можеш да се бориш с каменна стена“, а любимата му стратегия бе следното прагматично правило: „Когато не можеш да победиш врага, съюзи се с него.“

Как можеше да направи така, че абсурдното повишение на дивака да стане необходимо, уместно и полезно за Главния прислужник?

Чичо! Та този дивак дори не беше скопен! И изобщо не се канеха да го скопяват. Поне засега. Може би по-късно — и тогава всичко щеше да си дойде на мястото. Мемток беше искрено учуден, когато Тяхна милост отложи неизбежното. Мемток почти не помнеше своето собствено скопяване. Неговите емоции и мотивите на действията му отпреди този момент бяха смътни спомени — сякаш не негови, а на някой друг. Нямаше никакъв смисъл дивакът да вдига толкова шум — та нали скопяването придаваше истинската тежест на повишението. Мемток предвкусваше още половин век дейност, власт, приятен живот — кой от жребците можеше да се надява на това?

Обаче този явно можеше. Как Мемток би могъл да подобри ситуацията?

Чудатост — ето какво представляваше дивакът. Всички велики лордове са имали свои Чудатости; понякога се бе случвало дори самият Мемток да се озадачи от факта, че собственият му господар изобщо не е заинтересуван от Чудатостите — в имението му нямаше нито сиамски близнаци, нито някой двуглав изрод. Нямаше дори джудже с ципа между пръстите. Тяхна милост беше — не можеше да не му се признае — с прекалено семпли вкусове за високия си ранг; понякога Мемток чак се срамуваше малко заради него. Да прекарва времето си над ръкописи и подобни глупости, когато би трябвало да се погрижи за честта на дома…

Онзи лорд в Хинд… Каква му беше титлата? Принц или някаква подобна глупост. Както и да е, но той имаше огромна клетка, в която живееха жребци и слуги и се съвкупяваха с огромни маймуни, и бърбореха по един и същи начин — не на Езика, — така че не се отличаваха помежду си по нищо освен по окосмяването. Това беше Чудатост, достойна за едно велико имение! Главният прислужник на този лорд се кълнеше в Чичо, че имат живи хибриди в резултат на този експеримент, но ги държат в тайна от жреците, за да си спестят протестите им. Това можеше и да е истина, защото въпреки че официално се смяташе за невъзможно да се родят деца от връзка между слуга и Избран, все пак имаше такива случаи, макар че предназначените за топлене на леглото винаги бяха стерилни. Но подобни инциденти никога не придобиваха широка гласност.

Чудатост, ето как трябваше да го представи. Нескопен, който въпреки това е станал изпълнителен слуга. Знаменит учен, който дори не е умеел да говори на Езика, макар и да не е по-млад от Мемток. Човек от никъде. От звездите. Всички знаят, че някъде там, сред звездите, също има хора.

А може би чудо… нали храмовете постоянно търсят чудеса и това имение може да стане знаменито със своята Чудатост. Да. Някоя дума тук, някоя дума там, завоалирано подмятане…

— Хю — изрече Мемток сърдечно, — мога ли да ти казвам „Хю“?

— Какво? Да, разбира се!

— Ти трябва да ми викаш „Мемток“. Нека да се разходим и да изберем седалището на твоя отдел. Предпочиташ слънчево място предполагам. Може би стаи с изглед към градината? А личният ти апартамент да бъде ли свързан с помещенията на отдела ти? Или предпочиташ да са разделени, за да си отдъхваш по-надалеч от работата?

„По-добре вторият вариант“, реши Мемток. Щеше да премести главния градинар и главния жребец и да даде на дивака помещенията и на двамата — тогава всички щяха да разберат колко важна е тази Чудатост… а освен това и двамата щяха да се настроят против дивака. Така че той скоро щеше да разбере кой му е приятел. А именно — Мемток и никой друг. Освен това градинарят в последно време беше станал арогантен и твърдеше, че не е длъжен да се подчинява на Главния прислужник. Нуждаеше се от леко стряскане.

— О, нямам нужда от никакъв лукс — каза Хю.

— Хайде, хайде! Искаме да имаш всички удобства. И на мен самия понякога ми се иска да съм далеч от всичко. Но не мога — проблеми, проблеми, проблеми през всяка минута от деня; някои хора изобщо не могат да мислят самостоятелно. Ще е чудесно да има такъв умен човек сред нас. Ще намерим за теб и за слугата ти удобни помещения, в които ще има предостатъчно място за вас. И няма да са прилепени към отдела.

Слуга? Имаше ли наоколо някой скопен младеж, добре обучен и покорен, на когото може да се разчита да докладва всичко и да си държи езика зад зъбите? Например, ако сега скопяха сина на най-голямата му сестра, щеше ли навреме да влезе във форма?

И щеше ли сестра му да разбере цялата мъдрост на това решение? Той възлагаше големи надежди на момчето. Мемток много добре съзнаваше, че някой ден ще си отиде — макар и след много години, — и беше решил, че неговият роднина трябва да наследи високия му пост. Но за целта бе нужно да се планират много неща, а това не е хубаво да се прави набързо. Само ако можеше да убеди сестра си…

Мемток водеше Хю през препълнени с хора коридори; слугите отскачаха встрани още при появата им, а когато един се препъна, веднага беше ударен с камшика заради своята несръчност.

— Виж ти! — възкликна Хю. — Тази сграда е доста голяма.

— Тази ли? Чакай да видиш Двореца, макар че несъмнено той запада и се руши под ръководството на първия ми заместник. Хю, тук е само една четвърт от персонала ни. Тук няма официални празненства, само празненства в градината. И идват само отбрани гости. В града постоянно идват и си тръгват Избрани. Много пъти са ме вдигали посред нощ от леглото, за да приготвям апартаменти за някой лорд и неговите дами, без изобщо да ме предупредят предварително. И в такива случаи предвидливостта ми помага. Винаги съм готов да отворя вратата на крилото за гости и знам — забележи, знам, без да проверявам, — че леглата скоро са ароматизирани, сервирани са храна и напитки, всичко е чисто и свири тиха музика.

— Сигурно персоналът работи здраво.

— Персоналът работи! — изсумтя Мемток. — Иска ми се да можех да се съглася с теб. За целта ми се налага да инспектирам всяка стая всяка нощ, преди да си легна, без значение колко съм уморен. После трябва да ставам, за да се уверявам лично, че грешките са поправени, а не да разчитам на лъжите им. Всички те са лъжци, Хю. Твърде много „Щастие“. Тяхна милост е прекалено великодушен, никога не им намалява дажбите.

— Мисля, че храната е предостатъчно. И е добра.

— Нямах предвид храната, а „Щастието“. Контролирам храната и не смятам, че трябва да бъдат измъчвани с глад, дори и като наказание. Камшикът е по-добър. И те разбират това. Винаги помни едно нещо, Хю: повечето слуги всъщност нямат мозъци. Те са толкова безумни, колкото са и Избраните… Това не се отнася за Тяхна милост, разбира се — никога не бих дръзнал да критикувам собствения си покровител. Имах предвид Избраните като цяло. Разбираш ме.

Той намигна и сръга Хю в ребрата.

— Не знам много за Избраните — призна си Хю. — Не съм виждал почти никой от тях.

— Е… Ще видиш. Необходимо е нещо повече от черна кожа, за да можеш да мислиш, въпреки че в храмовете твърдят обратното. Надявам се да не ме цитираш, пък и да го направиш — няма да си призная, че съм го казал. И все пак… Кой мислиш, че командва това имение?

— Не съм тук от достатъчно отдавна, за да имам мнение по въпроса.

— Мъдър отговор! Ти можеше да стигнеш много далеч, ако беше амбициозен. Нека тогава да ти обясня. Ако Тяхна милост си отиде, имението ще продължи да си функционира толкова гладко, както винаги. Но ако аз изчезна или дори само се разболея… Тръпки ме побиват, като си го помисля. — Той размаха камшика. — Те знаят това. Няма да ги видиш да правят толкова бързо път на него.

Хю смени темата:

— Не разбрах забележката ти за „дажбите Щастие“.

— Нима още не си получавал от него?

— Дори не знам какво означава.

— Охо! Един кастриран трябва да носи дажбите на трима ви, но явно не стигат до вас. Ще я проверя тази работа. А що се отнася до това, какво означава, сега ще ти покажа.

Мемток го преведе през изкачващ се нагоре коридор и двамата излязоха на една тераса. Под тях се намираше централната столова на слугите, изпълнена с три опашки от хора.

— Сега е време за раздаване на дажбите — разбира се, жребците ги получават в други часове. Могат да се дъвчат, да се пият и да се пушат. И в трите случая дозата е еднаква, но се говори, че пушенето предизвиква най-изтънчената наслада.

Някои от думите, които употреби Мемток, не присъстваха в речника на събеседника му. Когато Хю му каза това, Мемток отвърна:

— Няма значение. То подобрява апетита, успокоява нервите, осигурява добро здраве, заменя всички видове удоволствия и унищожава амбициите. Номерът е, че човек или го употребява редовно, или изобщо не го употребява. Лично аз никога не съм го вземал редовно, дори когато бях жребец, защото имах амбиции.

И сега го взимам рядко — по празници и при подобни случаи, но в умерени количества. — Мемток се усмихна. — Ще разбереш довечера.

— Така ли?

— Не ти ли казах? Веднага след вечерната молитва ще има банкет в твоя чест.

Хю почти не го слушаше. Той оглеждаше най-далечната опашка, опитвайки се да зърне Барбара.

 

Мемток изпрати Главния ветеринар и Главния инженер на имението като почетен ескорт на Хю. Хю беше леко обезпокоен от това внимание от страна на лекаря и хирурга, спомняйки си за безпомощното положение, в което беше изпаднал при предишната си среща с този човек. Но ветеринарят беше много сърдечен.

Мемток седеше начело на дългата маса, Хю беше от дясната му страна. Дванайсетте началници на отдели бяха заели останалите места. Зад всеки гост стоеше по един по-нисш слуга, а между кухнята и килера сновеше безкраен поток от други слуги. Банкетната зала бе красиво украсена, с разкошни мебели, а празненството беше разточително и безкрайно. Хю се чудеше каква ли трябва да е трапезата на Избраните, щом слугите им се тъпчеха така.

Скоро доби някаква представа. На Мемток му сервираха два пъти: веднъж от общото меню и втори път — от друго. Той само опита вторите ястия, сипани в отделни чинии. А от нормалното меню ядеше с умерен апетит, като от време на време отказваше някои чинии.

Забеляза погледа на Хю.

— Това е храната на лорд Протектора. Ако искаш, я опитай — на свой риск, разбира се.

— Какъв риск?

— Отрова, естествено. Когато човек надхвърли стоте години, наследникът му често е нетърпелив. Да не говорим за бизнес конкурентите, политическите противници и бившите приятели. Не бой се, пробват ги половин час преди Тяхна милост — или аз — да ги опитаме, и сме изгубили само един дегустатор тази година.

Хю реши, че Мемток изпитва нервите му и си загреба пълна лъжица.

— Харесва ли ти? — попита Главният прислужник.

— Малко ми е мазно.

— Чу ли това, Гноу? Нашият нов братовчед има добър вкус. Мазно. Боя се, че някой ден ще те изпържат в собствените ти мазнини. Истината е, Хю, че ние се храним по-добре от Избраните… Макар че трапезите им в Главната зала са много по-богати. Но аз съм чревоугодник, който предпочита артистичността в храненето. На Тяхна милост му е все едно какво яде, стига храната да не му пищи в устатата. Ако сосовете са твърде натруфени или подправките са прекалено екзотични, той ще върне яденето и ще поиска печено месо, къшей хляб и кана с мляко. Прав ли съм, Гноу?

— Ти го каза.

— И е разочароващо.

— Много — съгласи се главният готвач.

— Затова братовчедът Гноу показва уменията си, като готви за нас, а Избраните се мъчат с такива, чиито умения се изчерпват с това да върнат кожата на сготвената птица обратно върху нея, без да разрошват перата. А сега, братовчеде Хю, ако ме извиниш, ще се кача в Главната зала и чрез съответната церемония ще се опитам да представя специалитета на братовчеда Гноу за по-хубав, отколкото е. Не вярвай, че това, което говорят за мен в мое отсъствие, е безспорна истина. — Той показа зъбите си с физиономия, която трябваше да означава усмивка, и излезе.

Известно време никой не се обади. Най-накрая някой — Хю предположи, че това е началникът по превозването, но не бе сигурен, беше се запознал с твърде много хора през този ден — каза:

— Главни изследователю, а мога ли да попитам в чие имение бяхте, преди да се присъедините към нас.

— Можете. В Дома на Фарнъм, Изключителен собственик.

— Така ли? Принуден съм да призная, че титлата на вашия Избран е нова за мен. Може би изобщо нова титла?

— Не, много стара е — отвърна Хю. — Страшно древна и въведена от Всемогъщия Чичо, благословено да е името Му. Този ранг е близък до кралския, но още по-висок.

— Наистина ли?

Хю реши да отблъсне атаката чрез контранастъпление. От досегашните разговори беше научил, че Мемток е осведомен за страшно много неща, но не знае почти нищо за историята, географията и всичко, което се намира извън имението. А от уроците по Езика беше научил, че слугите, умеещи да четат и да пишат, се срещат рядко, дори сред началниците, освен ако тези умения не са им необходими, за да изпълняват задълженията си. Мемток му заяви гордо, че се е помолил да му разрешат да се учи да пише още докато е бил жребец, и после се е мъчел, докато останалите жребци му се присмивали. „Гледах в бъдещето — беше казал той на Хю. — Можех да остана жребец още пет години, може би дори десет. Но веднага щом се научих да чета, подадох молба за скопяване. И съм този, който се смее последен — къде са те сега?“

Хю реши да атакува смело — големите лъжи минават по-лесно, отколкото дребните.

— Титлата се предава от цели три хиляди години в Дома на Фарнъм. Благодарение на Всемогъщия Чичо линията на приемственост не се е прекъсвала през Смутните времена и епохата на Промените. Благодарение на божествения произход на титлата притежателят й говори с Владетеля като с равен, на „ти“. — Хю се изпъчи гордо. — И аз бях главен фактотум на лорд Фарнъм.

— Наистина благороден дом. Но какво означава „главен фактотум“? Тук нямаме такъв пост. Това „главен прислужник“ ли е?

— И да, и не. Главният прислужник е подчинен на фактотума. Човекът остана с отворена уста.

— И всички останали главни слуги — търговски, политически, аграрни — също са му подчинени. Отговорността е огромна.

— Мога да си представя.

— Така е. Започнах да остарявам и здравето ми се влоши… Изкарах временна парализа на долните ми крайници. И, честно казано, никога не съм обичал отговорността, аз съм учен. Затова подадох молба да ме преместят и ето ме тук — учен на Избран със сходни научни вкусове… подходяща дейност за последните години от живота ми.

Хю осъзна, че поне в едно нещо е отишъл твърде далеч — ветеринарят вдигна поглед.

— Не забелязах никакви признаци за парализа.

(По дяволите, лекарите никога не се интересуват от нищо друго освен от специалността си!)

— Обзе ме внезапно една сутрин — обясни Хю спокойно, — и оттогава не ме е безпокоила. Но за човек на моята възраст това беше предупреждение.

— А каква е вашата възраст? Интересувам се професионално, разбира се. Мога ли да попитам?

Не. — Хю се опита да имитира високомерното изражение на Мемток. — Ще ти я кажа, когато ми потрябват услугите ти. Но честно ще си призная, че съм роден няколко години преди Тяхна милост — добави той, за да разведри обстановката.

— Удивително. Ако се съди по физическото ви състояние — съвсем нормално, мисля, — не бих ви дал повече от шейсет.

— Това ни е в кръвта — отвърна Хю самодоволно. — Аз не съм единственият дълголетник в нашия род.

Връщането на Мемток го спаси от други въпроси. Всички се изправиха. Хю не забеляза това навреме, така че продължи да си седи невъзмутимо. Дори и Мемток да се подразни, с нищо не го показа. Докато сядаше, той потупа Хю по рамото.

— Несъмнено са ти разказали как ям собствените си деца?

— Останах с впечатлението, че сте едно щастливо семейство, възглавено от любим чичо.

— Всичките са лъжци. Е, свърших с работата за тази вечер, освен ако не изникне нещо извънредно. Тяхна милост знае, че тук празнуваме по случай присъединяването ти към нас; той ми нареди да не се връщам в Главната зала. Затова ще се отпуснем и ще се повеселим. — Главният прислужник почука с лъжица по бокала си. — Братовчеди и племенници, да вдигнем тост в чест на най-новия ни братовчед. Може би вече сте чули какво казах — че лорд Протекторът е много доволен от скромния ни опит да накараме братовчеда Хю да се почувства като у дома си в имението на Тяхна милост. Но аз съм сигурен, че вие вече се досещате, че… Никой не може да е пропуснал да забележи, че братовчедът Хю носи камшик, при това не малък, а голям колкото моя! — Мемток се усмихна лукаво. — Да се надяваме, че няма да има нужда да го използва.

Духовитостта на началника предизвика буря от аплодисменти. Той продължи с тържествен тон:

— Трябва да знаете, че дори главният ми заместник не носи такъв символ на властта, да не говорим за обикновените началници на отдели… Затова съм сигурен, ще си направите извода, че всеки намек от страна на братовчеда Хю, Главен изследовател и Научен съветник на Тяхна милост, назначен лично от него… Всеки негов намек е равносилен на моя заповед и ви съветвам да не ме карате да ви давам преки заповеди.

А сега тостовете! Нека всички братовчеди да вдигнат заедно чашите и нека Щастието да се лее свободно… нека най-младият от нас да вдигне първия тост. Кой ще бъде?

Празненството ставаше шумно. Хю забеляза, че Мемток пие умерено. Спомни си предупреждението му и се опита да му подражава. Но това беше невъзможно. Главният прислужник можеше да пропусне който пожелае от тостовете, като само вдигне чашата си, но Хю, като почетен гост, се чувстваше задължен да отпива всеки път.

По някое време Мемток го отведе в новия му разкошен апартамент. Хю се чувстваше пиян, но се държеше на краката си — само дето подът му се струваше твърде далеч. Чувстваше се озарен, изпълнен с мъдростта на вековете, плуваща наоколо във вид на сребърни облаци и вливаща се в него заедно с ангелско щастие. Все още нямаше представа какво съдържаше напитката „Щастие“. Алкохол? Може би. Арекова палма? Мухоморки? Вероятно. Марихуана? Със сигурност. Трябваше да запише състава, докато още си го спомняше. Точно от това се нуждаеше Грейс! Той трябваше… Но, разбира се, Грейс сега го имаше! Колко хубаво. Горката стара Грейс… Той никога не я бе разбирал… Всичко, от което се нуждаеше тя, беше малко Щастие.

Мемток го отведе до спалнята му. В долната част на прекрасното му ново легло, странично, лежеше създание от женски пол, русо и привлекателно.

Хю я погледна от около трийсет метра височина и примигна.

— Коя е тя?

— Затоплящата леглото ти. Не ти ли казах?

— Но…

— Всичко е наред. Да, да. Знам, че на практика ти си жребец. Но не можеш да я нараниш — тя съществува именно за тази цел. Няма нищо страшно. Недоразвита самка.

Хю се обърна, за да обсъдят въпроса. Движеше се бавно заради огромната си височина и ширина. Мемток беше изчезнал. Хю осъзна, че не е способен на нищо друго, освен да си легне.

— Отмести се, коте — промълви той и веднага заспа.

Успа се, но когато се събуди, котето още беше там: бе донесла закуската му и го чакаше. Той я погледна с неудобство — не защото имаше махмурлук; напротив — нямаше никакъв махмурлук. Явно Щастието не изискваше да се плаща такава цена. Чувстваше се силен — и физически, и умствено, и морално. И беше много гладен. Само тази тийнейджърка го караше да се чувства неудобно.

— Как се казваш, коте?

— За тях има толкова малко значение как се казва тя, че могат да я наричат както им е удобно — тя винаги ще е благодарна.

— О, стига. Използвай речта на равен с равен.

— Всъщност нямам истинско име, сър. Най-често се обръщат към мен с „ей, ти!“.

— Добре, тогава ще ти казвам „коте“. Устройва ли те? Наистина изглеждаш като коте.

На бузите й се появиха трапчинки.

— Да, сър. Това е много по-приятно от „ей, ти!“.

— Чудесно, в такъв случай ще се казваш „Котето“. Можеш да съобщиш на всички и вече не отговаряй на „ей, ти!“. Обясни им, че сега това ти е официалното име, защото Главният изследовател е наредил така и ако някой се съмнява, кажи му да пита Главния прислужник. Ако смее.

— Да, сър. Благодаря, сър. Котето, Котето, Котето — заповтаря тя, сякаш за да го запомни, после се изкикоти. — Прекрасно е!

— Добре. Това закуската ми ли е?

— Да, сър.

Той закуси в леглото, като й даваше хапки, и забеляза, че тя очакваше да я храни или поне, че й бе позволено да яде. Храната сигурно беше за четирима; те успяха да изядат количество поне за трима. После Хю установи, че тя очаква да му помага и в къпането, и я спря.

По-късно, когато вече бе готов да се заеме с възложените му задължения, той я попита:

— Какво ще правиш сега?

— Ще се върна в помещението на самките, сър — веднага щом ме освободите. Ще дойда пак тук, когато стане време за лягане… или когато наредите.

Той вече се готвеше да й каже колко е очарователна и как почти съжалява, че е изпуснал предишната нощ, но не се нуждае повече от услугите й… Обаче се спря. Изведнъж му хрумна нещо.

— Виж какво, а познаваш ли висока самка на име Барбара? С ей толкова по-висока от теб. Появила се е тук преди около две седмици и е родила деца преди около седмица — близнаци, момчета.

— О, разбира се, сър. Дивачката.

— Точно така. Знаеш ли къде е?

— О, да, сър. Тя още е в болничните помещения. Аз много обичам да ходя там и да гледам бебетата. — Момичето се натъжи. — Сигурно е страшно хубаво.

— Ъъъ… да. Можеш ли да й предадеш съобщение?

Котето се колебаеше.

— Но тя може да не го разбере. Тя е дивачка, не може да говори много добре.

— Ммм… По дяволите. Но може и да е за добро. Изчакай малко.

В стаята му имаше бюро, той се доближи до него, взе едно от онези невероятни пера — те никога не протичаха, мастилото в тях никога не свършваше и изглеждаха твърди — и намери парче хартия. Бързо написа писмо, в което питаше Барбара как е и как са близнаците, описваше й странното си повишение и й обещаваше, че скоро ще намери начин да я види — бъди търпелива, скъпа — и я уверяваше, че продължава да й е предан.

После добави: „Приносителката на тази бележка е «Котето» — ако е ниска, руса, с голям бюст и около четиринайсетгодишна. Тя топли леглото ми, което не означава нищо — да не вземат да ти минават лоши мисли! Смятам да я задържа при мен, защото това е начин — единственият начин, явно — да общувам с теб. Ще се опитам да ти пиша всеки ден и ще очаквам отговор от теб всеки ден. Ако можеш да ми отговаряш. А ако някой направи каквото и да е, което не ти харесва, кажи ми и ще ти изпратя главата му на тепсия. Или поне ми се струва, че ще мога да го направя. Изпращам ти много хартия и писалка. Обичам те, обичам те, обичам те. X.

П. П.: Внимавай с «Щастието», има опасност от пристрастяване.“

Даде на момичето бележката и принадлежностите за писане.

— Знаещ ли как изглежда Главния прислужник?

— О, да, сър. Затопляла съм леглото му. Два пъти.

— Наистина ли? Учуден съм.

— Защо, сър?

— Не мислех, че той ще е заинтересован.

— Имате предвид, защото е скопен? Да, но някои от главните прислужници все пак обичат да им се топли леглото. На мен повече ми харесва да съм при тях, а не на горния етаж — това означава по-малко ядове и повече сън. Главният прислужник обикновено не вика самките, за да му затоплят леглото, а просто ни проверява и ни учи на маниери, преди да се качим на горния етаж. Разбирате ли, той знае всичко за тази работа, защото някога е бил жребец. — Тя погледна Хю с невинно любопитство. — А истина ли е това, което говорят за вас? Мога ли да попитам?

— Ъъъ… не можеш.

— Моля за извинение, сър — разстрои се момичето. — Нямах предвид нищо лошо.

Тя погледна със страх към камшика му и наведе глава.

— Коте.

— Да, сър.

— Виждаш ли този камшик?

— Ъъъ… да, сър!

— Ти никога, никога, никога няма да го изпробваш. Обещавам. Никога. Ние сме приятели.

Лицето й светна и в този момент изглеждаше не просто хубавичка, а ангелски красива.

— О, благодаря, сър!

— Нещо повече. Единственият камшик, от който трябва да се боиш сега, е този на Главния прислужник — така че стой по-далеч от него. А ако нечий друг камшик — някой от „по-малките камшици“ — те докосне, кажи на притежателя му или на притежателката му, че ще опитат на гърба си моя голям камшик. Кажи им да попитат Главния прислужник, ако не вярват. Разбра ли?

— Да, сър. — Тя изглеждаше щастлива.

„Твърде щастлива“, реши Хю.

— Но не се забърквай в неприятности. Не прави нищо такова, за което можеш да си докараш удар с камшик — или ще се наложи да те изпратя при Главния прислужник, а той ще те подреди както трябва — слави се с това. Обаче докато прислужваш на мен, не позволявай на никого освен него да те удря. А сега отнеси бележката ми. Ще се видим довечера, два часа след вечерната молитва. А ако ти се доспи по-рано, просто ела и легни.

„Да не забравя, трябва да кажа да донесат по-малко легло за нея“, помисли си той.

Котето докосна с ръка челото му и излезе. Хю отиде в кабинета си и прекара един приятен ден в изучаване на азбуката и диктуване на превода на три статии от „Британика“. Установи, че речниковият му запас е недостатъчен, и прати да повикат един от учителите му, за да го използва като речник. Въпреки това откри, че се налага да се впуска в почти безкрайни обяснения — концепциите се бяха променили за изминалите години.

Котето отиде направо в кабинета на Главния прислужник, докладва и предаде бележката и материалите за писане. Мемток беше много ядосан, че може би държи в ръцете си важно доказателство, но няма как да прочете какво пише. Обаче му хрумна, че онзи, другият — Дюк? Джюк? Нещо такова — сигурно можеше да прочете тези драсканици. Разбира се, не беше сигурно, че ще успее, освен това не се знаеше дали дори под заплахата да бъде бичуван, Джюк щеше да преведе честно съдържанието, и нямаше начин да се провери това.

Дори не му хрумна да се обърне към Джо за помощ. Както и да помоли новата затопляща леглото на Тяхна милост. Но имаше още една интересна възможност. Дали онази самка-дивачка наистина можеше да чете? Или дори да напише отговор?

Той копира бележката и я върна на момичето.

— Добре, вече си Котето. И се дръж точно така, както ти е казал — не позволявай на никого да те наказва и непременно разгласи това; искам всички да го знаят. Но и ти знай… — Той докосна Котето леко с камшика си, за напомняне. Тя подскочи. — Този камшик те чака, ако сгрешиш в нещо.

— Това момиче слуша и се подчинява!

Хю се върна от столовата за старши прислужници доста късно, тъй като бяха останали да си побъбрят след вечеря. Намери Котето да спи на леглото му и се сети, че е забравил да каже да донесат друго легло за нея.

В ръката си тя стискаше сгънат лист хартия. Внимателно, без да я буди, той измъкна хартията и започна да чете:

„Скъпи!

Какво чудо беше да видя почерка ти! Знаех от Джо, че си в безопасност, но не бях чула за повишението ти и не знаех дали си разбрал за близнаците. Първо за тях: те растат, приличат на татко си, и двамата имат ангелския му характер. И двамата се родиха тежки по три кила, по моя преценка; след раждането им ги измериха, но тукашните мерни единици нищо не ми говорят. Как съм аз? Отнасят се с мен като с крава, спечелила някоя изложба, миличък, нямам никакви проблеми и се грижат много добре за мен. Когато започнаха болките ми, ми дадоха да пия нещо и повече не ме заболя нито веднъж, въпреки че си спомням всичките подробности от раждането на двете ми деца — но сякаш се е случило на някоя друга, а не с мен. Така че нямах никакви неприятности и всъщност ми беше толкова приятно, че искам да ми се случва всеки ден. И особено ако се раждат такива прекрасни деца като малките Хю и Карл Джоузеф.

Що се отнася до останалото извън прекрасните ни момченца, всичко е скучно, но уча Езика с всички сили. И някой трябва да каже на компанията «Борден»[1] за мен — което е добре, тъй като нашите калпазанчета са много ящни. Даже успявам да помагам на момичето на съседното легло, защото нейното мляко не й стига. Просто ми викай Елси.[2]

Ще бъда търпелива. Не съм изненадана от новото ти положение — очаквам след месец вече да командваш това място. Напълно съм уверена в способностите на своя мъж. Своя съпруг. Колко приятна дума…

Що се отнася до Котето, не вярвам на бойскаутските ти уверения, скъпи ми развратнико; досието ти показва, че се възползваш от по-млади невинни момиченца. А тя е страшно хубавичка.

Но сега сериозно — миличък, знам колко си благороден и никога не бих заподозряла нещо лошо. Обаче дори и благородството да ти измени, не бих те обвинила — особено след като събрах достатъчен речников запас, за да съм наясно с особеното положение на момичето в това странно място. Котето го приема за нормално и е готова за него. Така че ако не се сдържиш, няма да ревнувам — или поне не много, — но не искам да ти стане навик. Поне не ме изключвай от сметките, защото хормоните ми се възстановяват много бързо. Но не искам да се отърваваш от нея, защото е единственият начин да общуваме помежду си. Бъди добър с нея — тя е чудесно дете. Но ти винаги си добър с всички.

Ще ти пиша всеки ден — и ще плача във възглавницата си, и ще съм разтревожена до смърт в дните, в които не получа вест от теб.

Обичаща те завинаги:

Б.

П. П.: Това петно е отпечатък от крачето на малкия Хю.“

Хю целуна писмото и после легна под завивките, притискайки го до себе си. Котето не помръдна.

Бележки

[1] Компанията «Борден» (англ. — Borden Company) — американска компания, производител на хранителни продукти, основана през 1857 г. и прочута с кондензираното си мляко и изобщо — с млечните си продукти. — Бел.прев.

[2] Кравата Елси (Elsie) е талисман на компанията «Борден». — Бел.прев.