Робърт Хайнлайн
Имението на Фарнъм (19)

Глава 19

„Скъпа
   Ние
     Трябва
       Да
         Избягаме
           През
             Следващите
               Шест
                 Дни,
                   Възможно
                     Най-рано
                       Бъди
                         Готова
                           В
                             Нощта
                               След
                                 Писмото
                                   Съдържащо
                                     Фразата
                                       Свободата
                                         Е
                                           Самотно
                                             Занимание…“

През следващите три дни писмата на Хю до Барбара бяха дълги и обстоятелствени и в тях се обсъждаше всичко от използването на разговорни идиоми от Марк Твен до влиянието на модерното обучение по време на отдих върху граматиката. Нейните отговори бяха дълги, не по-малко „литературни“ и тя съобщаваше, че ще е готова да отвори люка, потвърждаваше, че е разбрала, че има малък запас от храна, няма нож, няма обувки — но стъпалата й са много загрубели — и че единственото, което я притеснява, е близнаците да не се разплачат или съжителстващите с нея в стаята да не се събудят, особено двете, които още кърмят децата си нощем. Но тя молеше Хю да не се безпокои и го уверяваше, че ще се справи.

Хю взе бутилка с прясно приготвено „Щастие“, скри я близо до капака, водещ към стаята на Барбара, и я инструктира да каже на съжителките си, че е откраднала бутилката и така да ги напие, че или да не се събудят, или, ако все пак се събудят, да са в такова състояние, че да не могат да правят друго, освен да се смеят. И, ако може, да даде на близнаците толкова, че да не плачат по време на пътя, каквото и да се случи с тях.

Допълнителното пътешествие през тунелите, за да остави бутилката, беше риск, който на Хю не му се щеше да поема. Но той извлече полза от него. Не само засече времето с часовника в кабинета си и запомни всички завои в лабиринта до най-малката подробност, но и взе със себе си пълен със свитъци вързоп, който със сигурност беше по-тежък от единия от близнаците. Закачи вързопа за гърдите си с ремък, направен от откраднатото покривало на принтера в кабинета му. Направи два такива вързопа — един за Барбара и един за него самия, като ги приспособи така, че завързаното дете да може да се премести на гръб и да се носи по папуаски.

Установи, че е доста трудно, но не и невъзможно да се носи едно от децата по този начин през тунелите, и си отбеляза местата, където трябваше да е особено предпазлив и да се придвижва много бавно напред, за да не притисне „скъпоценния си товар“ и за да не се закачи някъде ремъка на гърба му.

След като установи, че всичко това е възможно да се направи, той се върна в покоите си, без да буди Котето — този ден й беше дал по-голямо количество „Щастие“. Сложи свитъците на мястото им, скри ножа и сферичната лампа, изми колената и лактите си и ги намаза с мехлем, после седна и добави дълъг постскриптум към писмото, което бе написал по-рано през деня на Барбара, за да й обясни как да намери бутилката. Изказа също някои съображения за философията на Хемингуей и отбеляза, че, колкото и да е странно, в едно от произведенията си писателят твърди, че „свободата е самотно занимание“, а в друго твърди… и така нататък.

Следващата вечер той отново даде на Котето увеличена доза „Щастие“, като й каза, че в бутилката е останало малко и трябва да я допие, а на следващия ден той ще донесе нова.

— О, но аз ще стана ужасно глупава. Вече няма да ме харесваш.

— Давай, изпий го. Забавлявай се, не ме мисли мен. За какво да живеем, ако не се забавляваме?

След половин час Котето не можеше дори да се добере до леглото без чужда помощ. Хю постоя с нея, докато тя не започна да похърква. После зави ръцете й, стана, погледа я известно време и изведнъж приклекна и я целуна за довиждане.

След минута вече се провираше през първия люк.

Когато се озова в тунела, първо свали робата си и сложи в нея всичко, което бе успял да събере и което щеше да им помогне за оцеляването им: храната, сандалите, перуката и двете кутии от ароматизиращ крем, в които беше забъркал кафявия пигмент. Той не разчиташе много на грима и не вярваше в него, но в случай че изгревът настъпеше, преди да са стигнали до планините, смяташе да гримира всички тях, да направи от робите нещо като панталони и като платовете, с които беше дочул, че се увиват свободните селяни Избрани — „бедните черни отрепки“, както ги наричаше Джо — и в този си вид да се опитат да издържат, докато мръкне.

Привърза единия от вързопите за бебетата към себе си, мушна другия вътре в него и тръгна. Бързаше, защото сега всичко зависеше от времето. Дори и Барбара да бе успяла да напие съжителките си, дори и без проблеми да успееше да се спусне в тунела, дори и прекосяването на тунелите да им отнемеше по-малко от час — което беше доста съмнително, при положение че щяха да носят децата, — пак нямаше да излязат от имението преди полунощ. Тогава щяха да разполагат само с пет часа тъмнина, за да се доберат до планините. Интересно, щяха ли да успеят да поддържат скорост от четири-пет километра в час? Едва ли, тъй като Барбара нямаше обувки, двамата щяха да носят по едно дете, щяха да вървят през непозната местност, в мрак. А планините, които се виждаха през прозореца, изглеждаха поне на двайсет километра разстояние. Щеше да им е страшно трудно, дори и всичко да върви като по вода.

Запълзя към помещенията на самките, без да жали колената и лактите си.

Бутилката я нямаше там, където я беше оставил — той опипа внимателно мястото. Така че се настани възможно най-удобно и се опита да успокои бясно тупкащото си сърце и дишането си и да се отпусне. Пробва да не мисли за нищо.

Задряма, но веднага дойде на себе си, когато усети как се вдига капакът.

Барбара беше безшумна. Подаде му единия от синовете им и той го положи колкото можеше по-надалеч в тунела. Тя му подаде и втория близнак и той го сложи до първия, а после пое и малкото й вързопче.

Но я целуна няколко секунди след като тя вече бе долу и бяха затворили капака над главите им с леко изтропване.

Хлипайки, Барбара се притисна към него; той сурово й прошепна да не вдига шум и й даде инструкции. Тя веднага млъкна — предстоеше им работа.

Беше мъчително трудно да се подготвят за тръгване в толкова тясно пространство. Нямаше място да се обърне дори един човек, какво остава за двама. Но те се справиха, защото бяха длъжни да се справят. Първо той й помогна да свали късата униформа на самка, после тя легна в тунела и той привърза към нея бебешкия вързоп, след което сложи по едно дете в нейния и своя и затегна ремъците колкото се може по-здраво. После Хю направи малък вързоп от дрехата й и го завърза с помощта на ръкавите около левия си крак така, че при движение да може да се влачи след него. Първоначално бе решил да го завърже около кръста си, но ръкавите се оказаха прекалено къси.

След като всичко беше готово (стори му се, че са минали дълги часове), Барбара изпълзя по-надалеч в тунела и той с огромни усилия се обърна в тясната шахта и накрая успя да се озове в нужното положение, без да нарани черепа на малкия Хюи. Или това беше Карл Джоузеф? Бе забравил да попита. Във всеки случай, когато усети мъничкото топло телце на детето, притиснато към собственото му тяло, и лекото му сънено дишане, Хю почувства прилив на смелост. С Божията помощ щяха да се справят! Който и да застанеше на пътя им, щеше да загине.

Той тръгна напред, стиснал лампата в устата си, като се придвижваше колкото може по-бързо. Не изчакваше Барбара — специално я беше предупредил, че няма да се спира, освен ако тя не го повика.

Тя не се обади нито веднъж. По едно време вързопът, прикрепен за крака му, се развърза. Спряха се и Барбара отново го завърза. Това бе и единствената им почивка. Скоростта им на придвижване беше доста добра, но на него отново му се стори, че е минала цяла вечност, докато достигнат вързопчето е припасите, което той бе оставил предварително при люка, откъдето щяха да излязат.

Двамата свалиха децата и си отдъхнаха малко.

После Хю помогна на Барбара да прикрепи отново едното дете към гърба си и обедини припасите на двамата в един вързоп. Единственото, което остави в ръцете си, бяха ножът, робата и лампата. Показа й как да стиска сферичната лампа в устата си, после нагласи устните й така, че навън да излиза само тънък лъч светлина. Тя опита да го направи сама.

— Изглеждаш страховито — прошепна той. — Като на празника Вси светии. А сега слушай внимателно. Ще изляза. Бъди готова да ми подадеш робата незабавно. Трябва да разузная обстановката.

— Мога да ти помогна да се облечеш направо тук.

— Не. Ако ме заварят как излизам през люка, ще стане бой и робата само ще забави движенията ми. А и тя няма да ми трябва, докато не стигнем до продоволствения склад, където ще е следващата ни почивка. Ако сега горе всичко е спокойно, трябва да ми подадеш всичко бързо, включително и бебето, което не е на гърба ти. Имай предвид, че ще се наложи да носиш и него, и вещите ни, и робата ми — ръцете ми трябва да са свободни. Скъпа, не искам да убивам никого, но ако някой ни се изпречи на пътя, ще го убия. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Значи аз ще нося всичко? Мога да го направя, съпруже мой.

— Върви след мен и не изоставай. До склада има около две пресечки и най-вероятно няма да срещнем никого по пътя си. През деня залепих ключалката му с дъвката на Котето. Веднага щом се озовем навън, ще преразпределим багажа и ще проверим дали сандалите ми ти стават.

— Краката ми са наред. Виж как са загрубели.

— Тогава може да обуваме сандалите поред. После ще се наложи да счупя ключалката на вратата за доставки, но преди седмица оставих там метални прътове, които би трябвало още да са си на мястото. Така или иначе, ще я счупя. После ще тръгнем колкото се може по-бързо. Ще открият липсата ни чак по време на закуска и ще мине известно време, докато се уверят, че сме избягали, а после — още толкова, докато организират преследване. Така че времето трябва да ни стигне.

— Ще ни стигне.

— И още нещо… Ако си взема робата и после затворя капака и не се върна, стой там. Не издавай нито звук и не се опитвай да надникнеш.

— Добре.

— Може и да ме няма цял час. Може да се наложи да симулирам болка в корема и да отида до ветеринаря — в такъв случай ще се върна, когато мога.

— Добре.

— Барбара, може да ти се наложи да чакаш двайсет и четири часа, ако нещо се обърка. Можеш ли да стоиш тук толкова дълго и да не позволяваш на близнаците да плачат? Ако се наложи?

— Ще направя каквото трябва, Хю.

Той я целуна.

— А сега сложи лампата в устата си и долепи устни една към друга. Ще надникна навън.

Той открехна леко капака и го затвори.

— Много добре — прошепна. — Даже са угасили нощното осветление. Тръгвам. Бъди готова да ми предадеш вещите. Но първо Джо. И не бива да се вижда светлина.

Хю вдигна капака и беззвучно го спусна на пода, качи се, излезе в коридора и се изправи.

В очите го удари лъч светлина.

— Достатъчно — изрече сух глас. — Не мърдай.

Хю ритна толкова бързо ръката, стиснала камшика, че собственикът му не успя да се възползва от него. Последва удар, и още един — и това беше достатъчно. Вратът на мъжа беше счупен точно като по книгите.

Хю веднага се наведе над отвора:

— Давай всичко. Бързо!

Барбара му подаде детето, после и багажа. След това той й подаде ръка и тя се качи горе при него.

— Светни ми — прошепна той. — Трябва да се отърва от тялото. Тя му светна.

Мемток…

Хю поклати смаяно глава, избута тялото в люка и затвори капака. Барбара беше готова, едното дете бе на гърба й, а другото — в лявата й ръка, в дясната държеше вещите.

— Да тръгваме! Не изоставай от мен!

Той стигна до пресечката, като опипваше стената с ръка в мрака.

Не видя как камшикът го удари. Само изпита божа.