Робърт Хайнлайн
Имението на Фарнъм (2)

Глава 2

Дюк я поведе през кухнята до стълбите към мазето. Господин Фарнъм вече бе слязъл до половината, носейки жена си на ръце. Тя изглеждаше заспала. Дюк рязко изрече:

— Чакай, татко! Аз ще я нося.

— Слез долу и отвори вратата!

Вратата беше направена от стомана и вградена в стената на мазето. Изгубиха няколко секунди, защото Дюк не успя веднага да се справи с ключалката й. Накрая господин Фарнъм предаде жена си на сина си и сам отвори вратата. Стълбите продължаваха надолу. Двамата понесоха отпуснатата като парцалена кукла госпожа Фарнъм, като я държаха за ръцете и краката, и я внесоха в стаята, която се разкри зад втора врата. Помещението се намираше на два метра под мазето и Барбара реши, че се простира точно под градината им. Тя отстъпи, докато Дюк внасяше госпожа Фарнъм вътре.

После се появи и господин Фарнъм.

— Барбара, веднага влизай вътре! Къде е Джоузеф? А Карън? Двамата се втурнаха по стълбите. Карън бе цялата червена, изглеждаше възбудена и щастлива. Джоузеф гледаше с див поглед, беше по тениска и панталони, бос. Той рязко спря.

— Господин Фарнъм, ще ни ударят ли?

— Боя се, че да. Влизай вътре.

Младият негър се обърна и изкрещя:

— Доктор Ливингстън предполагам!

После хукна обратно по стълбите.

— О, Господи — въздъхна господин Фарнъм и притисна юмруци към слепоочията си. После продължи с обичайния си глас: — Влизайте вътре, момичета. Карън, дръпни резетата, но се ослушвай за мен. Ще чакам колкото е възможно.

Той погледна часовника си.

— Пет минути.

Момичетата влязоха. Барбара прошепна:

— Какво му стана на Джоузеф? Да не би да изперка?

— Ами нещо такова. Доктор-Ливингстън-предполагам е името на котката ни. Обожава Джоузеф, а нас просто ни търпи.

Карън затвори вратата от тежка стомана и започна да я заключва с дебелите двайсет и пет сантиметра резета.

Изведнъж спря.

— Проклета да съм, ако я заключа напълно, докато татко е още навън!

— Изобщо не я заключвай.

Карън поклати глава.

— Ще дръпна само две резета, за да ме чуе, че заключвам. Котката може да е на километър оттук.

Барбара се огледа. Стаята имаше формата на буквата „Г“; бяха влезли през единия ръкав. До дясната стена бе опряно двуетажно легло; Грейс Фарнъм лежеше на долния етаж и все още спеше. Лявата стена беше запълнена с претъпкани рафтове; проходът между тях не бе по-широк от вратата. Таванът беше нисък и извит, изработен от гофрирана стомана. Зад ъгъла се виждаха краищата на друго двуетажно легло. Дюк не се забелязваше, но скоро се появи иззад ъгъла и започна да подрежда масата за карти. Тя го наблюдаваше с изумление как вади тестето, което бе прибрал — преди колко време? Струваше й се, че беше час, а всъщност бяха минали по-малко от пет минути.

Дюк я видя, ухили се и нареди сгъваеми столчета около масата.

На вратата се почука. Карън дръпна резетата. Джоузеф, препъвайки се, връхлетя вътре, следван от господин Фарнъм. Великолепна червеникава персийска котка скочи от ръцете на негъра и започна да души наоколо. Карън и баща й отново пуснаха резетата. Той погледна съпругата си и каза:

— Джоузеф, помогни ми да залостим вратата.

— Да, сър!

Дюк се приближи.

— Готови ли сме, капитане?

— Остана само плъзгащата се врата. Трябва да я залостим.

— Ела после да те натупам — Дюк махна с ръка към масата. Баща му се вторачи в него.

— Дюк, сериозно ли предлагаш да завършим играта, докато някой ни напада?

— Сериозен съм като четиристотин долара. А други сто ми нашепват, че никой не ни напада. След половин час ще отменят тревогата, а в утрешните вестници ще пише, че северното сияние е заблудило радара. Ще си довършим ли играта, или губиш служебно?

— Ами… Партньорката ми ще я довърши, аз съм зает.

— Нали после няма да оспориш играта й?

— Разбира се, че няма.

Барбара се оказа седнала до масата, с усещането, че се намира в някакъв сън. Тя вдигна картите на партньора си и ги погледна.

— Давай, Карън.

— О, по дяволите — каза Карън и пусна тройка спатия. Дюк замислено гледаше картите си.

— Какво ли да хвърля? — запита се той.

— Няма значение. Ще играя със свалени карти.

— По-добре Недей.

— Не, твърдо съм решила — тя показа картите.

Дюк ги погледна.

— Да — съгласи се той. — Остави ги на масата, татко ще иска да види това.

Той сметна нещо наум.

— Да кажем примерно две хиляди и четиристотин точки. Татко!

— Да, синко?

— Пиша ти чек за четиристотин деветдесет и два долара и нека това ми бъде за урок.

— Няма нужда да…

Всички светлини угаснаха. Подът подскочи под краката им. Барбара усети плашещ натиск върху гърдите си, опита се да се изправи, но беше повалена. Наоколо се разнасяше бучене като от гигантски мотриси, а подът се клатеше като кораб в бурно море.

— Татко!

— Да, Дюк! Ранен ли си?

— Не знам. Но ще ти напиша чек за петстотин деветдесет и два долара!

Подземният грохот продължаваше. През бученето Барбара успя да чуе как господин Фарнъм се засмя.

— Зарежи — извика той, — доларът току-що се обезцени.

Госпожа Фарнъм започна да пищи:

— Хюбърт, Хюбърт, къде си?_Хюбърт!_ Накарай това да спре!

— Идвам, скъпа — светъл лъч проряза тъмнината и се насочи към леглата до вратата. Барбара надигна глава и видя, че това е домакинът й, който пълзеше на четири крака, стиснал фенерче в устата си. Той стигна до леглото и успя да успокои Грейс; писъците й затихнаха.

— Карън?

— Да, татко?

— Добре ли си?

— Да, само леко съм натъртена. Столът ми падна върху мен.

— Добре, пусни аварийното осветление, но недей да ставаш. Пълзи. Аз ще ти светя оттук. После вземи аптечката със спринцовките и… Ох! Джоузеф!

— Да, сър?

— Здрав ли си?

— Добре съм, шефе.

— Опитай се да убедиш този космат Фалстаф^[1] да дойде при теб, че се е вкопчил в мен.

— Той просто се държи приятелски, господин Фарнъм.

— Да, но не искам да си показва приятелското отношение, докато бия инжекция. Извикай го.

— Готово. Ела тук, Док! Док, Док, Док! Рибка, Док!

Няколко минути по-късно бученето отшумя, подът се успокои, госпожа Фарнъм беше повалена от инжектираното успокоително, две лампички мъждукаха в едното коридорче, а господин Фарнъм разучаваше положението.

Щетите бяха минимални. Няколко консерви бяха изпопадали от рафтовете въпреки парапетите; няколко бутилки ром се бяха натрошили. Единствено алкохолът бе напълнен в бутилки, но те бяха наредени в телени касети и голяма част бяха оцелели. Най-голямата загуба беше радиото на батерии. То бе паднало от стената и се бе разбило.

Господин Фарнъм пълзеше по пода и събираше частите му. Синът му погледна надолу.

— Не си прави труда, татко. Събери го с метлата и го изхвърли.

— Мога да спася някои части.

— Че какво знаеш ти за радиоапаратите?

— Нищо — призна баща му, — но имам книги.

— Книгата няма да го поправи. Трябваше да си вземеш и едно резервно.

— Аз имам и резервно.

— Ами включи го, за Бога! Искам да разбера какво се е случило! Баща му бавно се изправи и го погледна.

— И аз бих искал да разбера. Не мога да чуя нищо по портативната радиостанция. Нищо чудно, тя е късовълнова. Но резервното радио е опаковано в стиропор и сигурно е здраво.

— Ами включи го тогава!

— После.

— Как ли пък не! Къде си го сложил?

Господин Фарнъм тежко въздъхна.

— Мисля, че повече няма да търпя такова отношение.

— Какво? Извинявай. Просто ми кажи къде си сложил резервното.

— Няма да ти кажа. Може и без него да останем. Ще изчакам, докато се убедя, че няма да има повече атаки.

Синът му сви рамене.

— Добре, щом си решил да бъдеш толкова твърд. Но всички ние искаме да чуем новините. Това е мръсен номер, ако питаш мен.

— Никой не те е питал. Казах ти, че повече няма да търпя такова отношение. Щом толкова държиш да разбереш какво се е случило навън, можеш да излезеш. Ще отлостя тази врата, ще ти отключа и стоманената, а външната можеш да си отвориш сам.

— Какво? Не ставай глупав.

— Но не забравяй да я затвориш след себе си. Не искам да зее отворена — и заради взривовете, и заради радиоактивността.

— Това е друг въпрос. Имаш ли нещо, с което да измерим радиоактивността? Трябва да вземем мерки…

— МЛЪКНИ!

— Какво? Стига ми се прави на строг баща.

— Дюк, помолих те да замълчиш и да ме изслушаш. Ще го направиш ли?

— Ами… добре. Но не ми харесва да ми крещиш в присъствието на останалите.

— Тогава говори по-тихо.

Двамата се намираха в първия коридор, близо до вратата. До тях тихо похъркваше госпожа Фарнъм. Останалите се бяха оттеглили в другия ръкав, за да не стават свидетели на скандала.

— Готов ли си да ме изслушаш?

— Готов съм, сър — студено промълви Дюк.

— Добре. Синко, аз не се шегувах. Или ще напуснеш… или ще правиш точно каквото ти кажа. Това означава и да си затваряш устата, когато ти кажа. Кое от двете избираш? Незабавно пълно подчинение с усмивка на уста? Или предпочиташ да си тръгнеш?

— Не си ли позволяваш твърде много?

— Възнамерявам да си позволявам. Убежището е нашата спасителна лодка, а аз съм нейният капитан. Заради доброто на всички смятам да поддържам дисциплина. Дори ако трябва да изхвърля някого зад борда.

— Сравнението е неподходящо. Жалко, че си служил във флота, татко. Това ти е вкарало в главата разни романтични представи.

— А аз съжалявам, че ти не си служил в армията, Дюк. Изобщо не мислиш реалистично. Та кое избираш? Ще изпълняваш ли заповедите ми, или ще си тръгнеш?

— Знаеш, че няма да си тръгна, изобщо не говориш сериозно. Та навън ме чака смъртта!

— Значи ще изпълняваш заповедите ми?

— Ами ще сътруднича. Но относно тази абсолютна диктатура — татко, тази вечер ти наблегна на факта, че си свободен човек. Е, аз също съм такъв. Ще ти съдействам, но няма да изпълнявам безумни заповеди. Колкото до това да си затварям устата, ще се опитам да бъда дипломатичен, но когато сметна, че е необходимо, ще защитавам мнението си. Свобода на словото. Това устройва ли те?

Баща му въздъхна.

— Изобщо не ме устройва, Дюк. Сега се отдръпни, искам да отворя вратата.

— Не прекалявай с шегите, татко.

— Не се шегувам. Смятам да те изкарам оттук.

— Татко… Хич не ми се иска да го казвам… но мисля, че не ти стиска. Аз съм много по-едър от теб и много по-млад.

— Знам. Нямам намерение да се бия с теб.

— Тогава да зарежем тези глупости.

— Дюк, ако обичаш. Аз построих това скривалище. Допреди два часа ти ми се подиграваше заради него, казваше, че сигурно съм ненормален. Сега, след като се оказа, че грешиш, искаш да се възползваш от него. Съгласен ли си?

— О, да, безспорно. Разбрах ти мисълта.

— И въпреки това се опитваш да ми налагаш своите идеи за управлението му. Казваш ми, че е трябвало да взема резервно радио, при положение че самият ти нищо не си донесъл тук. Не можеш ли да се държиш като мъж, да се подчиниш и да правиш каквото ти кажа? След като разчиташ изцяло на моето гостоприемство?

— Леле! Нали ти казах, че ще ти съдействам?

— Но не го правиш. Пускаш глупави забележки, пречкаш ми се, отговаряш ми, губиш ми времето, а има толкова много неща за вършене. Дюк, не ми трябва твоето съдействие при твоите условия и по твоя преценка. Докато сме в това скривалище, искам пълното ти подчинение.

Дюк поклати глава.

— Набий си в главата, че вече не съм дете, татко. Обещавам ти съдействие, но друго не мога да обещая.

Господин Фарнъм поклати глава със съжаление.

— Може би ще е по-добре, ако ти започнеш да командваш, а аз да ти се подчинявам. Но аз доста съм мислил какво да правя при тази ситуация, а ти не си. Синко, очаквах, че майка ти ще изпадне в истерия и се бях подготвил за това. Не мислиш ли, че съм предвидил и ситуация, подобна на тази?

— Как така? Пълна случайност е, че изобщо съм тук.

— Казах подобна ситуация. Можеше да е всеки друг. Дюк, ами ако се бяхме събрали с приятели вкъщи тази вечер или пък някой непознат се беше появил, като този човек, който позвъни на вратата? Щях да ги вкарам в скривалището. Предвидил съм допълнителни места. Мислиш ли, че при всичкото планиране, което съм направил, не съм предвидил, че някой ще изгуби контрол? И не съм измислил начин да го вкарам в релси?

— Как?

— В една спасителна лодка как ще разбереш кой е капитанът?

— Това гатанка ли е?

— Не. Капитанът е човекът с пистолета.

— Аха. Сигурно си скрил и пистолет тук долу. Но той не е у теб сега и значи… — Дюк се ухили. — Татко, не мога да си представя, че ще ме застреляш. Би ли могъл?

Баща му впери поглед в него, после сведе очи.

— Не. Някой непознат може би. Но ти си ми син.

Той въздъхна.

— Добре, надявам се, че ще ми съдействаш.

— Поне това мога да ти обещая.

— Благодаря ти. Сега, ако ме извиниш, имам работа за вършене.

Господин Фарнъм се обърна.

— Джоузеф!

— Да, сър?

— Намираме се в ситуация седем.

— Ситуация седем ли, сър?

— Да, дори положението се влошава. Внимавай с инструментите и не губи време.

— Веднага, сър.

— Благодаря ти. — Той се обърна към сина си: — Ако наистина искаш да съдействаш, можеш да събереш парчетата на това радио. Моделът му е същия като на резервното. Може да използваме частите му, за да ремонтираме другото, ако се наложи. Ще го направиш ли?

— Да, разбира се. Казах ти, че ще ти съдействам.

Дюк коленичи на пода и продължи работата, която беше прекъснал малко преди това.

— Благодаря ти — баща му се обърна и тръгна към другия коридор.

— Господин Дюк! Горе ръцете!

Дюк погледна през рамо и видя Джоузеф, който бе насочил към него автоматичен пистолет „Томпсън“. Той веднага скочи на крака.

— Какво става, по дяволите!

— Не мърдайте или ще стрелям! — каза Джоузеф.

— Да — поклати глава бащата на Дюк. — Той не чувства угризения като мен. Джоузеф, ако мръдне, застреляй го.

— Татко! Какво става тук?

Господин Фарнъм се обърна към дъщеря си.

— Връщай се обратно!

— Но, татко…

— Млъквай! Да ви видя и двете на другото долно легло. Карън от вътрешната страна. Тръгвайте!

Карън тръгна. Барбара се вторачи в пистолета, който вече беше в ръцете на домакина й, и бързо се запъти към долното легло в другия коридор.

— Искам да се прегърнете — добави рязко той. — Едната да не позволява на другата да мърда.

После бързо се върна в първия коридор.

— Дюк.

— Да?

— Бавно свали ръце и си разкопчай панталоните. Остави ги да паднат, но не излизай от тях. След това бавно се обърни с лице към вратата. Дръпни резетата.

— Татко…

— Млъкни. Джоузеф, ако тръгне да прави нещо различно от това, което съм му казал, стреляй. Може отначало да се целиш в краката му, но обезателно го простреляй.

С пребледняло лице и замаяна физиономия Дюк направи точно каквото му беше наредено; остави панталоните си да паднат, обърна се, препъвайки се, и започна да дърпа резетата. Баща му го остави да продължи, докато дръпна половината резета.

— Дюк, спри. В следващите няколко секунди ще се реши дали ще си тръгнеш, или ще останеш. Знаеш какви са условията.

Дюк се поколеба само за секунда.

— Приемам.

— Ще трябва да ги променя. Няма да се подчиняваш само на мен, ще се подчиняваш и на Джоузеф.

— На Джоузеф?

— Моят помощник-командир. Имам нужда от такъв, Дюк; не мога да стоя буден през цялото време. С удоволствие щях да взема теб за заместник, но ти не искаше да имаш нищо общо. Затова обучих Джоузеф. Той знае къде се намира всичко, как работи, как да го поправи. Така че той е моят заместник. И така… Готов ли си да му се подчиняваш със същата охота? Без да му се репчиш?

Дюк бавно отговори:

— Обещавам.

— Добре. Но обещание, изречено под натиск, не обвързва. Съществува друга форма на подчинение, която се прилага в случай на насилие. Като юрист би трябвало да знаеш за какво говоря. Искам твоята гаранция като затворник. Заклеваш ли се да се подчиняваш на условията, докато не напуснем това скривалище? Честно споразумение — твоята клетва в замяна на това да не те изгоня от убежището?

— Заклевам се.

— Благодаря ти. Пусни резетата и си обуй панталоните. Джоузеф, свали пистолета.

— Добре, шефе.

Дюк залости вратата, закопча си и панталоните. Когато се обърна, баща му му подаде оръжието, с дръжката напред.

— За какво ми е това? — попита Дюк.

— Постъпи както намериш за добре. Ако не смяташ да спазиш клетвата си, по-добре да разбера още сега.

Дюк взе пистолета, махна пълнителя и извади патрона от магазина. Погледна го, върна го обратно, презареди и върна оръжието на баща си.

— Клетвата ми остава в сила. Вземи.

— Задръж го. Винаги си бил дебелоглав, но никога не си бил лъжец.

— Добре… шефе — синът му пъхна пистолета в джоба си. — Тук е доста горещо.

— И ще става още по-горещо.

— А? Имаш ли представа какво количество радиация ни облъчва?

— Нямам предвид радиацията. Огнена буря.

Той отиде до мястото, където се съединяваха коридорите, погледна към термометъра, а после към китката си.

— Трийсет градуса, а са минали само три минути от удара. Ще стане още по-лошо.

— Колко по-лошо?

— Откъде да знам, Дюк? Не знам колко далеч оттук са паднали бомбите, колко мегатона са били, колко се е разпрострял огънят. Дори не знам дали къщата над главите ни гори, или е била отнесена от взривната вълна. Нормалната температура тук е около десет градуса. Не отива на добре, но нищо не можем да направим по въпроса. Всъщност има едно нещо. Съблечи се по гащета. Аз ще го направя.

Той отиде в другия коридор. Момичетата все още лежаха на долното легло, прегърнати и тихи. Джоузеф седеше на пода, облегнат на стената, а котакът лежеше в скута му. Карън се ококори, щом видя баща си да идва, но нищо не каза.

— Можете да ставате, момичета.

— Благодаря — отвърна Карън. — Доста е топло да се гушкаме така.

Барбара се отдръпна и Карън седна.

— Така си е. Чухте ли какво стана оттатък?

— Нещо се поскарахте — предпазливо изрече Карън.

— Да. И това ще е последното ни скарване. Аз съм шефът, Джоузеф е моят заместник. Ясно ли е?

— Да, татко.

— Госпожице Уелс?

— Аз ли? О, да, разбира се. Това е вашето скривалище. Благодарна съм, че ме приехте в него, благодарна съм, че съм жива! И моля ви, господин Фарнъм, наричайте ме Барбара.

— Извинявай. Наричай ме Хю, предпочитам го пред Хюбърт. Дюк, вече всички сме на малки имена. Не ми викай татко, казвай ми Хю. Джо, зарежи господин и госпожа. Ясно ли е?

— Добре, шефе, щом казваш.

— Нека бъде „Добре, Хю“. А сега, момичета, сваляйте всичко, сутиени, чорапогащи и всякакви такива, после съблечете и Грейс, и загасете лампата там. Горещо е и ще става все по-горещо. Джо, остани само по гащета.

Господин Фарнъм свали якето си и започна да разкопчава ризата.

— Ъъъ, аз съм си добре — заяви Джоузеф.

— Не те питах как си, а ти казах да го направиш.

— Ъъъ… Шефе, не нося гащета!

— Така е — потвърди Карън. — Накарах го да побърза и нямаше време да ги обуе.

— И какво от това? — Хю погледна бившия си прислужник и се изхили. — Джо, голям си пъзльо. Трябваше да назнача Карън за заместник.

— Това ме устройва.

— Вземи си един чифт гащета от склада и се преобуй в тоалетното помещение. Междувременно покажи и на Дюк къде се намира. Карън, а ти покажи на Барбара. После ще се съберем на съвещание.

Съвещанието започна пет минути по-късно. Хю Фарнъм седеше на масата и разбъркваше картите. Когато всички седнаха, той попита:

— Някой иска ли да играем бридж?

— Татко, ти се шегуваш!

— Казвам се Хю. Не се шегувам, една игра бридж може да успокои нервите ви. Махни цигарата, Дюк.

— О… Извинявай.

— Мисля, че утре вече ще можеш да пушиш. Тази вечер пуснах доста силно чистия кислород, за да не влиза въздух отвън. Нали видя бутилките в тоалетното помещение?

В пространството между двата коридора имаше бутилки за въздух, резервоар за вода, походна тоалетна, запаси и оставаше малко място, където човек можеше да се изкъпе прав. Там се намираха и входните отвори и тръбите на вентилацията, които сега бяха здраво запушени, имаше и вентилатор, който се задвижваше с ръка, уловители за въглероден диоксид и водоизпарител. До това помещение се стигаше през малък сводест проход между леглата.

— С кислород ли са пълни? Мислех, че е сгъстен въздух.

— Щяха да заемат много място. Не можем да си позволим да палим огън, дори цигара. Отворих един шлюз с датчици за топлина и радиация — стойностите и на двете са много високи, гайгеровият брояч трещи като картечница. Хора, не знам колко дълго ще караме на бутилиран въздух. Изчислих, че за четирима души ще стигне за трийсет и шест часа, така че ако са шест — някъде около двайсет и четири, но това не е проблем. Аз се потя, вие също. Можем да издържим до около петдесет градуса. Ако температурата се повиши над тази, ще се наложи да използваме кислорода само за да охлаждаме помещението. Трябва да има идеален баланс между жегата и задушаването. Или ще стане лошо.

— Татко… Исках да кажа „Хю“. Да не би внимателно да се опитваш да ни съобщиш, че ще се опечем живи?

— Няма да се опечете, Карън. Няма да го позволя.

— Защото… Предпочитам куршума.

— Нито ще бъдете застреляни. Имам достатъчно приспивателни, за да могат двайсет души да умрат безболезнено. Но не сме тук, за да умрем. Досега извадихме голям късмет, с още малко и ще успеем. Така че не унивай.

— А радиоактивността? — попита Дюк.

— Разчиташ ли данните на гайгеровия брояч?

— Не.

— Тогава ми повярвай, че все още не сме в опасност. Сега за спането. Тази страна, където е Грейс, ще е женската спалня. От другата страна ще е нашата. Има само четири легла, но ще стигнат. Винаги трябва да има един човек, който да наблюдава въздуха и топлината, а другият без легло ще го поддържа буден. Тази вечер аз поемам смяната и няма да имам нужда от компания. Глътнах таблетка декседрин^[2].

— Аз ще поема смяната.

— Аз ще остана с теб.

— Не ми се спи.

— По-спокойно — каза Хю. — Джо, ти не можеш да дежуриш тази вечер, защото трябва да ме смениш, когато се изморя. Двамата с теб ще се редуваме, докато ситуацията престане да бъде опасна.

Джо сви рамене и млъкна. Дюк се обади:

— Тогава аз ще бъда удостоен с тази чест.

— Никой от вас ли не може да смята? Две легла за жени и две за мъже. Какво остава? Ако сгънем масата, третото момиче може да остане да спи на пода. Джо, донеси одеяла. Остави две тук и две занеси за мен, в тоалетното помещение.

— Веднага, Хю!

И двете момичета настояха да останат да дежурят. Хю ги отряза.

— Я се спрете!

— Но…

— По-тихо, Барбара. Едното момиче ще спи на леглото, другото тук, на пода. Дюк, искаш ли приспивателно?

— Нямам навика да ги пия.

— Не ми се прави на железен.

— Може ли да си го запазя за по-късно?

— Добре. Джо? Секонал?

— Всъщност аз съм толкова щастлив, че утре няма да се явявам на онова контролно…

— Радвам се, че поне някой е щастлив. Добре.

— Щях да добавя, че изобщо не ми се спи, толкова съм възбуден. Сигурен ли си, че няма да ти трябвам?

— Убеден съм. Карън, донеси едно хапче за Джо. Знаеш ли къде са?

— Да, ще взема едно и за мен. Тъй като не съм железен мъж, ще глътна и един милтаун.

— Чудесно. Барбара, ти няма да пиеш сънотворно. Може да се наложи да те събудя, за да ме държиш буден. Всъщност можеш да си глътнеш един милтаун. Той е най-обикновено успокоително.

— Няма нужда.

— Както кажеш. Хайде, всички в леглата. Вече е полунощ и двама от вас застъпват на смяна след осем часа.

След няколко минути всички бяха в леглата, Барбара легна на пода. Угасиха всички лампи, остана да свети само една в тоалетното помещение. Хю се разположи върху одеялата и започна да реди пасианс.

Подът отново подскочи под краката им, пак се чу ужасяващото бучене. Карън изпищя.

Хю скочи веднага на крака. Този път не беше толкова силно и той успя да се задържи прав. Бързо отиде в женската спалня.

— Скъпа, къде си?

Той опипом намери ключа за лампите.

— Насам, татко. Ох, толкова ме е страх! Тъкмо бях задрямала, едва не ме изхвърли от леглото. Помогни ми да сляза.

Той й помогна. Тя се притисна към него, хлипайки.

— Хайде, стига — каза той, потупвайки я по гърба. — Ти се държа толкова смело, недей да падаш духом.

— Хич даже не съм смела. Още от самото начало умирам от страх. Просто не исках да го показвам.

— Добре… Мен също ме е страх. Дай да не го показваме, става ли? По-добре глътни още едно хапче. И едно по-силно питие.

— Добре, ще изпия и двете. Не искам да спя на това легло. Горе е много горещо, а като раздруса, е доста страшничко.

— Хубаво, ще сваля матрака долу. Къде са ти гащичките и сутиена? По-добре ги облечи.

— Останаха горе. Не ми пука, просто искам да съм сред хора. Всъщност май най-добре е да ги облека, защото иначе Джоузеф ще получи удар.

— Чакай малко. Ето ти гащичките. Но къде си пъхнала сутиена?

— Може да е паднал зад леглото.

Хю дръпна матрака на пода.

— Не го намирам.

— Зарежи го. Джо може да се обърне на другата страна. Ще ми се да пийна нещо.

— Добре. Джо е истински джентълмен.

Дюк и Барбара седяха на одеялото, върху което тя дремеше допреди малко. Изглеждаха много сериозни.

— Къде е Джо? — попита Хю. — Не е пострадал, нали? Дюк се изсмя.

— Искаш ли да видиш спящата невинност? Там, на долното легло.

Хю откри своя заместник-командир опънат по гръб, здраво хъркащ, напълно изолиран от света, също като Грейс Фарнъм. Доктор-Ливингстън-предполагам се беше свил на гърдите му. Хю се върна при останалите.

— Този път взривът е бил доста надалеч. Радвам се, че Джо не се е събудил.

— За мен си беше твърде близо! Кога ли ще свършат проклетите неща?

— Надявам се скоро. Хора, двамата с Карън току-що сформирахме клуб „И мен ме е страх“ и възнамеряваме да го отпразнуваме с по едно питие. Има ли други кандидати?

— Аз съм негов почетен член!

— Аз също — добави Барбара. — Да, за Бога!

Хю донесе картонени чаши и няколко шишета — шотландско уиски, секонал и милтаун.

— Някой иска ли вода?

— Не искам нищо да ми разрежда пиенето — заяви Дюк.

— За мен вода, ако обичаш — помоли Барбара. — Доста е горещо.

— Каква е температурата, татко?

— Дюк, сложих термометъра в тоалетното помещение. Ще отидеш ли да го погледнеш?

— Ще отида. Сега може ли да получа хапчета?

— Разбира се.

Хю подаде на Карън още една капсула секонал и едно хапче милтаун, после каза на Барбара също да си вземе едно. Реши, че декседринът го е направил раздразнителен, и сам глътна един милтаун. Дюк се върна.

— Четирийсет градуса — обяви тържествено. — Развих малко вентила. Правилно ли постъпих?

— Скоро ще се наложи да го развием още. Ето ти хапчетата, Дюк, по две секонал и милтаун.

— Благодаря — Дюк ги глътна с малко уиски. — И аз ще си легна на пода. Там е най-хладно.

— Добра идея. Така, нека се поуспокоим и да изчакаме хапчетата да подействат.

Хю седна до Карън, докато заспи, после нежно изтегли ръката си от нейната и отиде в тоалетното помещение. Температурата се беше вдигнала с още един градус. Той разви вентила на бутилката с кислород, чу прощалното съскане на последните остатъци от газа, поклати глава, взе гаечен ключ и прехвърли вентила на пълна бутилка. Преди да го развие, прикрепи към него един маркуч и го опъна до главното помещение. След това се върна и продължи да се преструва, че реди пасианс.

Няколко минути по-късно Барбара се появи на входа.

— Не ми се спи — каза тя. — Имаш ли нещо против малко компания?

— Плакала си.

— Личи ли? Съжалявам.

— Ела, седни. Искаш ли да поиграем карти?

— Щом ти се играе. Аз просто се нуждая от компания.

— Тогава ще поговорим. Искаш ли още едно питие?

— О, разбира се! Полага ли ми се?

— Заредил съм достатъчно. Барбара, представяш ли си по-добра нощ за пиене? Но трябва и двамата да внимаваме да не заспим.

— Добре, ще те поддържам буден.

Те си разделиха една чаша скоч с вода от резервоара, но тя изтичаше от телата им във вид на пот по-бързо, отколкото успяваха да наваксат. Хю увеличи притока на кислород и установи, че таванът е неприятно горещ.

— Барбара, къщата над нас вероятно гори. Над главите ни има седемдесет сантиметра бетон и още толкова пръст.

— Колко горещо мислиш, че е навън?

— Не мога да предположа. Сигурно сме се оказали близо до епицентъра на взрива — той отново пипна тавана. — Това място е здраво укрепено — покривът, стените и подът представляват една бетонена кутия, подсилена със стомана. Изобщо не се поскъпих за нея. Може да срещнем после трудности при отварянето на вратите. При тази жега… Напълно е възможно да са се изкорубили от взривовете.

— В капан ли сме? — попита тихо тя.

— Не, не! Под тези бутилки има капак към подземен тунел. Осемдесетсантиметрова дренажна тръба, обвита с бетон. Отвежда до дерето зад градината. Ще успеем да си пробием път с железни лостове и хидравличен крик, дори и изходът да се е срутил и да е засипан с разтопено стъкло. Не това ме безпокои. Тревожи ме колко дълго ще можем да останем вътре… и дали ще бъде безопасно навън, когато излезем.

— Колко е висока радиоактивността?

Хю се поколеба.

— Барбара, това има ли значение за теб? Знаеш ли нещо за радиацията?

— Достатъчно. В университета уча — учех — ботаника. Използвала съм изотопи в генетични експерименти. Мога да понеса лошите новини, Хю, но да стоя в неведение… Ето затова плачех.

— Ами… Ситуацията е по-лоша, отколкото казах на Дюк — той посочи с палец през рамо. — Гайгеровият брояч е зад бутилките. Иди да видиш.

Тя отиде отзад и остана няколко минути. Когато се върна, седна, без да каже нито дума.

— И какво? — попита Хю.

— Бих пийнала още едно.

— Веднага. — Той й смеси уиски с вода.

Барбара отпи глътка.

— Ако радиацията не започне да намалява, до сутринта стрелката ще е стигнала до червената линия — отбеляза тя и се намръщи. — По принцип това не е абсолютният край. Ако правилно си спомням, ще мине поне още един ден, преди да започнем да повръщаме.

— Да. Но би трябвало скоро да започне да спада. Точно затова жегата ме притеснява повече от радиацията — Хю погледна към термометъра и разви още вентила. — Пуснал съм абсорбатора за влага на батерии; смятам, че не трябва да включваме аспиратора в тази жега. Ще мисля за въглеродния диоксид, когато започнем да се задъхваме.

— Звучи ми разумно.

— Нека да забравим за опасностите. За какво искаш да говорим? За теб?

— Няма какво толкова да ти кажа. Жена, бяла, двайсет и пет годишна. Върнах се в университета след несполучлив брак. Брат ми е във Военновъздушните сили — предполагам, че с него всичко е наред. Родителите ми са в Акапулко, така че с тях сигурно също всичко е наред. Слава Богу, нямам домашни животни и съм страшно доволна, че Джо успя да спаси котката. За нищо не съжалявам, Хю, и не ме е страх… не много. Просто съм… тъжна — Барбара подсмръкна. — Животът ми беше доста добър, нищо, че си провалих брака.

— Не плачи.

— Не плача! Това е пот.

— Да бе, да.

— Пот е. Ужасно е горещо.

Тя внезапно протегна ръце зад гърба си.

— Имаш ли нещо против да го сваля? Като Карън? Направо ме задушава.

— Действай. Детенце, ако нещо може да те накара да се чувстваш по-удобно или по-малко неудобно, направи го. Виждал съм Карън гола през целия й живот, Грейс дори още по-дълго. Видът на гола кожа не ме шокира.

Той се изправи, отиде зад бутилките с кислород и погледна към гайгеровия брояч. След това провери термометъра и увеличи притока на кислород.

Накрая отново седна и заяви:

— По-добре да бях заредил бутилки с въздух, вместо с кислород. Поне щяхме да можем да пушим. Но не очаквах, че ще се наложи да го използвам за охлаждане. — Изобщо не обърна внимание на това, че Барбара бе приела предложението му да се почувства по-удобно. После добави: — Чудех се как да отоплявам това място. Опитах се да направя печка, която да може да използва заразения въздух. Възможно е, но трудно постижимо.

— Според мен си се справил невероятно добре. Това е единственото скривалище, за което знам, че има бутилки с въздух. Ти си учен, нали?

— Аз ли? Бога ми, не! Завършил съм само гимназия. Всичко, което знам, съм дочул оттук-оттам — във флота и в курсовете по металообработка и задочното обучение. После известно време поработих в една строителна компания и понаучих нещо за строителството и канализацията. След това станах строителен работник — Хю се усмихна. — Не, Барбара, аз съм „специалист по всичко“. Един вид куриоз, „Човекът-слон“. Като Доктор-Ливингстън-предполагам.

— Защо кръстихте така котката?

— Карън го измисли. Защото е истински изследовател. Котките могат да се напъхат навсякъде. Ти обичаш ли ги?

— Не знам много за тях. Но Доктор Ливингстън е много красив.

— Така е, но аз обичам всички котки. Не можеш да притежаваш една котка, тя е свободен гражданин. Вземи например кучетата. Те са приятелски настроени, забавни и верни. Но са роби. Вината не е тяхна, така са ги възпитали. Но от робството винаги ми се е гадило, дори когато става въпрос за животни.

Той се намръщи.

— Барбара, случилото се не ме натъжава така, както теб. Може да се окаже добро за нас. Нямам предвид нас шестимата, а цялата ни страна.

Тя го погледна озадачено.

— Как така?

— Ами… Малко е трудничко да гледаш в перспектива, когато си се свил в бомбоубежище и се чудиш колко дълго ще успееш да издържиш. Но, Барбара, аз от години се тревожа за моята страна. Струва ми се, че отдавна сме започнали да се превръщаме в нация от роби, а аз вярвам в свободата. Тази война може да обърне нещата. Може да се окаже, че тя е първата в историята, в която загиват глупаците, а не умните и способните.

— Как стигна до този извод, Хю?

— Ами войните винаги са ни отнемали най-добрите млади мъже. Този път момчетата на служба са в безопасност, поне повече, отколкото цивилните. А онези граждани, които са използвали главите си и са се подготвили, имат много по-голям шанс да оцелеят. Естествено няма правило без изключение, но в по-голямата си част е така, а това ще подобри човешката раса. Когато всичко свърши, животът ще бъде много суров и от това човешкото племе ще спечели още повече. В продължение на много години единственият сигурен начин за оцеляване е бил да бъдеш абсолютно безполезен и да създаваш много безполезни деца. Всичко това ще се промени.

Барбара кимна замислено.

— Това е обикновена генетика. Но ми изглежда много жестоко.

— То е жестоко. Но нито едно правителство досега не е успявало да отмени законите на природата, въпреки че непрекъснато се опитват.

Тя потрепери въпреки горещината.

— Може би си прав. Не, със сигурност си прав. Но бих предпочела да остане някаква държава — лоша или добра. Унищожението на по-лошата третина е добра генетика… но няма нищо хубаво в това да бъдат избити всички.

— Ммм, да… Не ми се мисли за това. Но съм си мислил. Барбара, не съм заредил тук с кислород само заради радиацията и огнената буря. Имал съм предвид и много по-лоши неща.

— Колко по-лоши?

— Във всички разговори за ужасите на Третата световна война се набляга на атомните оръжия — радиоактивния прах, стомегатонни бомби, неутронни бомби. Преговорите за разоръжаване и пацифистките демонстрации бяха свързвани единствено с атомната бомба, бомбата с голямо Б. Като че ли атомните оръжия са единствените, които могат да убиват. Това може да не е само атомна война. По-вероятно е да бъде смесена война — атомна, биологична, химическа. — Той посочи резервоарите. — Точно затова съм се запасил с бутилки въздух. Против нервнопаралитичен газ. Аерозоли. Вируси. Бог знае още какво. Комунистите няма да размажат страната ни, ако могат да избият всички ни, без да съсипят богатството ни. Няма да се изненадам, ако се окаже, че бомбите са били пуснати само върху военни цели, като тукашната противоракетна база, а в Ню Йорк и Детройт е бил използван само нервнопаралитичен газ. Или облак бактериална чума, с инкубационен период двайсет и четири часа и осемдесет процента летален изход. Съществуват безкрайно много ужасяващи възможности. Въздухът навън може да е пълен със смъртоносни частици, които никой брояч не може да засече, нито някой филтър да спре. — Той се усмихна горчиво. — Извинявай. По-добре се върни в леглото.

— И без това съм толкова отчаяна, не ми се стои сама. Може ли да остана?

— Разбира се. Чувствам се по-добре, когато си тук, нищо, че звуча толкова мрачно.

— Нещата, които говориш, не са ни най-малко толкова мрачни, колкото мислите ми, когато съм сама. Ще ми се да знаех какво става отвън!

После добави:

— Ще ми се да имахме перископ.

— Имаме.

— Какво? Тук?

— Всъщност имахме. Извинявай. Онази тръба ей там. Опитах се да я изкарам горе, но тя не помръдна. Както и да е… Барби, аз се нахвърлих върху Дюк заради това, че поиска да извадя резервното радио преди края на атаката. Но може и да е свършила. Какво мислиш?

— Аз ли? Откъде да знам?

— Знаеш толкова, колкото и аз. Целта на първата ракета беше военната база. Иначе изобщо не биха се занимавали с нас. Ако ни наблюдават през космически спътници, тогава значи втората ракета е била изстреляна по същата цел. Времето отговаря — ракетата лети от Камчатка дотук около половин час и вторият удар беше около 45 минути след първия. Сигурно са улучили точно в целта и го знаят, защото мина повече от час, а трета ракета не падна. Което означава, че повече няма да се занимават с нас. Не е ли логично?

— На мен ми звучи логично.

— Това е долнокачествена логика, скъпа моя. Нямаме достатъчно данни. Може и двете ракети да са пропуснали нашата база и сега тя да сваля всичко, което изстрелят срещу нея. Може на руснаците да са им се свършили ракетите. Може третият тур да са бомби, хвърлени от самолет. Никой не знае. Но мен ме гризе любопитството.

— Аз със сигурност бих искала да чуя някакви новини.

— Ще се опитаме да чуем нещо. Ако новините са добри, ще събудим останалите.

Хю Фарнъм се зарови в ъгъла и измъкна някаква кутия, от която извади радиоапарат.

— Няма дори драскотина. Да видим дали ще хване нещо без антена.

След известно време съобщи:

— Само статични шумове, въпреки че това приятелче може да лови местните станции без антена. Сега ще го вържем към външната антена. Изчакай малко.

След минутки се върна.

— Нито звук. Може би външната антена вече не съществува. Нищо, ще опитаме с аварийната.

Хю взе един гаечен ключ и махна тапата от късата трисантиметрова тръбичка, която стърчеше от тавана. Провери отвора с гайгеровия брояч.

— Радиацията е малко по-висока.

После взе два стоманени пръта, всеки по метър и половина. Мушна единия в тръбата.

— Не стига до върха. Другият край на тръбата се намира точно на повърхността, под тънък пласт пръст. Това е проблем. — Той зави втория прът за първия. — Сега идва трудната част. Отстъпи назад, защото оттам може да се изсипе пръст — и гореща, и радиоактивна.

— Но ще падне върху теб!

— Само върху ръцете ми. После ще ги изтъркам. След което можеш да ме провериш с гайгеровия брояч.

Той удари няколко пъти с чука по пръта, който влезе с още около петдесет сантиметра.

— Стигна до нещо твърдо. Ще се наложи да се пробива. Целият прът влезе в тръбата след още доста удари.

— Имах усещането — обясни той, докато си чистеше ръцете, — че едва последните трийсетина сантиметра вече беше във въздуха. А антената трябваше да стърчи около метър и половина над земята. Отломки предполагам. Остатъците от нашия дом. Искаш ли да ме провериш с брояча?

— Хю, казваш го толкова спокойно, все едно питаш дали е останало мляко от вчера.

Той сви рамене.

— Барби, дете мое, когато влязох във флота, бях без пукната пара, а и след това фалирах няколко пъти. Така че няма да проливам сълзи заради един покрив и четири стени. Отчиташ ли нещо?

— Чист си.

— Провери пода под тръбата.

По пода имаше няколко „горещи“ петна; Хю ги забърса с мокри кърпички, които изхвърли в един метален контейнер. Барбара отново провери с брояча ръцете му и петната по пода.

— Цял галон вода похабихме заради това. Дано радиото проработи. — Той свърза антената с радиоприемника и го включи.

Десет минути по-късно трябваше да се съгласят, че не улавят нищо. Само статични шумове на всички диапазони, но никакъв сигнал.

Хю въздъхна.

— Не съм изненадан. Не знам как йонизацията влияе на радиовълните, но сега над главите ни ври магьосническо гърне с радиоактивни изотопи. Надявах се да уловим сигнал от Солт Лейк Сити.

— А защо не от Денвър?

— Не, в Денвър има база за междуконтинентални балистични ракети. Ще оставя апарата включен, може все пак да улови нещо.

— Не смяташ ли да пестиш батерията?

— Всъщност не. Нека да седнем и да си рецитираме кръчмарска поезия.

Той провери гайгеровия брояч, леко подсвирна и погледна термометъра.

— Ще облекча още малко участта на нашите спящи красавици, страдащи от жегата. По дяволите, как я издържаш, Барби?

— Честно казано, бях я забравила. Просто си се потя и това е.

— И аз.

— Във всеки случай не е нужно да хабиш повече кислород заради мен. Колко бутилки ни остават?

— Не са много.

— Колко?

— По-малко от половината. Не се бой, обзалагам се на петстотин долара, петдесет цента от новата валута, че не можеш да кажеш стихче, което да не знам.

— Неприлично или не?

— Че има ли прилична кръчмарска поезия?

— Добре. „Игрив младеж на име Скот…“

Поетичната вечер се провали. Хю я обвини, че е твърде чиста и невинна.

— Всъщност не съм, Хю — отговори тя, — просто мозъкът ми не работи.

— И аз не съм в добра форма. Искаш ли питие?

— Да, с вода, ако обичаш. Потя се твърде много, цялата пресъхнах. Хю?

— Да, Барби?

— Ще умрем, нали?

— Да.

— Така си и знаех. Още преди да съмне?

— О, не! Сигурен съм, че ще издържим до обяд. Стига да искаме.

— Ясно. Хю, имаш ли нещо против да седна до теб? Би ли ме прегърнал? Или е твърде горещо?

— Ако ми е твърде горещо, за да прегърна някое момиче, значи съм мъртъв и съм попаднал в ада.

— Благодаря ти.

— Не ти е тясно, нали?

— Никак.

— Ти си мъничко момиче.

— Тежа шейсет килограма и съм висока метър и седемдесет, а това не е мъничко.

— Ти си мъничко момиче. Остави тази чаша. Вдигни си лицето.

— Ммм… Може ли пак?

— Ненаситно малко момиче.

— Да. Много ненаситно. Благодаря ти, Хю.

— Какви хубави очи.

— Те са най-красивото в мен. Лицето ми не е кой знае какво. Но очите на Карън са по-хубави.

— Въпрос на вкус.

— Добре, няма да споря. Опъни се тук, скъпи. Скъпи Хю…

— Така добре ли е?

— Чудесно. Прекрасно. А сега ме целуни, може ли?

— Барбара, Барбара!

— Хю, мили! Обичам те! О!

— Обичам те, Барбара.

— Да. Да! О, моля те! Сега!

— Сега!

— Добре ли си, Барби?

— Никога не съм била по-добре. През живота си не съм била по-щастлива.

— Иска ми се това да е истина.

— Но то е истина. Хю, скъпи, аз съм напълно щастлива и изобщо не се страхувам. Чувствам се чудесно. Даже не ми е толкова горещо.

— От мен капе пот върху теб.

— Нямам нищо против. От брадата ти висят две капчици и една накрая на носа ти. А аз съм толкова потна, че косата ми е вир-вода. Но това няма значение. Хю, скъпи, точно от това имах нужда. От теб. Сега вече нямам нищо против да умра.

— Но аз имам!

— Съжалявам.

— Не, не! Барби, скъпа, преди нямах нищо против. Сега внезапно животът придоби смисъл.

— О, и аз мисля така.

— Навярно да. Но ние няма да умрем, ако това зависи от мен. Искаш ли да седнем?

— Само ако ти искаш. И само ако ме прегърнеш след това.

— Опитай се да ме спреш. Но първо ще приготвя по едно голямо питие и за двамата, защото отново ожаднях. И останах без дъх.

— Да, и аз. Колко силно бие сърцето ти!

— Има си причина. Барби, осъзнаваш ли, че аз съм два пъти по-голям от теб? Достатъчно стар да ти бъда баща?

— Да, татко.

— Ах, ти, малка маймунке! Само го кажи още веднъж и сам ще изпия всичкото останало уиски.

— Добре, Хю. Любими мой Хю. Но ние сме на една възраст, защото ще умрем по едно и също време.

— Не ми говори за умиране. Ще намеря начин да се измъкнем оттук.

— Ако някой може да измисли нещо, то това си ти. Хю, аз не се страхувам от смъртта. Погледнах я в лицето и вече не се боя — нито да живея, нито да умра. Но, Хю… Моля те за една услуга.

— Каква?

— Когато даваш хапчетата на другите, имам предвид свръхдозата, на мен не искам да даваш.

— Ох, мисля, че ще са ти нужни.

— Не казвам, че няма да ги изпия. Само трябва да ми кажеш кога. Но не искам да ги пия заедно с другите, а с теб.

— Ммм… Барби, аз не възнамерявам да ги изпия.

— Тогава не ме карай и мен.

— Ами… ще си помисля. А сега млъкни и ме целуни.

— Да, скъпи.

— Краката ти са толкова дълги, Барби. И толкова силни.

— И с такива големи стъпала.

— Стига си проси комплименти. Харесвам стъпалата ти. Харесвам краката ти. Без тях би изглеждала незавършена.

— Щеше и да е много неудобно. Хю, знаеш ли какво ми се прави?

— Пак ли?

— О, не, не. Всъщност да. Но не веднага.

— Доспа ли ти се? Лягай си, скъпа, аз няма да заспя.

— Не, не ми се спи. Повече няма да заспя. Никога. Не мога да си позволя да загубя нито минутка от това, което ни остава. Не, просто ми се струва, че отново ми се играе бридж — като твой партньор.

— Ами… Можем да събудим Джо. Другите не стават — тройната доза секонал не предразполага към игра на карти. Можем да играем на три ръце.

— Не, не. Не се нуждая от друга компания освен твоята. Но толкова много ми хареса да играя с теб като партньор.

— Ти си добър партньор, скъпа. Най-добрият. И когато каза „по книгата“, имаше предвид точно това.

— Не най-добрият. Не съм от твоята класа. Но ми се иска да имахме… много, много години, за да мога да се науча да играя като теб. И ми се иска атаката да беше закъсняла с десет минутки, за да можехме да доиграем големия шлем.

— Нямаше да е нужно. Когато ти обяви картите си, аз разбрах, че всичко е наред — сви рамене той. — Три големи удара за една вечер.

— Три ли?

— А според теб атомната бомба не е ли голям удар?

— О, да. А след това имаше и втора бомба.

— Втората бомба не я смятам. Тя падна твърде далеч. Ако не разбираш за какво говоря, се отказвам да ти обяснявам по-нататък.

— О!В такъв случай спокойно можем да направим и четвърти удар. Разбира се, сега не бих могла да действам първа, сутиенът ми изчезна някъде…

— Нима го направи нарочно?

— Разбира се! Сега е твой ред да си първи, а аз ще се опитам да ти отговоря.

— Намали темпото. Три големи удара е максимумът, на който съм способен. Може би един малък, и то само ако взема още една таблетка декседрин. Но четири големи? Невъзможно. Знаеш, че съм доста възрастен.

— Ще видим. Някак ми се струва, че и четвъртият ще се получи. В този момент ги разтърси най-силният удар.