Робърт Хайнлайн
Имението на Фарнъм (21)

Глава 21

— Не разбирам защо сте толкова изненадани — поклати глава Понс. — Хю, не си ли спомняш, когато казах на моите учени, че искам да знам как сте се озовали тук? Без чудеса. Говорех напълно сериозно. Те разбраха, че ще бъда много нещастен — и огорчен, — ако не разрешат този проблем при такова изобилие от данни. И успяха да го направят. Може би. Поне успяха да преместят този малък приятел. Той пристигна днес, затова изпратих да ви доведат. Сега ще разберем дали системата работи така добре и назад във времето, както напред, в бъдещето, и дали големият апарат ще работи също толкова добре, колкото настолният модел. Доколкото разбирам, количеството енергия не е от особено значение — няма нужда от никакви атомни бомби, важно е точното приложение на енергията. Но скоро ще разберем.

— Как ще разбереш? — попита Хю. — Ние ще разберем, ако проработи. Но ти как ще узнаеш?

— А, това ли? Моите учени стават много умни, когато имат стимул. Един от тях ще ти обясни.

Повикаха учените, двама Избрани и петима слуги. Не бяха представени едни на други; Хю почувства, че е него се държат също толкова безлично, както с мишката, която продължаваше да се опитва да слезе на пода, където я чакаше смъртта. Накараха го да си свали ризата и единият от слугите-учени залепи един малък пакет на дясното рамо на Хю.

— Какво е това? — Беше изненадващо тежко за размера си.

Слугите не отговориха; водачът Избран каза:

— Ще ти бъде обяснено. Ела тук. Виж това.

„Това“ се оказа подробна геодезическа карта на Джеймс Каунти, бивша собственост на Хю.

— Можеш ли да го разчетеш, или трябва да ти се обяснява?

— Разбирам го. — Хю използва Езика на равните. Избраният не му обърна внимание и продължи да се обръща към него като към нисшестоящ.

— Значи разбираш, че тук сте пристигнали.

Хю потвърди и мъжът посочи с показалец мястото, където някога се издигаше домът на Хю. Избраният кимна замислено и добави:

— Разбираш ли значението на тези знаци? — той посочи малък знак „х“ с дребнички цифри край него.

— Определено. Ние го наричаме „репер“. Точно местоположение и надморско равнище. Базисна точка за всичко останало на картата.

— Отлично. — Избраният посочи една подобна точка на билото на планината Джеймс. — А сега ни кажи, ако знаеш, но не лъжи; няма да имаш полза от това. Колко голямо е отклонението между тези точки по вертикала и хоризонтала?

Хю се замисли, след това показа е палец и показалец разстояние от около два сантиметра. Избраният примигна.

— Не може да сте били толкова точни в онези примитивни времена. Предполагаме, че ни излъга. Опитай отново. Или признай, че не знаеш.

— А аз предполагам, че вие не знаете какво говорите. Отклонението може и да е по-малко. — Хю мислеше да им каже, че беше ръководил измерванията в батальона за строеж и охрана на морски бази и сам се бе занимавал с геодезически измервания, когато се захвана със строителен бизнес. И че дори и да не е знаел колко са точни геодезическите измервания, той беше наясно, че при определянето на тези репери са били използвани много по-точни методи от тези в обикновените измервания.

После реши, че е безсмислено да им го разказва.

Избраният го погледна, после се обърна към Тяхна милост. Старецът ги беше слушал, но лицето му не изразяваше нищо.

— Много добре. Да приемем, че маркерите са точни. Което е чудесно, защото този липсва — той посочи първия, който се намираше близо до дома на Хю, — докато този — посочи билото на планината Джеймс — все още е на мястото си, в солидна скала. Сега се опитай да си спомниш и не ме лъжи, защото това е от значение за теб… и за Тяхна милост, тъй като глупавата ти лъжа може да провали толкова усилия и Тяхна милост ще бъде ужасно разочарован, бъди сигурен. Къде в близост до този репер, на същата височина, не по-високо, има… всъщност е имало, в онези примитивни времена, плоска, равна повърхност?

Хю се замисли. Той знаеше точно къде се е намирал този маркер: в крайъгълния камък на основата на Саутпортската банка. Там имаше, по-скоро бе имало, малка месингова пластина, вградена в камъка зад една мемориална табела на около пет сантиметра над тротоара на североизточния ъгъл на сградата. Бяха я поставили малко след като беше построен Саутпортския търговски център. Когато минаваше оттам, Хю често я поглеждаше; това винаги му бе действало успокояващо и му вдъхваше усещане за стабилност.

До едната страна на банката се намираше паркинг, който обслужваше и супермаркета „Сейфуей“, и още два магазина.

— Той е плосък и равен и покрива площ от… — Хю пресметна ширината на древния паркинг във футове, които след това обърна в съвременни мерни единици и съобщи резултата. — Или малко по-широк. Това са приблизителни изчисления, не са съвсем точни.

— Но е равно и плоско? И не се намира на по-високо място от маркера?

— Малко по-ниско е и е леко наклонено. За да се оттича водата.

— Много добре. Сега обърни внимание на тази конфигурация. — Отново му беше показано нещо, което му бе принадлежало. Този път беше карта на щата. — Можеш да смяташ предмета в теб за часовник. Не можем да ти го обясним, няма да го разбереш. Достатъчно е да ти кажем, че с помощта на радиоактивния разпад той измерва времето. Затова е и толкова тежък. Корпусът му е направен от олово, за да бъде защитен от радиацията. Ти ще го отнесеш тук. — Избраният посочи към един град на картата; Хю забеляза, че това е мястото на щатския университет.

С едно движение на ръката Избраният подаде на Хю лист хартия и го попита:

— Можеш ли да го прочетеш? Ига трябва да ти го обяснявам?

— Тук пише „Държавна университетска банка“ — отвърна Хю. — Спомням си, че имаше такава институция в града. Не съм съвсем сигурен, мисля, че не съм имал работа с нея.

— Наистина е имало — увери го Избраният, — руините й бяха открити наскоро. Ти ще отидеш при тях. Там е имало, и все още има, една укрепена стая, трезор, на най-долния етаж. Ще оставиш часовника в този трезор. Разбираш ли ни?

— Разбирам те.

— По волята на Тяхна милост този трезор още не е бил отворен. Ще го отворим, след като си тръгнеш. Ще намерим часовника и ще прочетем данните му. Разбираш ли защо това е изключително важно за експеримента? То ще ни покаже не само, че си извършил благополучно скока във времето, но и точно ще определи промеждутъка от време, който разделя нашите епохи. Въз основа на получените данни ще можем да направим много поточни прибори. — Избраният гледаше свирепо. — Изпълни всичко точно или ще бъдеш жестоко наказан.

При тези думи Хю улови погледа на Понс. Старецът не се смееше, но в очите му блестяха весели пламъчета.

— Направи го, Хю — каза му тихо. — Той е добър човек.

Хю се обърна към учения Избран.

— Ще го направя. Всичко разбрах.

Избраният заяви:

— С разрешението на Тяхна милост този човек е готов да ги претегли и след това да тръгне към мястото.

— Ние променихме решението си — обяви Понс. — Искаме да наблюдаваме. — После добави: — Нервите ти в ред ли са, Хю?

— Напълно.

— На всички, които пристигнахте тук, ви е предложено да се върнете, казах ли ви? Джо веднага отказа. — Старецът погледна през рамо. — Грейс, ти не размисли ли, мъничката ми?

Грейс вдигна поглед.

— Понси — каза тя укорително. — Нали знаеш, че никога няма да те изоставя.

— Дюк?

Скопеният слуга дори не го погледна. Само поклати глава.

Понс се обърна към учения:

— Да ги претеглим по-бързо. Смятаме довечера да спим у дома.

Претеглиха ги на друго място в двореца. Точно преди да ги качат на кантара, лорд Протекторът извади пълнителя, който беше измъкнал от пистолета на Хю.

— Хю, обещаваш ли да не правиш глупости с това нещо? Или да заповядам да извадят барута от куршумите?

— Не, обещавам.

— Какво обещаваш? Ако си достатъчно бърз, може и да успееш да ме убиеш. Но помисли какво може да се случи с Барба и малките.

(Вече си го помислих, дърт негоднико. Но въпреки това ще постъпя както намеря за добре.)

— Понс, защо не дадеш пълнителя на Барбара да го прибере в джоба си? Това ще ми попречи да заредя пистолета и да стрелям бързо, ако изобщо ми хрумне нещо такова.

— Много добра идея. Ето го, Барба.

Главният учен изглежда не беше особено доволен от общата тежест на експерименталния товар.

— Ако Тяхна милост позволи, този човек смята, че след като са били направени изчисленията, теглото на двамата възрастни силно е намаляло.

— И какво искаш от нас?

— О, нищо, нищо, с позволението на Тяхна милост. Само леко забавяне. Теглото трябва да е точно. — Избраният бързо започна да трупа метални дискове на платформата.

Това подсети Хю за нещо.

— Понс, ти наистина ли очакваш прехвърлянето да се осъществи?

— Ако знаех отговора на този въпрос, нямаше нужда да си правя опити. Надявам се да проработи.

— Ако стане, ще имаме нужда от пари. Особено ако трябва да прекося половината щат, за да заровя този часовник.

— В това има смисъл. Използвали сте злато, нали? Или беше сребро? Мисля, че те разбирам. — Старецът махна с ръка. — Спрете да товарите.

— Понякога използваме и двете, но те трябва да имат печата на нашия протекторат. Понс, когато ти отнесе нашия дом, в него трябва да е имало доста голямо количество сребърни американски долари. Те съществуват ли още?

Съществуваха и се намираха в Двореца. Старецът нямаше нищо против да се използват за достигането на необходимото тегло. Главният учен се притесняваше от закъснението — той обясни на своя лорд, че изчисленията са направени за определен период от време и за точно определена маса с цел да се пренесат образците в момент преди началото на войната между Изтока и Запада, плюс-минус известна времева разлика. Но запасът от време се изчерпваше и ако изпращането не се извършеше скоро, щеше да се наложи да правят преизчисления и дълго и болезнено пренастройване на прибора. Хю не можа да разбере техническите данни.

Изглежда Понс също не ги разбра. Той рязко прекъсна учения.

— Ако се наложи, направете преизчисленията. Свободни сте. Мина повече от час, докато намерят човека, който знаеше къде е човекът, който знаеше къде точно се намират предметите, иззети от диваците, а после и да ги извадят и да ги донесат. Понс седеше намръщен и галеше мишката. Барбара накърми близнаците и с помощта на няколко слугини самки им смени пелените. Хю помоли на всички да им бъде разрешено да посетят тоалетната. Молбата беше удовлетворена под охрана и това отново промени теглото им, така че изчисленията започнаха отначало.

Сребърните долари все още бяха пакетирани във фишеци, по сто долара във всеки, както Хю ги бе опаковал. Те тежаха доста и (при положение че скокът във времето наистина се осъществеше) Хю беше доволен, че през последните си дни като затворник бе изгубил по-голямата част от теглото, което беше натрупал през щастливите дни като Главен изследовател. И все пак за достигането на необходимото тегло бяха използвани по-малко от триста сребърни долара, плюс куршуми и няколко листа ламарина.

— Ако е угодно на лорд Протектора, този човек смята, че образците трябва да бъдат натоварени в контейнера без забавяне.

— Тогава го направете! Не губете повече време.

Донесоха контейнера. Той представляваше метална кутия, гладка, празна, без каквото и да било обзавеждане, висока колкото Хю да може да стои изправен, и широка колкото да ги побере и четиримата. Хю скочи в нея, помогна на Барбара да влезе, след това им подадоха бебетата. Хюи започна да плаче и да блъска брат си.

Понс изглеждаше разстроен.

— Самките ми изглежда са разглезили тези деца. Хю, реших да не гледам, изморих се. Сбогом и на двама ви и щастливо пътуване. Никой от вас нямаше да стане лоялен слуга. Но ще ми липсват игрите ни на бридж. Барба, трябва да вкараш в пътя тези деца. Но гледай да не ги лишиш от кураж; те са страхотни момчета.

Той се обърна рязко и си тръгна.

Затвориха и заключиха люка. Четиримата останаха сами. Хю веднага се възползва от това и целуна жена си. Малко непохватно, защото и двамата държаха по едно бебе.

— Вече ми е все едно какво ще стане — каза Барбара веднага щом устата й беше свободна. — Отдавна копнея за това. О, скъпи, Джоуи отново се е подмокрил. Как е Хюи?

— И той така. Не каза ли току-що, че вече ти е все едно какво ще стане?

— Да. Но се опитай да обясниш това на едно бебе. С удоволствие бих разменила едно руло от тези долари за десет пелени.

— Скъпа моя, не осъзнаваш ли, че човешката раса е живяла близо един милион години, без въобще да използва пелени? Докато ние може да не оцелеем дори един час. Така че нека да не губим време в разговори за пелени.

— Просто имах предвид… Опа, преместват ни!

— Седни на пода и подпри краката си в стената, преди да сме смачкали бебетата. Та какво казваше?

— Просто исках да кажа, скъпи мой, че не ми пука за пелените, не ми пука за нищо, след като отново си с мен. Но ако не умрем, ако прехвърлянето се осъществи, трябва да мисля практично. А можеш ли да се сетиш за нещо по-практично от пелените?

— Да. Целувките. Правенето на любов.

— Е, да. Но те водят до пелени. Скъпи, ще подържиш ли Хюи с другата си ръка, за да ме прегърнеш с тази? О, отново ни местят. Хю, дали ще се получи? Или внезапно ще умрем? Мога да си представя пътуването в бъдещето — нали ние го направихме? Но не мога да си представя да се върна назад. Та миналото вече се е случило. Край. Не е ли така?

— Ами да. Но не се изрази правилно. Така, както аз го разбирам, пътуването във времето не поражда парадокси, няма как да ги има. Ако направим този скок във времето, значи вече сме го правили. Това вече се е случило. А ако не се получи, значи никога не се е случвало.

— Но то не се е случило все още. Следователно ти твърдиш, че тъй като не се е случило, значи не може да се случи. Нали и аз казах същото.

— Не, не! Ние не знаем дали това вече се е случило или не. Ако се е случило, значи пак ще се случи. Ако не е, няма.

— Скъпи, объркваш ме.

— Не се тревожи. „Пръстите, които държат перото, изписват буква и чак след като я завършат, продължават напред“^[1], а какъв е резултатът, разбираме накрая. Мисля, че вече пътуваме; контейнерът е стабилен, усещам съвсем леки вибрации. Ако са ни изпратили натам, накъдето мисля, тоест в Джеймс Каунти, то ние разполагаме поне с един час, преди да започнем да се тревожим. — Той я хвана здраво за ръката. — Затова нека през този час да бъдем щастливи.

Тя се сгуши в него.

— Нали това ти казвах. Любими, двамата с теб преживяхме толкова много, че смятам повече за нищо да не се тревожа. Ако ни остава само час, аз ще се наслаждавам на всяка една секунда.

Ако са четирийсет години — ще се наслаждавам на всяка секунда от тях. Стига да сме заедно. Ако няма да сме, не ги искам. Но и в двата случая ще продължим напред. До последния ни ден.

— Да. До последния ни ден.

Тя въздъхна щастливо, смени пелената на подмокреното спящо дете, облегна се на рамото му и каза:

— Чувствам се като в първия ни ден. В убежището, имам предвид. Беше почти толкова тясно и дори още по-топло — но никога не съм била толкова щастлива. Не знаехме дали ще доживеем до края на деня. На нощта.

— Поне не се надявахме. Иначе сега нямаше да имаме близнаците.

— Тогава се радвам, че си мислехме, че ще умрем. Хю? Нали тук мястото не е по-малко, отколкото тогава, в убежището?

— Жено, ти си ненаситна в своята похот. Ще шокираш момчетата.

— Не мисля, че един път в годината се определя като ненаситност. А момчетата са твърде малки, за да се шокират. Хайде де! Нали сам каза, че след час може и да сме мъртви!

— Да, може би и ти си права, и теоретически аз подкрепям предложението. Но момчетата наистина ни пречат, а тук няма чак толкова много място, и дори да не бяхме претрупани с мокри бебета, пак нямаше да имаме физическата възможност. Ще трябва да се сгънем на четири.

— Да, мисля, че си прав. Наистина няма къде да се разположим. Може би ще ги смачкаме. Но ако ще умираме, ще е наистина жалко.

— Отказвам да приема, че ще умрем. Дори няма да си го помислям. Всичките ми сметки се базират на презумпцията, че ще оживеем. Ще продължим напред. Независимо от това, което ще се случи — ние ще продължим.

— Добре. Седем без коз.

— Така вече е по-добре.

— Удвоявам. И още веднъж. Хю? Веднага щом момчетата пораснат достатъчно, че да могат да държат тринайсет карти в дундестите си ръчички, ще започнем да ги учим да играят бридж. Така ще си имаме семейна четворка.

— Устройва ме. А ако не могат да се научат да играят, ще ги скопим и ще опитаме отново.

— Изобщо не искам да чувам тази дума!

— Извинявай.

— Не искам и да чувам повече този език, скъпи. Момчетата трябва да израснат с английския.

— Отново извинявай. Права си. Но понякога може да ми се изплъзне от езика. Дори започнах да мисля на Езика, с всичките тези преводи. Така че не се сърди, ако изпускам по някоя дума.

— За изпусканията няма да ти се сърдя. Като говорим за пускания… Ти пускал ли си се на Котето?

— Не.

— Защо не? Нямаше да имам нищо против. Почти нищо. Тя беше много сладка. Беше готова да се занимава с бебетата винаги, когато й позволях. Много обичаше момчетата.

— Барбара, не искам да мисля за Котето. Това ме натъжава. Надявам се този, при когото е сега, да се държи добре с нея. Тя беше абсолютно беззащитна — като коте, което още не си е отворило очичките. Безпомощна. За мен Котето беше олицетворение на всичко, което не понасям в робството.

Барбара стисна ръката му.

— И аз се надявам, че ще се отнасят добре е нея. Но, скъпи, не се измъчвай и без това не можеш да й помогнеш.

— Знам и точно заради това не искам да говорим за нея. Но тя ми липсва. Като дъщеря. Тя ми беше като дъщеря. Никога не ми е топлила леглото.

— Не съм се и съмнявала, скъпи. Но… Тук, разбира се, може и да е тесничко. Но нищо, животът продължава. Тъй че изобщо не ми се иска да се държиш с мен като с дъщеря. Възнамерявам непрекъснато да поддържам леглото ти топло.

— Ммм… Не забравяй, че съм един стар човек.

— Стар човек друг път! За всички практически цели ние сме на една и съща възраст — някъде около четири хиляди години, ако се брои отиването и връщането. А аз преследвам изцяло практически цели. Разбра ли ме?

— Напълно. Четири хиляди години — предполагам, че и така може да се погледне на нещата. Макар и не „за практически цели“.

— Няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно — мрачно каза тя. — При мен това няма да мине.

— Жено, при теб мислите текат само в една посока. Добре, ще се постарая. Ще си почивам през цялото време и ще те оставя да вършиш цялата работа. Хей, мисля, че стигнахме.

Кутията помръдна няколко пъти, после за известно време остана неподвижна, след това неочаквано се стрелна нагоре така, че чак им прилоша, после внезапно спря, сякаш се поколеба малко и после окончателно се закрепи.

— Намирате се в експерименталната камера — чу се глас, идващ отникъде. — Предупреждаваме ви, че може да последва падане от малка височина. Съветваме ви да станете, да вземете по едно дете и да се приготвите за падането. Разбрахте ли?

— Да — отговори Хю, докато помагаше на Барбара да се изправи. — От каква височина?

Отговор не последва. Хю рече:

— Скъпа, не знам какво са имали предвид. Падането от малка височина може да бъде двайсет сантиметра или двайсет метра. Прегърни Джо, за да не се нарани, и леко свий крака в коленете. Ако паднем от високо, не си изпъвай краката, а леко се отпусни. Не се опитвай да посрещнеш земята с изпънати крака. Тези шегаджии изобщо не се интересуват какво ще се случи с нас.

— Свити колене. Да предпазя Джоуи. Добре.

Паднаха.