Робърт Хайнлайн
Имението на Фарнъм (14)

Глава 14

Хю установи, че изобщо не е трудно да се научи да чете и пише на Езика. Правописът беше фонетичен, по един знак за всеки звук. Нямаше неми букви и никакви изключения в произношението и изписването на думите. Ударението се поставяше винаги на предпоследната сричка, освен ако нямаше знак за друго; в системата му нямаше езикови капани, също както в есперантото. Така че веднага щом научи 47-буквената азбука, Хю вече можеше да произнесе всяка дума, която прочиташе, както и да напише всяка дума, която произнасяше.

Печатните и ръкописните букви си приличаха, затова всички печатни страници изглеждаха така, сякаш са били написани от някой опитен калиграф. Той изобщо не се изненада, че буквите приличат на арабското писмо и проверката в „Британика“ потвърди, че азбуката най-вероятно е произлязла от арабската писменост от негово време. Шест букви изобщо не бяха променени; други бяха променени съвсем леко. Бяха измислени много нови букви, които да отразят преминаването в системата „един звук — един знак“, както и много други, които не бяха съществували в арабския от XX век. Проверката в „Британика“ му помогна да установи, че в основата на Езика са арабски, френски и суахили и Чичо знае още какви. Той нямаше как да потвърди това, тъй като явно изобщо не съществуваше речник, който да отразява историческите изменения в лексиката. А неговите учители бяха убедени, че Езикът винаги е бил такъв, какъвто го знаят. Концепцията за промяна ги объркваше.

Всъщност интересът към произхода на Езика беше чисто интелектуален. Хю не знаеше нито арабски, нито френски, нито пък суахили. Бе научил малко латински и още по-малко немски в училище, а през последните години се беше опитвал да научи и руски. Той не се мъчеше да изучава корените на Езика, просто беше любопитен.

Но дори и за това не смееше да пилее скъпоценното си време; той искаше да се хареса на Тяхна милост, да го умилостиви до такава степен, че да може да си изпроси разрешение да види Барбара — а това означаваше да го залее с преведени статии. И Хю се захвана здраво за работа.

На втория ден след повишаването му Хю попита за Дюк и Мемток изпрати да го доведат. Дюк имаше доста измъчен вид, бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, но той говореше Езика. Не беше толкова добър, колкото баща си, и явно бе имал доста сблъсъци със своите учители — намираше се на границата между отчаянието и бунта и накуцваше доста силно.

Мемток нямаше нищо против да прехвърли Дюк в Отдела по древна история.

— С удоволствие ще се отърва от него. Той е твърде голям за жребец, въпреки че явно за нищо друго не става. Разбира се, нека работи при теб. Не мога да понасям слуги, които се мотаят без работа, само се тъпчат с храна и нищо не правят.

И така Хю го взе при себе си. Дюк разгледа личните покои на баща си и каза:

— Мили Боже! Като гледам, пак успя да излезеш сух от водата! Как успя?

Хю му обясни как стоят нещата.

— Така че искам от теб да преведеш всички правни документи и други подобни — каквото можеш да правиш най-добре.

Дюк сви юмруци и придоби упорито изражение.

— Сам си ги преведи.

— Дюк, зарежи тези фасони. Това е прекрасна възможност.

— За теб, може би. А какво ще направиш за майка?

— Какво мога да направя? Не ми позволяват да я видя, нито ще позволят на теб. Знаеш много добре. Но Джо ме увери, че не само се чувства добре, но е и щастлива.

— Така казва той. Или поне ти твърдиш, че го е казал. Искам да го видя с очите си. Настоявам за това!

— Много добре, настоявай си. Върви да поговориш с Мемток. Но трябва да те предупредя, че не мога да те защитя от него.

— По дяволите. Много добре знам какво ще каже това дребно лигаво копеле. И какво ще направи. — Дюк се намръщи и потърка наранения си крак. — Ти трябва да се погрижиш за това. Явно имаш влияние над тях, поне използвай част от властта си, за да защитиш майка.

— Дюк, нямам кой знае какво влияние. Угаждат ми по същата причина, поради която глезят и породистите коне например. И аз мога да се възползвам от това толкова, колкото и конят може. Мога да уредя и за теб да се грижат така — да ти дадат прилична стая, да се държат добре с теб, да ти осигурят приятно място за работа. Но опитът ми да те вкарам в женското отделение или да ги накарам да доведат Грейс тук ще бъде толкова успешен, колкото и опита ми да отлетя до луната. Както много добре знаеш, тук властват правилата на харема.

— Значи ти смяташ да седиш тук и да изпълняваш ролята на учен тюлен пред тая черна маймуна и даже няма да си помръднеш пръста, за да помогнеш на майка? Няма да участвам в това.

— Дюк, няма да споря с теб. Ще ти дам стая и всеки ден ще ти изпращам по един том от „Британика“. Останалото зависи от теб. Ако не работиш, ще се постарая да запазя това в тайна от Мемток. Но мисля, че той има шпиони навсякъде.

С това разговорът им приключи. В началото Дюк наистина не му помагаше. Но скуката свърши по-добра работа там, където се провалиха всички аргументи; Дюк не можеше да търпи да бъде затворен в една стая по цял ден, без да прави нищо. Вратата не се заключваше, но той избягваше да излиза навън, защото винаги можеше да се натъкне на Мемток или някой друг от носещите камшици висши слуги, които щяха да се заинтересуват какви ги върши там и защо. От слугите се очакваше да изглеждат заети дори тогава, когато не бяха — от сутрешната до вечерната молитва.

Дюк започна да прави преводи, но скоро установи, че запасът му от думи не стига. Хю му изпрати един помощник, който беше работил в правния отдел на Тяхна милост.

Но избягваше да се среща с него. Изглежда само това го спасяваше от безкрайните спорове. След първата седмица производителността на Дюк се увеличи, но за сметка на качеството. Дюк бе открил чудодейните свойства на „Щастието“.

Хю се замисли дали да не предупреди Дюк за наркотика, но след това реши да не се меси. Щом на Дюк му харесва, кой е той да му отнема това удоволствие? Качеството на преводите на Дюк не притесняваше Хю; Тяхна милост нямаше как да го разбере — освен ако Джо не изкажеше своето мнение, което беше малко вероятно. Самият той не се стараеше особено. „Ще мине“, това бе неговото мото. Давай на шефа разбираеми преводи в големи количества — и пропускай трудните части.

Освен това Хю установи, че две чаши „Щастие“ след вечеря бяха идеален завършек на деня. Те му позволяваха да прочита поредното писмо на Барбара в състояние на едно такова радостно опиянение, а после да съчини бодър отговор, който Котето щеше да отнесе обратно. След това си лягаше и заспиваше като къпан.

Но Хю не пиеше много; той се страхуваше от наркотика. Алкохолът, размишляваше той, имаше едно предимство — беше отрова. Когато човек започваше да злоупотребява с него, веднага го усещаше. А тази напитка действаше подмолно. Тя просто превръщаше всички тревоги, депресии, скуката и неприятните емоции в един безкритичен щастлив поток. Хю се чудеше дали в основата му не лежи метилов мепробамат? Но той разбираше съвсем малко от химия, а и знанията му бяха изостанали с хиляда години.

Като член на групата на главните прислужници Хю можеше да има всичко, което пожелае. Но той откри, че Мемток не е единственият от главните, който използваше умерено напитката; никой не би могъл да си пробие път нагоре в йерархията на прислужниците, ако се налива с наркотици. Понякога дори се случваше някой прислужник, който бе попрекалил с дозата, да се срине на дъното, защото не успяваше да издържи на благосъстоянието под формата на неограничено количество „Щастие“. Хю така и не разбра какво се случва по-нататък с тези хора.

Той можеше дори да държи по една бутилка в стаята си — това щеше да разреши проблема на Котето.

Реши да не иска легло за нея; боеше се, че Мемток може да заподозре, че използва детето единствено като куриер до женското отделение. Вместо това караше момичето всяка вечер да оправя дивана в дневната му.

Котето беше много наранена от това. Вече бе сигурна, че Хю не искаше да я използва да топли леглото му и смяташе, че така той я лишава от възможността да създава комфорт за мъжа и да му носи утеха. И това я плашеше. Ако нейният господар не я харесваше, можеше да загуби работата, която толкова много искаше. (Не посмя да се оплаче на Мемток, че Хю не й позволява да топли леглото му; докладваше за всичко останало, но не и за това.)

Тя се разплака.

Това беше най-доброто, което можеше да направи; през целия си живот Хю Фарнъм никога не бе успявал да устои на женските сълзи. Той я сложи на коленете си и й обясни, че я харесва страшно много (истина), че за негово огромно съжаление вече е твърде стар, за да може да се наслади на женска компания в леглото (лъжа), че спи леко и ако някой спи при него, това ще попречи на съня му (полуистина) и че е много доволен от нея и иска тя да продължи да му прислужва.

— А сега си избърши сълзите и си пийни малко от това.

Хю знаеше, че тя обича наркотика; поглъщаше своите порции като дъвка — той наистина наподобяваше мека дъвка, защото беше добавен прах за сгъстяването му. Повечето слуги предпочитаха „Щастието“ точно в дъвчащия му вид, защото можеха по цял ден да се движат в приятно опиянение, като го дъвчат, докато работят. Котето прекарваше свободните си дни в дъвчене. Когато разбра, че Хю няма нищо против това, започна да го дъвче и в покоите му, докато беше на работа. Затова той не се поколеба да й предложи напитката.

Щастливото Коте отиде да си легне и веднага заспа, без повече да се притеснява, че господарят й иска да се отърве от нея. Това се превърна в ритуал. Всяка вечер, час и половина преди Хю да изгаси лампите за лягане, той й даваше по една малка чашка от напитката.

Известно време внимателно следеше нивото на течността в бутилката. Котето често влизаше в покоите му, докато него го нямаше. Той знаеше много добре колко обича наркотика, а в неговите помещения нямаше шкафчета, които да се заключват. Рангът му позволяваше да има ключалки в стаята, но Мемток старателно пропусна да му съобщи това.

Хю спря да проверява бутилката, след като се убеди, че Котето не си пийва от нея. Всъщност я ужасяваше дори самата мисъл да краде от господаря си. Егото й не беше по-голямо от това на мишка. Тя бе едно нищожество и беше наясно с това. През целия си живот не бе притежавала нищо, нито дори име, докато Хю не й беше избрал. Благодарение на добротата му тя бе започнала да се превръща в личност, но все още искрицата беше едва забележима и най-малкото нещо можеше да провали всички усилия на Хю в тази насока. Мисълта да краде от него бе също толкова невероятна, колкото и мисълта да го убие.

Хю окуражаваше нейната увереност. Котето беше обучена прислужница в банята; той се предаде и й позволи да изтрива гърба му и да подготвя водата за ваната, да го облича и да се грижи за дрехите му. Тя бе и опитна масажистка. Понякога даже му беше приятно да усеща как малките й ръчички разтриват врата и главата му след тежкия ден, прекаран във внимателно четене на книги или в проследяване на редовете в четеца за свитъци. Общо взето, момичето се стараеше да прави всичко възможно само и само да не бъде безполезно.

— Коте, какво правиш през деня?

— Ами нищо особено. Самките в моето отделение обикновено не работят през деня, ако имат нощни задължения. Тъй като аз работя всяка нощ, ми е позволено да оставам в стаята за спане до обяд. И аз си стоя там, дори да не ми се спи, защото ако господарят на самките хване някоя от нас просто да се мотае наоколо, направо я впряга да работи. Следобедите… Ами обикновено се опитвам да остана незабелязана. Така е най-добре. Най-безопасно.

— Разбирам. Можеш да се криеш тук, ако искаш. Или не ти е разрешено?

Лицето й се озари.

— Ако ми дадете разрешително, ще мога.

— Добре, ще ти дам. Можеш да гледаш телевизия… Не, по това време няма нищо. Ммм, ти не можеш да четеш. Или пък можеш?

— О, не, господарю! Никога не бих се осмелила да подам молба.

— Хм… — Хю знаеше, че дори Мемток не би могъл да даде разрешение за обучение по четене; можеше да го направи само Тяхна милост и разрешение се даваше само след щателно проучване дали е необходимо. Освен това всяко необичайно искане от негова страна щеше да намали и без това слабите шансове да се събере с Барбара.

Но… По дяволите, мъжът трябва да се държи като мъж!

— Тук има свитъци, има и четец. Искаш ли да се научиш да четеш?

— Чичо да ни пази!

— Недей да кълнеш. Ако искаш — и ако си държиш красивата малка уста затворена, — аз ще те науча. Недей да се плашиш толкова. Не искам веднага да решаваш. Можеш да ми кажеш по-късно. Само недей да разговаряш за това с никого.

И Котето не каза на никого. Беше я страх и да мълчи, но инстинктът за самосъхранение й подсказваше, че ако докладва за това, с безоблачното й щастие ще е свършено.

За Хю Котето се превърна в нещо като семейство. Тя го изпращаше на работа усмихната, вечер го посрещаше радостна, разговаряше с него, ако той искаше да разговарят, и не си отваряше устата, ако не беше попитана нещо. Повечето вечери прекарваше пред телевизора — по-скоро Хю го наричаше така, но и в действителност си беше телевизор, цветен, триизмерен, без обичайните смущения, работещ на принцип, който му беше непознат.

Предаванията започваха всяка вечер след вечерната молитва и продължаваха, докато угаснат лампите. Голям екран беше разположен в хола, където се събираха слугите, а няколко по-малки се намираха в стаите на старшите прислужници. Хю го бе гледал няколко вечери, като се надяваше да вникне в обичаите на това странно общество, в което трябваше да се научи да живее.

След като няколко пъти погледа предаванията, той реши, че със същия успех би могъл да се опитва да изучи Съединените щати, като гледа „Гънсмоук“^[1]. Предаването се оказа една креслива мелодрама със стилизирано действие като в китайски театър, а изглежда любимият им сюжет беше как верният слуга загива, за да може господарят му да оцелее.

Но за живота под стълбите телевизията беше втора по значимост след „Щастието“. Котето я обожаваше.

Тя можеше да я гледа, докато Хю четеше, и да дъвче дъвката си, като от време на време развълнувано пропищяваше. След края на програмата въздъхваше щастливо, изпиваше малката си чашка „Щастие“ с изражение на огромна благодарност, докосваше челото си с ръка и отиваше да спи. Понякога Хю оставаше да почете още малко.

Той четеше много — всяка вечер (освен ако Мемток не се отбиеше на посещение) и почти половината от деня. С неохота отделяше време за преводите на Тяхна милост, но никога не ги пренебрегваше; те бяха ключът към по-добрите дни. Смяташе, че ако иска да преведе както трябва древната история, трябва да изучи и съвременната култура. Летният палат разполагаше с добра библиотека; той имаше достъп до всичко, което бе необходимо за работата му. Мемток го беше уредил.

Но основната му цел не бяха преводите, а да се опита да разбере какво се е случило в неговия свят, което е довело до създаването на този.

Затова в четеца му, в кабинета му, в дневната му винаги имаше по някой свитък. Според него принципът за отпечатване на свитъците бе възхитителен. Той механизираше старата книжна система и я превръщаше в нещо далеч по-ефективно от свързан сноп листове. За да се чете, беше достатъчно само да пуснеш в устройството за четене двойния цилиндър, да го включиш и да гледаш екрана. Буквите бягаха пред очите с определена скорост, до края на свитъка. След това цилиндрите се преобръщаха и започваха да се въртят на обратно, като на екрана излизаха редовете, които бяха напечатани на гърба отдолу нагоре.

Очите не губеха време да шарят напред-назад по редовете. Лек натиск ускоряваше уреда до скорост, приемлива за човешкия мозък. Щом Хю свикна с фонетиката, той започна да чете по-бързо, отколкото някога бе успявал да чете на английски.

Но така и не откри онова, което търсеше.

Някъде в миналото границите между факти, измислица, история и религиозни писания бяха започнали да се размиват. Дори след като разбра, че годината, в която беше започнала войната между Изтока и Запада, запратила го тук, сега се определяше като година 703 пр. ГП (преди Голямата промяна), на него все още му беше трудно да открие прилики между света, който бе познавал, и историята, описана в тези свитъци.

Лесно можеше да повярва на описанията за войната. Самият той беше свидетел само на първите й часове, но свитъците му даваха възможност да разбере как се бяха развили събитията по-нататък: ракетно-бомбеният холокост, който още в първите минути е ескалирал в „блестящ първи удар“ и „мащабен ответен удар“, е унищожил градовете от Пекин до Чикаго, от Торонто до Смоленск; последвалите огнени бури са нанесли десет пъти повече щети от бомбите; невропаралитичен газ и други отрови са довършили онова, което е останало след пожарите; чумни болести, чийто инкубационен период е свършил точно тогава, когато шепата оцелели са започнали да се съвземат и да си възвръщат надеждата — епидемии, които продължили да вилнеят дълго време, след като радиоактивният прах вече не бил смъртоносен.

Да, Хю вярваше, че всичко това се е случило. Умните момчета го бяха направили възможно, а глупавите момчета, за които те работеха, не само че не го бяха предотвратили, ами дори не бяха проумели какво ще се случи, когато умните момчета им доставили поръчаното.

Не, припомни си той, не че беше вярвал в лозунга „по-добре червен, отколкото мъртъв“ или сега му вярваше. Атаката беше сто процента едностранна — и той не съжаляваше за нито един мегатон от „мащабния ответен удар“.

Но ето, че се беше случило. Свитъците разказваха, че целият северен свят е бил унищожен.

А останалата част? Тук пишеше, че по време на войната черното население на Съединените щати е било държано в робство. Някой бе пропуснал цял век. Дали беше направено умишлено? Или бе просто резултат от объркване и липсата на сведения? Доколкото му беше известно, през Смутните времена в продължение на близо две столетия из целия свят са горели книжни клади. Изгарянето на книги продължило дори известно време след Промяната.

Дали историята е била изгубена, както се е случило с Крит? Или може би на свещениците им е било по-изгодно така?

И откога китайците се определят като „бели“, а индусите като „черни“? Погледнато реално, цветът на кожата на китайците и японците е почти толкова светъл, колкото на белите по негово време, а индусите определено са тъмни като повечето африканци. Но по негово време антропологичното разделение на народите беше съвсем различно.

Ако, разбира се, имаха предвид само оттенъка на кожата — което очевидно беше така, — той не би спорил с тях. Историята поддържаше версията, че белите, с техния ужасен начин на живот, се избили един-друг почти до последния човек… като оставили невинната, милостива, щедра черна раса — обикната от Всемогъщия Чичо — да наследи Земята.

Неколцината оцелели бели, останали живи по милостта на Чичо, били гледани и пазени грижливо като деца и сега броят им отново разцъфваше под доброжелателното управление на Избраните. Поне така пишеше в книгите.

Хю можеше да си представи, че войната, която бе заличила Северна Америка, Европа и цяла Азия без Индия, беше унищожила повечето бели и почти всички китайци. Но какво се бе случило с бялото малцинство в Южна Америка, белите в Южна Африка, австралийците и новозеландците?

Въпреки че прегледа всичко, до което успя да се добере, Хю не успя да открие никакви сведения. Единственото, което се оказа сигурно, беше, че всичките Избрани бяха тъмнокожи, а слугите бяха с бели лица и обикновено по-дребни на ръст. Хю и синът му бяха по-високи от всички останали прислужници. А всички Избрани, които бе видял, бяха много високи мъже.

Дали всичките днешни бели произхождаха от австралийците? Не, не беше възможно, те бяха едри хора. А тези „Експедиции на милосърдието“ — дали не бяха походи за събиране на роби? Или погроми? Или пък наистина бяха, както пишеше в свитъците, спасителни мисии за оцелели?

Вината за всички тези противоречия се криеше в книжните клади. Хю нямаше как да разбере дали книгите са били горени наред, или техническата литература е била пощадена — защото беше ясно, че Избраните притежават технология, която бе много по-развита, отколкото онази по негово време. Струваше му се твърде невероятно да са започнали всичко от нулата.

Дали пък не беше точно така? Та науката и техниката от неговото време се бяха развили за последните петстотин години, при това повечето неща бяха открити през последното столетие, а най-удивителните открития бяха направени по-малко от петдесет години преди началото на войната. Възможно ли беше светът да се е върнал към тъмните векове, а след това, за две хилядолетия, отново да се е извисил? Разбира се, че бе възможно!

Така или иначе, Коранът беше единствената книга, която официално бе избегнала кладите. Но Хю таеше съмнения дали това е онзи същият Коран. Той притежаваше негов превод и го беше препрочитал няколко пъти.

Сега съжаляваше, че не го бе взел в убежището, защото Коранът, който беше прочел на „Езика“, не съответстваше много на онова, което си спомняше от оригиналната книга. Едно от нещата, които си спомняше, беше, че Мохамед е червенокос арабин; в този Коран непрекъснато се повтаряше, че цветът на кожата му е черен. Той беше убеден, че в Корана нямаше никакви расистки забележки. В тази „подобрена“ версия беше пълно с такива.

Освен това в този Коран бе включен един Нов завет с убит мъченически Месия. Той проповядвал своето учение и бил обесен заради това — всички религиозни свитъци бяха маркирани с бесилки. Хю нямаше никакви възражения към Новия завет; през изминалите векове може да са се появили нови откровения, а във всяка една религия те се появяват с лекотата, с която се раждат котетата. Но беше против това, че някои от думите на пророка бяха претърпели корекции очевидно за да станат подходящи за новата книга. Това не беше честно, това беше измама.

Обществената структура също му се струваше много объркана. Той бе започнал да си съставя представа за една комплексна култура, стабилна, дори неизменна. Високи технологии, малко нововъведения, гладка, ефективна — и упадъчна. Църквата и държавата бяха едно — „Един език, един крал, един народ, един Бог“. Лорд Притежателят беше глава на държавата и църквата, по волята на Чичо всичко беше негово, а лорд Протекторите, като Понс, бяха неговите епископи и притежаваха само феодални владения. И все пак имаше много свободни граждани (Избрани, разбира се — белите не се смятаха за личности) — магазинери, земевладелци, хора с различни професии. Абсолютен тоталитарен комунизъм с наченки на частно предприемачество… По дяволите, ако разбираше правилно онова, което четеше, тук съществуваха дори корпорации.

Най-голям интерес за Хю (като не се броеше това, че съгласно закона неговият статут се равняваше на нула) представляваше системата за наследяване. Семейството беше всичко, но бракът нямаше никаква стойност — съществуваше, но не бе нещо важно. Наследството се предаваше по женска линия, но властта се упражняваше от мъжете.

Всичко това смущаваше Хю, докато в един прекрасен ден нещата не си дойдоха на мястото. Понс беше станал лорд Протектор, защото бе най-големият син на най-голямата дъщеря — чийто най-голям брат е бил лорд Протектор преди Понс. Така наследник на Понс ставаше най-големият син на най-голямата му сестра — титлата се предаваше от майка на дъщеря, като властта се съсредоточаваше в ръцете на най-големия брат на всяка от жените наследници. Нямаше никакво значение какъв е бил бащата на Понс. Още по-малко значение имаше колко синове има той, тъй като нито един от тях нямаше правото да го наследи. Понс беше приемник на брата на своята майка, негов наследник трябваше да стане синът на сестра му.

Така Хю разбра, че при тази система бракът нямаше абсолютно никакво значение — представата за незаконородени деца бе абстрактно понятие, дори почти непознато. Но семейството беше по-важно от всякога. Жените (от Избраните) не можеха да бъдат понижени; те бяха много по-важни от мъжете, дори управляваха чрез своите братя — и Религията проповядваше това. Единственият Бог, Всемогъщият Чичо, имаше по-голяма сестра, Вечната Мамалой… която бе толкова свещена, че никой не се осмеляваше да отправя молитви към нея и името й никога не се споменаваше напразно. Тя просто си съществуваше някъде там — вечното превъплъщение на жената, дала живот на всички.

Хю имаше усещането, че е чел някъде за подобна система за наследяване — от чичо към племенник по женска линия, затова реши да провери в „Британика“. С удивление установи, че тази система е доминирала ту в една, ту в друга култура в различни времена, на различни континенти.

Голямата промяна настъпила, след като Мамалой най-сетне успяла — действайки подмолно, както винаги, — да събере всички свои деца под един покрив и да постави Чичо начело. После вече можела да си отдъхне.

Коментарът на Хю беше:

— И Бог помогна на човешката раса!

Той продължаваше да се надява, че Тяхна милост ще го повика при себе си. Но изминаха два месеца, а това не стана. Хю започна да се тревожи, че никога няма да има възможността да помоли за среща с Барбара — очевидно щом започна редовно да го снабдява с преводи, Понс бе изгубил интерес към него. Преводът на „Енциклопедия Британика“ щеше да му осигури работа до края на живота му; Хю реши да ускори събитията и в един прекрасен ден изпрати писмо на Тяхна милост.

Една седмица по-късно лорд Протекторът изпрати да го повикат. Мемток дойде да вземе Хю, като подскачаше от нетърпение, но въпреки това настоя, че преди аудиенцията Хю трябва да се измие под мишниците, да се натърка с дезодорант и да си облече чиста роба.

Лорд Протекторът изглежда въобще не се интересуваше как мирише Хю; остави го сам в стаята, докато свърши някаква друга работа. Хю чакаше, без да промълви нито дума… въпреки че Грейс беше в стаята. Тя се излежаваше на дивана, играеше си с котките и дъвчеше дъвка. Погледна само веднъж към Хю и повече не му обърна капка внимание, като запази онова потайно изражение на лицето си, което Хю познаваше много добре… Той го наричаше „канарчето, което изяде котката“.

Доктор-Ливингстън-предполагам поздрави Хю, като скочи от дивана, приближи се до него и се потърка в краката му. Хю знаеше, че не трябва да му обръща внимание и да изчака лордът да покаже, че го е забелязал — но тази котка му беше приятелче от дълги години; не можеше просто да я пренебрегне. Той се наведе и я погали по гръбчето.

Небесата не се продъниха, Тяхна милост не обърна внимание на нарушението.

Малко по-късно лорд Протекторът каза:

— Момче, ела тук. Какви са тези приказки за печалби от твоите преводи? Защо, за Чичо, реши, че имам нужда от пари?

Хю беше останал с такова впечатление от Мемток. Главният прислужник непрекъснато се оплакваше колко е трудно да се поддържа домакинството, след като всяка година средствата намаляват все повече и повече.

— Ако Тяхна милост позволи, мнението на този човек не е от значение, така е, но…

— По дяволите, зарежи този префърцунен говор!

— Понс, там откъдето идвам, имаше един също толкова богат човек, но той винаги имаше нужда от повече пари. Обикновено колкото по-богат е един човек, толкова повече се нуждае от пари.

Лордът се усмихна.

— ’Plus ça change, plus c ’est la même chose. Хю, a аз си мислех, че само се наливаш с „Щастие“. Тук нещата не са по-различни. И така, какво си намислил? Давай, сподели.

— Струва ми се, че в твоята енциклопедия има неща, от които може да се печели добре. Технологии, които са били изгубени през последните две хилядолетия — но които сега могат да ти донесат добри доходи.

— Отлично, захващай се с това. Онова, което си ми изпратил досега и за което имах време да почета, напълно ме удовлетворява. Но някои неща са твърде тривиални. Например: „Смит, Джон, роден и умрял“ — някакъв политик, който не е направил кой знае какво и на всичкото отгоре го е направил некачествено. Следиш ли ми мисълта?

— Така мисля, Понс.

— Добре, зарежи тези глупости и ми изкопай някоя и друга доходна идея, от която мога да натрупам пари.

Хю се поколеба. Понс попита:

— Какво има? Не разбра ли какво искам?

— Мисля, че ще ми трябва помощ. Разбираш ли, аз си нямам понятие от това, което се случва зад стените на този замък. Знам само какво става под стълбите. Мисля, че Джо може много да ми помогне.

— В какъв смисъл?

— Разбрах, че е пътувал доста и много е видял. Предполагам, че той по-лесно би могъл да определи кое си заслужава да бъде проучено. Може да избере статиите, аз ще ги преведа, а ти ще решиш дали в тях има нещо, което може да се използва. Мога да ги резюмирам, за да не губиш време в четене на всички подробности, ако материалът се окаже без значение.

— Много добра идея. Сигурен съм, че Джо ще ти помогне с удоволствие. Добре, пращай енциклопедията. Свободен си.

Хю беше освободен толкова бързо, че нямаше време да спомене Барбара. Но и без това реши, че не би рискувал да го направи в присъствието на Грейс.

Смяташе първо да открие Дюк и да му каже, че е видял майка му да лежи на дивана, разплута и ощастливена — и двете в буквалния смисъл, — но после размисли. Не беше сигурен как ще реагира Дюк на правдивия разказ за срещата с нея. Не се бяха видели насаме — и туй то.