Робърт Хайнлайн
Имението на Фарнъм (16)

Глава 16

През последвалите дни Хю беше изключително зает с преработването на играта скрабъл и с превеждането на „Пълен сборник от игри“ на Едмънд Хойл, диктуваше правилата и описанията на игри и развлечения, които не бяха споменати в книгата на Хойл (като пинг-понг, голф, водни ски), и често се срещаше с Понс и Джо, за да играят бридж.

Последното беше най-приятното. С помощта на Джо той научи неколцина Избрани на играта, но най-често играеха четиримата: с Джо, Понс и винаги с Барбара. Понс се отдаваше на играта е ентусиазма на новопокръстен; когато беше в резиденцията, той играеше бридж във всяка свободна минута и винаги с едни и същи партньори — най-добрите възможни играчи.

На Хю му се струваше, че Понс наистина харесва Барбара, както и котката, която винаги наричаше „Докливстнипсум“ и никога „Док“. Понс се отнасяше е котките като с равни, така че Док, както и всяка друга котка, можеше по всяко време да скочи в скута му, дори в момент на анонсиране. След като постепенно опозна Барбара, той започна да показва същото внимание и привързаност и към нея, като винаги я наричаше „Барба“ или „дете“ и никога не говореше за нея като за „то“. Барбара се обръщаше към него с „Понс“ или „Чичо“ и очевидно се чувстваше отлично в неговата компания.

Понякога Понс оставяше Хю и Барбара насаме, веднъж дори за цели двайсет минути. Тези минути бяха истинско съкровище, чиято стойност не можеше да се изчисли; те не се осмеляваха да рискуват загубата на тази привилегия и се задоволяваха само с това да се държат за ръце.

Когато настъпваше време да се кърмят момчетата, Барбара съобщаваше на Понс и той заповядваше да ги донесат. Веднъж заповяда да ги донесат, когато не беше необходимо; каза, че не ги бил виждал от седмица и иска да разбере колко са пораснали. Така че играта трябваше да почака, докато „чичо“ Понс се въргаляше край тях на килима и издаваше разни странни звуци.

След това заповяда да ги отнесат; пет минути с бебетата бяха достатъчни. Но каза на Барбара:

— Дете, те растат като захарна тръстика. Надявам се, че ще доживея да ги видя напълно пораснали.

— Ти ще живееш още дълго, Чичо!

— Може би. Надживял съм дванайсетина дегустатори на храната, но това не променя нещата. А от нашите момчета ще станат прекрасни лакеи. Представям си ги как сервират на банкетите в двореца — главната резиденция имам предвид, не тази колиба. Кой е наред да раздава?

На няколко пъти Хю видя Грейс, но само за броени секунди.

Ако той се появяваше в покоите на Понс в нейно присъствие, тя веднага напускаше стаята с изражение на крайно неудоволствие на лицето. Ако Барбара се появяваше по-рано от Хю, Грейс никаква не се забелязваше. Беше очевидно, че в покоите на Понс тя се чувства като у дома си. Освен това бе пределно ясно, че както и преди, тя не може да търпи Барбара и мрази Хю. Но никога не каза нищо — явно се беше научила, че не трябва да противоречи на Тяхна милост.

Грейс вече официално топлеше леглото на Тяхна милост. Хю научи това от Котето. Самките винаги разбираха кога лордът се намира в резиденцията по това дали Грейс е долу или в покоите му. Тя нямаше никакви други задължения и даже Мемток нямаше право да я наказва. Освен това всеки път, когато Хю я виждаше, беше облечена в разкошни дрехи и обсипана с бижута.

Също така бе станала ужасно дебела. Толкова беше затлъстяла, че Хю изпита облекчение, че вече не е длъжен да дели леглото си с нея. Вярно, че всички жени, които топлеха леглата, бяха дебели по стандартите на Хю. Дори Котето беше доста пищна според възгледите от двайсети век. Всяко американско момиче с нейните размери щеше поне да се опита да мине на диета. Но Котето ужасно се притесняваше от това, че не може да напълнее повече и непрекъснато питаше Хю дали я харесва такава.

Котето бе още много млада, пълнотата й беше някак приятна, както са приятни пухкавите дечица. Но затлъстялата Грейс бе нещо съвсем различно — нейде в тази тресяща се маса се криеше прекрасното момиче, за което той някога се беше оженил. Хю се опита да не мисли за това и не можеше да разбере какво й харесва Понс — ако наистина я харесваше. Всъщност той приемаше, че задължението тя да топли леглото на Понс не означава нищо. Все пак се предполагаше, че той е на повече от сто години. Дали имаше нужда от жена повече, отколкото Мемток? Хю не бе съвсем сигурен, нито пък го интересуваше особено. Понс имаше вид на шейсет и пет годишен мъж, все още силен и жизнен. Но Хю беше склонен да мисли, че ролята на Грейс в живота му бе на камериерка, а не на съблазнителка.

Докато Хю съвсем не се интересуваше от съдбата на Грейс, това не се отнасяше до Дюк. Един ден синът му се втурна в кабинета му и настоя да говорят насаме. Хю го заведе в покоите си. Не беше виждал Дюк от цял месец. Той редовно изпращаше преводи; нямаше никаква причина да го посещава.

Хю се опита да направи срещата приятна.

— Седни, Дюк. Мога ли да ти предложа чаша „Щастие“?

— Не, благодаря! Какви са тия работи, които чувам за майка?

— Какво си чул, Дюк? (О, Боже! Започва се…)

— Знаеш много добре какво имам предвид!

— Боя се, че не знам.

Хю го накара да го изрече на глас. Дюк беше узнал и за голяма изненада на Хю го бе научил едва тази сутрин. Тъй като повече от четиристотин слуги бяха отлично осведомени, че една от самките дивачки — не онази, високата и слабата, а другата — прекарваше в покоите на Тяхна милост повече време, отколкото в помещенията за прислугата, беше наистина невероятно, че бе минало толкова много време, преди Дюк да разбере. Впрочем той не общуваше много с останалите слуги и не се ползваше с голяма популярност. Мемток го наричаше „нарушител на спокойствието“.

Хю нито потвърди, нито отрече историята на Дюк.

— Е? — попита Дюк със заповеднически тон. — Какво смяташ да направиш по въпроса?

— За кое, Дюк? Да не би да очакваш от мен да сложа край на сплетните сред слугите?

— Не говоря за това! Нима просто ще седиш тук, без да направиш нищо, докато изнасилват жена ти?

— Най-вероятно. Ти идваш при мен с някаква история, която най-вероятно си чул от втория помощник на мияча на чинии, и очакваш от мен да направя нещо? Първо, бих искал да знам защо си мислиш, че този слух е верен? Второ, какво от онова, което ми разправи, подсказва, че става въпрос за изнасилване? Трето, какво очакваш да направя? Четвърто, какво смяташ, че мога да направя? А сега добре помисли над въпросите ми. След това можем да поговорим какво ще направя.

— Стига си извъртал нещата!

— Нищо не извъртам. Дюк, ти получи скъпоплатено образование на юрист — това го знам, защото нали аз го плащах. Много пъти си ми повтарял израза „силата на доказателствата“. Сега използвай това образование. Обмисли въпросите ми. Защо си мислиш, че този слух е истина?

— Ами… Чух го и поразпитах наоколо. Всички го знаят.

— И какво? Едно време всички са знаели, че Земята е плоска. Какво точно твърдят? Бъди по-точен.

— Ами нали ти казах. Майка е назначена да топли леглото на онова копеле.

— Кой ти каза това?

— Ами всички!

— Ти попита ли началника на самките?

— Да не мислиш, че съм полудял?

— Ще приема това за риторичен въпрос. Ще обобщя накратко онова, което „всички знаят“, както сам се изрази. Грейс е взета да прислужва на горния етаж. Това може да бъде потвърдено, ако е истина. Задълженията й могат да бъдат най-различни — да прислужва на Тяхна милост, да прислужва на знатните дами от семейството и какво ли още не. Искаш ли да ти уредя среща с началника на самките, за да го попиташ какви са задълженията на майка ти? Защото аз не знам какви са.

— А, ти го попитай.

— Няма да го направя. Сигурен сам, че Грейс ще реши, че я дебна. Да предположим, че ти си го питал и той ти е отговорил, че тя е назначена да топли леглото на Тяхна милост, точно както подозираш от слуховете. Да го допуснем като предположение, защото засега ти не можеш да докажеш нищо. Какво общо има това с изнасилване?

Дюк го погледна изненадано.

— Това дори от теб не бих го очаквал. Нима просто си седиш тук и смело ми казваш в лицето, че според теб майка ще направи нещо такова доброволно?

— Отдавна съм се отказал да мисля на какво е способна майка ти. Но не съм казал, че е направила нещо. Ти го каза. На мен нищо не ми е известно за това, че е назначена да топли леглото на Тяхна милост, от теб го научавам. А ти просто си чул слух, без да имаш доказателства. Но дори да е вярно, аз не знам дали тя наистина спи в леглото му — доброволно или не. Никога не съм виждал леглото му, нито пък съм чувал някакви слухове по този въпрос… Само твоите грозни помисли. Но дори те да са верни до някаква степен, аз все още не мога да бъда сигурен дали правят нещо друго, освен че спят в едно легло. Споделял съм легло с жени, без да се е случвало нищо друго, освен да спим. Стават и такива неща. Но дори и да имат сексуални отношения — което е твое предложение, не мое, — аз силно се съмнявам, че през живота си Тяхна милост е изнасилил дори една жена. Особено пък на тази възраст.

— Дрън-дрън. Нито едно черно копеле не би изпуснало възможността да изнасили бяла жена.

— Дюк! Това са пълни глупости! Почти ме убеди, че си полудял.

— Аз…

— Млъквай! Знаеш много добре, че в продължение на девет дълги месеца Джоузеф например е имал много пъти възможността да изнасили която и да е от трите бели жени. Освен това знаеш, че поведението му беше безупречно.

— Ами… Просто не е имал възможност.

— Вече ти казах да спреш да изливаш тая отрова. Имал е безброй шансове. Докато ти беше на лов, всеки ден. Той оставаше насаме с всяка една от тях много пъти. Така че престани. Имам предвид да спреш да обиждаш Джоузеф дори и с намеци. Срамувам се от теб.

— А аз се срамувам от теб. Превърнал си се в дебелия котарак на негърския крал.

— Много добре. Срамът е взаимен. Като говорим за дебели котараци, аз всъщност нямам нужда от теб. Ако вече не искаш да бъдеш дебел котарак, можеш да идеш да миеш чинии или там където те назначат.

— За мен няма никакво значение.

— Извести ме, когато пожелаеш да бъдеш освободен. Вярно, ще се наложи да се лишиш от собствената си стая, тя е привилегия на дебелите котараци. Както и да е. Мисля, че виждам само един начин да разбереш дали е истина онова, което се крие под тези гадни слухове. Трябва да се попита самия лорд Протектор.

— О, действай! Най-накрая да чуя нещо умно от теб.

— О, не аз, Дюк. Аз не го подозирам в изнасилване. Но ти можеш да го попиташ. Срещни се с Главния прислужник. Той изслушва всеки от слугите, които искат да се видят с него. На твоя собствена отговорност, но се съмнявам, че той ще накаже без причина който и да е от моя отдел; аз притежавам част от привилегиите на дебелите котараци. Кажи му, че искаш аудиенция с лорд Протектора. Мисля, че това ще бъде достатъчно, въпреки че ще се наложи да изчакаш седмица-две. Ако Мемток ти откаже — съобщи ми. Мисля, че ще успея да го накарам да уреди тази аудиенция. А след това, когато се изправиш пред лорд Протектора, просто го попитай, без заобикалки.

— И ще бъда излъган. Ако някога се окажа близо до тази черна маймуна, ще го убия!

Господин Фарнъм въздъхна.

— Дюк, не мога да разбера как може един човек да се заблуждава толкова много. Ако получиш аудиенция, Мемток ще бъде до теб. И ще си носи камшика. Лорд Протекторът ще се намира на около петнайсет метра от теб. А камшикът, който носи той, не е някаква играчка, а смъртоносно оръжие. Старецът е живял доста дълго, няма да е лесно да го убиеш.

— Поне мога да опитам!

— Така е. Ако един скакалец реши да се опълчи на косачката, мога да се възхищавам на смелостта му, но не и на решението му. Обаче ти грешиш и за това, че Тяхна милост ще те излъже. Ако той наистина е направил онова, което предполагаш — тоест, че е изнасилил майка ти, че насила я е накарал да му се отдаде, — изобщо няма да чувства срам и няма да се поколебае да ти даде честен отговор. Дюк, разбери, той няма да си направи труда да те лъже, както например няма да се сети да ти направи път, ако се срещнете в коридора. А на майка си ще повярваш ли?

— Разбира се.

— Тогава му кажи, че искаш да я видиш. Почти съм убеден, че ще ти разреши. За няколко минути в негово присъствие. Ако реши, може да пренебрегне правилата на харема. Ако имаш смелостта да му кажеш, че искаш да чуеш потвърждение на думите му от нейната уста, мисля, че той ще остане удивен. Но смятам, че ще се засмее и ще ти даде разрешение. Ако искаш да видиш майка си и сам да се убедиш, че е добре и в безопасност, това е единственото, което мога да ти предложа. Няма друг начин, по който да я видиш. Единственият ти шанс е да се видиш с него, лице в лице.

Дюк изглеждаше озадачен.

— Защо не искаш сам да поговориш с него? Доколкото разбирам, сте заедно всеки ден.

— Аз ли? Да, виждаме се доста често. Но да го питам за изнасилването? Това ли имаш предвид?

— Да, щом предпочиташ този израз.

— Ти твърдиш, че точно „изнасилването“ те притеснява. Но аз не го подозирам в изнасилване. И не възнамерявам да бъда изразител на извратените ти подозрения. Ако това трябва да се направи, поне намери куража сам да го извършиш. — Хю се надигна. — И без това изгубихме страшно много време. Така че или се залавяй за работа, или върви при Мемток.

— Още не съм свършил.

— Не, свършил си. Това е заповед, а не предложение.

— Ако мислиш, че се страхувам от камшика ти…

— За Бога, Дюк, аз няма да те наказвам. Ако се наложи, ще помоля Мемток да го направи. Казват, че е експерт в това. А сега се махай оттук. Изгуби ми половината сутрин.

Дюк си тръгна. Хю остана, за да си събере мислите. Срещите с Дюк винаги го изкарваха от кожата му, още по времето, когато момчето беше на дванайсет години. Но го тревожеше и още нещо. Той беше направил всичко, за да откаже сина си от безнадеждната му кауза. Това не го притесняваше, нито пък споделяше страховете на Дюк. Каквото и да се бе случило с Грейс, той беше убеден, че не става въпрос за изнасилване. Но със съжаление отбеляза, че очевидно Дюк не осъзнаваше нещо — според древния Закон на победените техните жени обикновено се подчиняваха на победителя, и то по своя воля.

Дали бившата му жена се бе подчинила или не, беше академичен въпрос. Той подозираше, че не й беше дадена възможност да избира. Във всеки случай тя очевидно бе доволна от съдбата си. Но него това изобщо не го вълнуваше. Той честно се бе опитал да изпълнява дълга си към нея, тя сама се беше отдръпнала от него. Само че Хю не искаше Барбара да изпита някога онази унищожителна безнадеждност, която бе способна да превръща през цялата човешка история всички победени жени в доброволни наложници. Въпреки че я обичаше, той не таеше илюзии, че тя е ангел или светица. Дори сабинянките се бяха предали на римляните, какво остава за нея. „По-добре смърт, отколкото безчестие“ винаги е бил не особено популярен лозунг. С времето той беше заменен от доброволното сътрудничество.

Той измъкна бутилката „Щастие“, погледна я… и я върна на мястото й. Така никога нямаше да реши проблемите си.

Хю изобщо не се опита да разбере дали Дюк е отишъл при Мемток. Той се върна към своето безкрайно задължение да угажда на Тяхна милост по всеки възможен начин — добра игра бридж, идеи за печелене на пари или просто превеждане. Той беше изгубил всякаква надежда, че шефът ще позволи на Барбара и близнаците да се преместят в неговия апартамент. Старият Понс твърдо държеше на това. Но да бъдеш фаворит бе полезно, даже необходимо, независимо какво щеше да се случи, освен това му позволяваше да вижда Барбара от време на време.

Хю нито за миг не забравяше за бягството. Краят на лятото приближаваше и той осъзна, че бягството и на четиримата, с близнаците, през тази година беше невъзможно.

Скоро семейството щеше да се премести в града, а той разбираше, че единственият им шанс за бягство е в планините. Нищо. Година, две, дори повече — можеше и да изчакат момчетата да проходят. Даже тогава щеше да е трудно, но сега, с бебета на ръце, беше невъзможно. Той трябваше да побърза да прошепне това на Барбара следващия път, когато останат сами дори за минутка, за да може тя да чака и да не се отчайва.

Не посмя да й напише писмо. Някой можеше да го преведе на Понс — даже и Джо да не го издадеше, някои от другите учени разбираха английски. А Грейс? Надяваше се, че не, но нямаше как да знае. Може би Понс знаеше за всички бележки, превеждаха му ги всеки ден, смееше се над тях и не им обръщаше никакво внимание.

Можеше да измисли някакъв код — нещо просто като първата дума на първия ред, втората дума от втория и така нататък. Може би си струваше да опита.

Освен това се сети за още едно преимущество, което можеше да компенсира липсата на познания за това общество. Бегълците рядко достигаха своята цел, просто защото ги издаваше външността им. Бялата кожа можеше да се скрие, но слугите винаги бяха доста по-ниски и даже няколко килограма по-леки от Избраните.

И Барбара, и Хю имаха висок ръст. В това отношение с лекота можеха да минат за Избрани. Чертите на лицето? Лицата на Избраните също се отличаваха със значително разнообразие. Индуските черти се смесваха е негроидните и разни други. Проблем представляваше плешивостта му. Значи трябваше да си открадне перука. Или да си направи една. Но ако разполагаха с откраднати дрехи, храна, някакво оръжие (дори това да са двете му ръце!) и грим, те спокойно можеха да минат за „бедни черни отрепки“ и да тръгнат на път.

Стига пътят да не се окаже много дълъг. Стига хрътките да не ги надушат. Стига да не допуснат някоя глупава грешка от незнание. Но слугите, които щяха веднага да бъдат издадени от телосложението си, нямаха право да излизат извън пределите на имението, фермата, ранчото или изобщо работното си място без пропуск от своя повелител.

Дали можеше да разбере как изглежда този пропуск и да го фалшифицира? Не, двамата с Барбара не можеха да пътуват като слуги по същата причина, която им даваше възможност да пътуват като Избрани — и двамата бяха високи на ръст и щяха да привличат вниманието.

Колкото повече мислеше Хю за това, толкова по-голяма му изглеждаше вероятността да чакат до следващото лято.

Ако се окажеха сред слугите, които предстоеше да бъдат избрани за Летния дворец на следващата година… Ако и двамата бъдеха… Ако и четиримата бъдеха избрани! Той не беше мислил за това. Мили Боже! Малкото им семейство можеше никога повече да не се събере заедно под този покрив! Може би трябваше да избягат сега, преди да напуснат двореца, въпреки хрътките, мечките и онези малки гадни леопардчета… с две бебета сукалчета на ръце. Боже! Нима някога е имало мъж с толкова малки шансове да спаси семейството си?

Да. Самият той… Когато строеше убежището.

Да подготви всичко, което може… и да се надява на чудо. Започна да заделя припаси от храната, която носеха в стаята му — от онова, което можеше да издържи дълго време. Започна да се оглежда откъде може да открадне нож — или нещо, което може да се приспособи за нож. И внимателно скриваше всичките приготовления от Котето.

Успя да се сдобие с грим много по-рано, отколкото очакваше. Празниците винаги означаваха оргия е „Щастие“ в залата на слугите; скоро настъпи един празник, на който слугите си разиграваха аматьорски театрални представления. На Хю му се падна да играе ролята на лорд Протектора в комична пародия.

Той не се поколеба да приеме, самият Мемток бе посочил, че ръстът му го прави идеален за ролята. Хю изрева репликите си, като размахваше камшик, два пъти по-голям от онзи, който носеше Тяхна милост.

Имаше невероятен успех. Видя Понс да го гледа от балкона, откъдето Хю за пръв път беше наблюдавал раздаването на „Щастие“ на слугите. Понс гледаше и се смееше. Тогава Хю реши да импровизира и викна:

— Хей, там горе на балкона, я по-тихо! Мемток! Перни с камшика това създание!

Тяхна милост избухна в още по-силен смях, слугите бяха докарани почти до истерия, а на следващия ден, когато се събраха да играят бридж, Понс го потупа и му каза, че досега не бил виждал толкова добър Лорд на Глупостите.

Резултат: един откраднат пакет с боя, за който беше достатъчно да се смеси с най-обикновен ароматен крем, за да се получи точно нюансът на кожата на лорд Протектора; една перука, която идеално скриваше голия му череп с черна къдрава коса. Това не беше перуката, която бе носил в пиесата — нея я беше върнал на главния иконом под зоркото око на Мемток и даже на шега го бе накарал да я пробва. Не, тази перука той си беше избрал измежду няколко други, използвани в предишни представления, и тя идеално му подхождаше. Той я пробва, изпусна я на земята, срита я в ъгъла и после отиде да си я прибере, когато наоколо нямаше никой. Криеше я под робата си няколко дни, докато не се убеди, че никой не е забелязал изчезването й. Накрая, една нощ, когато реши да остане да поработи, след като служителите му си тръгнаха, я пъхна под един шкаф с документи в кабинета си.

Продължаваше да търси нещо, което можеше да наточи и превърне в нож.

След последната му среща с Дюк бяха изминали три седмици и той изобщо не го бе виждал оттогава. Понякога Дюк изпращаше преводи, понякога в продължение на два-три дни не идваше нищо. Хю му прощаваше тези малки прекъсвания. Но когато мина цяла седмица, а Дюк не беше изпратил нито един превод, Хю реши да провери какво става.

Той отиде в стаята, която беше една от привилегиите на Дюк като „изследовател на историята“. Почука на вратата, но не получи отговор.

Почука още веднъж и реши, че Дюк или спи, или е отишъл някъде. Тогава отвори вратата и надникна вътре.

Дюк не спеше, но витаеше в един съвсем различен свят. Беше се проснал на леглото си чисто гол, натъпкан до ушите с „Щастие“. Хю никога не бе виждал толкова дрогиран човек. Когато вратата се отвори, Дюк надигна глава, изхили се глуповато и рече:

— Здрасти, дърт мошенико! Как я караш?

Баща му се приближи до него, за да огледа добре онова, за което беше решил, че просто му се е сторило. Но когато разбра, че очите не го лъжат, усети, че му се повдига.

— Синко, синко!

— Виси ли още старият маркуч, Хюи? Хю, старият глупак, пръдливият измамник!

Едва сдържайки се да не повърне, Хю започна да отстъпва към изхода и за малко да се сблъска с Главния ветеринар. Хирургът се усмихна и каза:

— Посещавате пациента ми? Едва ли има нужда от това.

Той промърмори някакво извинение, мина край Хю и се наведе над Дюк. Повдигна клепача му, прегледа го набързо и му рече приветливо:

— Всичко е наред, братовчеде. Трябва само да ти приложа още една мъничка процедурка и после ще ти пратя вкусен обяд. Как ти се струва?

— Супер, док! Прекрасно! Ти си ми дружка! Най-добрият ми приятел!

Ветеринарят настрои някакъв малък уред, притисна го към бедрото на Дюк, подържа го там известно време и го махна. Докато си тръгваше, се усмихна на Хю:

— Практически вече е здрав. Сега ще поспи няколко часа, ще се събуди гладен и няма да знае колко време е минало. Тогава ще го нахраним и ще му дадем още една доза. Той е отличен пациент, не ни създаде никакви проблеми. Даже не разбра какво се е случило. А когато разбере, вече няма да има нищо против.

— Кой нареди това?

Хирургът го погледна е изненада.

— Главният прислужник, разбира се. Защо?

— Защо не ми е било съобщено?

— Не знам, по-добре питайте него. За мен това е най-обикновена поръчка, изпълнихме я както винаги. Сънотворни във вечерята и операция още същата вечер. После — следоперационни грижи и обичайните големи дози успокоителни. Някои много нервничат в първите дни. Затова понякога постъпваме по друг начин. Но нали виждате, той прие всичко много спокойно, сякаш просто сме му извадили зъб. Между другото, онзи мост, който поставих в устата ви, доволен ли сте от него?

— Какво? Да. Но това няма значение! Искам да знам…

— С ваше позволение, поговорете с Главния прислужник. А сега този човек моли да бъде извинен, чака го спешен случай. Просто се отбих да видя дали с пациента ми всичко е наред.

Хю се върна в покоите си и повърна. След това отиде да търси Мемток.

Мемток веднага го прие в кабинета си, покани го да седне. Хю беше започнал да цени Главния прислужник като приятел или поне като най-близкото до приятел същество. Мемток си беше създал навика да се отбива понякога вечер на гости при Хю и въпреки язвителния му поглед към живота и голямата разлика в произхода им Хю го намираше за доста умен и ободряващ, както и за доста добре образован за положението си. Хю остана с впечатлението, че Мемток страда от самота като на капитаните на кораби и че му е приятно да се отпусне и да се наслади на приятелския разговор.

Тъй като другите висши слуги се държаха подчертано вежливо е Главния изследовател, Хю, който сам чувстваше самота, приемаше с радост общуването с Мемток и го смяташе за свой приятел. До този момент… Хю попита Мемток направо, без да спазва протокола:

— Защо направи това?

Мемток изглеждаше изненадан.

— Какъв въпрос! Що за неподходящ въпрос! Защото лорд Протекторът ми заповяда!

— Така ли?

— Мой скъпи братовчеде. Укротяването винаги става по заповед на лорда. Разбира се, понякога аз му давам своите препоръки. Но заповедта за непосредственото изпълнение излиза от него. Ако за теб е толкова важно, мога да ти кажа, че в този случай не съм му давал препоръка. Той просто ми заповяда и аз изпълних заповедта. Това е.

— Мисля, че аз също трябваше да знам. Все пак той работи за мен.

— О! Но той вече беше прехвърлен в друг отдел, преди да се направи операцията. Иначе щях да те уведомя предварително. Коректност, братовчеде, коректността е най-важното нещо. Винаги контролирам своите подчинени, но никога не ги подвеждам. Домакинството не може да се ръководи по друг начин. Всичко трябва да е съвсем честно.

— Но на мен не ми беше съобщено, че е бил преместен. Не смяташ ли, че съм бил подведен?

— О, не, беше ти съобщено. — Главният прислужник се вторачи в множеството рафтове с мънички отделения на гърба на бюрото му и извади една бележка. — Ето.

Хю прочете: „СЛУЖЕБНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ, ПРОМЯНА — ЕДИН СЛУГА, МЪЖ (дивак, спасен и осиновен), известен под името Дюк, описание…“ — Хю пропусна тази част. — „Освободен от всички задължения в Отдела по древна история и зачислен към личната прислуга на Тяхна милост. Прехвърлянето влиза в сила веднага. МЕСТОПРЕБИВАВАНЕ И ХРАНЕНЕ: без изменение до следващи…“

— Никога не съм виждал това!

— Защото е моето копие. Оригиналът е в теб. — Мемток посочи към долния ляв ъгъл. — Ето подписа на твоя заместник. Винаги е приятно, когато подчинените могат да четат и пишат. Безпорядъкът е по-малък. С разни невежи като Главния пазител можеш да разговаряш до прегракване, а после глупакът ще ти каже, че изобщо не е чувал това. Дори камшикът прояснява паметта му само за един ден. Наистина отчайващо. Много е неприятно непрекъснато да наказваш някой от висшите слуги. — Мемток въздъхна. — Бих предложил да го сменят, но помощникът му е още по-глупав.

— Мемток, аз никога не съм виждал тази бележка.

— Възможно е. Но тя е била изпратена при теб в отдела и твоят помощник се е разписал, че я е получил. Потърси я в кабинета си. Обзалагам се, че ще я намериш. Може би искаш да накажа заместника ти? С удоволствие ще го направя.

— Не, не. — Мемток със сигурност беше прав, заповедта вероятно лежеше на бюрото му, без да я е прочел. Отделът на Хю се бе разраснал до повече от трийсет души и като че ли всеки ден идваха нови. Повечето от тях му се струваха абсолютно ненужни и всички отнемаха от скъпоценното му време. Хю отдавна се беше разпоредил никой да не го безпокои. Отдавна бе съобщил на своя заместник, честен, изключително образован чиновник, че не иска никой да го притеснява — иначе Хю нямаше да има никакво време да се занимава с преводи. Тук влезе в действие Законът на Паркинсън. Чиновникът се подчини и се зае с всички рутинни дела. Веднъж в седмицата Хю преглеждаше всичките документи, после ги връщаше на заместника си, за да ги подреди в папки или да ги изгори, или каквото там правеха с безполезните хартии.

Най-вероятно заповедта за прехвърлянето на Дюк се намираше сред все още непрочетените документи. Само ако го беше видял по-рано… Но сега е късно, твърде късно! Той подпря лакти на коленете си и покри лицето си с ръце. Твърде късно! Сине мой!

Мемток докосна рамото му почти нежно.

— Братовчеде, вземи се в ръце. Твоите привилегии не са нарушени. Нали разбираш това?

— Да, да, разбирам го — промърмори Хю през пръсти.

— Защо тогава така го преживяваш?

— Той беше… той е мой син.

— Така ли? Защо тогава се държиш така, все едно ти е племенник? — Мемток използва специфичния термин, който означаваше „най-големия син на най-голямата сестра“ и беше искрено изненадан от странната реакция на дивака. Можеше да разбере, ако майката се интересуваше толкова за сина си — или поне за най-големия си син. Но бащата? Чичо! Мемток беше сигурен, че има много синове сред прислугата. Бившата началничка на самките дори го наричаше „Мемток непропускащия“. Но той не ги познаваше и не можеше да си представи, че някой ден ще поиска да ги види. Или да се грижи за тях.

— Защото… — започна Хю. — Остави, няма значение. Ти си изпълнил задълженията си. Всичко е наред.

— Да, но въпреки това ти си разстроен. Ще поръчам да донесат една бутилка „Щастие“. Ще я изпием двамата.

— Не. Не, благодаря ти.

— О, хайде стига! Ти имаш нужда от това. „Щастието“ ободрява, подходящо е за случая. Просто не трябва да се злоупотребява с него.

— Благодаря, Мемток, но не искам. Сега трябва да съм максимално съсредоточен. Искам да се срещна с Тяхна милост. Веднага, ако е възможно. Ще ми уредиш ли аудиенция?

— Не мога.

— По дяволите, знам, че можеш. И знам, че ако му кажеш, той ще ме приеме.

— Братовчеде, не съм ти казал, че не искам; казах, че не мога. Тяхна милост не е в двореца.

— А, така ли. — Тогава Хю помоли да се срещне с Джо. Но Главният прислужник му каза, че младият Избран е заминал с лорд Протектора. Обеща да му съобщи, когато се върне някой от тях.

— Веднага, братовчеде.

Хю пропусна вечерята, отиде в стаята си и изпадна в горчив размисъл. Не можеше да се отърве от мисълта, че вината за всичко това, поне отчасти, беше негова. Не, не защото не успяваше да прочете навреме всяко безполезно парче хартия, което пристигаше в покоите му. Не, това си беше просто лош късмет. Дори да проверяваше всяка сутрин всичкия този боклук, сигурно пак щеше да попадне на конкретното писмо твърде късно; възможно е двете заповеди да са били издадени едновременно.

Онова, което измъчваше душата му, беше страхът, че той бе поставил началото на веригата от събития с онази кавга с Дюк. Можеше да излъже момчето, да му каже, че майка му, доколкото му е известно, е придворна дама или нещо подобно на сестрата на лорд Протектора, че се намира на безопасно място в харема и никой мъж не може да я види. Че е доволна, че живее спокоен и безопасен живот и че другата версия е просто клюка, с която слугите запълват свободното си време.

Дюк щеше да му повярва, защото много искаше да вярва в това.

А какво се бе случило… Сигурно Дюк е отишъл да се срещне с Тяхна милост. Може би Мемток е уредил аудиенцията, а може би Дюк просто се е опитал да си пробие път до покоите му и слухът за сбиването е стигнал до ушите на Понс. Това беше повече от вероятно. Сега му стана ясно, че съветът му към Дюк да се срещне с върховния владетел може да е завършил със сцена, която да е накарала Понс да заповяда укротяването му със същата небрежност, с която заповядва да му подготвят въздушната каляска. Бе твърде вероятно…

Опита се да си напомни, че никой не е отговорен за действията на другите хора. Вярваше в това и се опитваше да го приложи на практика. Но установи, че студеният разум не му носи успокоение.

В края на краищата той се отърси от тези тъжни мисли, взе принадлежностите си за писане и седна да пише писмо на Барбара. Досега не беше намерил време да й разкаже за своите планове за бягство, нито да седне и да измисли шифър. Но тя трябваше да бъде нащрек и той непременно трябваше да я предупреди.

Барбара говореше немски. Той имаше някакви познания по езика, който бе изучавал една година в училище. Знаеше руски достатъчно, за да води елементарен разговор. Барбара бе научила някоя и друга дума от него, докато живееха в пустошта — игра, която двамата можеха да играят, без да дават на Грейс повод за ревност.

Той нахвърля черновата, а след това с неимоверни усилия успя да преведе писмото на смесица от немски, руски, разговорен английски, битнически жаргон, литературни аналогии, примитивен латински и няколко специални идиома. Накрая разполагаше със съобщение, за което беше убеден, че Барбара ще успее да разшифрова. Той обаче бе сигурен, че нито един студент по древни езици нямаше да успее да го преведе на Езика, дори ако съществуваше рядката възможност някой учен да владее английски, немски и руски.

Не се страхуваше, че някой друг ще може да го преведе. Ако Грейс го видеше, щеше да го определи като безсмислица; тя не владееше нито немски, нито руски. Дюк се бе отнесъл в наркотично забвение. Джо можеше и да се досети за смисъла, но Хю вярваше, че той няма да го издаде. Въпреки това се опита да завоалира смисъла му така, че дори Джо да не го разбере, като промени синтаксиса и правописа на някои думи.

Посланието гласеше следното:

Скъпа моя,

От известно време планирам нашето бягство. Не знам как ще успея да го постигна, но искам денонощно да бъдеш готова да грабнеш близнаците и просто да тръгнеш с мен. Ако можеш, открадни малко храна, здрави обувки и се опитай да задигнеш и някой нож. Отиваме в планините. Смятах да изчакаме до следващото лято, докато момчетата пораснат. Но се случи нещо, което промени намеренията ми: Дюк беше укротен. Не знам защо стана така и се чувствам твърде зле, за да говоря за това. Но може аз да съм следващият. Възможно е да се случи и нещо още по-лошо… Помниш ли, когато Понс каза, че си представя синовете ни как прислужват на банкета? Скъпа, жребците никога не прислужват на банкетите. Тях ги очаква само една съдба; и двамата обещават да са доста високи. Това не трябва да се случва!

Не можем да чакаме повече. Столицата на Протектората се намира някъде в близост до бившия Сейнт Луис. Просто няма как да пробягаме целия път от там до Скалистите планини, като носим и двете момчета с нас. Няма начин да разберем, нито пък можем да очакваме, че и четиримата ще бъдем изпратени следващата година в Летния дворец.

Бъди смела. Отсега нататък не се докосвай до наркотика „Щастие“ под никаква форма; възможно е единствената ни надежда да е в това в решителния момент да бъдем готови за действие.

Обичам те,

Хю.

Котето влезе в стаята; Хю й каза да седне да гледа телевизия и да не го занимава. Детето се подчини.

Котето беше заспала отдавна, когато Хю приключи със съставянето на жаргона. Той скъса черновата на дребни късчета и ги пусна в тоалетната, после отиде да си легне. След като дълго време не можа да заспи, спохождан от глупавото хихикане на Дюк и безумно ухиленото му лице, стана и в нарушение на собствените си указания към Барбара утеши мъката и страховете си с бутилка „Щастие“.