Робърт Хайнлайн
Имението на Фарнъм (17)

Глава 17

Отговорът на Барбара гласеше:

Скъпи,

Когато обявиш три без коз, аз, без да се колебая, ще вдигна на седем без коз. Тогава ще имаме голям шлем… или ще загубим, но няма да плачем. А щом събереш за четири, ще бъдем готови за игра.

Вечна любов… Б.

Нищо друго не се случи този ден. Нито на следващия, нито на по-следващия. Хю продължаваше да диктува преводите си, въпреки че мислите му бяха на съвсем друго място. Внимаваше какво яде или пие, защото вече беше запознат с хуманния способ, чрез който хирургът се добираше до жертвите си. Ядеше само от блюдата, от които преди това бе опитвал Мемток, стараеше се ловко да отбягва плодовете или сладките, поставяни пред него от слугите, не пиеше нищо, което беше оставено на масата, а само вода, която сам си бе налял от чешмата. Продължаваше да закусва в стаята си, но отдаваше предпочитанията си на необелените плодове и яйца.

Осъзнаваше, че тези предпазни мерки нямаше да го спасят — нито един от Борджиите не би срещнал трудности при преодоляването им. Във всеки случай, ако пристигнеше заповед за кастрирането му и не успееха да го упоят, достатъчно беше да го сграбчат, след като предварително го зашеметят с камшика. Но тогава можеше да има време да протестира и да поиска да бъде отведен при лорд Протектора.

Що се отнася до камшиците… Той поднови заниманията си с карате, когато беше сам в стаята си. Ударът от карате, нанесен достатъчно бързо, щеше да накара дори притежателя на камшик да изгуби интерес. Всъщност той не таеше особени надежди, просто бе решил да не се даде без бой. Дюк беше прав; по-добре да се бяха борили и загинали.

Повече не направи никакви опити да види Дюк.

Продължи да крие храна от подноса със закуската — захар, сол, сухари. Предполагаше, че тази храна едва ли е отровена, защото, въпреки че самият той не я ядеше, тя не се отразяваше по никакъв начин на Котето.

Обикновено ходеше бос, а когато излизаше да се поразходи в градината на слугите, си обуваше плъстени чехли. Оплака се на Мемток, че чакълът наранява краката му през тези глупави чехли — не можеше ли домакинството да си позволи нещо по-добро?

Дадоха му чифт тежки кожени сандали и вече ходеше в градината е тях, за да ги разтъпче.

Сприятели се с главния инженер, като му каза, че когато е бил по-млад, отговарял за проектирането при бившия си господар. Инженерът беше поласкан, защото като част от нисшия ръководен персонал обикновено получаваше повече оплаквания, отколкото приятелски интерес. Хю седна при него веднъж след обяд и успя да покаже широки познания, като просто го слушаше внимателно.

Получи покана да разгледа неговите съоръжения и прекара една изморителна сутрин в пълзене по тръби и оглеждане на агрегати. Инженерът не умееше да пише, но можеше малко да чете и разбираше чертежите. Ако Хю нямаше толкова тревоги на главата си, това сигурно щеше да бъде един интересен ден. Но той се опита да запомни всеки чертеж, който му беше показан, и да ги съпостави с входовете и стаите, през които бе минавал. Целите и намеренията му бяха повече от сериозни: въпреки че по-голямата част от лятото беше прекарал в двореца, той познаваше само нищожна част от вътрешността му и малката градинка за отдих на прислугата. Трябваше да опознае целия дворец; трябваше да проучи всеки възможен изход от помещенията на слугите, който водеше отвъд охранявания портал към помещенията на самките, и най-вече в района, където живееха Барбара и близнаците.

Успя да стигне до вратата, която водеше до женските отделения. Инженерът се поколеба, когато стражът изведнъж застана нащрек, и каза:

— Братовчеде Хю, сигурно няма да има проблем да влезеш вътре заедно с мен, но може би ще е по-добре да идем горе, в кабинета на Главния дворцов прислужник, и да го накараме да ти напише пропуск.

— Както кажеш, братовчеде.

— Всъщност тук няма кой знае какво да се гледа. Стандартното оборудване за казармите — вода, осветление, вентилация, канализация, бани, такива работи. Интересните неща — електростанцията, инсинераторът, управлението на вентилацията и така нататък, се намират на друго място. Нали знаеш какъв е началникът ни — изобщо не му допада идеята някой да допусне дори и най-малкото нарушение на правилата. Така че, ако не възразяваш, аз ще се върна по-късно сам, за да си проведа инспекцията.

— Както на теб ти е удобно — каза Хю е изражение на оскърбено достойнство.

— Е… всички знаем, че не си от онези отвратителни млади жребци. — Инженерът изглеждаше разстроен. — Знаеш ли какво, кажи ми направо, че искаш да разгледаш всичко в моя департамент и аз ще изтичам до Мемток, за да му предам желанието ти. Той знае… Чичо! Ние всички знаем, че се ползваш с благоволението на Тяхна милост. Разбираш ли ме? Не искам да злоупотребявам. Мемток ще напише пропуск и аз ще съм спокоен, както и охраната, и началникът на пазачите. Почакай ме тук, разположи се удобно. Няма да се бавя.

— Не си прави труда. Тук няма нищо, което да искам да видя — излъга Хю. — Както винаги съм казвал, видиш ли една баня, все едно си ги видял всичките.

Инженерът се усмихна с облекчение.

— Много добре казано, ще го запомня. Видиш ли една баня, все едно си ги видял всичките. Ха-ха! Е, остава ни да разгледаме дърводелската работилница и леярната.

Хю го хвана под ръка и продължи да се разхожда с него, но вътрешно кипеше от яд. Беше на косъм! Но последното нещо, което искаше, бе да даде на Мемток повод да заподозре, че се интересува от отделението на самките.

Все пак сутринта бе прекарана по полезен начин. Хю не само успя да определи като един истински крадец слабите места на сградата (като онази врата, през която се вкарваха докарваните стоки; ако нощем само я заключваха, без да я охраняват, сигурно нямаше да е трудно да я разбие), но и успя да се сдобие с два ценни предмета.

Първият беше парче стоманена пружина, дълга около двайсет сантиметра. Хю я взе от някаква купчина отпадъци до леярната и веднага се извини, че му се ходи до тоалетната, където здраво я привърза към ръката си. Той беше тръгнал подготвен за кражби.

Вторият бе още по-ценен: чертеж на най-долния етаж, в която бяха обозначени всички инженерни инсталации, както и всички проходи и врати — включително и на отделението на самките.

Хю се възхити на чертежа.

— Чичо! Но това е великолепно! Сам ли го направи?

Инженерът срамежливо призна, че е негово творение. Бил създаден въз основа на архитектурния план, разбира се, но се наложило да вкара доста изменения и допълнения.

— Великолепно! — повтори Хю. — Колко жалко, че е направен само в един екземпляр.

— О, не! Екземпляри има колкото си искаш, толкова бързо се износват. Искаш ли едно копие?

— С най-голямо удоволствие. Особено ако е подписано от автора. — Когато мъжът се поколеба, той бързо добави: — Може ли да ти предложа текст? Ей тук ще го нахвърлям, а ти ще го препишеш.

И Хю си тръгна с копие, на което пишеше: „На моя братовчед Хю, събрат по професия, който умее да цени красивите творения.“

Вечерта го показа на Котето. Детето беше изпълнено с благоговение. Тя нямаше представа какво е това карта и бе очарована от идеята, че на парче хартия могат да се изобразят дългите коридори и преплетените преходи в нейния свят. Тогава Хю й показа пътя от неговия апартамент до столовата на старшите слуги, местоположението на столовата на обикновените слуги и как може да се стигне до градината. Тя забавено потвърди маршрута, като се мръщеше от необичайните умствени усилия.

— Ти сигурно живееш някъде тук, Коте. Това е отделението на самките.

— Така ли?

— Да. Виждаш ли, можеш да намериш къде живееш. Аз няма да ти показвам, ти знаеш как. Аз просто ще си седя до теб.

— Ох. Чичо да ми е на помощ! Да видим. Първо трябва да сляза по този коридор… — Тя млъкна, за да помисли, докато Хю запази каменно изражение на лицето си. Котето потвърди онова, което той почти бе престанал да подозира: беше изпратена при него, за да го шпионира. — После… Това ли е вратата?

— Точно така.

— После тръгвам право напред покрай кабинета на началника на самките, стигам до края и се обръщам, и… Трябва да живея точно тук! — Тя плесна с ръце и се засмя.

— Твоята стая се намира точно срещу столовата?

— Да.

— Значи го улучи още първия път. Чудесно! Да видим какво още ще можеш да откриеш.

През следващите петнайсет минути тя го заведе на обиколка из отделението на самките — общите стаи на младшите и старшите самки, столовата, общата спалня на девствениците, спалнята на онези, които топлеха леглата, детската стая, родилния дом, служебните помещения, баните, вратата към площадката за игра, вратата към градината, кабинетите, апартамента на главната надзирателка, всичко — и Хю разбра, че Барбара вече не е в родилния дом. Котето сама му каза за това.

— Барбара — сещате се, онази дивачка, на която пишете, — досега тя лежеше там, а сега е тук.

— Откъде знаеш? Всичките стаи си приличат.

— Знам. Това е втората от четирите стаи за майки от тази страна, ако тръгнете от банята.

Хю забеляза с дълбок интерес, че тунелът за поддръжката минава под баните и има люк за излизане точно в коридора, където се намираше стаята на Барбара. С още по-голям интерес установи, че този тунел се съединява е друг, който минава под цялото здание на двореца. Нима съществува широк и неохраняван път, който съединява всичките помещения за слуги? Сигурно не, защото тогава всеки жребец, който проявяваше поне малко инициатива, трябваше просто да пропълзи стотина метра и щеше да се озове в отделението на самките.

И все пак можеше и да е така. Как би могъл един жребец да знае накъде води този тунел?

А и дори да знаеше, защо би рискувал? При условие че имаше възможността да се наслаждава на жените колкото си иска, както в стадо с крави. И как биха могли ръце без палци да се справят с ключалките?

Интересно дали тези люкове могат да се отворят отдолу?

— Ти учиш много бързо, Коте. Сега да опитаме с една част, която не познаваш толкова добре. Като гледаш картината, се опитай да намериш пътя от нашите стаи тук до кабинета ми. Ако решиш и тази задача, ще ти дам една по-трудна. Накъде ще завиеш и по кои коридори ще се изкачиш, ако ти наредя да отнесеш съобщение до Главния прислужник?

След известно чудене тя разреши първата задача, а втората изпълни, без да се поколебае.

По време на обяда на следващия ден, докато седеше до Мемток, Хю извика на инженера:

— Пайпс, братовчеде! Онази красива картина, която ми подари вчера — мислиш ли, че някой от твоите дърводелци ще може да ми я сложи в рамка? Искам да я закача над бюрото си, за да могат хората да й се възхищават.

Инженерът се изчерви и се усмихна широко.

— Разбира се, братовчеде Хю! Какво ще кажете за една чудесна махагонова рамка?

— Идеално! — Хю се обърна наляво. — Братовчеде Мемток, нашият братовчед направо си губи времето с тези тръби и канализацията; той е истински художник. Веднага щом ми направят рамката, трябва да дойдеш, за да видиш какво имам предвид.

— С удоволствие, братовчеде. Когато намеря време. Ако намеря време.

Измина повече от седмица, а от Тяхна милост и от Джо нямаше ни вест, ни кост. Цяла седмица без бридж и без Барбара. Най-после един ден на обяд Мемток спомена:

— Между другото, щях да ти казвам, че младият братовчед Джоузеф се е върнал. Все още ли искаш да го видиш?

— Разбира се. Тяхна милост също ли е в резиденцията?

— Не. Тяхната милостива сестра смята, че той ще се върне чак след като се приберем у дома. О, трябва да го видите, братовчеде. Какъв дворец! Не къщурка като тази. Денонощна суетня — и твоят покорен слуга ще се радва, ако за цялата зима успее поне три пъти да си хапне на спокойствие. Тичане, тичане, тревоги, тревоги, проблеми валят отляво и отдясно — каза той с едва прикрито задоволство. — Трябва да се радваш, че си учен.

След два часа Хю получи съобщение, че Джо го очаква. Той знаеше пътя, вече няколко пъти беше ходил в гостните стаи на Джо, за да му помага да обучава Избраните на бридж, затова тръгна сам.

Джо го поздрави с ентусиазъм.

— Влез, Хю! Седни. И никакъв протокол, тук сме само приятели. Само чуй какво съм направил. Леле, колко бях зает! Едната работилница вече е готова и ще започне производство веднага щом Тяхна милост изкопчи покровителството. Всичко е организирано на висше ниво. И е организирано така, че да започнем производство в мига, в който получим покровителството. При това условията му изобщо не са лоши. Тяхна благодат получава половината, Тяхна милост другата половина и изцяло финансира предприятието, а от половината на Тяхна милост аз получавам десет процента и управлявам компанията. Разбира се, когато задвижим и другите производства — между другото цялото предприятие се нарича „Божествени игри“ и разрешителното е съставено така, че да покрива всяко развлечение, което може да ти хрумне, — та когато се разширим по другите направления, тогава ще имам нужда от помощ и това е проблемът; боя се, че Понс ще поиска да назначи някой от тъпите си роднини. Все пък се надявам да не постъпи така, защото роднинските чувства нямат място там, където се опитваш да намалиш разходите. Възможно най-добрият вариант е да се обучат специално подбрани слуги, което ще излезе по-евтино в дългосрочен план, особено ако се окажат подходящи. Какво ще кажеш, Хю? Смяташ ли, че ще се справиш с управлението на една фабрика? Това е отговорна работа; вече имам сто и седем работници.

— Не виждам защо не. Аз съм ръководил три пъти повече и не съм пропуснал нито една заплата — а в строителни войски командвах две хиляди души. Но, Джо, аз дойдох тук по друг въпрос.

— Да, добре, казвай. След това искам да ти покажа плановете.

— Джо, ти знаеш ли за Дюк?

— Какво за него?

— Той е укротен. Знаеше ли?

— А, да, знам. Случи се точно като тръгвах. С него всичко ли е наред? Нали няма усложнения?

— Наред ли? Джо, той е скопен, а ти реагираш така, все едно са му извадили зъб. Знаел си и не си се опитал да ги спреш?

— Не.

— За Бога, защо не го направи?

— Ще ме оставиш ли да довърша? Не си спомням и ти да си се опитал да ги спреш.

— Не ми дадоха тази възможност. Не знаех.

— Нито пък аз. Това се опитвах да ти обясня, но ти продължи да се нахвърляш върху мен. Научих, след като вече беше свършило.

— О, извинявай. Аз реших, че просто си стоял отстрани и си позволил това да се случи.

— Е, не беше така. Не знам какво щях да направя, ако бях разбрал навреме. Сигурно първо щях да поискам Понс да те повика. Но никой не знае как щеше да завърши този разговор. Така че може би е по-добре, че останахме встрани. Може да е за добро. А сега за нашите планове… Ако погледнеш тези схеми, ще видиш…

— Джо!

— Какво?

— Не разбираш ли, че изобщо не ми се занимава с тези фабрики за игрални карти? Та Дюк ми е син!

Джо нави плановете на руло.

— Съжалявам, Хю. Нека да поговорим, ако смяташ, че от това ще ти олекне. Предполагам, че сега ти е много тежко.

Джо слушаше, Хю говореше. Накрая Джо поклати глава.

— Хю, за едно нещо можеш да бъдеш напълно спокоен. Дюк никога не се е срещал с лорд Протектора. Така че съветът, който си дал на сина си — и който според мен си е много добър, — няма нищо общо с това, че са го укротили.

— Надявам се, че си прав. Ако бях уверен, че вината е моя, досега да съм си прерязал гърлото.

— Вината не е твоя, така че стига си се тормозил.

— Ще се опитам. Джо, какво е накарало Понс да постъпи така? Та той отлично знаеше какво е отношението ни към това от онзи момент, когато по погрешка едва не ни кастрираха. Защо го е направил? Аз си мислех, че ми е приятел.

Джо го погледна смутено.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Трябва да знам.

— Ами… така или иначе ще разбереш. Грейс е виновна за това.

— Какво? Джо, сигурно грешиш. Вярно е, че Грейс има своите недостатъци. Но тя никога не би причинила умишлено подобно нещо на собствения си син.

— Да, не се изразих точно. Възможно е дори да е разбрала какво се е случило чак след това. Но въпреки това тя беше инициаторът. Още откакто пристигнахме тук, тя непрекъснато мрънкаше на Понс, че си иска нейния Дюки. Че е самотна. „Понси, самотна съм. Понси, ти си много лош с Грейси. Понси, ще те гъделичкам, докато не кажеш «да». Понси, защо не искаш?“ И всичко с един такъв бебешки, хленчещ говор. Хю, предполагам, че не си ставал свидетел на това…

— Изобщо не съм го виждал.

— Може би трябваше да й извия врата. Понс просто не й обръщаше внимание, освен тогава, когато го гъделичкаше. Тогава той избухваше в смях, двамата се търкулваха на пода, а той й казваше да млъкне и известно време тя седеше тихо. Понс се държеше с нея точно както с някое от котетата. Честно, не мисля, че той… Искам да кажа, че от това, което съм виждал, едва ли се е интересувал от нея като…

— Това не ме интересува. Някой предупреди ли я какво трябва да се направи, за да бъде синът й при нея?

— Едва ли, Хю. На Понс никога нямаше да му мине през ума, че трябва да дава обяснения… а и аз никога не съм обсъждал това с нея. Тя не ме харесва, аз отнемам голяма част от времето на нейния Понси. — Джо сбърчи вежди. — Така че се съмнявам да е знаела. Разбира се, можела е сама да се сети; всеки би го направил. Така че, моля за извинение, тъй като е твоя жена, но тя не е особено умна.

— Освен това непрекъснато се налива с „Щастие“ — поне аз нито веднъж не съм я видял трезва. Естествено, че не е кой знае колко умна. Обаче вече не ми е жена. Барбара е моята жена.

— Е… от законова гледна точка слугата няма право на жена.

— Не говорех от законова гледна точка, аз ти казвам истината. Но въпреки че Грейс вече не ми е жена, донякъде се чувствам успокоен, че тя може и да не е знаела какво ще коства това на Дюк.

Джо се замисли.

— Хю, едва ли е знаела, но честно да ти кажа, не я интересува особено… Освен това не мисля, че е правилно да кажеш, че му е коствало нещо.

— Не разбирам. Обясни ми, може да съм изглупял.

— Ами, ако Грейс е огорчена от това, че Дюк е скопен, не го показва по никакъв начин. Тя е безкрайно доволна. Изглежда, че и той няма нищо против.

— Нима си ги виждал след това?

— О, да. Вчера сутринта закусвах с Тяхна милост. Те бяха там.

— Мислех, че Понс не е тук.

— Върна се за малко и пак замина за Западния бряг. По работа. Здраво сме се захванали с тоя бизнес. Беше си дошъл само за два дни. И бе приготвил подарък за рождения ден на Грейс. Имам предвид Дюк. Да, знам, че рожденият й ден не е сега, а и в тия времена рождените дни не означават нищо. Важни са именните дни. Но тя казала на Понс, че ще има рожден ден и продължила да му мрънка… А ти знаеш какъв е Понс към животните и децата. Затова го уредил като изненада за нея. Веднага щом се върнал, той й подарил Дюк. Дявол го взел, дори им беше отделена стая в личните покои на Понс. Сега изобщо не слизат да спят долу, живеят си тук.

— Добре, не ме интересува къде спят. Ти ми разказваше какво е мнението на Грейс по въпроса. И на Дюк.

— А, да. Не мога да ти кажа със сигурност кога Грейс разбра какво са сторили с Дюк, мога само да кажа, че тя беше толкова щастлива, че започна да се държи сърдечно дори с мен — разправяше ми колко било мило от страна на Понси да го уреди и питаше: не изглежда ли Дюки страхотно? В новите си дрехи? Такива работи. Тя го бе облякла в една от натруфените ливреи, които носят слугите тук, горе, а не с роба като твоята. Дори му закачи разни бижута. Понс нямаше нищо против. Той е подарък, слуга на слугата. Не мисля, че изобщо пипва някаква работа, Дюк просто е нейното домашно животно. И на нея това страшно й харесва.

— А Дюк?

— Нали това се опитвам да ти кажа, Хю. Дюк няма нищо против това, което са сторили с него. Настанил се е уютно там, непоклатим е и го знае. Дори се държи снизходително с мен. Може да си помислиш, че всъщност аз нося ливреята. С такава защитничка като Грейс, която според него здраво е омотала големия шеф, Дюк е решил, че добре се е уредил. И наистина е така, Хю. И аз нямам нищо против маниерите му; доколкото разбирам, той се е пристрастил към онзи транквилизатор, който употребяват слугите.

— И според теб един мъж, който е бил упоен и скопен, а след това дрогиран до такава степен, че да не му пука, се е уредил добре? Джо, аз съм шокиран.

— Разбира се, че е така! Хю, зарежи предразсъдъците си и погледни трезво на нещата. Дюк е щастлив. Ако не ми вярваш, мога да те изпратя при него, за да поговорите. И с двамата. Ако поискаш.

— Не, мисля, че няма да мога да го преглътна. Ще приема, че Дюк е щастлив. Знам много добре, че ако човек се натъпче здраво с това „Щастие“, той ще бъде щастлив, дори ако му отрежеш ръцете и краката и започнеш да режеш главата му. Морфинът осигурява същия вид щастие. Или пък хероинът. Или опиумът. Което не означава, че са нещо полезно. Това е трагедия.

— О, стига с тия мелодрами, Хю. Всичко е твърде относително. Рано или късно Дюк щеше да бъде кастриран. Да се държи слуга с такъв ръст като жребец е противозаконно, сам знаеш. Така че има ли някакво значение дали е направено миналата седмица, или следващия месец, или когато Понс умре? Единственото нещо, което има значение, е, че той е щастлив и живее в лукс, вместо да се пребива от работа в мините или в оризовите блата, или някъде другаде. Той няма никакви полезни умения, няма никакви шансове да се издигне. В йерархията на слугите, имам предвид.

— А ти, Джо, знаеш ли как си започнал да говориш? Като някой агитатор, проповядващ превъзходството на белите, който разсъждава колко добре си живеят черничките: седят си пред колибите, подрънкват на банджото и си пеят спиричуъли^[1].

Джо примигна.

— Не е вярно.

Хю Фарнъм почувства как гневът му расте и продължи безмилостно:

— Добре, отречи го. Не мога да те спра! Ти си Избран. Аз съм слуга. Мога ли да ви донеса белия чаршаф, гус’ине? Кога е срещата на Клана?

— Млъкни!

Хю Фарнъм замълча. Джо продължи да говори тихо:

— Няма да споря с теб. Предполагам, че така възприемаш нещата. Тогава да не би да очакваш да заплача? Просто всичко радикално се е променило — и то точно навреме. Преди аз бях слуга, сега съм уважаван бизнесмен, който благодарение на брака има големи шансове да стане племенник в някое благородно семейство. Мислиш ли, че бих се върнал към предишния си живот, дори и да имах тази възможност? И то заради Дюк? Не бих го сторил заради когото и да било, няма да се лъжем. Преди аз бях слуга, сега слугата си ти. Какво се оплакваш тогава?

— Джо, ти беше работник, с когото се отнасят добре. Не беше роб.

Очите на младия човек изведнъж заблестяха, а лицето му придоби такова напрегнато изражение, каквото Хю не беше виждал преди.

— Хю — каза меко той, — някога опитвал ли си да пътуваш с автобус през Алабама? Като „чернилка“?

— Не.

— Тогава си затваряй устата. Изобщо не знаеш какво приказваш. — Той продължи: — Приключваме с темата и се връщаме към бизнеса. Искам да видиш какво съм направил и какво смятам да направя. Тази идея с игрите е най-доброто нещо, което някога ми е хрумвало.

Хю се отказа да спори чия всъщност е идеята; той просто слушаше, докато младият мъж му обясняваше с нарастващ ентусиазъм. Накрая Джо остави писалката и се облегна назад.

— И така, какво мислиш? Някакви предложения? Помня, че когато дадох идеята на Понс, ти подхвърли някои добри предложения. Ако продължиш да бъдеш полезен, за теб винаги ще има едно топло местенце.

Хю се поколеба. Плановете на Джо му се сториха твърде амбициозни за един пазар, който тепърва щеше да се развива, и за търсене, което тепърва щеше да се създава. Но накрая каза само:

— Няма да е зле с всяко тесте да се предлага безплатна книжка с правила.

— А, не. Те ще се продават отделно. И от тях ще се печели.

— Нямах предвид пълната книга на Хойл. Само брошурка с най-простите игри. Крибидж. Някой друг пасианс. Една-две от другите. Ако го направиш, клиентите веднага ще се запалят по игрите. Това ще доведе до увеличение на продажбите.

— Хм… Ще си помисля. — Джо сгъна плановете и ги остави настрани. — Хю, преди малко ти беше толкова ядосан, че не можах да ти кажа едно нещо, което съм си наумил.

— Какво е то?

— Понс е велик човек, но той няма да живее вечно. Смятам да задвижа моите неща отделно от неговите, за да може, когато настъпи тоя ден, аз да бъда финансово независим. Ще опитам да вложа доходите си тук-там. Няма смисъл да ти казвам, че не умирам от желание Мрика да ми стане шеф — не съм ти го казал, затова не го разправяй навсякъде. Но аз ще измисля нещо и ще стана номер едно. — Той се ухили. — И когато Мрика стане лорд Протектор, мен няма да ме има. Ще разполагам със свое собствено имение, скромно, разбира се — и ще се нуждая от слуги. Познай кого смятам да осиновя, щом го постигна.

— Не мога.

— Не теб — въпреки че от теб може да излезе отличен бизнес слуга, ако се окаже, че наистина успяваш да се справиш с работата. Не, мисля си да осиновя Грейс и Дюк.

— А?

— Изненадан ли си? Мрика няма да ги иска, това е сигурно. Той мрази Грейс заради влиянието, което има над чичо му, освен това съм убеден, че няма да хареса и Дюк. Никой от двамата не е обучен и затова няма да е много скъпо да ги осиновя, стига да не се покажа твърде нетърпелив. Но на мен те могат да ми свършат работа. Първо, тъй като и двамата говорят английски, аз ще мога да разговарям е тях на език, който никой друг не разбира, а това може да е голямо предимство, особено ако наоколо има и други слуги. Но най-хубавото от всичко… Ами храната тук е добра, но понякога започвам да изпитвам копнеж за добрата стара американска кухня, а Грейс е добър готвач, когато го поиска. Затова ще я направя готвачка. Дюк не може да готви, но може да се научи да сервира, да отваря вратата и други такива. С една дума лакей. Как ти се струва идеята ми?

Хю бавно каза:

— Джо, ти не ги искаш, защото Грейс може да готви.

Джо безсрамно се ухили.

— Всъщност не съвсем. Според мен Дюк ще изглежда страхотно като мой лакей. А Грейс като готвачка. Каквото повикало, такова се обадило. О, аз ще се държа добре с тях, Хю, не се тревожи. Ако работят здраво и се държат както трябва, няма да усещат камшика. И все пак мисля, че няма да им се размине в началото, докато не схванат къде им е мястото. — Той поклати камшика си. — Не мога да кажа, че няма да ми е приятно да ги понауча на някои неща. Донякъде съм им длъжник. Три години, Хю. Три години с безкрайните искания на Грейс, която никога от нищо не беше доволна… и три години с презрително-покровителственото отношение от страна на Дюк всеки път, когато се окажеше наблизо.

Хю не отвърна нищо. Джо продължи:

— Е? Как ти се струва планът ми?

— Имах по-добро мнение за теб, Джо. Мислех, че си джентълмен. Изглежда съм грешал.

— Така ли? — Джо леко докосна камшика си. — Момче, освобождаваме те. Можеш да си вървиш.