Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farnham’s Freehold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Имението на Фарнъм

Сиела софт енд паблишинг, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Кремена Бойнова

Технически редактор: Божидар Стоянов

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Хю излезе от покоите на Джо напълно обезкуражен. Знаеше, че е постъпил глупаво, даже с престъпна небрежност! Как можа да позволи на Джо да го ядоса! Той се нуждаеше от Джо. Докато не отведеше Барбара и близнаците на безопасно място в планините, щеше да има нужда от всякаква подкрепа. От Джо, Мемток, Понс, от всеки, който може да намери — и най-вече от Джо. Той беше Избран, можеше да отиде навсякъде, да му каже неща, които не знаеше, да му осигури нещата, които не можеше да открадне. Хю дори бе обмислял в краен случай да помоли Джо да им помогне при бягството.

Но това вече беше невъзможно! Идиот! Пълен глупак! Да рискува живота на Барбара и момчетата само защото не можа да си удържи нервите.

Струваше му се, че нещата не могат да станат по-лоши — и то най-вече заради собствената му глупост.

Но сега не биваше просто да седи със скръстени ръце; трябваше да потърси Мемток. Възможно най-бързо трябваше да намери някакъв начин тайно да се свърже с Барбара. Това означаваше да успее да говори с нея, което пък изискваше поне една игра бридж в покоите на лорд Протектора, където да могат да приказват на английски дори в присъствието на Понс. Налагаше се да ускори нещата.

Хю видя, че Главният прислужник излиза от кабинета си.

— Братовчеде Мемток, може ли да поговорим?

Винаги начумереното лице на Мемток се проясни.

— Разбира се, братовчеде. Ще повървиш ли с мен? Проблеми, проблеми, проблеми — човек може да предположи, че един началник на отдел е в състояние сам да управлява хората си, без някой да му бърше носа, нали? Нищо подобно! Хладилният работник се оплаква на главния месар, а той се оплаква на готвача, а всичко това е заради един чисто технически въпрос. Човек би си помислил, че Гноу веднага се е свързал с техническия отдел и въпросът е бил решен. О, не! И двамата дойдоха при мен със своите проблеми. Ти разбираш от строителство, нали?

— Да — отговори Хю, — но вече съм малко поизостанал. Мина доста време. (Две хиляди години, приятелю! Но да не говорим за това.)

— Строителството си е строителство. Ела с мен, позволи ми да се възползвам от твоя съвет.

(И да разбереш, че съм те лъгал? Няма да стане. Ще се постарая да те баламосам с приказки, както си му е редът.)

— Разбира се, да вървим. Стига мнението на този нищожен слуга да има някакво значение.

— Проклетата хладилна стая. Всяко лято си имам главоболия с нея. Радвам се, че скоро ще се приберем в Двореца.

— Този човек може ли да попита дали датата за тръгване вече е определена?

— Може да попита. Една седмица след утрешния ден. Време да започнеш да опаковаш нещата в отдела ти и да се подготвяш за тръгване.

Хю се опита да запази спокойно изражение на лицето си и гласът му да не трепери:

— Толкова скоро?

— А ти защо се тревожиш? Няма кой знае какво за опаковане — архива, малко мебели. Имаш ли представа колко хиляди предмети имам аз в инвентаризационния списък? И каква част от тях бива открадната, изгубена или повредена просто защото човек не може да се довери на никой от тези идиоти? Чичо!

— Да, сигурно е ужасно — съгласи се Хю. — Което ме подсети за нещо. Помолих те да ми съобщиш, когато Тяхна милост се върне в резиденцията. Младият Избран Джоузеф ми съобщи, че Тяхна милост е бил тук преди ден-два и после отново си е тръгнал.

— Да не би да ме критикуваш?

— Чичо опази! Просто питам.

— Тяхна милост наистина беше в резиденцията за кратко. Но официално не е идвал тук. Не беше в цветущо здраве, Чичо да го пази.

— Чичо да го пази! — възкликна искрено Хю. — Напълно разбираемо е, че при тези обстоятелства не си го молил да ми даде аудиенция. Но мога ли да те помоля за нещо, следващия път…

— Ще говорим по-късно. Да видим какво са направили онези две безпомощни същества.

Главният готвач Гноу и Главният инженер ги посрещнаха на входа към владенията на Гноу. Те продължиха през кухнята, месарницата и влязоха в хладилното помещение. Позадържаха се малко повече в месарницата, докато не им дадоха връхни дрехи, наподобяващи анораци, като Главният прислужник отказа да приеме своята, защото беше мръсна.

Месарницата бе претъпкана с живи хора и мъртви животни — птици, говеда, риба, всичко. Хю установи, че трийсет и осем Избрани и четиристотин и петдесет слуги ядат много месо. Помещението му се стори леко тягостно, въпреки че в своя живот той сам беше убил и одрал доста дивеч.

Но само присъщото му самообладание му позволи да запази контрол в присъствието на Мемток и неговите „братовчеди“ и да не покаже колко е шокиран от нещо, което видя на пода, до разсечен на две животински труп.

Това беше една нежна, закръглена, много женствена ръка.

Хю усети, че му се вие свят, в ушите му забуча. Примигна. Ръката бе все още там. Много приличаше на мъничката ръчичка на Котето…

Той внимателно си пое въздух, опита се да потисне гаденето си и остана обърнат с гръб към ръката, докато не успя изцяло да дойде на себе си. Внезапно беше връхлетян от разбирането на някои несъответствия, идиоми и безсмислени шеги.

Междувременно Гноу спореше с някого, а Мемток стоеше до него и чакаше. След това се отправи към кланицата, като без да иска подритна фината малка ръка под купчина отпадъци и каза:

— Ето това няма да ви се наложи да опитвате, Главен прислужнико, стига старецът да не се върне неочаквано.

— Винаги всичко опитвам — хладно му отговори Мемток. — Тяхна милост очаква трапезата му винаги да е в идеално състояние, независимо дали той е в резиденцията или не.

— О, да, така е — съгласи се Гноу. — Тъкмо това повтарям винаги на готвачите ми. Но… Ами, точно това печено отразява един от моите проблеми. Много е тлъсто. Сам ще установите, че е мазно. Такова се получава, когато използваме самки. По мое мнение най-вкусните късчета, прошарени със сланинка и крехки, се получават от момченца, скопени в шестата си година и не по-големи от дванайсет години.

— Никой не пита за твоето мнение — отговори Мемток. — Единствено значение има мнението на Тяхна милост. А той смята, че самките са по-крехки.

— О, да, съгласен съм! Нищо не съм казал!

— И нищо не съм чул да казваш. По принцип съм съгласен с теб. Просто подчертах факта, че твоето мнение, както и моето всъщност, в случая нямат никакво значение. Виждам, че вече са ги донесли. Надявам се, че няма да започнат веднага с новите.

Цялата група, облечена в тежки анораци, влезе вътре. До този момент инженерът не бе казал нито дума, а само беше кимнал и се бе усмихнал на Хю. Сега той обясни какъв е проблемът с хладилника. Хю се стараеше да не отмества очи от него, вместо да гледа съдържанието на склада за месо.

По-голямата част от месото беше говеждо и птиче. Но на една дълга поредица от куки висеше онова, което той очакваше да открие тук — дълга редица от човешки трупове, изкормени, изчистени и замразени. Разбра, че това са млади самки и момченца, но вече нямаше как да се разбере дали момченцата са скопени или не. Той се задави и благодари на нещастната си звезда, че онази малка ръчичка го бе предупредила и поне му беше спестила припадъка.

— Е, братовчеде Хю, какво мислиш?

— Съгласен съм с Пайпс.

— Че проблемът не може да бъде разрешен?

— Не, не. — Хю изобщо не ги беше слушал. — Разсъжденията му са правилни и той предложи решение. Както сам твърди, проблемът не може да се реши сега. Не се опитвайте да го закърпвате още днес. Изчакайте една седмица. Демонтирайте го и го подменете.

Лицето на Мемток придоби кисело изражение.

— Много скъпо.

— Но с времето ще се изплати. Доброто оборудване не се постига, като се спестят няколко булока. Нали така, Пайпс?

Инженерът започна яростно да кима с глава.

— Винаги съм го казвал това, братовчеде Хю! Ти си абсолютно прав!

Мемток продължи да се мръщи.

— Добре… Подгответе разчетите. Преди да ми ги донесете, ги покажете на братовчеда Хю.

— Да, сър!

Докато вървяха към изхода, Мемток се приближи до един момчешки труп, потупа го по бедрата и каза:

— Ей това, според мен, е хубаво месо, нали, Хю?

— Прекрасно е — съгласи се Хю с каменно лице. — Дали не е вашият племенник? Или може би някой от синовете ви?

Настъпи ледено мълчание. Никой не смееше да помръдне, само Мемток сякаш се издължи на ръст. Той леко повдигна камшика си, даже не толкова го повдигна, колкото го стисна с всичка сила.

После на лицето му се появи крива усмивка и от устата му излезе неприятен смях.

— Братовчеде Хю, някой път ще ме накараш да умра от смях. Тази шега беше много добра. Гноу, напомни ми да я разкажа довечера.

Готвачът се съгласи и се закикоти, инженерът се разсмя гръмогласно. Мемток отново се изхили.

— Страхувам се, че не мога да претендирам за тази висока чест, Хю. Всички тези същества са от стадата на ранчото, никой от тях не е ничий братовчед. Да, знам, че в някои семейства това е прието, но Тяхна милост смята за изключително грубо да сервира някой слуга от домакинството, дори и в случай на внезапна смърт. Пък и това кара слугите да се чувстват неспокойни.

— Достойно за похвала.

— Да. И е значително по-приятно да сервираш на човек, който е образец за коректност. Но стига толкова, да не губим време. Хю, ела с мен.

Когато се отърваха от останалите, Мемток попита:

— Та какво искаше?

— Моля?

— Хайде де, днес си много разсеян. Нещо за Тяхна милост, че не е в резиденцията.

— А, да. Мемток, ще ми направиш ли специалната услуга да ми съобщиш за Тяхна милост веднага щом пристигне в резиденцията? Независимо дали е официално или неофициално тук. Не искам да го молиш за нещо, а просто да ми съобщиш.

По дяволите, при положение че времето безвъзвратно изтичаше като кръв от пробита артерия, единственото, което му оставаше да направи, беше да пълзи на пода пред Джо и да му се извини, а след това да го накара да ходатайства за него.

— Не — каза Мемток. — Мисля, че няма да мога.

— Моля? Ти да не би да се обиди?

— От шегичката ти ли? О, не! На някого може и да се стори вулгарна, а ако я разкажеш в отделението на самките, някоя от тях може да припадне. Но едно от нещата, с които се гордея, Хю, е моето чувство за хумор — и в деня, когато не успея да оценя някоя шега само защото се отнася за мен, веднага ще подам молба за оставка. Не, сега е мой ред да се пошегувам с теб. Казах ти: „Мисля, че няма да мога.“ В тази фраза е заключен двоен смисъл — двусмислица, бих казал, шегичка, разбираш ли? Казах, че няма да мога да ти съобщя, когато дойде Тяхна милост, защото той ме уведоми, че повече няма да се връща тук. Така че ще можеш да го видиш чак в Двореца… А там вече ти обещавам, че ще те известя щом се появи. — Главният прислужник го сръга леко в ребрата. — Жалко, че не можеш да видиш изражението на лицето си. Шегата ми далеч не беше толкова остроумна, колкото твоята. Но ченето ти направо увисна! Много смешно.

Хю се извини и се прибра в покоите си, изкъпа се още веднъж, много старателно, а после просто седна и размишлява чак до обяд. Преди обяда леко се поободри с една малка доза „Щастие“ — недостатъчна, за да го опияни, но напълно достатъчна, за да му даде възможността да издържи обяда, след като вече знаеше защо „свинското“ се появяваше толкова често в менюто на Избраните. Той подозираше, че свинското, което се сервираше на слугите, е истинско свинско. Но въпреки това реши повече да не докосва бекона. Нито шунката, нито свинските пържоли, нито саламите. Всъщност може би щеше да стане вегетарианец — поне докато не се окажеха на свобода в планината. Тогава или трябваше да ядат дивеч, или да умрат от глад.

Но дозата „Щастие“ му позволи дори да се усмихне, когато Мемток опита печеното за горния етаж, и да го попита:

— Много ли е мазно?

— По-зле от обичайното. Опитай го.

— Не, благодаря. Очаквах да бъде такова. Предполагам, че аз щях да съм много по-постен — разбира се, щях да бъда ужасно жилав. И твърд. Макар че може би братовчедът Гноу щеше да успее да ме направи крехък.

Мемток се смя до припадък.

— О, Хю, никога не казвай толкова смешни шеги, докато се храня. Ще ме умориш от смях!

— Този човек се надява това да не стане. — Хю си поигра с телешкото в чинията си, побутна я настрана и изяде няколко ядки.

Вечерта беше много зает. Остана да пише дълго, след като Котето заспа. Ситуацията изискваше колкото се може по-бързо да се свърже тайно с Барбара, а засега това можеше да стане единствено чрез Котето. Проблемът беше, че той трябваше да кодира писмата с шифър, който само тя можеше да разбере и който щеше да разпознае, без да се налага да я предупреждава и да й го обяснява — и който щеше да бъде съвсем неразгадаем за останалите. Но смесицата от езици, която й бе изпратил предишния път, нямаше да свърши работа; сега щеше да й изпрати подробни инструкции, които бяха наистина важни, и ако тя изпуснеше дори една дума, нямаше да разбере целия смисъл на съобщението.

Черновата му гласеше:

„Скъпа,

Ако беше тук, щяхме да си говорим до припадък. Ти си спомняш за Едгар Алън По например. Можеш ли да се сетиш как твърдях, че По е най-добрият писател на криминални истории? Да вземем например «Златният бръмбар» или онзи малък бисер «Убийствата на улица Морг», или което и да е негово произведение. Прочиташ и препрочиташ всяко едно — те са истинско удоволствие и извор на отговори. Това важи за цялото му творчество. Отговори например на въпросите, които възникват, докато четеш «Златният бръмбар», «Убийствата на улица Морг» или «Изчезналото писмо». По е много забавен и си заслужава да бъде изучен. Също толкова забавен е и Марк Твен. Начин да продължим литературните си обсъждания е следващото да бъде за Марк Твен, как мислиш? Край на разговора, изморих се и ще си лягам.

С любов…“

Тъй като Хю никога не беше обсъждал Едгар Алън По с Барбара, бе убеден, че тя щеше да проучи бележката за някое скрито съобщение. Въпросът беше дали щеше да го открие. Той искаше от нея да прочете следното тайно послание:

„Ако
   Ти
     Можеш
       Да
         Прочетеш
           Това
             Отговори
               По
                 Същия
                   Начин
                     Край“

След като бе дал най-доброто от себе си, той побърза да се избави от черновата, а после се подготви да извърши нещо много по-рисковано. В този момент беше готов да продаде безсмъртието на душата си в замяна на едно фенерче, но накрая се примири и със свещ. Стаите му се осветяваха според желанията му с ярко или меко осветление от лампи-полусфери, които бяха разположени в горните ъгли на стаите. Хю нямаше понятие как работят, знаеше само едно нещо — че са единственото познато му осветление. Те не излъчваха топлина, изглежда, нямаха нужда и от кабели и се регулираха с помощта на мънички ръчки.

Подобна лампа, само че с размера на топка за голф, беше монтирана върху неговия четец на свитъци. Силата на светлината се регулираше чрез въртенето на самата топка. Хю реши, че въртенето на тези сфери по някакъв начин ги поляризира.

Той се опита да измъкне сферичката от устройството за четене.

В края на краищата успя, но счупи горния панел. В ръцете му се оказа ярко светеща топка, чиято сила вече не можеше да се регулира. А това беше също толкова зле, колкото и пълната липса на осветление.

В края на краищата се сети, че може да я скрие под мишницата си. Тя продължаваше да свети, но вече не чак толкова силно.

Хю се убеди, че Котето спи, угаси всички лампи, отвори вратата към коридора и се огледа навън. Коридорът се осветяваше единствено от една лампа на стойка на около четирийсет и пет метра по-надолу. За съжаление Хю трябваше да тръгне точно натам. Не очакваше, че осветлението все още ще работи в този късен час.

Той усети „ножа“, здраво завързан за лявата му ръка — някакво подобие на острие, което беше наточил с помощта на камък, взет от пътеката в градината. За да го държи здраво, трябваше да го завърже. Налагаше се да поработи още доста над него, а това можеше да го прави само след като Котето заспи или в минутите, които успееше да открадне от работата си. Ала наличието му го караше да се чувства добре и то бе единствените нож, длето, отвертка и лост, които имаше.

Люкът, който водеше към тунела за техническа поддръжка, се намираше вдясно от осветената пресечка. Всеки люк щеше да свърши работа, но този се намираше на пътя към стаята на ветеринаря; в случай че го откриеха, винаги можеше да се оправдае, че го боли корем и отива при лекаря.

Люкът се отвори много леко. Достатъчно беше да завърти заключалката му, за да го отключи. Дъното на тунела, осветено от блестящата му сфера, се намираше на метър и двайсет под пода на коридора. Хю тръгна да се спуска надолу и там се натъкна на първия проблем.

Тези люкове и тунели бяха предназначени за мъже, които бяха с около трийсет сантиметра по-ниски от него и с около двайсет и пет килограма по-леки. Съответно рамената и ханшовете им бяха по-тесни, ръцете и краката им по-къси и така нататък.

Но той трябваше да преодолее тунела. Беше длъжен да го направи.

Чудеше се как ще успее да премине през него, като носи поне едно бебе в ръка. Но с това трябваше също да се справи. И непременно щеше да се справи.

Едва не попадна в капан, който сам си постави. Буквално в последния момент установи, че вътрешната страна на стоманената врата е гладка, без никаква дръжка, и че заключалката се придръпва със стоманена пружина и автоматично се заключва.

Това обясняваше защо никой не се тревожи, че жребците могат да получат непланиран достъп до самките. Но то представляваше и значително преимущество. Хю веднага го оцени. Ако на другия край на тунела всичко е спокойно, той щеше да събуди Барбара, четиримата щяха да се спуснат в тунела, след това да се измъкнат навън и да избягат през който и да е от многото неохранявани изходи. Щяха да побягнат към планините, да ги достигнат преди разсъмване, да си намерят някой поток и да изминат във водата достатъчно дълго разстояние, за да объркат хрътките. Напред, напред, напред! Без почти никаква храна, само с едно подобие на нож, без каквото и да е оборудване, облечени само с по една „нощница“ и без каквато и да е надежда за нещо по-добро. Напред! Или щеше да спаси семейството си, или щеше да загине с него. Но да загине свободен!

Може би някой ден неговите синове близнаци, които вероятно щяха да бъдат много по-мъдри от него и закалени в борбата с природата, щяха да вдигнат въстание срещу цялата тази гадост. Но сега всичко, което смяташе да направи, на което можеше да се надява, беше да ги освободи, да ги отгледа на свобода, живи и свободни, и нескопени, докато не пораснат и не заякнат.

Или не умрат.

Такъв беше планът му. Не загуби нито минутка във вайкане заради тази пружина. Това просто означаваше, че трябва да се свърже с Барбара и да съгласуват точното време, защото тя щеше да отвори люка от другия край. Тази вечер Хю можеше само да разузнава.

Оказа се, че лентата, с която бе привързал ножа си, идеално задържа пружинената заключалка. Той го изпробва отгоре; сега капакът можеше да се отвори, без да се пипа заключалката.

Но неговите диви инстинкти го предупредиха. Лентата можеше и да не издържи до завръщането му. Можеше да се окаже заключен вътре.

През следващия половин час той, с пот на челото, работи върху заключалката, като използваше ножа и пръстите си и държеше светещата топка със зъби.

Накрая успя да счупи пружината и премахна изцяло заключалката. Сега затвореният люк изглеждаше нормално, но можеше да бъде отворен отдолу е лек натиск.

Чак тогава Хю се осмели да слезе долу и да затвори люка над главата си.

Започна да пълзи на лакти и колене, като държеше лампата в уста, но почти веднага се спря. Проклетата роба му пречеше да пълзи! Опита се да я увие около кръста си. Тя се свлече.

Той се върна в шахтата под люка, съблече досадната дреха, остави я на пода и започна да пълзи съвсем гол, само с ножа, привързан към ръката му, и с лампата в устата му. Така успя да напредне доста, въпреки че не можеше съвсем да се изправи на четири крака. Трябваше да свива ръце в лактите, не можеше да повдигне задницата си, а на места разни клапи и фитинги го караха да пълзи направо по корем.

Нямаше как да прецени какво разстояние е изминал. Струваше му се, че на всеки десет метра в стените на тунела имаше разклонения; той ги преброи и се опита да отбележи наум мястото им в чертежните планове. Премина под два люка… остър ляв завой в друг тунел при следващия люк… пропълзяване на около петдесет метра и достигане под друг люк… Някъде около час по-късно беше стигнал под люка, който трябваше да се намира най-близо до Барбара.

Ако не се бе изгубил в недрата на двореца… Ако беше запомнил правилно сложния чертеж… Ако чертежът бе актуален… (Дали и след две хиляди години закъсняваха да актуализират инженерните промени в новите чертежи?) Ако Котето беше описала точно местонахождението на Барбара, използвайки метод, който й бе съвсем непознат… Ако Барбара все още се намираше там…

Той се сви в неудобна поза и се опита да прилепи ухо към люка.

Чу плач на бебе.

След около десет минути долови приглушени женски гласове. Те се приближиха, минаха над него и някой застана върху капака.

Хю се изпъна и се подготви за връщане. Мястото беше толкова тясно, че очевидно трябваше да се движи със задницата напред и той се опита да пълзи заднешком в тунела.

Това се оказа толкова неудобно, че се върна в шахтата и с цената на невероятни усилия и одрана кожа се обърна с главата на обратно.

Стори му се, че са минали няколко часа, когато осъзна, че се е изгубил. Дори започна да се чуди кое е по-вероятното: дали щеше да умре от глад или от жажда? Или може би някой техник щеше да получи нервен срив, когато го откриеше тук?

Но Хю продължи да пълзи.

Ръцете му напипаха робата му, преди очите му да я съзрат. Пет минути по-късно вече я беше облякъл; седем минути по-късно бе излязъл от тунела, бе затворил капака и спря да се ослуша. Насили се да върви спокойно към стаята си.

Котето беше будна.

Той не подозираше това, докато тя не го последва в банята. Момичето ококори очи и с ужас произнесе:

— О, скъпи мой! Горките ти колене! Горките ти лакти!

— Спънах се и паднах.

Тя не понечи да спори, просто настоя да го изкъпе, да намаже с мехлем наранените места и да им сложи лепенки. Когато тръгна да прибира мръсната му роба, той остро й заповяда да си ляга. Нямаше нищо против да пипа робата му, но беше оставил ножа си върху нея и му се наложи да извърши доста маневри, за да го прикрие е част от плата.

Котето мълчаливо отиде да спи. Хю прибра ножа на обичайното му място (което беше твърде високо за Котето), след това отиде в дневната и откри момичето да плаче. Той я утеши, успокои я, каза, че не е искал да бъде толкова груб, и й даде допълнителна доза „Щастие“. Поседя до нея, докато тя я изпи, а после я погледа как се унася щастливо.

След това дори не се и опита да си легне без наркотика. Котето бе заспала с ръка върху завивката. Ръка, която напомни на Хю за онази, която беше видял по-рано на пода в месарницата.

Той бе изтощен и напитката го приспа. Но в съня Хю не можа да намери покой. Присъни му се, че е на официална вечеря, с черна вратовръзка и костюм. Но менюто не му хареса. Унгарски гулаш… Пържени картофи… Китайска юфка… сандвич с момчешко… гърди от селянин… печен ескимос — обаче всичко беше направено от свинско. Домакинът му настояваше да опита всяко блюдо от храната. „Хайде де, хайде — гълчеше го той с неприветлива усмивка на уста. — Как иначе ще разбереш дали ти харесва? Обзалагам се, че ще се влюбиш в нея.“

Хю изстена насън, но не можеше да се събуди.

 

На закуска Котето не обели нито дума, което го устройваше идеално. Двата часа кошмарен сън бяха абсолютно недостатъчни, но той отиде в кабинета си и си даде вид, че работи. Общо взето, просто седеше и се взираше в окачения над бюрото му и поставен в рамка чертеж, без да обръща внимание на цъкащия четец. След обяда се промъкна в стаята си и се опита да подремне. Но на вратата му почука инженерът и след множество извинения го помоли да погледне сметките му за преоборудването на хладилното помещение. Хю наля на госта си щедра доза „Щастие“ и си даде вид, че внимателно изучава цифрите, които не му говореха нищо. След достатъчно дълго време той поздрави човека, след което написа бележка до Мемток, в която препоръчваше да се утвърди сметката.

Вечерта получи писмо от Барбара, която приветстваше идеята за литературен клуб по пощата и дискусията за Марк Твен. Единственото, което интересуваше Хю, бяха първите думи в изреченията:

„Правилно
   Ли
     Те
       Разбрах
         Скъпи
           Въпросителен
             Знак“