Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Petite Fadette, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Разпознаване и корекция
Alegria (2009)

Издание:

Жорж Санд. Индиана

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Френска, II издание

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Никола Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Бети Леви

История

  1. — Добавяне

III

Силвине не искаше и да чуе за това. Макар че обичаше нежно Ландри, баща си, майка си и малката Нанет, не му беше приятно брат му да понесе по-тежкия товар.

Спориха дълго и накрая теглиха жребий със сламки — по-късата сламка се падна на Ландри. Силвине не остана доволен от изпитанието и пожела да хвърлят ези-тура. Три пъти се падна, че Ландри трябва да замине.

— Виждаш, че така е писано — каза Ландри, — не бива да се противопоставяме на съдбата.

На третия ден Силвине все още плачеше, но Ландри се беше вече успокоил. В първия миг може би беше изживял по-тежко от брат си мисълта да замине, но понеже по-скоро беше осъзнал, че не трябва да се залъгва, защото не е възможно да устои на родителите си, той по-скоро преглътна мъката и се вразуми, докато Силвине все се терзаеше и не се опитваше да разсъждава правилно; така че когато Ландри вече беше решил да замине, Силвине още не можеше да си представи как ще го види да заминава.

Освен това Ландри беше малко по-честолюбив от брат си. Толкова пъти бяха слушали да им разправят, че ще останат незавършени мъже, ако не свикнат с мисълта за раздяла, че Ландри, който започваше да се гордее със своите четиринадесет години, пожела да покаже, че не е дете. Той винаги пръв убеждаваше и увличаше брат си във всичко — от първото намерено гнездо на върха на едно дърво до ден днешен. И сега съумя да го успокои, а вечерта, когато се прибраха в къщи, заяви на баща си, че брат му и той ще се подчинят на дълга си, че са теглили жребие и на него, Ландри, се е паднало да отиде да пасе воловете в Приш.

Татко Барбо сложи двамата близнаци на коленете си, макар те да бяха вече големи и силни момчета, и им каза следното:

— Деца мои, ето че вече пораснахте, разбирам го по държанието ви и съм доволен. Помнете, че когато децата радват баща си и майка си, те радват и добрия господ на небето, който кога да е ще им се отблагодари. Не искам да зная кой от двама ви пръв се е покорил, но бог е чул и видял и ще благослови онзи, който е говорил умно, както ще благослови и другия, който е слушал умно.

След това той заведе близнаците при майка им, за да ги похвали и тя. Но стрина Барбо едва сдържаше сълзите си, затова не можа нищо да каже, а само ги целуна.

Татко Барбо не беше глупав, ясно му беше кой от двамата е проявил повече смелост и кой повече чувствителност. Съзнаваше, че не бива да остави Силвине да се разколебае, защото виждаше, че Ландри вече е взел решение и едно-единствено нещо — мъката на брат му — би могло да го накара да отпадне духом. Затова събуди Ландри още призори, без да докосва брат му, който спеше до него.

— Хайде, детето ми — каза той тихо, — трябва да тръгнем за Приш, преди майка ти да се събуди, защото нали знаеш колко й е мъчно, по-добре да й спестим прощаването. Ще те изпратя до новия ти господар и ще нося вързопа ти.

— А няма ли да се сбогувам с брат си? — запита Ландри. — Той ще ни се разсърди, ако замина, без да се обадя.

— Ако брат ти се събуди и те види как заминаваш, ще заплаче, ще събуди майка ви и тя също ще се разплаче. Хайде, Ландри, ти си смело, добро момче. Нали не искаш майка ти да се разболее? Изпълни дълга си докрай, моето дете, замини, като че ли всичко е наред. Още тази вечер ще ти доведа брат ти и тъй като утре е неделя, през деня ще дойдеш да видиш майка си.

Ландри се подчини смело и премина пътната врата, без да се обръща назад. Стрина Барбо спеше леко и неспокойно, тя чу какво каза мъжът й на Ландри. Клетата жена разбра, че той има право и не помръдна, пооткрехна само перденцето, за да види как Ландри излиза. Но тъй й докривя, че скочи от леглото, за да го целуне. Когато доближи обаче леглото на близнаците, където Силвине спеше дълбоко, тя се спря. Клетото дете беше плакало толкова много три дни и почти цели три нощи, че бе капнало от умора и сега гореше от треска, защото се въртеше в леглото, като въздишаше и стенеше, без да се пробужда.

И като видя само единия от близнаците, който й оставаше, стрина Барбо не можа да се въздържи да не си помисли, че точно за него щеше да й бъде по-мъчно. Тъй си беше, той беше по-чувствителен от двамата, може би защото не беше силен духом или защото господ в своите природни закони е предопределил от двама души, които се обичат с любов или приятелство, винаги единият да отдава по-силно сърцето си на другия. Татко Барбо предпочиташе мъничко повече Ландри, защото ценеше повече трудолюбието и смелостта, отколкото ласките и обичта. Но майката предпочиташе мъничко по-нежния и по-гальовния Силвине.

И тя се загледа в своето клето дете, бледо и посърнало, и си каза, че щеше да бъде наистина жалко да го дадат ратай и че Ландри много по-лесно ще издържи мъката и няма да се разболее от обич към майка си и към брат си. „Това дете притежава чувство за дълг — мислеше си тя, — но все пак, ако сърцето му не беше малко студено, едва ли би могло да замине тъй, без да се подвоуми, без да извърне глава да погледне дома си и без да пролее поне една сълза. Нямаше да има сила да направи и две крачки, без да се хвърли на колене и да помоли добрия бог да му изпрати смелост, и щеше да се приближи до леглото ми, където аз се преструвах, че спя, поне да ме погледне, поне да целуне крайчеца на завесата. Моят Ландри е истински мъж. Дай му само да живее, да действува, да работи, да се справя. А Силвине има сърце на момиче, той е тъй нежен, тъй мил, свидна рожба.“ Така разсъждаваше стрина Барбо, като се въртеше в леглото, без да може да заспи, докато татко Барбо водеше Ландри през ливади и пасища към Приш. Когато се озоваха на малка височинка, откъдето къщите на Кос вече не се виждаха, и когато се наканиха да се спуснат по нанадолнището, Ландри се спря и се обърна. Сърцето му се сви. Той седна безсилен в папратта, не можеше да направи нито крачка повече. Баща му се престори, че не забелязва нищо, и продължи да върви. След малко го извика тихо:

— Ето че съмва, мили Ландри, да се съвземем, ако искаме да стигнем преди изгрев.

Ландри стана и понеже се беше зарекъл да не плаче пред баща си, преглътна сълзите, които трептяха в очите му. Престори се, че пуска ножа в джоба си и пристигна в Приш, без да покаже дълбоката си безутешна болка.