Жорж Санд
Малката Фадет (23)

XXIII

Понеже беше неделя, малката Фадет не шиеше и не плетеше, докато пазеше овцете. Тя се забавляваше, както имат навик у нас децата, да търси детелина с четири листа, която се намира рядко и носи щастие на тези, които я открият.

— Намери ли я, Фаншон? — запита Ландри, като застана до нея.

— Намирала съм я често — отговори тя, — но не ми носи щастие, както разправят. Трите стръка, обложени в молитвеника ми, досега не са ми дали нищо.

Ландри седна до нея, сякаш имаше да й каже нещо. Но изведнъж го обзе такова стеснение, каквото никога не бе изпитвал край Мадлон и макар че имаше намерение да й разправя какво ли не, не можа да намери думи.

Фадет също се засрами, защото, макар че Ландри не й казваше нищо, той я гледаше със странно изражение. Най-сетне го попита защо я гледа тъй учудено.

— Защото съм преправила забрадката си ли ме гледаш тъй? Вслушах се в съвета ти и си казах, че за да имам свестен вид, преди всичко трябва да се облека свястно. Сега не смея да се показвам, защото се страхувам да не ме укорят и да кажат, че искам да не бъда грозна, пък не съм успяла.

— Да разправят каквото щат — каза Ландри, — не зная какво си направила, за да станеш хубава, но истината е, че днес си хубава и само слепец не би могъл да го види.

— Не се подигравай с мен, Ландри — каза малката Фадет, — разправят, че красотата завърта главата на красавиците, а грозотата отчайва грозните. Бях свикнала да пораждам лоши чувства и сега не искам да оглупея толкова, та да си помисля, че доставям удоволствие. Но сигурно ти искаш да ми кажеш нещо друго. Прости ли ти Мадлон?

— Не, не съм дошъл да ти говоря за Мадлон. Не зная и не искам да зная дали ми е простила. Знам само, че ти й говори, и то тъй хубаво, че ти дължа благодарност.

— Откъде знаеш, че съм й говорила? Тя ли ти каза? В такъв случай, значи, сте се помирили.

— Не сме се помирили, но ние никога не сме се обичали толкова, тя и аз, та да воюваме помежду си. Знам, че си й говорила, защото тя го е казала на едного и той ми го съобщи.

Фадет силно се изчерви и това още повече я разхубави, защото никога до този ден по страните й не бе пламвал онзи цвят на страха и удоволствието, който разкрасява и най-грозните. В същото време обаче тя се разтревожи, като си помисли, че Мадлон може би е повторила думите й и се е присмяла на любовта й към Ландри, която тя й беше доверила.

— Какво е казала Мадлон за мен? — запита тя.

— Казала, че съм голям глупак, който не се нравел на никое момиче, дори на малката Фадет, че малката Фадет ме презирала, избягвала, криела се по цяла седмица, за да не ме види, макар през цялата седмица да съм тичал и да съм я търсил навред. Така че аз станах за присмех на всички, Фаншон, защото знаят, че те обичам, а ти не ме обичаш.

— Що за некрасиви думи! — каза Фадет, изненадана, защото не беше достатъчно голяма магьосница да отгатне, че в този момент Ландри проявяваше по-голяма хитрост от нея. — Не мислех, че Мадлон е такава лъжла и вероломна, но трябва да й простиш, Ландри, защото говори тъй от яд, а това означава, че те обича.

— Може би — съгласи се Ландри, — но значи затова ти не проявяваш яд към мен, Фаншон! Прощаваш ми всичко, защото презираш всичко у мене.

— Не съм заслужила да ми говориш така, Ландри. Не, не съм го заслужила. Никога не съм била толкова безумна да казвам лъжите, които ми приписват. Казах съвсем други неща на Мадлон и думите ми бяха само за нея, но те не биха могли да ти навредят, а напротив, би трябвало да й покажат уважението, което изпитвам към теб.

— Слушай, Фаншон — каза Ландри, — да не спорим, каквото си й казала, казала си и го. А сега искам да се посъветвам с теб, защото ти много знаеш. Миналата неделя в каменоломната изпитах към теб, без сам да зная как, такова силно приятелско чувство, че през цялата седмица не можах да ям и да спя както трябва. Не искам да крия нищо от теб, защото с такава умна девойка като тебе това ще бъде само загубено време. Признавам ти, че се срамувах от чувството си в понеделник сутринта и ми се искаше да избягам някъде далеч, за да не бъда обзет пак от това безумие. Но в понеделник вечерта пак полудях и преминах брода през нощта, без да ме е грижа за блуждаещото огънче, което би могло да ми попречи да те търся, защото беше все тъй там; когато то ми се изсмя злобно и аз му се изсмях. От понеделник всяка сутрин съм като замаян, защото постоянно ми се подиграват за обичта ми към теб, а вечер обезумявам, защото любовта надвива глупавия срам. Ето днес, като те видях тъй мила и тъй прилична, че би учудила всички, помислих си, че преди да минат две седмици, ако продължаваш така, не само всички ще ми простят, че съм влюбен в теб, но ще се явят и други поклонници. Тогава аз няма да имам никакво предимство, че те обичам, и ти няма дя бъдеш длъжна да ме предпочетеш. И все пак, ако си спомняш, миналата неделя в каменоломната аз ти поисках разрешение да те целуна от сърце, макар всички да те смятаха грозна и нежелана. Така че аз имам някакво право, Фадет. Кажи ми, мога ли да разчитам на това или то те сърди, вместо да те убеждава.

Малката Фадет беше скрила лице в ръцете си и не отговори. От разговора й с Мадлон Ландри вярваше, че тя го обича и тази любов му бе подействувала тъй силно, че и сам той се влюби. Но като гледаше как свенливо и тъжно стои това момиченце, започна да се страхува да не е приказвала празни приказки на Мадлон само за да я накара да се вслуша в съвета й. Това усили още повече любовта му и той се натъжи. Махна ръцете от лицето й, и видя, че тя е тъй бледа, сякаш ще умре. И понеже той я упрекваше бурно, че не отговаря на безумната му любов, Фадет се смъкна на земята, сплете ръце, въздъхна като задушена и падна в несвяст.