Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Petite Fadette, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Разпознаване и корекция
Alegria (2009)

Издание:

Жорж Санд. Индиана

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Френска, II издание

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Никола Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Бети Леви

История

  1. — Добавяне

II

Близнаците растяха и укрепваха, без да създават излишни грижи, без да боледуват повече от другите деца; бяха дори по-кротки и по-издръжливи; никой не усети кога им поникнаха зъбите и кога проходиха.

Имаха руси коси, които не потъмняха и когато пораснаха. Бяха хубавички, със сини очи, широкоплещести, стройни, добре сложени, по-едри и по-смели от всички деца на тяхната възраст; който минеше през Кос, се спираше да ги погледа и да им се възхити; като си отиваха, всички казваха: „Какви хубави момченца!“

Така още от ранна възраст близнаците свикнаха да ги оглеждат и да ги разпитват; те растяха умни и никак не бяха свенливи. Държаха се свободно с всички и вместо да се крият из храстите, като видят чужд човек, както повечето деца от нашия край, винаги се спираха при новодошлия и отговаряха любезно на въпросите, без да свеждат глава и без да ги подканят. В първия момент не можеха да ги различат — приличаха си като две капки вода. Но като постояха с тях, забелязваха, че Ландри все пак е малко по-едър и по-силен, че косата му е малко по-гъста, носът — малко по-голям, очите — малко по-живи. Освен това челото му беше по-широко, той имаше по-решителен вид; брат му имаше луничка на дясната буза, а той малко по-голяма на лявата. Хората от градчето ги разпознаваха. Но все пак, когато се свечереше, отдалеч почти всички ги бъркаха, още повече че близнаците имаха еднакви гласове и понеже знаеха, че не могат да ги разпознаят, понякога единият отговаряше вместо другия и никой нищо не разбираше. Татко Барбо също ги смесваше понякога. Само майката, както беше предвидила баба Сажет, никога не грешеше, дори в най-тъмната нощ, дори да бяха надалеч, дори да не ги виждаше и да не ги чуваше добре.

Всъщност и двамата бяха чудесни деца — Ландри беше по-весел и по-смел от Силвине, но Силвине пък беше по-обичлив и по-чувствителен. Около три месеца обсъждаха как да им попречат да бъдат все заедно. Но три месеца са дълъг срок за селата — никой няма толкова време да се занимава със странични неща. Освен това виждаха, че няма кой знае какъв резултат, а и свещеникът им каза, че баба Сажет е бъбрица, защото добрият господ е създал природните закони и хората не могат да ги развалят. Малко по малко изобщо забравиха какво си бяха обещали да направят. Когато за първи път съблякоха бебешките дрехи на децата, за да ги заведат на черква, обуха им еднакви гащички, ушити от старата пола на майка им; моделът беше един и същ, защото местният шивач не знаеше две кройки.

Като поотраснаха, двете започнаха да харесват еднакви неща; когато леля им Розет пожела да им подари връзки за Нова година и двамата си избраха еднакви лилави връзки от амбулантния търговец, който разнасяше на кон стоката си от къща на къща. Леля им ги попита дали си избират този цвят, защото винаги ходят еднакво облечени. Но близнаците не задълбаха въпроса; Силвине отговори, че тази връзка в торбата на търговеца му се струва с най-хубав цвят и десен, а след него Ландри заяви, че всички други връзки са отвратителни.

— Цветът на коня ми харесва ли ви? — засмя се търговецът.

— Отвратителен е — каза Ландри. — Прилича на стара сврака.

— Направо отвратителен — добави Силвине. — Истинска проскубана сврака.

— Е, няма какво — каза наставнически търговецът на лелята, — ясно е, че тези деца виждат по един и същи начин. Ако едното види червеното жълто, другото веднага ще види жълтото червено и не бива да им се възразява, защото разправят, че опитат ли се да попречат на близнаците да бъдат като два отпечатъка на една и съща рисунка, те стават идиоти и вече не знаят какво приказват.

Търговецът наговори толкова неща за лилавите връзки, защото боята им не беше трайна, та му се искаше да продаде наведнъж две.

Годините минаваха и нищо не се променяше. Обличаха еднакво близнаците, хората все повече и повече ги бъркаха и било от детска хитрост, било по силата на природния закон, който свещеникът смяташе, че никой не може да измени, когато единият пробиеше дървената си обувка, другият веднага също издънваше обувката си; когато единият си скъсаше дрехата или каскета, другият веднага побързваше също да ги скъса, а после двамата близнаци се смееха и се преструваха на невинни, ако им поискаха сметка за белята.

За щастие или нещастие с годините обичта на децата ставаше все по-силна и щом започнаха да разсъждават, те откриха, че не могат да играят с други деца, ако едното от тях го няма. Ако бащата се опиташе да задържи при себе си за цял ден единия брат, а другият останеше при майка си, и двамата се натъжаваха, пребледняваха и едва-едва работеха, като че ли бяха болни. А щом се съберяха вечер, хукваха по пътищата уловени за ръка и не искаха да се прибират — толкова им беше драго, че пак са заедно; освен това се сърдеха малко на родителите си, че са им причинили такава мъка. Отказаха се да ги разделят, защото трябва да се признае, че майката и бащата, както вуйчовците и лелите, братята и сестрите изпитваха към близнаците обич, граничеща малко със слабост. Те се гордееха, че всички хвалят двете деца, а и момченцата не бяха нито грозни, нито глупави, нито лоши. От време на време татко Барбо се позамисляше какво ли може да излезе от този им навик да стоят вечно заедно, когато пораснат, и припомняйки си думите на баба Сажет, се опитваше да ги подразни, за да ги накара да си завиждат. При най-малко провинение дърпаше ушите на Силвине, като казваше на Ландри:

— Този път ти прощавам, защото ти си по-разумен.

Силвине обаче се радваше, че неговите уши пламтят, а брат му Ландри плачеше, сякаш той беше наказаният. Опитваха се да задоволяват само единия с неща, които и двамата желаят, но ако беше храна, те си я поделяха, ако беше играчка или сечиво за работа, играеха заедно или работеха заедно, без да пресмятат кое е твое и кое е мое. Ако похвалеха единия, че се държи добре, като нарочно пренебрегваха другия, пренебрегнатият се чувствуваше доволен и горд заради брат си. И също започваше да го гали и хвали. Тъй че празна работа беше да си въобразяват, че могат да ги разделят тялом и духом, а тъй като никой не обича да противоречи на любимите деца, дори за тяхно добро, оставиха нещата да се развиват, както е рекъл господ; закачаха ги понякога, за да се забавляват, но не можеха да ги излъжат. Близнаците бяха много хитри и от време на време, за да ги оставят спокойни, се преструваха, че спорят и се бият, докато всъщност си играеха и нахвърляйки се един на друг, не си причиняваха болка. Ако някой зяпач учудено ги загледаше, че са се спречкали, те се криеха, за да му се надсмиват; чуваха ги как си бъбрят и чуруликат като две птиченца на клонче.

Въпреки голямата им прилика и голямата им обич бог, който никога не е създал две еднакви творения, пожела те да имат съвсем различна съдба и тогава всички разбраха, че са две същества, напълно различни и по темперамент, и по нрав.

Събитията се развиха, след като двамата приеха първото причастие. Челядта на татко Барбо се увеличаваше благодарение на двете му дъщери, които не стояха без работа, а даваха чудесни деца на света. Големият му син Мартен, хубаво и яко момче, беше войник, зетьовете работеха здраво, но не винаги имаше изобилие. В нашия край се заредиха толкова лоши години поради природни бедствия и затруднения в търговията, че джобовете на селяните съвсем олекнаха. И тъй като татко Барбо не беше достатъчно богат да задържи при себе си всички деца, трябваше да помислят да настанят близнаците на чужда работа. Татко Кайо от Приш му предложи да вземе единия да пасе воловете му, защото имаше голямо стопанство, а момчетата му бяха или много големи, или много млади за тази работа. Стрина Барбо изживя голям страх и голяма мъка, когато мъжът й заговори за пръв път по този въпрос. Сякаш никога не беше помисляла, че подобно нещо може да се случи на близнаците й, макар да се бе тревожила за това още от рождението им; но тъй като слушаше за всичко мъжа си, не посмя да възрази. На бащата никак не му беше леко, затова подготви работата отдалеч. Отначало двамата близнаци плакаха много и изчезнаха за три дни сред гората и полето; връщаха се само за ядене. Те не казваха нищо на родителите си и когато ги питаха мислят ли за раздяла, не отговаряха нищо; но когато бяха сами, разглеждаха надълго и нашироко този въпрос.

Първия ден взаимно се оплакваха един на друг и се държаха за ръка, сякаш се страхуваха да не ги разделят насила. Но татко Барбо не ги раздели. Той беше умен, търпелив селянин, знаеше, че времето лекува. Още на другия ден, като видяха, че никой не ги закача и че чакат да им дойде умът в главата, близнаците се изплашиха повече от родителската воля, отколкото ако им се бяха заканвали и ги бяха били.

— Няма как, ще трябва да се подчиним — каза Ландри — и да решим кой от нас ще излезе от къщи. Оставят на нас да решим; татко Кайо е казал, че не може да ни вземе и двамата.

— Има ли значение дали ще замина, или ще остана, след като трябва да се разделим? — запита Силвине. — Все ми е едно дали ще отида да живея другаде. Ако съм с теб, мога изобщо да отвикна от къщи.

— Тъй се казва — възрази му Ландри, — но все пак онзи, който остане с родителите, ще има по-голяма утеха и по-малко тревоги от този, който вече няма да вижда нито братчето си, нито баща си, нито майка си, нито градинката си, нито добитъка, изобщо всичко, с което сме свикнали и което обичаме.

Ландри изрече тези думи решително, но Силвине заплака, защото не беше тъй силен като брат си и мисълта да загуби всичко, да напусне всичко изведнъж, му причини такава мъка, че не можа да сдържи сълзите си.

Ландри също заплака, но по друг начин, защото той винаги мислеше как да поеме върху себе си по-големите грижи и как да спести мъката на брат си. Отгатна, че Силвине се страхува повече от него да отиде да живее на чуждо място, сред чуждо семейство и каза:

— Слушай, братко, щом трябва да се разделим, по-добре е аз да изляза от къщи. Знаеш, че съм по-як от тебе и когато боледуваме, тебе треската те хваща винаги по-силно, отколкото мен. Казват, че можем да умрем, ако ни разделят. Аз мисля, че няма да умра, но не отговарям за тебе, затова предпочитам ти да останеш при майка ни, за да те утешава и да се грижи за теб. Освен това, макар че всички ни смятат, кажи-речи, еднакви, все пак ти си по-милият, по-нежният, по-обичливият. Остани ти, а аз ще замина. Няма да бъдем далеч един от друг. Земите на татко Кайо граничат с нашите, ще се виждаме всеки ден. Аз обичам да работя и ще си разсейвам, а тъй като тичам по-добре от теб, ще идвам бързо да те видя, веднага след като свърши работният ден. Тъй ще се тревожа по-малко, отколкото ако ти си вън от къщи, а аз си остана при нашите. Моля те, остани ти!