Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Petite Fadette, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Разпознаване и корекция
Alegria (2009)

Издание:

Жорж Санд. Индиана

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981

Френска, II издание

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Никола Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Бети Леви

История

  1. — Добавяне

XXIX

Ландри омекна, като чу гласа на Силвине, но все пак не можеше да не му възрази.

— Братко — каза той, — ти не разбираш нищо. Винаги си бил предубеден към малката Фадет, макар да не я познаваш. Все ми е едно какво ще кажат за мен, но не мога да понасям да говорят така срещу нея, искам баща ми и майка ми да знаят, за да се успокоят, че на земята няма друга девойка, тъй честна, тъй благоразумна, тъй добра и тъй безкористна като нея. Ако тя има нещастието да бъде от лош род, още по-голяма заслуга е, че е такава, каквато е, и аз никога не бих могъл да си представя как ще се поберат в устата на добри християни упреци за произхода й.

— Вие като че ли към мен отправяте укор, Ландри — каза татко Барбо и също стана, за да покаже, че няма да търпи своеволия. — По яда ви разбирам, че държите на Фадет повече, отколкото съм си представял. Щом нито се срамувате, нито съжалявате, да не говорим повече за това. Ще видя какви мерки трябва да взема, за да ви предпазя от една младежка лудория. А сега се върнете при господарите си.

— Не бива да се разделяте така — намеси се Силвине, като задържа брат си, който се приготви да си върви. — Татко, Ландри е много натъжен, че ви огорчи, но не знае какво да ви каже. Простете му и го целунете, защото ще плаче цяла нощ и вашето недоволство ще бъде голямо наказание за него!

Силвине плачеше, стрина Барбо също плачеше, плачеше и голямата сестра, плачеше и чичо Ландриш. Само татко Барбо и Ландри стояха със сухи очи, макар сърцата им да преливаха от мъка; те се целунаха. Бащата не поиска никакво обещание, знаейки добре, че има ли любов, обещанията стават съмнителни, а той не искаше да подронва авторитета си. Но даде на Ландри да разбере, че въпросът не е приключен и пак ще се върне към него. Ландри си отиде ядосан и отчаян. На Силвине много му се искаше да тръгне след него, но не се реши, защото предположи, че той ще отиде да излее мъката си пред Фадет. Легна си натъжен. Цялата нощ се въртя и сънува беди в семейството си.

Ландри почука на вратата на малката Фадет. Баба Фаде беше толкова оглушала, че като заспеше, нищо не можеше да я събуди; откакто бяха разгласили любовта им, Ландри разговаряше с Фаншон само вечер в стаята, където спяха старицата и малкият Жане. Там той също се излагаше на опасност, защото старата магьосница не можеше да го понася и ако го видеше, щеше да го изхвърли с метлата, а не с любезни приказки. Ландри разказа грижите си на Фадет, тя изслуша всичко покорна и смела. Отначало се опита да го убеди, че най-добре е да се откаже от дружбата им и да не мисли вече за нея. Но като видя, че той се натъжи и още повече се разбунтува, започна да го убеждава да се подчинят временно, докато се разбере накъде отиват работите.

— Слушай, Ландри — каза му тя, — винаги съм имала предчувствие, че това ще ни се случи, тъй че неведнъж съм размисляла как трябва да постъпим в такъв случай. Баща ти не е виновен, аз не му се сърдя. От голяма обич той се страхува, че си влюбен в момиче като мен. Прощавам му малко прекалената гордост и несправедливост, защото не можем да не се съгласим, че в детските си години аз действително бях твърде палава, нали и ти ме упрекна за това в деня, когато започна да ме обичаш. Ако от една година съм се поправила, това все още не е достатъчно той да бъде убеден, че вече съм друг човек. Трябва, значи, да мине още време, тогава малко по малко предубежденията ще отпаднат, грозните лъжи сами ще заглъхнат. Баща ти и майка ти ще видят, че съм разумна и не искам нито да те развращавам, нито да ти измъквам пари. Ще разберат обичта ми към теб и пак ще можем да се виждаме и да си говорим, без да се крием от никого; дотогава обаче трябва да се подчиниш на баща си, който, сигурна съм, ще ти забрани да ме посещаваш.

— Никога няма да намеря сили в себе си за това — каза Ландри, — предпочитам да се хвърля в реката.

— Е добре, ако ти не намериш сили, аз ще намеря и заради тебе — каза Фадет, — ще си отида, ще напусна родния дом за известно време. От два месеца ми предлагат добро място в града. Баба вече е тъй глуха и толкова стара, че почти не приготвя и не продава лекарства, а не може да дава и съвети. Тя има една много добра родственица, която й предлага да дойде да живее у дома, ще се грижи добре и за нея, и за моето малко Скакалче…

При мисълта да напусне това дете, което наред с Ландри обичаше най-много на света, гласът на малката Фадет се прекърши. Но тя събра сили и продължи.

— Сега той укрепна вече и може да мине без мен. Скоро ще приеме първото причастие и като ходи с другите деца да учи вероучение, няма да му е толкова мъчно, че съм заминала. Сигурно сам си забелязал, че вече е по-разумен и другите момченца не го дразнят. Разбери, Ландри, че тук трябва да ме позабравят, защото сега цялото селище се е надигнало срещу мен. Като не ме виждат година-две и се върна с добри свидетелства и с добро име, което мога да си извоювам много по-лесно другаде, отколкото тук, ще престанат да се занимават с мен и ние ще бъдем по-добри приятели от когато и да било.

Ландри не желаеше и да чуе за подобно предложение; изпадна в черно отчаяние и си отиде в Приш в такова състояние, че би предизвикал жал и в най-злото сърце.

Два дни по-късно, когато подготвяше лина за гроздобера, малкият Кайо се приближи до него и му каза:

— Слушай, Ландри, виждам, че ми се сърдиш и от известно време не ми говориш. Сигурно си мислиш, че аз съм разгласил любовта ти с малката Фадет. Обижда ме, че можеш да допуснеш такава мръсотия от моя страна! Кълна ти се в небето, че никога не съм споменавал нито дума и много ми е мъчно, че имаш толкова неприятности, защото винаги съм те почитал и никога не съм мислил лошо за малката Фадет. Мога дори да кажа, че уважавам тази девойка след случката в гълъбарника, за която и тя можеше да се разбъбри и за която никой никога нищо не узна, защото тя е възпитана. А би могла да го стори дори само да отмъсти на Мадлон, тъй като знае, че тя е причина за всичките тези клюки. Но Фадет си замълча и знаеш ли, Ландри, сега разбирам, че не бива да се доверяваме на външните фасони и уж доброто име. Фадет минаваше за лоша, пък се оказа добра, а Мадлон минаваше за добра, пък излезе подла не само спрямо Фадет и спрямо теб, а и спрямо мен, ако трябва да говорим за верността й.

На Ландри му беше приятно да слуша малкия Кайо. Думите му пооблекчиха мъката му.

— Причиниха ти много неприятности, клети Ландри — каза накрая малкият Кайо, — но можеш да се успокоиш, защото Фадет се държи както трябва. Чудесно е от нейна страна, че си отива, за да не тревожи семейството ти, казах го и на самата нея на сбогуване.

— Какво говориш? — възкликна Ландри. — Нима тя си отива?

— Ти не знаеше ли? — запита младежът. — Мислех, че сте се разбрали и че не я изпращаш, за да няма приказки. Сигурен съм, че замина. Мина покрай нас преди четвърт час. Носеше и вързоп. Отправи се към Шато-Мейан и сега не може да е по-далеч от Вией-Вил или от Юрмон.

Ландри остави остена и се затича; спря се чак когато настигна малката Фадет по пътя, който се вие между лозята на Юрмон и Фрамлен.

Там, изтощен от мъка и от тичане, се просна безмълвно насред пътя, но й направи знак с ръка, че само през трупа му ще мине. Когато се посъвзе малко, Фадет му каза:

— Исках да ти спестя тази мъка, скъпи Ландри, а ето че ти просто се чудиш как да ми отнемеш смелостта. Бъди мъж и не ми пречи и аз да бъда храбра, защото не можеш да си представиш колко смелост ми е необходима. Като си помисля само, че моят мъничък Жане ме търси и ме вика в този миг, чувствувам се тъй слаба, че ми иде да си разбия главата в камъните. Ах, моля те, Ландри, помогни ми, вместо да ме отклоняваш от дълга ми. Защото, ако не си отида днес, няма да си отида никога и ние сме загубени.

— Фаншон, Фаншон, не ти е нужна голяма смелост — отговори Ландри, — съжаляваш едно дете, което ще се утеши бързо-бързо, защото е дете! А не те е грижа за моето отчаяние! Ти не знаеш какво значи любов! Никога не си имала чувства към мен и ще ме забравиш скоро, тъй че може никога да не се върнеш.

— Ще се върна, Ландри, бог ми е свидетел, че ще се върна след една година, най-късно след две. И никога няма да те забравя, както никога няма да имам друг приятел и друг любим освен тебе.

— Друг приятел може би, Фаншон, защото ти никога няма да намериш приятел, който да ти се покорява, като мене, но за друг любим не съм сигурен. Кой би могъл да ме убеди в това?

— Аз мога да те убедя!

— Ти не знаеш нищо за любовта, Фадет, никога не си обичала! Когато дойде любовта, ще забравиш твоя клет Ландри. Ах, ако ме обичаше, както аз те обичам, никога не би ме напуснала така!

— Тъй ли мислиш, Ландри? — запита малката Фадет, като го погледна тъжно и сериозно. — Може би ти сам не знаеш какво говориш. Аз мисля, че сега любовта ме съветва, а не приятелството.

— Ако постъпваше тъй от любов, нямаше да ми е толкова мъчно! О, да, Фаншон, ако беше от любов, мисля, че почти щях да бъда щастлив в нещастието. Щях да повярвам на думата ти и щях да се надявам за бъдещето. Щях да бъда смел като теб, тъй е!… Но ти не си отиваш от любов, нали сама си ми го казвала толкова пъти, а и аз го разбрах, винаги си била тъй спокойна до мен!

— Ти мислиш, че не те обичам? Сигурен ли си?

И докато го гледаше, в очите й заблестяха сълзи; те се зарониха по страните й, а в същото време тя се усмихваше някак странно.

— Ах, боже мой, боже мой — въздъхна Ландри, като я взе в прегръдките си, — да можеше да съм се излъгал!

— Мисля, че наистина си се излъгал — отговори Фадет, все тъй през смях и сълзи. — Мисля, че още на тринадесет години клетото Щурче видя Ландри и оттогава няма очи за никого другиго. Сигурна съм, че когато тичаше след него по пътищата и полето, като му говореше глупости и го закачаше, за да го накара да й обърне внимание, не знаеше още какво прави, нито какво я привлича в него. Убедена съм, че когато един ден отиде да търси Силвине, знаейки, че на Ландри му е мъчно, и когато намери Силвине на брега на реката замислен с агънце на коленете, тя си поигра малко на магия, за да принуди Ландри да й дължи благодарност. Мисля също, че когато го оскърби в брода Рулет, тя го направи от яд и от мъка, че той никога вече оттогава не й проговори. Мисля, че когато пожела да танцуват, вече беше луда по него и се надяваше да му хареса с красивия си танц. Мисля също, че когато плачеше в каменоломната, плачеше от разкаяние и мъка, че не му се е понравила. Убедена съм, че когато той искаше да я целуне и тя му отказваше, когато той й говореше за любов, а тя му отговаряше с приятелство, правеше го от страх да не загуби любовта му, ако я задоволи много бързо. И най-сетне мисля, че ако тя заминава сега с разбито сърце, заминава с надеждата да се върне достойна за него в очите на всички и да може да стане негова жена, без семейството му да се чувствува огорчено и унизено.

Този път Ландри помисли, че наистина полудява. Той се смееше, викаше и плачеше, целуваше ръцете на Фаншон, роклята й, би целунал дори краката й, ако тя му позволеше, но тя го притегли до себе си и му подари една истинска любовна целувка, от която той едва не умря. Защото това беше първата целувка, която получаваше от нея, и изобщо първата истинска целувка от жена; Ландри се отпусна почти в несвяст край пътя, а тя прибра бързо вързопа си, поруменяла и засрамена, и изтича, като му забрани да я последва и му се закле, че ще се върне.