Жорж Санд
Малката Фадет (24)

XXIV

Ландри се изплаши, потупа я по ръцете, за да се свести. Те бяха ледено студени и вцепенени, той ги стопли, разтърква ги дълго и когато най-сетне се съвзе, тя каза:

— Мисля, че си играеш с мен, Ландри. Има неща, с които не бива да се шегуваме. Моля те да ме оставиш на спокойствие и да не ми говориш никога, освен когато имаш да ме питаш нещо важно, а аз винаги ще бъда готова да ти услужа.

— Фадет, Фадет — каза Ландри, — не са хубави тези работи! Играете си с мен. Ненавиждате, а ме накарахте да повярвам друго.

— Аз ли? — запита тя наскърбено. — Какво съм ви накарала да вярвате? Предложих ви и ви дадох истинско приятелство като обичта на брат ви към вас, а може би по-силно дори, защото аз не ревнувам и вместо да преча на любовта ви, опитах се да ви помогна.

— Това е истина — каза Ландри, — ти беше добра като добрия бог и аз греша, като те укорявам. Прости ми, Фаншон, и ме остави да те обичам, както мога. Може би няма да те обичам тъй спокойно, както обичам брат си или сестра си Нанет, но ти обещавам да не се опитвам да те целувам, щом ти е неприятно.

И като размисли, Ландри си каза, че малката Фадет изпитва към него спокойна обич и тъй като не беше нито суетен, нито самохвалко, стана плах и свенлив край нея, сякаш не беше чул със собствените си уши какво бе казала на хубавата Мадлон.

Колкото до малката Фадет, тя беше достатъчно умна, за да разбере, че Ландри чисто и просто е лудо влюбен в нея — преди малко беше припаднала от радост. Но се страхуваше да не загуби бързо, прекалено бързо спечеленото щастие. Затова искаше да даде време на Ландри да пожелае още по-силно любовта й.

Той остана при нея до нощта, защото макар и да не смееше да я задиря, беше тъй влюбен и му беше тъй приятно да я гледа и да я слуша, че не можеше да я напусне. Поигра си със Скакалеца, който винаги се въртеше близо до сестра си. Ландри прояви доброта към него и скоро видя, че горкото дете, към което всички се отнасяха тъй лошо, не беше нито глупаво, нито зло, стига да не го дразнеха. След един час дори така се укроти, че започна признателно да целува ръцете на Ландри, като го наричаше „моя Ландри“, както наричаше сестра си „моята Фаншон“. Ландри се трогна и разнежи и си каза, че всички, а и той самият, са виновни спрямо двете клети деца на баба Фаде, които все едно дали бяха добри или лоши, имаха право да получат поне малко обич.

На другия ден и през следващите дни Ландри виждаше малката Фадет било вечер и тогава можеше да поразговаря с нея, било през деня, когато я срещаше в полето. И тъй като тя не можеше да се спре за дълго с него, не желаейки и не умеейки да бяга за дълго от задълженията си, той беше доволен да си размени четири-пет думи от сърце и да я изпие с очи. Тя продължаваше да разговаря любезно, да се облича прилично и да се държи както трябва. Така че скоро всички станаха внимателни и започнаха да й говорят и да се държат по съвсем друг начин с нея. Понеже тя вече не правеше напук на никого, не я хулеха, а като не я обиждаха и тя не изпитваше желание да ядосва и да оскърбява никого.

Но тъй като хорското мнение не се изменя бързо, все пак трябваше да мине още малко време, преди презрението да се превърне в уважение и омразата в доброжелателство. По-късно ще обясним как стана тази промяна. Сега засега никой не обръщаше голямо внимание на гизденето на Фадет. Четири-пет старци и старици, от тези, които винаги гледат как младежта подраства и са в селището като бащи и майки на всички, понякога разсъждаваха помежду си под орехите на Кос, гледайки как гъмжи около тях целият този млад свят, едни, играещи на топка, други, танцуващи. Старците казваха:

— Този ще стане добър войник, ако продължава така, защото е снажен и няма да го отхвърлят от войската. Оня ще стане хитър и сръчен като баща си. Този ще бъде мъдър и спокоен като майка си. Ето я и малката Люсет, която ще стане добра ратайкиня. Едрата Луиз ще се харесва на мнозина. Ех, малката Марион я оставете да порасне и тя ще поумнее като другите!

Когато идваше ред на малката Фадет, те казваха:

— Ето че добре се развива, не тича вече, не пее и не танцува. Никой не я вижда след празненството на Сент-Андош. Изглежда, много се е стреснала, дето децата й дърпаха забрадката по време на танца. Сменила е и наметката си и сега всеки би могъл да каже, че не е по-грозна от коя да е друга.

— Направило ли ви е впечатление колко е побеляла кожата й от това време? — запита веднъж баба Кутюрие. — Лицето й беше като пъдпъдъче яйце, покрито с лунички. Последния път, като я видях отблизо, изненадах се, че е тъй бяло; тя дори е тъй бледа, че я запитах дали няма треска. Като я гледа човек сега, ще си каже, че може и да се оправи. Пък и кой знае, има ги много грозни, които стават хубавици, като започнат седемнадесет-осемнадесет години.

— И умът им идва в главата — забеляза дядо Нобен. — Пък и когато една девойка пръкне, тя се научава как да бъде приятна и как да се пременява. Време е и Щурчето да разбере, че не е момче. Боже мой, всички мислеха, че ще се развие лошо и ще бъде срам за нашия край. Но и тя ще се поправи и ще се укроти като другите. Ще разбере, че трябва да накара да й простят, задето е имала такава майка за одумване и ще видите, че няма да остави вече да говорят за нея.

— Дай боже — каза баба Куртийе, — защото много е грозно, когато едно момиче прилича на изпуснат кон. Но и аз имам вяра в тая Фадет, защото я срещнах оня ден и вместо да тръгне и да закуцука като мен, надсмивайки ми се, тя ми каза „добър ден“ и ме запита много любезно как съм.

— Това момиче, за което говорите, е по-скоро палаво, отколкото лошо — каза дядо Анри. — То няма зло сърце, аз ви го казвам. Колко пъти е пазило внуците ми в полето от чиста любезност, когато дъщеря ми е била болна. Грижило се е винаги много добре за тях и те не могат да се отделят от него.

— Вярно ли е това, дето разказват — подхвана баба Кутюрие, — че един от близнаците на татко Барбо полудял по нея на последното празненство?

— Хайде де — отговори дядо Нобен, — не бива да се взема на сериозно тази работа. Чисто и просто детско забавление! Барбовци не са глупави, а децата няма да паднат по-долу от баща си и майка си.

Така одумваха малката Фадет, но общо взето рядко се сещаха за нея, защото я виждаха само от време на време.