Джоан Роулинг
Хари Потър и затворникът от Азкабан (7)

ГЛАВА СЕДМА
БОГЪРТ В ДРЕШНИКА

Малфой се появи в клас едва късно в четвъртък преди обяд, когато слидеринци и грифиндорци имаха заедно двоен час по отвари. Той влезе наперено в класната стая, която се намираше в подземието. Дясната му ръка беше увита в бинтове и вързана през шията и според Хари той се преструваше на герой, оцелял след страхотна битка.

— Как си, Драко? — запъти се към него Панси Паркинсън. — Много ли те боли?

— Ужасно много! — отвърна Малфой и се опита да изглежда като страдалец.

Но Хари забеляза как смигна на Краб и Гойл, щом Панси отмести поглед от лицето му.

— Сядай, сядай — подкани го спокойно професор Снейп.

Хари и Рон се спогледаха изпод вежди — Снейп не би позволил на никой от тях двамата да седне, ако влезе след началото на часа, а щеше да им наложи наказание. Но на Малфой се прощаваше всичко в часовете на Снейп, който бе ръководител на дома „Слидерин“ и не криеше предпочитанията си към своите ученици.

Този ден щяха да правят нова отвара — за смаляване. Малфой постави котела си до тези на Хари и Рон, за да приготвят съставките на една и съща маса.

— Сър — провикна се Драко, — трябва някой да ми помогне в рязането на тези корени от маргарити, че с моята ръка…

— Уизли, нарежи корените на Малфой — каза Снейп без да вдига поглед.

Рон почервеня като домат.

— Нищо ти няма на ръката! — процеди той през зъби към Малфой, който му се ухили злобно насреща.

— Уизли, нали чу какво ти каза професор Снейп — нарежи ми тези корени.

Рон хвана ножа, придърпа корените на Малфой към себе си и започна да ги кълца небрежно и неравномерно.

— Професоре — проточи глас Малфой, — Уизли съсипва корените ми.

Снейп се приближи до тяхната маса, впери поглед над гърбавия си нос в корените и нареди с иронична усмивка изпод дългата си мазна коса:

— Смени корените на Малфой с твоите, Уизли.

— Ама, сър…

Четвърт час Рон внимателно бе рязал своите корени на съвсем еднакви парченца.

— Веднага! — заповяда Снейп с възможно най-заплашителния си глас.

Рон избута красиво нарязаните си корени изпод масата и пак хвана ножа.

— Моля, сър, трябва да ми се обели тази изсушена смокиня — обади се пак Малфой, едва сдържайки злобния си смях.

— Потър, ти пък обели смокинята на Малфой — каза Снейп, като хвърли към Хари един от онези погледи, пълни с омраза, които пазеше специално за него.

Хари се зае със смокинята на Малфой, докато Рон се мъчеше да оправи корените, които бяха останали за него. Хари обели сухата смокиня колкото можа по-бързо и мълчаливо я хвърли през масата. Малфой му отправи най-широката си подигравателна усмивка.

— Не сте ли виждали приятеля си Хагрид напоследък? — попита той с нисък глас.

— Не е твоя работа! — сопна му се Рон, без да вдига очи.

— Опасявам се, че няма да учителства още дълго — заяви Малфой с престорено съжаление. — Татко доста се разсърди за това, което стана с мен…

— Ако не млъкнеш, Малфой, ще видиш какво наистина ще стане с теб! — заплаши го Рон.

— …и се е оплакал на училищните настоятели. Също и в Министерството на магията. А татко има огромно влияние, както знаете. И след такава трайна травма — тук той изпусна тежка фалшива въздишка — кой знае дали ръката ми изобщо някога ще се оправи…

— Значи затова разиграваш целия този театър! — възмути се Хари и обезглави без да иска, една мъртва гъсеница, защото ръката му се беше разтреперила от гняв. — Искаш да уволнят Хагрид.

— Ами… — започна Малфой, като сниши глас, — донякъде, Потър. Но това има и други предимства. Уизли, я ми нарежи гъсеницата.

Няколко котела по-нататък Невил бе изпаднал в беда. Той редовно оплескваше нещо в часа по отвари, който за него бе най-тежкият учебен час, а сковаващият страх от професор Снейп влошаваше нещата още повече. Отварата трябваше да бъде светла и отровнозелена, а бе станала…

— Оранжева е, Лонгботъм — каза Снейп, като гребна от нея с черпака и я плисна обратно в котела отвисоко, та всички да видят. — Оранжева отвара. Я кажи, момче, влиза ли ти нещо изобщо в дебелата глава? Не ме ли чу, като казах съвсем ясно, че се слага само един далак от плъх? Не обясних ли, че е достатъчно само веднъж да цръкнеш сок от пиявици? Какво трябва да направя, че да ме разбереш, Лонгботъм?

Невил бе поруменял и цял трепереше. Май всеки момент щеше да се разплаче.

— Моля ви, сър — обади се Хърмаяни, — нека да помогна на Невил да я оправи…

— Не си спомням да съм искал да се доказвате, госпожице Грейнджър — ледено каза Снейп и Хърмаяни се изчерви като Невил.

— Лонгботъм, в края на часа ще дадем няколко капки отвара на твоята жаба да видим какво ще стане. Тогава може би ще се научиш да я правиш както трябва.

Снейп се отдалечи, а Невил не можеше да си поеме дъх от страх.

— Помогни ми! — отчаяно прошепна той на Хърмаяни.

— Ей, Хари — каза Шеймъс Финигън, навеждайки се да вземе медните везни на Хари, — чу ли вече? В „Пророчески вести“ тази сутрин пише, че Сириус Блек май бил забелязан.

— Къде? — попитаха Хари и Рон в един глас.

От другата страна на масата Малфой наостри уши.

— Недалеч оттук — отвърна Шеймъс, видимо развълнуван. — Видяла го една мъгълка. Е, не че разбрала за какво точно става дума. Мъгълите мислят, че е обикновен престъпник… Та тя звъннала на горещата телефонна линия. Ама докато хората от Министерството на магията стигнали до мястото, него вече го нямало.

— Недалеч оттук… — повтори Рон и многозначително погледна Хари.

Като се обърна, видя, че Малфой ги наблюдава внимателно.

— Какво има, Драко? Още нещо ли трябва да ти обеля?

Но очите на Малфой, приковани в Хари, святкаха злостно. Той се наведе над масата.

— Да не смяташ да заловиш Блек с голи ръце, а, Потър?

— Аха, позна — отвърна Хари небрежно.

Тънките устни на Малфой се извиха в ехидна усмивка.

— Е, на твое място щях вече да действам — невъзмутимо рече той. — Нямаше да си стоя в училище като послушно момче, а щях вече да съм навън да го търся.

— Какво искаш да кажеш, Малфой? — настръхна Рон.

— Нима не знаеш, Потър? — престори се на изненадан Малфой, присвивайки безцветните си очи.

— Какво да знам?

Малфой се изсмя тихо и пренебрежително.

— Сигурно не щеш да рискуваш главата си — продължи той. — Май предпочиташ да оставиш тая работа на дименторите, нали? Само че ако бях аз, щях да искам отмъщение. Сам щях да го заловя.

— За какво говориш всъщност? — сърдито попита Хари, но точно в този момент се разнесе гласът на Снейп:

— Приключвайте вече с прибавянето на съставките. Тази отвара трябва да покъкри, преди да се пие. Разчистете наоколо, докато стане готова, и после ще изпробваме какво е направил Лонгботъм.

Краб и Гойл се разхилиха на глас, като гледаха как Невил се поти, бъркайки трескаво своята течност. Хърмаяни му даваше шепнешком наставления с ъгълчето на устните си, за да не види Снейп. Хари и Рон прибраха каквото им беше останало от съставките и отидоха да измият ръцете и черпаците на каменната мивка в ъгъла.

— Какво ли искаше да каже Малфой? — смънка Хари, докато държеше ръце под ледената струя от чучура. — За какво да отмъщавам на Блек? Той все още нищо не ми е направил.

— Измисля си — яростно каза Рон, — подтиква те да извършиш някоя глупост.

В края на часа Снейп отиде при Невил, свил се от страх до котела си.

— Елате всички насам — извика Снейп и черните му очи засвяткаха, — да видите какво ще стане с жабата на Лонгботъм. Ако е успял да направи смаляващата отвара, тя ще се превърне в попова лъжичка. А ако я е сбъркал, в което не се съмнявам, жабата му най-вероятно ще се отрови.

Грифиндорци гледаха със страх. Слидеринци едва се сдържаха. Снейп взе жабата Тревър в едната ръка, гребна с малка лъжичка от отварата на Невил, която вече беше зелена, и сипа няколко капки в устата на жабата.

За няколко мига всички затаиха дъх, Тревър преглътна — тогава се чу леко пук! и поповата лъжичка Тревър се загърчи в дланта на Снейп.

Грифиндорци бурно заръкопляскаха. С кисело изражение Снейп измъкна малко шишенце от джоба на мантията си, капна няколко капки върху Тревър и той изведнъж се превърна отново в жаба.

— Отнемам пет точки от „Грифиндор“ — обяви Снейп и сякаш изтри усмивките от лицата на всички. — Казах да не му подсказвате, госпожице Грейнджър.

Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха по стълбите към входната врата. Хари още размишляваше върху думите на Малфой, а Рон беше бесен на Снейп.

— Да накаже „Грифиндор“ с пет точки за това, че отварата е добра! Защо не го излъга, Хърмаяни, защо не му каза, че Невил я е направил сам?

Хърмаяни не отговори. Рон се огледа.

— Къде е тя?

Хари също се обърна. Бяха стигнали до края на стълбите и гледаха как останалите ученици минават покрай тях на път за Голямата зала, където ги чакаше обядът.

— Но Хърмаяни беше точно зад нас! — каза Рон и се смръщи.

Малфой мина покрай тях с Краб и Гойл от двете си страни. Той се изхили подигравателно на Хари и изчезна.

— Ето я — каза Хари.

Хърмаяни бързаше нагоре по стълбите, леко задъхана, с едната си ръка стискаше чантата, а с другата прикриваше нещо отпред под мантията си.

— Как го направи?

— Кое? — попита Хърмаяни, като ги настигна.

— Нали беше точно зад нас, как успя да слезеш отново по стълбата?

— Какво? — Хърмаяни изглеждаше леко объркана. — Ааа, трябваше да се върна за нещо. О, ами сега…

Един шев на чантата на Хърмаяни се беше разпорил. Хари не бе изненадан, защото видя, че вътре са натъпкани поне дузина тежки дебели книги.

— Ама защо ги носиш навсякъде с теб?

— Нали знаеш колко много предмети уча! — отвърна Хърмаяни, почти без дъх. — Бихте ли подържали малко?

— Ама… — Рон гледаше заглавията на книгите, които тя му беше подала, — ти нямаш днес тези предмети! Следобед имаме само защита срещу Черните изкуства.

— О, да — разсеяно отвърна Хърмаяни, но все пак прибра всички учебници в чантата си. — Дано да има нещо хубаво за обяд, че умирам от глад — добави тя и тримата продължиха към Голямата зала.

— Нямаш ли чувството, че крие нещо от нас? — обърна се Рон към Хари.

* * *

Професор Лупин не беше в стаята, когато те пристигнаха за първия си час по защита срещу Черните изкуства. Всички седнаха, извадиха учебниците си, перата и пергаментите и оживено разговаряха, докато той се появи. Професорът се усмихна разсеяно и постави старата си охлузена чанта на катедрата. Той беше със същите износени дрехи, но изглеждаше по-добре, отколкото във влака — като че ли току-що бе похапнал хубавичко.

— Добър ден! — поздрави той. — Бихте ли сложили учебниците си обратно в чантите? Днес ще имаме практическо занятие. Ще ви трябват само магическите пръчки.

Докато прибираха учебниците, учениците си размениха погледи, пълни с любопитство. Никога досега не бяха имали практическо занятие по защита срещу Черните изкуства, ако не се смяташе незабравимия час миналата година, когато предишният им учител бе донесъл в клас клетка пълна с феи, които пусна на свобода.

— Добре — каза професор Лупин, когато всички се приготвиха, — последвайте ме.

Поозадачените, но заинтригувани ученици се изправиха и последваха учителя. Той ги поведе по пустия коридор, после завиха по друг и първото нещо, което видяха, бе полтъргайстът Пийвс, който се рееше нагоре-надолу из въздуха, докато запълваше с дъвка най-близката ключалка.

Пийвс вдигна поглед едва когато професор Лупин отмина, разкърши кривите пръстчета на крачетата си и запя.

— Луди, луди Лупин — припяваше той, — луд и смахнат Лупин, луд и смахнат Лупин…

По природа безцеремонен и вироглав, Пийвс обикновено се отнасяше с уважение към учителите. Всички погледи се насочиха бързо към професор Лупин, за да видят как ще реагира, но за всеобща изненада той продължи да се усмихва.

— Съветвам те да махнеш дъвката от ключалката, Пийвс — любезно каза Лупин. — Господин Филч няма да може да стигне до метлите си.

Филч беше пазачът на „Хогуортс“, провалил се магьосник с лош нрав, който водеше вечна война срещу учениците и с особено настървение — срещу Пийвс. Но полтъргайстът не обърна никакво внимание на думите на професор Лупин и наду голям балон от ягодова дъвка.

Професорът въздъхна, извади магическата си пръчка и се обърна към класа през рамо:

— Ето една полезна малка магия. Моля, наблюдавайте внимателно.

Той вдигна магическата си пръчка на височината на раменете си и като каза „Уодиуози!“, я насочи към Пийвс. Също като куршум топчето дъвка изхвърча от ключалката и се заби право в лявата ноздра на Пийвс, който се преметна презглава и излетя нанякъде, ругаейки.

— Страхотно, сър! — възхити се Дийн Томас.

— Благодаря ти, Дийн! — каза професор Лупин и прибра пръчката си. — Да продължим.

Учениците тръгнаха наново, гледайки към професор Лупин с още по-голямо уважение. Той ги поведе по втори коридор и след малко спряха точно пред вратата на учителската стая.

— Влизайте, моля! — покани ги професорът, като отвори вратата и им даде път.

Помещението бе дълго, облицовано с ламперия и пълно със стари и все различни столове. Вътре имаше само един учител. Професор Снейп седеше в ниско кресло и се заоглежда, когато класът изпълни стаята. Очите му бляскаха, а по устните му играеше подигравателна усмивка. Когато професор Лупин влезе и понечи да затвори вратата след себе си, Снейп каза:

— Остави я отворена, Лупин. Предпочитам да не присъствам на това. — Той се изправи, мина покрай учениците, а черното му наметало се изду зад него. На вратата се обърна и заяви: — Едва ли някой те е предупредил, Лупин, че в този курс е ученикът Невил Лонгботъм. Съветвам те да не му възлагаш нищо трудно. Освен ако госпожица Грейнджър не му подсказва шепнешком на ухото.

Невил пламна, а Хари изгледа Снейп с ненавист. Не стига, че нахокваше Невил в своя час, а го правеше и пред другите учители!

Професор Лупин повдигна вежди.

— Надявах се, че Невил ще ми помага за първата фаза на нашите упражнения — каза той, — и съм сигурен, че ще се справи великолепно.

Лицето на Невил стана още по-червено, ако това изобщо бе възможно. Снейп се нацупи и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

— Такааа…

Професор Лупин се обърна към класа и даде знак да се съберат в другия край на стаята, където имаше само един стар дрешник, в който учителите държаха резервни мантии. Щом професор Лупин застана до него, гардеробът изведнъж се раздруса и се наклони от стената.

— Няма за какво да се притеснявате — спокойно каза професор Лупин, когато няколко ученици отскочиха в паника. — Вътре има един богърт.

Повечето ученици решиха, че има за какво да се притесняват. Невил отправи към професор Лупин поглед, пълен с неподправен ужас, а Шеймъс Финигън гледаше с изумление как бравата се върти и трака.

— Богъртите обичат тъмни затворени помещения — започна професор Лупин, — като дрешници, пространството под леглата, кухненски шкафове под мивката… Веднъж дори попаднах на един, който се беше пъхнал в стария салонен часовник. Този се настани тук вчера следобед и аз помолих директора да убеди учителите да го оставят, за да дам на третокурсниците практически урок. И така, първият въпрос, който сигурно си задавате е, що е богърт?

Хърмаяни вдигна ръка.

— Нещо като превъплътител — каза тя. — Може да приема формата на всичко, за което знае, че ни плаши.

— И аз не бих могъл да го обясня по-добре — обяви професор Лупин и Хърмаяни засия. — Тъй че богъртът, който е там в тъмното още не е приел никаква форма. Той още не знае от какво най-много се бои онзи, който ще застане срещу него. Никой няма представа как изглежда богъртът насаме, но щом го пусна, той незабавно ще се превърне в онова, което предизвиква най-голям страх у всеки от нас. Това означава… — продължи професор Лупин, като се направи, че не забелязва лекото ахване на Невил от уплаха, — това означава, че имаме огромно предимство над богърта, още преди да започнем. Сещаш ли се какво е то, Хари?

Да се налага да отговори на въпрос, докато Хърмаяни до него подскача на пръсти с ръка във въздуха, бе доста обезсърчаващо, но Хари реши да опита.

— Амииии… щом сме толкова много, няма да знае в какво да се преобрази.

— Точно така! — каза професор Лупин и Хърмаяни смъкна ръка с леко разочарование. — Винаги е добре да има някой с теб, когато се изправиш пред богърт. Тогава той се обърква, чуди се дали да се превърне в безглав труп или в месояден плужек. Веднъж видях как един богърт направи именно такава грешка, като се опита да изплаши двама души едновременно и се превърна в половин плужек. Което изобщо не предизвика страх. Магията, която обезврежда богърта е проста, но изисква съсредоточаване. Защото, забележете, богъртът не понася смях. Така че трябва да го накарате да приеме форма, която ни разсмива. най-напред ще упражним магията без магическите пръчки. Повтаряйте, моля, след мен… Ридикулус!

— Ридикулус! — извика класът в един глас.

— Добре — каза професор Лупин. — Много добре, но тази бе лесната част. Защото само с думи не е достатъчно. И затова сега ще поканим Невил.

Дрешникът отново се разтресе, а Невил трепереше по-силно и от него, когато излезе напред, сякаш се отправяше към бесилка.

— Невил — подкани го професор Лупин, — да започнем поред. Кажи ни от какво най-много се боиш на този свят.

Устните на Невил се раздвижиха, но не издадоха звук.

— Извинявай, не те разбрах — окуражително изрече професор Лупин.

Невил се огледа трескаво, сякаш молеше за помощ отнякъде, но после промълви:

— От професор Снейп.

Почти всички избухнаха в смях. Дори Невил се усмихна виновно. Професор Лупин обаче изглеждаше замислен.

— Професор Снейп… Хм… Невил, доколкото знам, ти живееш с баба си?

— Ммм… — замънка Невил притеснено. — Но… не искам богъртът да се превръща в нея.

— Не, не ме разбра — каза професор Лупин, вече усмихнат: — Дали не би могъл да ни кажеш какви точно дрехи носи обикновено баба ти?

Невил гледаше стреснато, но каза:

— Ами… все една и съща шапка. Висока, с препариран лешояд най-отгоре. И дълга рокля… обикновено зелена. И понякога яка от лисица…

— И ръчна чанта? — подсказа му професор Лупин.

— Да, голяма и червена — съгласи се Невил.

— Добре тогава — продължи професор Лупин. — Можеш ли да си ги представиш тези дрехи много ясно, Невил? Можеш ли да ги видиш с вътрешния си поглед?

— Д-да — каза Невил колебливо, като явно се питаше какво ли ще последва.

— Щом богъртът изскочи от този дрешник и те види, той ще приеме образа на професор Снейп — каза Лупин. — Тогава вдигни магическата си пръчка… ето така… и извикай Ридикулус!, като мислиш съсредоточено за дрехите на баба си. Ако всичко върви добре, богъртът, преобразен в професор Снейп, ще се яви с лешояд върху шапката, в зелена рокля и с голяма червена чанта.

Избухна гръмогласен смях. Дрешникът се разтресе още по-яростно.

— Ако Невил успее, богъртът би трябвало да насочи вниманието си към всеки от нас поред — обясни професор Лупин — Бих искал всички да си помислите за момент как си представяте онова, от което най-много се боите, и как бихте го накарали да изглежда смешно.

Стаята притихна. Хари се замисли. От какво ли се боеше най-много на този свят?

Най-напред му дойде наум за Лорд Волдемор — Волдемор, възвърнал цялата си сила. Но още преди да започне да умува как да обезвреди богърта като Волдемор, в съзнанието му изплува ужасяващ образ…

Една разлагаща се лъскава ръка се скрива под черно наметало… дълго вдишване през тракащи зъби в невидима уста… и леден полъх, така пронизващ, сякаш го дави…

Хари потръпна и се огледа с надеждата никой да не е забелязал. Повечето ученици бяха затворили плътно очи. Рон шепнеше: „Махни му пипалата!“. Хари бе сигурен какво значи това — Рон най-много се боеше от паяци.

— Готови ли са всички? — попита професор Лупин.

Стомахът на Хари се сви от страх. Той не беше готов. Как можеше да направи един диментор по-малко ужасяващ? Но не искаше да моли за повече време — всички останали кимаха утвърдително и запретваха ръкави.

— Невил, ние ще се отдръпнем назад — каза професор Лупин. — Ще ти оставим достатъчно място, нали така? После ще извикам следващия… Сега отстъпете всички, за да не пречим на Невил…

Всички се отдръпнаха към стените и оставиха Невил сам до дрешника. Той изглеждаше блед и изплашен, но бе повдигнал наметалото си и държеше пръчката си в готовност.

— Ще броя до три, Невил — обясни професор Лупин, насочил собствената си пръчка към дръжката на гардероба. — Едно… две… три… Сега!

От върха на магическата пръчка на професор Лупин изскочи струя искри и обсипа дръжката. Дрешникът изведнъж се отвори. Гърбонос и заплашителен, професор Снейп излезе отвътре, стрелкайки с очи Невил.

Невил отстъпи назад, вдигнал пръчка, като се мъчеше да изговори нещо, но от устата му не излизаше звук. Снейп вече се приближаваше към него, посягайки под наметалото си.

— Р-р-р-ридикулус! — едва изрече с тънък гласец Невил.

Чу се шум, сякаш изплющя камшик. Снейп се препъна — той носеше дълга до земята рокля с дантела и шапка като кула с прояден от молци препариран лешояд на върха, а под лакътя му се люшкаше огромна яркочервена чанта.

Разнесе се бурен смях, богъртът спря объркан и професор Лупин извика: „Парвати! Напред!“

Парвати пристъпи напред с решително изражение. Снейп се насочи към нея. Чу се нов пукот и на мястото му се появи увита в бинтове мумия. Безокото й лице се обърна към Парвати, тя тръгна към нея — съвсем бавно, като влачеше крака и се мъчеше да повдигне вдървените си ръце…

— Ридикулус! — извика Парвати.

Бинтът по краката на мумията се размота, спъна я, тя се захлупи напред, а главата й се изтърколи встрани.

— Шеймъс! — почти изрева професор Лупин.

Шеймъс се втурна напред покрай Парвати.

Прас! И на мястото на мумията се появи жена с дълга до пода черна коса и зеленикаво лице на череп — същинска вещица. Тя отвори широко уста и в стаята проехтя пъклен звук — дълъг сърцераздирателен писък, от който дори косата на Хари се изправи…

— Ридикулус! — викна Шеймъс.

Вещицата прохърка и се хвана за гърлото, изгубила глас.

Пук! Вещицата се превърна в плъх, който гонеше в кръг опашката си, после — пук! — стана гърмяща змия, която пълзя и се гърчи, преди — пук! — да се преобрази в една-единствена кървясала очна ябълка.

— Съвсем се обърка! — възкликна Лупин. — Успяваме! Сега Дийн!

Дийн се втурна напред.

Прас! Очната ябълка стана отсечена ръка, която подскочи и запълзя на пода като рак.

— Ридикулус! — кресна Дийн.

Чу се щракване и ръката се хвана в капан за мишки.

— Отлично! Рон, ти си сега!

С един скок Рон излезе напред.

Прас!

Няколко души изпищяха. Гигантски паяк, космат и висок почти два метра, пълзеше към Рон, щракайки заплашително с щипците си. За момент Хари си помисли, че Рон се е вцепенил. Но изведнъж…

— Ридикулус! — ревна Рон и пипалата на паяка изчезнаха.

Той се затъркаля по пода. Лавендър Браун се разпищя, отмести се от пътя му и паякът спря в краката на Хари. Той вдигна пръчката, готов да…

— Момент! — викна професор Лупин и неочаквано се втурна напред.

Щрак!

Безкракият паяк бе изчезнал. За миг всички се огледаха трескаво наоколо да видят къде е. Тогава забелязаха сребристобяла сфера да виси във въздуха около Лупин, който почти лениво изрече „Ридикулус!“

Щрак!

— Напред, Невил, довърши го! — каза Лупин, щом богъртът кацна на пода във вид на хлебарка.

Щрак! Снейп се бе появил отново. Този път Невил се засили напред с много решителен вид.

— Ридикулус! — викна той и за части от секундата всички видяха Снейп в дантелената му рокля, преди Невил да избухне в смях с цяло гърло, от което богартът се пръсна с трясък на хиляди малки кълбенца дим и изчезна.

— Отлично! — заяви професор Лупин, а целият клас заръкопляска бурно. — Отлично, Невил! Добре се справихте всички. Да видим сега… по пет точки за „Грифиндор“ на всеки от вас, победил богърта, и десет за Невил, понеже той го направи два пъти, а за Хърмаяни и Хари — по пет точки.

— Но аз нищо не съм направил! — учуди се Хари.

— Ти и Хърмаяни отговорихте правилно на въпросите ми в началото на часа! — набързо отговори Лупин. — Браво на всички, чудесен урок! За домашно бъдете така добри да прочетете главата за богъртите и да я разкажете накратко писмено… за понеделник. Това е всичко.

Разговаряйки оживено, учениците напуснаха учителската стая. Само на Хари не му беше весело. Професор Лупин нарочно не го остави да излезе срещу богърта. Защо ли? Дали защото бе видял как Хари припада във влака и мислеше, че не е особено издръжлив? Дали се боеше Хари пак да не загуби съзнание? Но никой от останалите не бе забелязал това.

— Видя ли как победих злата вещица? — викаше Шеймъс.

— Ами ръката! — каза Дийн и размаха своята.

— А Снейп с оная шапка!

— Ами моята мумия!

— Чудя се защо ли професор Лупин има страх от кристални сфери? — замислено попита Лавендър.

— Това беше най-хубавият ни час по защита срещу черните изкуства досега, нали? — каза Рон развълнувано, докато вървяха към кабинета на Лупин да си вземат чантите.

— Той явно е много добър преподавател — съгласи се Хърмаяни. — Но ми се искаше и аз да се пробвам с този богърт.

— Интересно от какво ли те е страх най-много? — опита се да я подиграе Рон. — Може би от домашно, на което са ти писали „много добър“ вместо „отличен“, а?