Джоан Роулинг
Хари Потър и затворникът от Азкабан (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
СВЕТКАВИЦАТА

Хари дори не разбра как успя да стигне до избата на „Меденото царство“ и оттам през тунела да се прибере обратно в замъка. Едно бе сигурно — обратният път трая несравнимо по-кратко, а и той почти не усещаше какво прави, защото главата му още бе размътена от разговора, който току-що бе чул.

Защо никой досега не беше му казал? Нито Дъмбълдор, нито Хагрид, нито господин Уизли, нито Корнелиус Фъдж… Защо никой дори не беше споменал факта, че родителите на Хари бяха умрели, защото най-добрият им приятел ги бе предал?

През цялата вечер Рон и Хърмаяни наблюдаваха Хари с голямо безпокойство, но не смееха да разговарят, защото Пърси седеше близо до тях. Като се качиха горе, установиха, че Фред и Джордж бяха взривили поне половин дузина торови бомбички в изблик на радост, че срокът е свършил. Хари искаше да избегне въпроса на близнаците дали е стигнал до Хогсмийд и тихомълком се прибра в празната още спалня, където се насочи право към нощното си шкафче. Там той избута настрани учебниците и веднага намери каквото търсеше — албума с кожена подвързия, който Хагрид му бе подарил преди две години, пълен с магически снимки на баща му и майка му. Седна на кревата си, спусна завесите и заобръща страница след страница, търсейки…

Спря на снимката от сватбата на родителите си. Ето го баща му — той му махаше сияещ, с щръкнала на всички посоки непокорна черна коса, която Хари бе наследил. Ето я и майка му, грейнала от щастие, хванала за ръка баща му. А ето и… това трябва да е той. Техният кум… Хари никога досега не си бе задавал въпроса кой е той.

Ако не знаеше, че става дума за един и същи човек, нямаше да познае Блек на старата фотография. Лицето му не бе хлътнало и восъчнобледо, а красиво и широко засмяно. Дали вече е бил на страната на Волдемор, когато е била направена снимката? Дали е кроял вече смъртта на двамата до себе си? Давал ли си е сметка, че го чакат дванайсет години в Азкабан — дванайсет години, които щяха да го променят до неузнаваемост?

„Само че дименторите нямат влияние върху него — размишляваше Хари, докато гледаше красивото усмихнато лице. — Той не чува писъците на моята майка, когато се приближи някой от тях…“

Хари затвори албума, пресегна се и го напъха в шкафчето, свали наметалото и очилата и се мушна в леглото, като остави завесите спуснати — да не го вижда никой.

Вратата на спалнята се отвори.

— Хари? — повика го Рон колебливо.

Но Хари не отговори, правейки се на заспал. Изчака Рон да излезе, обърна се по гръб и остана така с широко отворени очи.

Непозната досега омраза плъзна по тялото му като отрова. Блек му се смееше през мрака, сякаш някой бе залепил върху очите му снимката от албума. Като на филм, прожектиран пред него виждаше как Сириус Блек взривява на хиляди късчета Питър Петигрю, който много приличаше на Невил Лонгботъм. Макар да не знаеше как точно звучи гласа на Блек, чуваше трескав гърлен шепот: „Готово, господарю… Семейство Потър ме обявиха за свой Пазител на тайната…“ След това се разнесе друг смях, който пронизително се смееше — това бе същият смях, който звучеше в главата на Хари, щом се приближаха дименторите…

* * *

— Хари, изглеждаш… ужасно!

Хари бе заспал едва на зазоряване. Като се събуди, в спалнята вече нямаше никого, той се облече и слезе по спираловидната стълба до общата стая, където бяха само Рон, който ядеше ментолови жаби и се гладеше по корема, и Хърмаяни, която бе разпростряла домашното си върху три маси.

— Къде са другите? — попита Хари.

— Заминаха! Нали е първият ден от ваканцията, забрави ли? — отвърна Рон и се вгледа изпитателно в Хари. — Наближава време за обяд, тъкмо щях да идвам да те будя.

Хари се отпусна в едно кресло до камината. През прозореца видя, че продължава да вали сняг. Крукшанкс се бе изпънал пред огъня като дебело рижаво килимче.

— Наистина не изглеждаш добре, знаеш ли? — обади се Хърмаяни и тревожно се взря в лицето му.

— Нищо ми няма — отвърна Хари.

— Виж какво — поде Хърмаяни, като размени поглед с Рон, — сигурно си много разстроен от онова, което чухме вчера. Работата е там, че не бива да вършиш глупости.

— Какви глупости? — попита Хари.

На Хари му стана ясно, че двамата са се уговорили за този разговор, докато той бе спал. Не им каза нищо.

— Нали няма да го правиш, Хари? — настоя Хърмаяни.

— Защото Блек не заслужава да умреш — присъедини се Рон.

Хари ги погледна. Те май нищо не разбираха.

— Случайно да знаете какво виждам и чувам всеки път, когато към мен се приближи диментор? — Рон и Хърмаяни поклатиха отрицателно глави, но бяха нащрек. — Чувам как мама пищи и умолява Волдемор. Бихте ли могли да забравите току-така писъците на майка си от минутите, преди да я убият? И ако откриете, че някой, когото тя е мислила за приятел, я е предал и е изпратил Волдемор по следите й…

— Нищо не можеш да направиш! — каза Хърмаяни, видимо съкрушена. — Дименторите ще заловят Блек и ще го върнат в Азкабан… и така му се пада!

— Нали чухте какво каза Фъдж. Престоят в Азкабан не се отразява на Блек така, както на другите. За него това не е такова наказание, каквото е за другите.

— Е, и какво искаш да кажеш? — попита Рон, много напрегнат. — Да не смяташ ти да… убиеш Блек или какво?

— Не говори глупости! — стресна се Хърмаяни. — Хари не е тръгнал да убива никого, нали, Хари?

Хари пак не отговори. Не можеше да определи как точно иска да постъпи. Ясно му беше само едно — че не може да се примири да бездейства, докато Блек е на свобода.

— Малфой знае всичко — изведнъж обяви той. — Помните ли какво ми каза в часа по отвари? „Ако бях аз, щях да искам отмъщение. Сам щях да го заловя.“

— Значи ще слушаш съветите на Малфой, а не нашите, така ли? — разгневи се Рон. — Слушай… знаеш ли какво получила майката на Петигрю, след като Блек се разправил с него? Татко ми е разказвал — Орден на Мерлин първа степен и пръста на Петигрю в кутийка. Това било най-голямото късче от него, което успели да открият. Блек е луд, Хари, и е много опасен…

— Бащата на Малфой сигурно му е казал — продължи Хари, без да обръща внимание на Рон. — Той е бил сред най-приближените на Волдемор…

— Казвай Вие-знаете-кой, чуваш ли! — ядосано го прекъсна Рон.

— …в такъв случай семейството на Малфой е знаело, че Блек работи за Волдемор…

— …и Драко най-много от всичко ще се радва да те види разкъсан на малки парченца — като Петигрю! Разбери, че Малфой просто се надява да си си намерил смъртта, преди да му се наложи да излезе срещу теб на куидичен мач — убеждаваше го Рон.

— Хари, моля те — поде пак Хърмаяни с плувнали в сълзи очи, — моля те, бъди разумен! Блек е сторил нещо ужасно, наистина ужасно нещо, но н-недей поне ти се излага на опасност, защото Блек това и чака… О, Хари, ти сам ще му се навреш в ръцете, ако тръгнеш да го търсиш! Майка ти и баща ти не биха искали да ти се случи нещо лошо, нали? Те не биха искали да тръгнеш да гониш Блек!

— Никога не ще узная какво са искали те, защото благодарение на Блек никога не съм разговарял с тях — мрачно отвърна Хари.

Настъпи тишина, в която Крукшанкс доволно се протегна и размърда нокти. Джобът на Рон потрепери.

— Вижте какво — обади се Рон, очевидно опитвайки се да смени темата, — нали е ваканция! Наближава Коледа! Хайде… хайде да идем да видим какво прави Хагрид. Не сме му гостували цяла вечност!

— Не! — веднага се възпротиви Хърмаяни. — Хари не бива да излиза от замъка, Рон…

— Добре, хайде да вървим — съгласи се Хари и се понадигна, — тъкмо ще го питам защо никога не е споменавал за Блек, когато ми разказваше за моите родители!

Рон обаче съвсем не бе очаквал да продължат разговорите за Блек.

— Или да изиграем една партия шах, а? — побърза да предложи той нещо друго. — Може и на наплюващи топчета. Пърси е оставил тук един комплект.

— Не, по-добре да отидем на гости на Хагрид — твърдо настоя Хари.

И така, те си взеха наметалата от спалните, преминаха през портрета („Станете и се бийте, голобради пъзльовци!“), прекосиха опустелия замък и излязоха през дъбовата врата.

Бавно си проправяха път през поляните, оставяйки след себе си пъртина в искрящия пръхкав сняг, а чорапите и краищата на наметалата им подгизнаха и замръзнаха. Забранената гора бе като омагьосана — всяко дърво бе посребрено, а къщурката на Хагрид приличаше на сладкиш с глазура.

Рон почука, но никой не отговори.

— Да не е излязъл, а? — каза Хърмаяни, която трепереше под наметалото.

Рон опря ухо до вратата.

— Чува се странен шум — каза той. — Я послушайте… Фанг ли прави така?

Хари и Хърмаяни също долепиха уши до стената. Отвътре идваха откъслечни ниски гърлени стенания.

— Най-добре да доведем някого, а? — нервно предложи Рон.

— Хагрид! — извика Хари и задумка по вратата. — Хагрид, там ли си?

Чуха се тежки стъпки и вратата се отвори със скърцане. На прага застана Хагрид със зачервени и подути очи, от които капеха едри сълзи направо върху кожения му елек.

— Добре де, чух! — изръмжа той и се хвърли на врата на Хари.

И тъй като Хагрид беше поне два пъти по-едър от обикновените хора, това не бе шега работа. Хари едва не падна под тежестта му, но Рон и Хърмаяни му се притекоха на помощ, като подхванаха великана под мишници от двете страни и го вдигнаха, а Хари им помогна да го въведат вътре. Хагрид се остави да го настанят на един стол и захлупи глава върху масата, като ридаеше неудържимо. Лицето му бе лъснало от сълзи, които се стичаха по сплъстената му брада.

— Хагрид, какво има? — попита изумена Хърмаяни.

Хари забеляза на масата отворено писмо — изглеждаше като официално съобщение.

— Какво е това?

Хагрид се разрида още по-неудържимо и побутна писмото към Хари, който го взе и зачете на глас:

Уважаеми господин Хагрид,

Във връзка с разследването на случая с нападението на хипогриф върху ученик приехме уверенията на професор Дъмбълдор, че не носите отговорност за печалния инцидент.

— Е, ами че това е чудесно, нали, Хагрид? — каза Рон и потупа Хагрид по рамото.

Но Хагрид продължаваше да хлипа и с едрата си лапа направи знак на Хари да продължи да чете.

Не можем обаче да не отбележим, че сме сериозно разтревожени от поведението на споменатия хипогриф. Затова решихме да дадем ход на официалното оплакване на господин Луциус Малфой, в резултат на което въпросът ще бъде отнесен до Комисията за унищожаване на опасни създания. Заседанието на комисията ще се състои на 20 април. Призоваваме ви да се явите с хипогрифа в канцеларията на комисията в Лондон на споменатата дата. Дотогава хипогрифът трябва да бъде вързан и държан в изолация.

С поздрав…

Следваше списък на училищните настоятели.

— Ооо…! — само възкликна Рон. — Но ти нали спомена, че Бъкбийк не е злонрав хипогриф, Хагрид! Обзалагам се, че ще го оправдаят…

— Ама ти изобщо не знаеш к’ви чудовища са в таз комисия! — изхълца Хагрид и изтри очи с ръкава си. — Не понасят интересните същества!

Неочакван звук от ъгъла на стаята накара Хари, Рон и Хърмаяни да се обърнат като ужилени. Хипогрифът Бъкбийк лежеше в ъгъла и дъвчеше нещо, от което капеше кръв по целия под.

— Как да го оставя вързан навън в снега! — давеше се от сълзите си Хагрид. — Сам-самичък! И то на Коледа!

Тримата приятели се спогледаха. Те никога не бяха споделяли виждането на Хагрид за онова, което той наричаше „интересни същества“, а другите хора определяха като „ужасяващи чудовища“. От друга страна обаче, Бъкбийк изглеждаше безобиден. Според представите на Хагрид той дори бе много симпатичен.

— Ще трябва да си подготвиш силна и добра защита — каза Хърмаяни, като седна и сложи ръка върху едрата китка на великана. — Сигурна съм, че можеш да докажеш, че Бъкбийк не е опасен.

— К’ъв смисъл има! — подсмърчаше Хагрид. — Ония дяволи от комисията са всичките в джоба на Луциус Малфой! Страх ги е от него! А загубя ли делото, Бъкбийк…

Хагрид бързо прокара пръст покрай врата си, изстена с цяло гърло, политна напред и захлупи глава върху ръцете си.

— Ами Дъмбълдор, Хагрид? — подсети го Хари.

— Той вече направи к’вото можа за мен — стенеше Хагрид. — Малко ли неща са му на главата? Кое по-напред — дименторите ли да държи настрана от замъка, за Сириус Блек ли да мисли, дето се промъква наоколо…

Рон и Хърмаяни стрелнаха с поглед Хари, сякаш очакваха, че той ще започне да упреква Хагрид, задето не му е казал истината за Блек. Ала Хари не можеше да го направи точно в този момент, когато Хагрид бе така нещастен и уплашен.

— Виж какво, Хагрид — каза му той, — не се предавай. Хърмаяни е права, имаш нужда от добра защита. А нас можеш да извикаш за свидетели…

— Аз пък съм чела за един случай, когато пак така се опитали да осъдят хипогриф, но той се отървал — каза Хърмаяни. — Ще проверя отново какво точно се беше случило.

Хагрид изстена още по-шумно. Хари и Хърмаяни потърсиха с поглед помощ от Рон.

— Ъъъ… Да направя ли по чаша чай? — попита Рон.

Хари го погледна учудено.

— Точно това прави мама, когато някой е разстроен — измърмори Рон, вдигайки рамене.

Най-сетне, след още много уверения, че ще му помагат и с една димяща чаша чай пред себе си, Хагрид издуха носа си в кърпа с размерите на покривка за маса и каза:

— Ами че прави сте. Откъде накъде ще им се дам! Я да се взема в ръце…

Хрътката Фанг плахо се приближи изпод масата и положи глава върху коляното на Хагрид.

— Направо не съм на себе си тия дни — заговори Хагрид, галейки Фанг с едната си ръка и бършейки лице с другата. — Притеснявам се за Бъкбийк, а и никой не ми харесва часовете.

— Ние ги харесваме! — тутакси излъга Хърмаяни.

— Дааа, страхотни са — каза Рон и скришом кръстоса пръсти под масата. — Амиии… как са пихтиестите червеи?

— Мъртви са — мрачно каза Хагрид. — От прекалено много марули.

— О, не! — изпъшка Рон и устната му затрепери.

— Пък тия диментори направо ми бъркат в здравето — продължи Хагрид, като потръпна от отвращение. — Все трябва да минавам покрай тях, кат’ отивам да си пийна нещо в „Трите метли“. Кат’ че ли съм пак в Азкабан…

Той се умълча, преглъщайки чая. Тримата приятели го гледаха със затаен дъх. Никога не бяха чували Хагрид да споменава за краткия си престой в Азкабан. След малко Хърмаяни се осмели да попита:

— Много ли е страшно там, Хагрид?

— Нямате си и представа — тихо прошепна Хагрид. — Не сте и сънували такова място. Мислех си, че ще превъртя там… Постоянно си припомнях все страшни неща… Онзи ужасен ден, когато ме изхвърлиха от „Хогуортс“… Деня, в който тате умря… Деня, когато трябваше да се разделя с Норбърт…

Очите му се наляха със сълзи. Норбърт бе малкото змейче, което Хагрид веднъж бе спечелил на карти.

— След известно време направо губиш представа кой си. И не виждаш смисъл да живееш. ’Зех да си мечтая направо да умра в съня си… Та като ме пуснаха, все едно, че пак се родих, всичко пак ми просветна. Това бе най-хубавото нещо на света! И представете си, дименторите дори не искаха да ме пуснат.

— Но ти беше невинен! — каза Хърмаяни.

Хагрид изсумтя.

— Да не мислите, че ги е грижа? Не те и питат. Стига да имат няколкостотин човешки същества, затворени при тях, за да изсмукват всичката им радост, не им пука кой е виновен и кой не е.

Хагрид замълча за малко, загледан в чая си. После тихо каза:

— Мислех си дали да не пусна Бъкбийк… Да го накарам да отлети. Ама как да обясниш на един хипогриф, че трябва да се крие… Пък и… страх ме е да вървя срещу закона… — Той вдигна поглед към тях и по лицето му отново се застичаха сълзи. — Не ща да ме върнат пак в Азкабан.

* * *

Посещението при Хагрид, макар че не беше никак весело, имаше ефекта, на който се надяваха Рон и Хърмаяни. Хари наистина не бе забравил Блек, но не можеше непрекъснато да мисли за отмъщение, щом искаше да помогне на Хагрид да спечели делото срещу Комисията за унищожаване на опасни създания. На следващия ден той отиде заедно с Рон и Хърмаяни в библиотеката, откъдето и тримата се върнаха в общата стая, натоварени с книги — да са им в помощ, като подготвят защитата на Бъкбийк. Тримата седяха пред припукващия огън и разлистваха страниците на прашасали томове за прочути случаи с безчинстващи зверове, като си говореха само от време на време, ако попаднеха на нещо интересно.

— Ето тук… имало е подобен случай през 1722 година, но хипогрифът бил осъден… бррр… виж какво са му направили! Отвратително…

— А, ето какво може да е от полза, виж… някакъв мантикор разкъсал някого през 1296, но го пуснали… Ооо, не, то било само защото твърде много се изплашили, за да се приближат.

Вече из целия замък сияеше величествената коледна украса, независимо от това че почти не бяха останали ученици да й се радват. Дебели гирлянди от хвойна и бял имел кръстосваха коридорите, тайнствена светлина струеше от всяка рицарска броня, а Голямата зала бе украсен с традиционните дванайсет коледни елхи, целите светещи със златни звезди. По коридорите се носеше силна и неустоима миризма от кухнята. До навечерието на Коледа тя така бе проникнала навсякъде, че дори Скабърс показа носле от скривалището си в джоба на Рон и подуши с надежда въздуха.

Сутринта на Коледа Рон събуди Хари, като метна по него възглавницата си.

— Хайде! Подаръците!

Хари се пресегна за очилата и ги сложи на носа си, взирайки се в полумрака на стаята към долната част на леглото си, където се бе появила купчинка пакети. Рон вече разкъсваше хартията на подаръците си.

— Поредният пуловер от мама… Пак кафяв! Виж дали и ти нямаш такъв.

Да, имаше. Госпожа Уизли му бе изпратила яркочервен пуловер с грифиндорския лъв, избродиран отпред. Имаше и дузина домашни курабии, коледен сладкиш и кутия карамелизирани орехи.

Като отмести всичко настрани, той забеляза най-отдолу дълъг тесен пакет.

— Това пък какво ли е? — запита Рон, като го забеляза, докато още държеше току-що извадените от опаковката им чифт кафяви чорапи.

— Отде да знам…

Хари разкъса опаковката и ахна, когато върху покривката на леглото му се изтърколи метла с прекрасна лъскава дръжка. Рон хвърли чорапите си и скочи от леглото си да я види отблизо.

— Не мога да повярвам!… — задавено каза той.

„Светкавицата“! Същата като мечтаната метла, която Хари бе ходил да гледа всеки ден на „Диагон-али“. Дръжката блесна, като я вдигна. Усети я как вибрира и я пусна. Тя увисна във въздуха, без никой да я крепи. Задържа се на точно такава височина, че момчето да се качи на нея. Погледът му се премести от златния регистрационен номер на върха на дръжката надолу чак до идеално загладените и подравнени брезови клонки, от които бе направена опашката.

— Кой ти я изпраща? — попита Рон шепнешком.

— Виж дали няма някаква картичка — помоли Хари.

Рон разкъса останките от опаковката.

— Няма нищо! Чудно кой ли е дал толкова пари за теб?

— Е, обзалагам се, че не са Дърсли — отвърна Хари, все още зашеметен.

— Аз пък бас държа, че е Дъмбълдор — каза Рон, който вече обикаляше около „Светкавицата“ и се възхищаваше на великолепието й сантиметър по сантиметър. — Нали той ти изпрати анонимно и мантията невидимка…

— Да, но тя е била на татко — отвърна Хари. — Дъмбълдор просто ми я предаде. Той не би похарчил стотици галеони за мен. Как ще подарява такива неща на учениците си!

— Точно затова не би ти казал, че е от него — настояваше Рон. — За да не го обвини някой хитрец като Малфой, че предпочита едни ученици пред други. Хей, Хари… — Рон изведнъж избухна в смях. — Малфой! Само да те види върху това нещо, ще се поболее от завист! Та това е метла от международна класа, слушай какво ти казвам!

— Н-не мога да п-повярвам! — заекваше Хари, като галеше „Светкавицата“, а Рон се тръшна на леглото му, заливайки се от смях при мисълта за Малфой. — Кой ли може…

— Аз знам — каза най-сетне Рон, като се овладя. — Знам кой може да е! Лупин!

— Какво? — изненада се Хари и на свой ред започна да се смее. — Лупин? Как не! Че нали ако имаше толкова много злато, щеше да си купи нова мантия…

— Е, да, но той те харесва — каза Рон. — А пък него го нямаше, когато твоята „Нимбус“ се счупи. Може да е чул за това и да е решил да иде до „Диагон-али“, за да ти купи нова…

— Какво искаш да кажеш с това, че го е нямало? — попита Хари. — Нали беше болен, когато играхме мача?

— Ама в болничното крило го нямаше — каза Рон. — Аз бях там и чистех подлогите, нали Снейп ме наказа. Не помниш ли?

Хари погледна смръщено Рон.

— Не мога да си представя Лупин да си позволи такава покупка.

— На какво се смеете вие двамата?

Хърмаяни бе влязла по нощница. В ръцете си държеше Крукшанкс, който изглеждаше много намусен, с гирлянда, омотана около врата му.

— Не го вкарвай тук! — скочи Рон, бързо грабна Скабърс изпод завивките си и го скри в джоба на пижамата си.

Но Хърмаяни сякаш не го чу. Тя пусна Крукшанкс върху празното легло на Шеймъс и със зинала уста впери поглед в „Светкавицата“.

— О, Хари, кой ти изпрати това?

— Нямам представа — отвърна Хари. — Нямаше нито картичка, нито каквото и да е с него.

За негова голяма изненада Хърмаяни не остана нито възхитена, нито заинтригувана от това съобщение. Напротив, лицето й помръкна и тя прехапа устна.

— Какво ти става? — попита я Рон.

— Не знам — бавно отвърна Хърмаяни, — вижда ми се малко странно… Това май е доста хубава метла, нали?

Рон направо се задъха от възмущение.

— Това е най-добрата метла, която може да съществува, Хърмаяни! — каза той.

— Значи е и много скъпа…

— Сигурно струва повече от всички метли на слидеринци, взети заедно — обяви Рон доволно.

— Хм… Кой ли е изпратил на Хари нещо толкова скъпо без дори да му съобщи името си?

— Че какво значение има? — каза Рон припряно. — Хари, може ли да я пробвам. Даваш ли?

— Според мен още не бива никой да яхва тази метла — повиши глас Хърмаяни.

Хари и Рон я погледнаха едновременно.

— А ти какво мислиш, че ще прави Хари с нея? Няма да мете пода, я! — сопна се Рон.

Но преди Хари да отговори, Крукшанкс се метна от кревата на Шеймъс право върху гърдите на Рон.

— МАХНИ… ГО… ОТТУК! — кресна Рон.

Ноктите на Крукшанкс раздраха пижамата на Рон и Скабърс се стрелна през рамото му. Рон понечи да ритне Крукшанкс, но не улучи него, а куфара на края на леглото на Хари. Куфарът се обърна, а Рон започна да подскача на едно място, стенейки от болка.

Козината на Крукшанкс настръхна. Стаята се изпълни с писклив тънък звук. Джобният опасноскоп бе изпаднал от стария чорап на вуйчо Върнън и сега се въртеше и светеше на пода.

— Забравих за това нещо! — каза Хари, като се наведе и го вдигна. — Нали никога не обувам тези чорапи, ако не се наложи.

Опасноскопът се въртеше и пиукаше на дланта му, а Крукшанкс се зъбеше и съскаше насреща.

— Нали ти казвах да махнеш този котарак оттук, Хърмаяни! — беснееше вече Рон, седнал на леглото на Хари и стиснал с две ръце палеца на крака си. — Не можеш ли просто да го навреш някъде, за да млъкне? — обърна се той към Хари, докато Хърмаяни излизаше от стаята, а жълтите очи на Крукшанкс гледаха Рон, пълни с омраза.

Хари напъха опасноскопа в чорапите и го метна обратно в куфара си. Вече се чуваха само сподавените стенания на Рон от болка и гняв. Скабърс се бе свил между дланите му. Хари отдавна не го беше виждал вън от джоба на Рон и остана неприятно изненадан, че дебелият някога плъх бе станал сега кожа и кости. Дори бяха опадали кичури от козината му.

— Не изглежда много добре, а? — каза Хари.

— От ужас е — обясни Рон. — Ще се оправи, ако тая космата топка го остави на мира.

Хари си спомни какво бе казала жената в „Магическата менажерия“ за този вид плъхове — че живеят три години. Помисли си, че Скабърс наближава края на живота си, освен ако няма някаква изключителна сила, която не е показал досега. И въпреки честите оплаквания на Рон, че Скабърс е вече досаден и безполезен, той бе сигурен, че Рон много ще тъгува, ако Скабърс умре.

Коледното настроение не се чувстваше особено силно в общата стая на „Грифиндор“ тази сутрин. Хърмаяни бе затворила Крукшанкс в своята спалня, но бе бясна на Рон, задето се бе опитал да го ритне. Рон пък бе нацупен заради поредния опит на Крукшанкс да изяде Скабърс. Хари се отказа от желанието си да ги накара да разговарят един с друг и посвети цялото си внимание на „Светкавицата“, която бе взел със себе си долу в общата стая. Кой знае защо, Хърмаяни също бе ядосана, но не каза нищо, а продължаваше да гледа свъсено метлата, сякаш и тя имаше нещо против котката.

На обяд слязоха в Голямата зала, но установиха, че масите са отместени към стените, а в средата е разположена маса с прибори за дванайсет души. Там седяха професорите Дъмбълдор, Макгонъгол, Снейп, Спраут и Флитуик, а редом с тях и Филч пазачът, който беше свалил обичайното си кафяво палто и сега бе облечен в много стари и почти плесенясали шапка и фрак. Имаше само още трима ученици — двама неспокойни първолаци и един петокурсник от „Слидерин“ с мрачно лице.

— Весела Коледа! — поздрави Дъмбълдор, когато Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха до масата. — Тъй като сме толкова малко, стори ми се излишно да се разпростираме върху всички маси. Заповядайте, седнете!

Хари, Рон и Хърмаяни седнаха заедно в единия край.

— Вземете си от тези специални солети!

И Дъмбълдор развеселен поднесе на Снейп една сребриста пръчка с връвчица в края. Той я взе неохотно и дръпна връвчицата. С изстрел от пушка подаръчето се пръсна и от него изскочи дълга островърха шапка на вещица с препариран лешояд отгоре.

Хари веднага си спомни за богърта, срещна погледа на Рон и двамата се ухилиха. Снейп сви устни и бутна шапката към Дъмбълдор, който веднага я наложи на главата си вместо своята.

— Като по мярка ми е! — обяви той, оглеждайки доволно цялата маса.

Хари си сипваше печени картофи, когато вратата на Голямата зала се отвори отново. Професор Трелони влезе грациозно, плъзгайки се сякаш на колелца. За празника бе облякла зелена рокля, цялата в пайети, в която повече отвсякога изглеждаше като водно конче.

— Сибила! Каква приятна изненада! — каза Дъмбълдор и се изправи.

— Както си седях и гадаех по кристалното кълбо, директоре — заговори професор Трелони с най-тайнствения си глас, — за голяма своя изненада видях как се отказвам от самотния си обяд и идвам да седна с вас. Та коя съм аз да пренебрегвам волята на съдбата? И ето че веднага слязох от своята кула, но ви моля да извините закъснението ми…

— Разбира се, разбира се — успокои я Дъмбълдор, като намигна. — Позволи ми да ти предложа стол…

И той наистина издигна с магическата си пръчка един стол във въздуха и го остави да се повърти няколко секунди, преди да се намести с тъп удар между професор Снейп и Макгонъгол. Ала професор Трелони не седна на него. Големите й очи обходиха масата и тя внезапно нададе лек писък.

— Не бих дръзнала, директоре! Седна ли и аз, ще станем тринайсет! Няма нищо по-злощастно от това! Не забравяйте, че щом тринайсетима седят заедно на маса, първият, който стане ще бъде и първият, който ще умре.

— Ще рискувам, Сибила — намеси се професор Макгонъгол, загубила търпение. — Сядай, че пуйката изстина.

Професор Трелони се поколеба, но се намести бавно на празния стол, затворила очи и стиснала здраво устни, сякаш очакваше гръм да удари масата. Професор Макгонъгол загреба с голям черпак от най-близкия супник.

— Малко шкембе-чорба, Сибила?

Професор Трелони не й обърна внимание. Отворила отново широко очи, тя огледа пак всички наоколо и попита:

— А къде е милият ни професор Лупин?

— Боя се, че клетникът пак е болен — отговори й Дъмбълдор и направи знак на всички да си сипват. — Жалко, че се случи точно по Коледа!

— Ти би трябвало да знаеш, Сибила? — вдигна вежди професор Макгонъгол.

Професор Трелони отправи студен поглед към колежката си.

— Разбира се, че знаех, Минерва — отвърна тя кротко. — Само че не е необходимо да парадирам с всезнайството си. Често предпочитам да не показвам, че съм надарена с Вътрешно око, за да не изнервям околните.

— Това обяснява много неща — рязко каза професор Макгонъгол.

Гласът на професор Трелони изведнъж стана по-ясен.

— Ако искаш да знаеш, Минерва, аз вече видях, че не след дълго клетият професор Лупин няма да е вече с нас. И той изглежда знае, че дните му са преброени. Веднага избяга, щом предложих да му гледам на кристално кълбо…

— Виж ти — сухо отвърна професор Макгонъгол.

— Съмнявам се — разнесе се веселият, но леко повишен глас на Дъмбълдор, който сложи край на разговора между Макгонъгол и Трелони, — че има някаква непосредствена опасност за живота на професор Лупин. Сивиръс, нали му приготвихте нова доза отвара?

— Да, директоре — отвърна Снейп.

— Добре — рече Дъмбълдор. — В такъв случай той трябва да се оправи скоро… А ти, Дерек, взе ли си от тези лучени наденички? Много са вкусни.

Единият от първокурсниците цял се изчерви, че директорът се обръща към него направо по име, и пое с треперещи ръце чинията с наденичките.

Професор Трелони се държа почти нормално чак до края на коледното пиршество два часа по-късно. Но когато Хари и Рон, преяли вече с празничните ястия и все още с шапки от специалните солети на главите, станаха първи от масата, тя направо изпищя:

— Милички! Кой от вас пръв стана от стола си? Кой?

— Откъде да знам! — отвърна Рон и тревожно погледна към Хари.

— Едва ли има някакво значение — намеси се с леден глас професор Макгонъгол, — освен ако някой луд палач не чака отвън пред вратата да заколи първия, който излезе във входната зала.

Дори и Рон се разсмя. Професор Трелони изглеждаше много засегната.

— Идваш ли? — обърна се Хари към Хърмаяни.

— Не — смотолеви тя, — искам да разменя две думи с професор Макгонъгол.

— Сигурно иска да провери дали не може да грабне още предмети — прозина се Рон, докато прекосяваше входната зала, където не се виждаше никакъв луд палач.

Като стигнаха до портрета на сър Кадоган, завариха го да се весели с група монаси, няколко от предишните директори на „Хогуортс“ и дебелото си пони. Той бутна нагоре визьора на шлема си и вдигна към тях за наздравица халбата си с медовина.

— Весела… хъ-ъ-к… Коледа! Парола? — изхълца рицарят.

— Жалко псе! — изрече Рон.

— Досущ като вас, сър! — отвърна сър Кадоган, докато картината се отместваше да минат.

Хари се качи направо в спалнята, взе си метлата и несесера за поддържа на метли, подарък от Хърмаяни за рожденния му ден, слезе с тях в общата стая и се опита да потегне нещо по „Светкавицата“. По нея обаче нямаше огънати клонки за подстригване, а дръжката бе толкова лъскава, че беше безсмислено да я полира допълнително. Така че двамата с Рон просто седяха и й се възхищаваха, оглеждайки я от всички страни, когато портретът отново се отвори и влезе Хърмаяни, придружена от професор Макгонъгол.

Макар че бе ръководителка на дома „Грифиндор“, професор Макгонъгол се бе появявала в общата стая само веднъж, и то за да направи изключително мрачно съобщение. Затова сега Хари и Рон я гледаха, стиснали едновременно „Светкавицата“. Хърмаяни ги заобиколи, седна, взе най-близката книга и скри лице зад нея.

— Това е тя значи, а? — светнаха мънистените очи на професор Макгонъгол, която отиде направо до камината и впери поглед в „Светкавицата“. — Госпожица Грейнджър току-що ме уведоми, че някой ти е изпратил метла, Потър.

Хари и Рон погледнаха Хърмаяни. Личеше си как челото й се изчерви над ръба на книгата, която впрочем бе обърната наопаки.

— Може ли да я видя? — попита професор Макгонъгол, но не изчака отговора, а направо издърпа метлата от ръцете им. Огледа я внимателно от върха на дръжката до края на клонките. — Хм… И нямаше изобщо никаква бележка към нея, така ли, Потър? Нито картичка, нито дори две думи?

— Не — потвърди Хари в недоумение.

— Разбирам… — каза професор Макгонъгол. — Е, боя се, че трябва да я прибера, Потър.

— М-м-моля? — едва изрече Хари и скочи на крака. — Защо?

— Трябва да проверим дали няма някакво проклятие, заложено в нея — отвърна професор Макгонъгол. — Аз, естествено, не съм специалист по това, но съм сигурна, че Мадам Хууч и професор Флитуик ще я разглобят и ще…

— Да я разглобят?! — повтори Рон, сякаш професор Макгонъгол бе полудяла.

— За няколко седмици ще е готова — продължи професор Макгонъгол. — Ще ти я върнем, щом се уверим, че е чиста.

— Нищо й няма — настояваше Хари с вече разтреперан глас. — Честно ви казвам, професор…

— Ти не би могъл да знаеш, Потър — опита се като че ли да го успокои професор Макгонъгол. — Поне докато не си летял с нея, а това, боя се, е изключено, преди да се уверим, че не е омагьосана. Ще те държа в течение.

Професор Макгонъгол се обърна и понесе метлата през портрета, който се затвори зад гърба й. Хари остана загледан след нея, все още стискайки в ръце лака за полиране за дървени дръжки. Рон обаче веднага се нахвърли върху Хърмаяни.

— Защо ти трябваше да разправяш на Макгонъгол?

Хърмаяни захвърли настрана всичките си книги. С все още поруменяло лице, тя се изправи предизвикателно срещу Рон.

— Защото си помислих, а и професор Макгонъгол се съгласи с мен, че тази метла вероятно е изпратена на Хари от Сириус Блек.