Серия
Хари Потър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Prisoner of Azkaban, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 283 гласа)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
ПОКРОВИТЕЛЯТ

Хари разбираше, че Хърмаяни го бе направила от загриженост, ала не можеше да не й се сърди. За няколко кратки часа той бе притежавал най-добрата метла на света, а ето че заради приятелката си вече не знаеше дали някога ще я види отново. Беше сигурен, че на „Светкавицата“ й няма нищо, но в какво ли състояние щеше да се окаже след всичките тестове против проклятия, на които щяха да я подложат?

Рон обаче не можеше да прости на Хърмаяни. Според него разглобяването на „Светкавицата“ си беше истинско престъпление. Хърмаяни, която бе убедена, че е действала за доброто на Хари, започна все по-рядко да влиза в общата стая. Хари и Рон предположиха, че се е настанила в библиотеката, и не се опитваха да я убеждават да се върне. Така или иначе, всички бяха доволни, когато другите ученици се прибраха малко след Нова година и кулата на „Грифиндор“ пак се изпълни с глъчка.

Ууд дойде при Хари вечерта преди първия ден на новия учебен срок.

— Добре ли прекара Коледа? — попита той и без да чака отговор, седна, сниши глас и каза: — Доста мислих по Коледа, Хари. За последния мач, нали знаеш… Ако дименторите дойдат и на следващия… ние… искам да кажа… не можем да си позволим ти да… такова…

Ууд млъкна и обърна поглед встрани.

— Аз вече взимам мерки — побърза да каже Хари. — Професор Лупин обеща да ме тренира да се защитавам от дименторите. Ще започна тази седмица, той каза, че ще намери малко свободно време след Коледа.

— Аха — каза Ууд и погледът му се проясни. — Ами в такъв случай… не искам да се лишаваме от търсач като теб, Хари. Поръча ли си вече нова метла?

— Не съм — отвърна Хари.

— Какво?! По-добре побързай… да не смяташ да излезеш на оня „Метеор“ срещу „Рейвънклоу“?

— Той получи за Коледа „Светкавицата“! — обади се Рон.

— „Светкавицата“? Не! Ама сериозно? Истинска?! „Светкавицата“…

— Не се горещи, Оливър — мрачно каза Хари. — Вече я нямам. Конфискуваха ми я. — И той обясни, че сега изследват „Светкавицата“ за магии.

— Магии ли? Кой може да я е омагьосал?

— Сириус Блек — каза Хари с досада. — Казват, че ме преследвал. Затова Макгонъгол смята, че може той да я е изпратил.

Като махна пренебрежително с ръка на предположението, че прочут убиец може да е по следите на неговия търсач, Ууд каза:

— Блек не би могъл да купи „Светкавицата“! Та той е беглец! В цялата страна го търсят! Как така просто ще влезе във „Всичко за куидича“ и ще купи метла?

— И аз така мисля — съгласи се Хари, — обаче Макгонъгол настоява да я разглобят…

Ууд пребледня.

— Ще ида да поговоря с нея, Хари — обеща той. — Ще се опитам да я вразумя… „Светкавицата“… Съвсем истинска!… В нашия отбор… Нали и тя иска колкото нас „Грифиндор“ да спечели!… Аз ще я накарам да… Ами, че това е „Светкавицата“!…

* * *

На следващия ден започна новият срок. На никого не му се стоеше два часа на открито в мразовитото януарско утро, но Хагрид им бе приготвил като изненада голям огън с много саламандри в него, та всички с радост тичаха да събират сухи клонки и листа да поддържат пламъците, докато огнелюбивите гущери щъкаха нагоре-надолу по пукащите, нажежени до бяло въглени. Далеч не така приятен бе първият час по пророкуване. Професор Трелони, която сега ги учеше да гледат на ръка, побърза да уведоми Хари, че има най-късата линия на живота, която тя била виждала.

Хари обаче нямаше търпение да влезе в час по защита срещу Черните изкуства, защото след разговора с Ууд искаше колкото се може по-скоро да започне обучението си по защита срещу дименторите.

— А, да — каза Лупин, щом Хари му напомни за обещанието след часа. — Чакай да видя… Какво ще кажеш за осем часа в четвъртък вечер? В кабинета по история на магията ще има достатъчно място, струва ми се… Трябва да помисля много внимателно как точно ще го направим, защото не можем да докараме истински диментор в стаята да се упражняваме с него…

— Още изглежда болнав, нали? — отбеляза Рон за Лупин, докато отиваха по коридора за вечеря. — Какво ли може да му е?

Зад тях се чу звучно и нетърпеливо „шшшт“. Казала го бе Хърмаяни, седнала в нозете на една рицарска броня да пренареди чантата си, така претъпкана с книги, че не можеше да се затвори.

— И защо ни шъткаш? — раздразнено попита Рон.

— За нищо — отвърна надменно Хърмаяни и преметна през рамо чантата си.

— Не може да е току-така за нищо — възрази Рон. — Тъкмо казвах, че се чудя какво му е на Лупин, а ти…

— Не е ли очевидно? — отвърна Хърмаяни и го погледна с вбесяващо превъзходство.

— Щом не искаш да ни кажеш, недей тогава — сопна й се Рон.

— Чудесно! — навири нос Хърмаяни и се отдалечи, стъпвайки важно-важно.

— Нищо не знае — каза Рон, гледайки с ненавист към Хърмаяни. — Просто искаше да ни накара да се заговорим с нея.

* * *

В осем часа в четвъртък вечерта Хари тръгна от кулата на „Грифиндор“ към кабинета по история на магията. Той беше празен и тъмен, но като влезе вътре, Хари с пръчката си запали светлините. След пет минути пристигна професор Лупин с голяма кутия, която трудно вдигна върху катедрата на професор Бинс.

— Какво има там? — попита Хари.

— Друг богърт — отвърна Лупин, докато сваляше мантията си. — От вторник насам прерових целия замък и за щастие открих един, скрит в шкафа с папките на господин Филч. Това е най-близкото нещо до диментора. Богъртът ще се превърне в диментор, щом те види, и ще можем да се упражняваме с него. Ще го държа в кабинета си, когато не го използваме — под писалището ми има едно шкафче, което ще му хареса.

— Добре — каза Хари, като се опитваше да не издава безпокойството си, а само да изрази радостта си, че Лупин е намерил такъв подходящ заместител на диментора.

— Така… — Професор Лупин извади пръчката си и даде знак на Хари да направи същото. — Магията на която ще те науча, Хари, е със силно повишена трудност… много над възможностите на един специалист по особена вълшебническа активност. Нарича се магия за покровител.

— А как действа? — нервно попита Хари.

— Ако е успешна, явява се патрон, който е нещо като противодействие на диментора — заобяснява Лупин. — Покровител, който застава като щит между теб и диментора.

За миг Хари си представи как се е свил зад някой с ръста на Хагрид, който държи голяма тояга. Професор Лупин продължи:

— Покровителят е особено положителна сила, заредена точно с нещата, от които се храни дименторът — надежда, щастие, желанието да оцелееш — само че тя не може да изпитва отчаянието, присъщо на истинските човешки същества, затова дименторите не могат да я засегнат. Но трябва да те предупредя, Хари, че магията може да се окаже не по силите ти. Много опитни магьосници са се затруднявали с нея.

— Как изглежда покровителят? — не сдържа любопитството си Хари.

— Всеки е различен според магьосника, който го вика.

— А как трябва да го извикам?

— С едно заклинание, което ще подейства само ако се съсредоточиш с всички сили върху един-единствен много щастлив спомен.

Хари потърси в паметта си някой щастлив спомен. Не можеше, разбира се, да е сред нещата, които му се бяха случвали в дома на Дърсли. Най-сетне се спря на онзи момент, когато за първи път бе яздил метла.

— Добре — каза той, опитвайки се да си спомни колкото можеше по-точно онова прекрасно чувство за извисяване, което бе усетил и със стомаха си.

— Заклинанието е следното… — И Лупин се покашля. — Експекто Патронум!

— Експекто Патронум! — повтори Хари едва чуто. — Експекто Патронум!

— Мислиш ли си за щастливия спомен?

— О… да… — каза Хари и бързо накара мислите си да се върнат към оня щастлив полет с метлата. — Експекто Патроно… не, извинявам се… Експекто Патронум, Експекто Патронум…

От крайчето на пръчката му изсвистя нещо, което приличаше на струйка сребрист газ.

— Видяхте ли? — развълнувано проговори Хари. — Нещо стана!

— Много добре — засмя се Лупин. — Хайде сега… Готов ли си да се пробваш с диментор?

— Да — каза Хари, като стисна още по-здраво пръчката си и пристъпи към края на празната класна стая.

Опита се да прикове вниманието си само върху летенето, ала нещо друго се натрапваше… Всеки миг можеше отново да чуе майка си… Не, не биваше да мисли за това, защото щеше да я чуе, а не искаше… Но дали всъщност не искаше?…

Лупин хвана капака на кутията и го дръпна. Отвътре излезе диментор и започна безшумно да се приближава към Хари, поемайки дълбоко и хрипкаво дъх. Обля го вълна пронизващ студ…

Експекто Патронум! — извика Хари. — Експекто Патронум! Експекто…

Ала класната стая и дименторът започнаха да се размиват пред очите му… Хари пак потъваше в гъста бяла мъгла. В главата му се разнесе гласът на майка му и отекна по-силен отвсякога: „Не Хари! Не Хари! Моля ви… ще сторя всичко…“

„Махни се… махни се, момиче“

— Хари!

Хари се сепна и отвори очи. Лежеше по гръб на пода. Отново виждаше лампите в класната стая. Не беше нужно да пита какво е станало.

— Съжалявам! — смънка той, като седна и усети как студена пот се стича зад очилата му.

— Добре ли си вече? — попита Лупин.

— Да… — Хари се добра с мъка до един от чиновете и се облегна на него.

— Вземи — подаде му Лупин една шоколадова жаба. — Изяж я, преди да опитаме отново. Не очаквах да се справиш от първия път. Щях да се изненадам, ако беше успял.

— Става по-лошо — едва говореше Хари, като отхапа главата на жабата. — Този път я чувах по-силно… и него… Волдемор…

Лупин изглеждаше по-блед от обикновено.

— Хари, ако не искаш да продължаваме, ще те разбера напълно…

— Искам! — ожесточено отговори Хари и натъпка в устата си остатъка от шоколадовата жаба. — Трябва да го направя! Ами ако дименторите дойдат и на мача ни с „Рейвънклоу“? Не бива в никакъв случай да падам отново. Загубим ли този мач, сбогом на купата по куидич!

— Добре тогава… — каза Лупин. — Щом си сигурен, избери си друг спомен… някой истински щастлив спомен, върху който да се съсредоточиш… Този изглежда не е бил достатъчно силен…

Хари напрегна мисълта си и реши, че онова, което бе почувствал, когато „Грифиндор“ спечели предишната година Купата на домовете по куидич, бе несъмнено голямо щастие. Той пак стисна здраво пръчката си и зае позиция в средата на стаята.

— Готов ли си? — попита Лупин и хвана капака на кутията.

— Готов съм — отвърна Хари, като се мъчеше с всички сили да изпълни главата си с щастливите мисли за победата на „Грифиндор“, а не с мрачните опасения какво ще се случи, когато се отвори кутията.

— Хайде! — каза Лупин и дръпна капака.

В стаята пак стана студено и тъмно. Дименторът тръгна, поемайки си хрипливо дъх, протегнал едната си разкапваща ръка към Хари…

— Експекто Патронум! — изкрещя Хари. — Експекто Патронум! Експекто Пат…

Бяла мъгла отново замрежи погледа му… Наоколо се движеха големи размазани форми… После се чуваше друг глас, който викаше в паника…

„Лили, вземи Хари и бягай! Това е Той! Бягай! Бързо! Аз ще го задържа…“

После някой се препъваше, тичайки… Една врата се отвори с трясък… разнесе се пронизителен смях…

— Хари! Хари… събуди се…

Лупин пляскаше силно Хари по лицето. Този път му трябваше около минута, за да разбере защо лежи на прашния под в класната стая.

— Чух гласа на татко — промълви Хари. — За пръв път го чувам… Опитваше се сам да се справи с Волдемор, за да даде на мама възможност да избяга…

Хари осъзна, че сълзи се смесваха с потта по лицето му. Той се наведе колкото можеше повече, за да ги изтрие с наметалото си, като се направи, че си връзва връзката на обувката, за да не разбере Лупин.

— Ти си чул Джеймс? — попита професорът със странен глас.

— Да… — Хари вдигна глава с вече сухо лице. — Защо… Да не би да сте познавал татко ми?

— Аз… да, познавах го всъщност — каза Лупин. — Бяхме приятели в училището. Виж какво, Хари… може би ти стига за тази вечер. Тази магия е невероятно сложна… Не биваше да те подлагам на всичко това…

— Не! — твърдо каза Хари и се изправи. — Ще направя още един опит! Не мисля за достатъчно щастливи неща, там е работата… Чакайте малко…

Той пак се замисли дълбоко. Някой много, ама много щастлив спомен… Спомен, който да превърне в свой силен закрилник…

Ами онзи момент, когато за пръв път разбра, че е магьосник и че ще напусне дома на Дърсли, за да учи в „Хогуортс“! Това ако не беше щастлив спомен, какво друго… Като се замисли много съсредоточено върху онова, което бе почувствал, като разбра, че ще се махне от улица „Привит Драйв“, Хари се изправи и за пореден път се обърна към кутията върху катедрата.

— Готов ли си? — попита Лупин с такова изражение, сякаш не одобряваше онова, което прави. — Съсредоточен ли си? Хайде… давай!

Той дръпна капака на кутията за третия път и от нея пак излезе дименторът, а в стаята стана студено и тъмно…

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — ревна този път Хари. — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

Пищенето в главата на Хари пак започна… но този път звукът като че ли идваше от зле настроено радио. По-тихо и по-силно, после пак тихо… и той видя диментора… който бе спрял. И тогава голяма сребриста сянка изскочи от края на магическата пръчка на Хари, увисна между него и диментора и макар че усещаше краката си като разтопени, Хари остана прав, без да е сигурен колко дълго ще издържи…

Ридикулус! — изкрещя Лупин и се втурна напред.

Разнесе се силен пукот и мъглявият покровител на Хари изчезна заедно с диментора. Чак тогава той се смъкна върху един стол изтощен, като че ли бе пробягал километри, с разтреперани крака. С ъгълчето на окото си забеляза, че с пръчката си професор Лупин вкарва обратно в кутията богърта във вид на познатата сребристобяла сфера.

— Блестящо! — похвали го Лупин и с големи крачки се приближи до Хари. — Отлично се справи, Хари! Това наистина е добро начало!

— Може ли да направя още един опит? Само още веднъж?

— Не сега — твърдо каза Лупин. — Стига ти за една вечер. Ето, вземи…

И той подаде на Хари голям блок от най-хубавия шоколад от „Меденото царство“.

— Изяж го всичкия, че Мадам Помфри ще ме убие, ако разбере. Другата седмица по същото време?

— Добре — съгласи се Хари.

Докато отхапваше от шоколада, той гледаше как Лупин гаси лампите, които отново бяха светнали след изчезването на диментора. И изведнъж му хрумна една мисъл.

— Професор Лупин? — започна Хари. — Щом сте познавал баща ми, сигурно сте познавал и Сириус Блек?

Лупин рязко се обърна.

— Кое те кара да мислиш така? — остро попита той.

— Нищо… аз просто… знаех, че и с него са били приятели в „Хогуортс“…

Лицето на Лупин се разведри.

— Да, познавах го — кратко отвърна той. — Или поне си мислех, че го познавам. Хайде, тръгвай си, Хари, става късно.

Хари излезе от кабинета, тръгна по коридора и зави зад ъгъла, после се отправи към една рицарска броня и седна върху постамента й да си довърши шоколада. Съжаляваше, че спомена за Блек, тъй като на Лупин явно не му се говореше за това. После мислите му се върнаха към майка му и баща му.

Чувстваше се изчерпан, някак празен, макар че се бе натъпкал с огромния шоколад. Ужасно беше да усеща как звуците от последните мигове на родителите му отекват в главата му. Но той не беше чувал гласа и на двамата, откакто бе съвсем мъничък! Само че никога нямаше да успее да си извика истински покровител, ако все пак искаше да ги чуе за малко…

„Те са мъртви“ — каза си той строго. — „Те са мъртви и няма да ги върнеш, като се ослушваш непрекъснато за това ехо. По-добре се стегни, ако искаш да спечелиш Купата по куидич.“

Изправи се, лапна и последното парченце шоколад и тръгна обратно към кулата на „Грифиндор“.

* * *

Мачът между „Рейвънклоу“ и „Слидерин“ се състоя една седмица след началото на срока. Победи „Слидерин“, макар и с много малко. Според Ууд това бе добре за „Грифиндор“, който можеше да стигне до второто място, ако също успее да бие „Рейвънклоу“. Ето защо той увеличи броя на тренировките до пет на седмица. Това означава, че като се добави и упражнението за противодействие на диментори, което бе по-изтощително от шест куидични тренировки, на Хари му оставаше само една вечер в седмицата да си напише домашните. Въпреки това той не изглеждаше така напрегнат, както Хърмаяни, чиято претоварена програма все пак я бе довела до изчерпване на силите й. Всяка вечер без изключение Хърмаяни седеше в ъгъла на общата стая, разгърнала върху няколко маси учебници, диаграми по аритмантика, речници с руническо писмо, чертежи на съоръжения, с които мъгълите вдигат тежки предмети, и папка до папка с най-подробни записки. Тя вече почти не разговаряше с никого, а прекъснеха ли я, направо се сопваше.

— Как ли успява изобщо? — измърмори една вечер Рон на Хари, който тъкмо привършваше едно много трудно съчинение за неоткриваемите отрови за часа на Снейп.

Хари вдигна глава. Хърмаяни почти не се виждаше зад застрашително наклонените вече кули от книги.

— Какво да успява?

— Да посещава всичките си часове — каза Рон. — Сутринта я чух да разговаря с професор Вектор, вещицата по аритмантика. Обсъждаха вчерашния урок, но Хърмаяни няма как да е била там, след като беше с нас в часа по грижа за магически създания. А пък Ърни Макмилън каза, че не била отсъствала от нито един час по мъгълознание, при положение, че половината съвпадат с пророкуването, което тя също не пропуска.

Точно сега Хари нямаше никакво време да се занимава със загадката на невъзможната учебна програма на Хърмаяни, защото трябваше да приключи със съчинението за Снейп. След две секунди обаче пак беше прекъснат, този път от Ууд.

— Лоши новини, Хари. Току-що разговарях с професор Макгонъгол за „Светкавицата“. Тя… ъъъ… малко ме скастри. Не съм бил наясно кое е по-важно. Сигурно си е помислила, че държа повече да спечелим купата, отколкото ти да си жив и здрав. Само защото й заявих, че ми е все едно дали метлата ще те хвърли, стига преди това да си уловил снича. — Ууд клатеше глава в недоумение. — Честно ти казвам, така ми се разкрещя, като че съм казал нещо ужасно. Тогава я попитах колко дълго още ще задържи метлата… — Тук той разкриви лице и се опита да подражава на строгия глас на професор Макгонъгол: — „Колкото е необходимо, Ууд!“… Май е крайно време да си поръчаш нова метла, Хари. Попълваш талона на последната страница на „Летящи метли“… Можеш да си вземеш една „Нимбус две хиляди и едно“, като на Малфой…

— Не купувам нищо, което харесва Малфой! — отсече Хари.

* * *

Януари се изниза неусетно и дойде февруари, но хапещият студ не си отиде. Мачът срещу „Рейвънклоу“ наближаваше с всеки изминал ден, а Хари още не си беше поръчал метла. След всеки час по трансфигурация питаше нетърпеливо професор Макгонъгол какво става със „Светкавицата“, докато Рон надничаше нетърпеливо зад рамото му, а Хърмаяни профучаваше край тях с извърнато лице.

— Не, Потър, още не можем да ти я върнем — каза му професор Макгонъгол, когато я попита вече за дванайсети път. — Проверихме я за повечето обичайни черни магии, но професор Флитуик смята, че може да е прокълната да хвърля ездача си във въздуха. Ще те уведомя веднага, щом проверим и това. А дотогава те моля да ме оставиш на мира.

Но още по-лошото е, че уроците на Хари по противодействие срещу диментори изобщо не вървяха така добре, както очакваше. Няколко пъти поред беше успял да получи неоформена сребриста сянка, но покровителят му се оказваше твърде слаб, за да прогони диментора. Най-многото, което успяваше да стори бе да се рее като полупрозрачен облак, изчерпвайки енергията на Хари, докато той се мъчеше да го задържи там. Хари се ядосваше на себе си — чувстваше се виновен, че все още тайничко му се иска да чуе гласовете на родителите си.

— Твърде много искаш от себе си — упрекна го професор Лупин на четвъртата седмица от упражненията. — За тринайсетгодишен магьосник и мъглявият покровител е постижение. А и вече не припадаш.

— Аз очаквах, че покровителят ще се нахвърли върху диментора и ще… — каза обезкуражен Хари, — …го прогони…

— Истинският покровител може да направи това — каза Лупин, — но ти постигна много за толкова кратко време. Ако дименторите се появят и на следващия куидичен мач, ще успееш да ги държиш на разстояние, докато слезеш на земята.

— Нали казахте, че ще е по-трудно, ако са повече на брой? — плахо попита Хари.

— Имам пълно доверие в теб — засмя се Лупин. — Ето… заслужи си едно питие. Нещо от „Трите метли“, което със сигурност не си опитвал.

И той извади от куфарчето си две бутилки.

— Бирен шейк! — възкликна Хари, без да помисли. — Да, много го обичам!

Лупин учудено вдигна вежди.

— Ааа… Рон и Хърмаяни ми донесоха веднъж от Хогсмийд — веднага излъга Хари.

— Аха — каза Лупин, но продължи да го гледа с леко подозрение. — Е, да пием сега за победата на „Грифиндор“ над „Рейвънклоу“! Макар че като учител нямам правото да взимам страна… — побърза да добави той.

Изпиха бирения шейк в мълчание, което Хари наруши с въпрос, таен доста дълго.

— Какво има под качулката на диментора?

Професор Лупин замислено остави бутилката.

— Хм… който знае, не е в състояние да ни каже. Дименторът сваля качулката си само когато трябва да използва последното си и най-страшно оръжие.

— Какво е то?

— Наричат го Целувката на диментора — отвърна Лупин с крива усмивчица. — Прилагат я когато искат да унищожат всичко у някого. Предполагам, че там някъде има нещо като уста, защото те прилепват челюсти към устата на жертвата си и… и изсмукват душата й.

Без да иска, Хари блъвна навън глътката си бирен шейк.

— Какво… Те убиват?

— О, не — каза Лупин. — Много по-лошо. Продължаваш да съществуваш без душа, разбираш ли, докато мозъкът и сърцето ти все още действат. Но преставаш да усещаш, нямаш памет, нямаш… нищо. Нямаш никакъв шанс да се възстановиш. Просто… съществуваш. Като празна черупка. Ала душата ти вече я няма… загубена е.

Лупин отпи малко от бирения шейк и добави:

— Такава съдба чака и Сириус Блек. Пишеше го тази сутрин в „Пророчески вести“. Министерството е разрешило на дименторите да направят това, щом го открият.

Хари остана потресен, като си представи, че може да изсмучат душата на някого през устата. Но щом си помисли за Блек…

— Заслужава си го — каза той изведнъж.

— Така ли мислиш? — попита Лупин. — Наистина ли мислиш, че някой може да заслужава това?

— Да — отвърна Хари почти предизвикателно. — Заради… заради някои неща…

Искаше му се да каже на Лупин за разговора, който бе чул в „Трите метли“ как Блек предал майка му и баща му. Но щеше да се издаде, че е ходил в Хогсмийд без разрешение, а знаеше, че Лупин няма да остане във възторг от това. Затова просто допи бирения си шейк, благодари на професора и напусна кабинета по история на магията.

На Хари му се щеше да не беше питал какво има под качулката на диментора, защото отговорът бе толкова ужасен, че той бе напълно обзет от тягостната мисъл какво ли е да ти изсмучат душата. По средата на стълбището се сблъска с професор Макгонъгол.

— Гледай къде вървиш, Потър!

— Извинете, професоре…

— Тъкмо те търсих в общата стая на „Грифиндор“. Е, ето ти я, проверихме всичко, за което можахме да се сетим и май наистина нищо й няма… Ти явно имаш много добър приятел някъде, Потър…

Хари зина от изненада. Тя му подаваше „Светкавицата“, която изглеждаше все така великолепно.

— Мога ли да си я взема? — едва промълви Хари. — Ама сериозно?

— Съвсем сериозно — увери го професор Макгонъгол, почти усмихната. — Съветвам те да я изпробваш още преди мача в събота. И… Потър, опитай се да спечелиш този път, моля те! Иначе първото място ще ни се изплъзне за осма поредна година, както професор Снейп любезно ме уведоми снощи…

Онемял, Хари отнесе метлата обратно в кулата на „Грифиндор“. Като зави зад един ъгъл, Рон се втурна към него, ухилен до уши.

— Тя ти я е върнала? Страхотно! Виж какво, може ли все пак да я опитам? Какво ще кажеш за утре?

— Да, да… когато искаш… — отвърна Хари, а на сърцето му бе така леко, както не се беше чувствал от месеци. — Знаеш ли какво… трябва да се сдобрим с Хърмаяни. Тя просто се е опитвала да помогне…

— Ами… добре — съгласи се Рон. — Тя е в общата стая сега… Учи, какво друго!…

Поеха по коридора към кулата и видяха Невил Лонгботъм да увещава сър Кадоган, който явно не искаше да го пусне.

— Бях си ги записал — обясняваше през сълзи Невил, — но някъде съм изпуснал листчето!

— Измишльотини! — боботеше сър Кадоган. Но като забеляза Хари и Рон… — Добра вечер, храбри войни! Ето, оковете този негодник, дето иска да нахлуе в достолепните покои!

— О, я млъквай! — отвърна Рон, като стигнаха до Невил.

— Загубил съм паролите! — жално им се оплака Невил. — Бях го накарал да ми каже всичките пароли, които ще използва тази седмица, защото нали все ги променя, и сега не знам къде съм ги дянал!

Чревца и дреболии! — каза Хари на сър Кадоган, който изглеждаше крайно разочарован и неохотно се отмести да им отвори път към общата стая.

Внезапно се разнесе оживен шепот, няколко глави се извърнаха и в следващия момент всички наобиколиха Хари и възклицаваха оживено за „Светкавицата“.

— Откъде я взе, Хари?

— Ще ми дадеш ли едно кръгче?

— Яхна ли я вече, Хари?

— „Рейвънклоу“ вече нямат шансове, та те всички са на „Чистометка седем“!

— Може ли само да я подържа, Хари?

След десетина минути, през които метлата премина през всички и бе огледана с възхищение от вси страни, тълпата се разпръсна. Хари и Рон можаха най-сетне да видят къде седи Хърмаяни, забола глава над работата си. Тя единствена не бе дошла при тях, дори се стараеше да не срещне и погледите им.

Двете момчета се приближиха към масата й и едва тогава тя вдигна очи.

— Върнаха ми я — съобщи й с усмивка Хари и вдигна метлата.

— Видя ли, Хърмаяни! Нищо й нямаше! — каза Рон.

— Е, да, ама… можеше да й има! — проговори Хърмаяни. — Сега поне сте сигурни, че е безопасна!

— Е, да, така е — съгласи се Хари. — Я по-добре да я прибера горе…

— Аз ще я занеса! — нямаше търпение Рон. — Трябва да дам и на Скабърс от тоника му.

Той пое „Светкавицата“ и я понесе нагоре по стълбите към стаята на момчетата така внимателно, сякаш бе от стъкло.

— Може ли да седна тук? — поиска Хари разрешение.

— Защо не — отвърна Хърмаяни и отмести голяма купчина пергаменти от стола.

Хари огледа претрупаната маса, дългото домашно по аритмантика с все още мокро мастило, още по-дългото съчинение по мъгълознание („Обяснете защо мъгълите се нуждаят от електричество“) и превод на рунически текст над който се взираше Хърмаяни.

— Как се справяш с всичко това? — попита я Хари.

— О, ами… виж… като работиш здравата…

Като седна по-близо до нея, Хари установи, че тя изглежда уморена почти колкото Лупин.

— Защо не се откажеш от някои предмети? — попита я Хари, като я гледаше как повдига дебелите томове да търси руническия речник.

— За нищо на света! — възкликна Хърмаяни, направо възмутена.

— Аритмантиката май е ужасна — отбеляза Хари, като взе една много сложна на вид диаграма.

— Съвсем не, чудесна е! — искрено каза Хърмаяни. — Тя е любимият ми предмет! Тя е…

Но какво й бе чудесното на аритмантиката Хари така и не можа да разбере. Точно в този момент по стълбището на момчетата отекна задавен вик. Цялата обща стая притихна и всички погледи се впериха с ужас във вратата. Чуха се забързани стъпки, все по-шумни и по-шумни и… Рон се втурна, влачейки след себе си един чаршаф.

— ПОГЛЕДНИ! — кресна той, стигайки на две крачки до масата на Хърмаяни. — ВИЖ ТУК! — продължаваше да вика той, размахвайки ръката си с чаршафа пред лицето й.

— Рон, какво…

— СКАБЪРС! ВИЖ! ТОВА Е ОТ СКАБЪРС!

Хърмаяни се дърпаше от Рон в пълно недоумение. Хари се вгледа в чаршафа, там, където Рон го държеше. Забеляза нещо червено по него. Нещо, което ужасно приличаше на…

— КРЪВ! — ревна Рон в напрегнатата тишина. — НЕГО ГО НЯМА! А ЗНАЕШ ЛИ КАКВО НАМЕРИХ НА ПОДА?

— Н-н-не — отвърна Хърмаяни с разтреперан глас.

Рон хвърли нещо върху превода на Хърмаяни. И тя, и Хари се наведоха над него. Върху причудливите заострени букви видяха няколко дълги рижави котешки косъма.