Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Prisoner of Azkaban, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 331 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ЗАТВОРНИКЪТ ОТ АЗКАБАН. 2001. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and Prisoner of Azkaban, by J. K. ROWLING (1999)]. Формат: 22 см. Страници: 367. Цена: 11.00 лв. ISBN: 954-446-557-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА ДЕСЕТА
ХИТРОУМНАТА КАРТА

Мадам Помфри настоя да задържи Хари в болничното крило до края на седмицата. Той не се противеше и не се оплакваше, но не й позволи да изхвърли остатъците от изпочупената му „Нимбус две хиляди“. Знаеше, че е глупаво и тя не може да се поправи, ала сърце не му даваше — имаше чувството, че е загубил един от най-добрите си приятели.

Изредиха се цяла върволица посетители с намерението да го поразвеселят. Хагрид му изпрати букет от цветя стоножки, които приличаха на жълти зелчици, а Джини Уизли, изчервена до кръв, му поднесе картичка с пожелание Оздравявай бързо!, която сама бе изработила — тя пееше пискливо, когато Хари не е държеше затисната под фруктиерата. Отборът на „Грифиндор“ го навести отново в понеделник сутринта, този път заедно с Ууд, който увери Хари с глух, почти гробовен глас, че изобщо не го смята за виновен. Рон и Хърмаяни оставяха Хари сам единствено през ноща. Ала каквото и да кажеше или направеше който и да е било, на Хари не му ставаше по-добре, защото никой не знаеше какво всъщност го измъчва.

Не бе казал на никого за Злия Грим, дори и на Рон и Хърмаяни, защото знаеше, че Рон ще изпадне в паника, а Хърмаяни ще му се подиграва. Факт беше обаче, че предзнаменованието се появяваше вече втори път и веднага след това с Хари се случваха почти фатални произшествия: първия път едва не го прегази „Среднощния рицар“, а втори път падна от метлата си от петнайсетина метра. Дали Злия Грим щеше да го преследва, докато умре? До края на живота си ли трябваше да се оглежда за звяра?

На всичкото отгоре и тия диментори! Хари усещаше гадене и унижение всеки път, когато си помислеше за тях. Всички признаваха, че дименторите са страшни, но никой друг не припадаше, когато минаваше покрай тях… В ничия глава не отекваха гласовете на умиращите им родители.

Защото Хари вече знаеше на кого е гласът, издаващ писъците. Много пъти отново чуваше думите й, докато лежеше буден през дългите нощни часове в болничното крило, вперил очи в ивиците лунна светлина на тавана. Когато дименторите се приближаваха до него, той чуваше последните мигове от живота на майка си, опитите й да го запази — него, Хари — от Лорд Волдемор, чуваше и смеха на Волдемор, преди да я убие… Хари се унасяше от време на време, но сънуваше само вкопчващи се разкапани ръце и сподавени викове за пощада и се стряскаше от гласа на майка си, звучащ в съзнанието му.

* * *

Затова бе истински щастлив, като се върна в понеделник сред шума и врявата на училището, където — ще не ще — мислеше за други неща независимо от подигравките на Малфой. Драко направо не бе на себе си от радост за поражението на „Грифиндор“. Той бе свалил превръзката и си служеше превъзходно и с двете ръце, докато имитираше с ожесточение как Хари пада от метлата си. През по-голямата част от следващия час по отвари Драко се правеше на диментор из подземието, докато накрая Рон не издържа и запрати едно слузесто крокодилско сърце по Малфой, което го улучи право в лицето и даде възможност на Снейп да лиши „Грифиндор“ от още петдесет точки.

— Ако Снейп пак е взел часа по защита срещу Черните изкуства, аз ще се пиша болен — обяви Рон, като тръгнаха след обяда към кабинета на Лупин. — Погледни кой е вътре, Хърмаяни.

Хърмаяни надникна зад вратата на стаята.

— Всичко е наред!

Професор Лупин се бе върнал на работа, но личеше, че е бил болен. Старата му мантия бе увиснала още повече, а под очите си имаше тъмни кръгове. Въпреки това той се усмихваше на учениците, докато заемаха местата си, а те побързаха да излеят оплакванията си от отношението на Снейп, докато Лупин бе отсъствал.

— Не е честно, той само заместваше, как така ще ни дава домашно?

— Не знаем нищо за върколаците…

— …две рула пергамент!

— Казахте ли на професор Снейп, че още не сме стигнали до този урок? — попита Лупин и леко се смръщи.

Врявата пак избухна.

— Да, но той каза, че много сме изостанали…

— …не искаше и да ни чуе…

…цели две рула пергамент!

Професор Лупин се усмихна на възмущението, изписано по всички лица.

— Не се тревожете. Ще разговарям с професор Снейп. Няма нужда да пишете това съчинение.

— О, не! — каза Хърмаяни, много разочарована. — Аз вече съм го написала!

Часът беше наистина приятен. Професор Лупин беше донесъл в стъклена кутия един хинкипънк, дребно еднокрако създание, направено сякаш от струйки дим, което изглеждаше хилаво и безобидно.

— Примамва пътници към тресавищата — обясни професор Лупин, докато те си водеха бележки. — Забелязвате ли фенерчето, което виси от ръката му? Подскача напред и свети с него… хората тръгват подир светлинката… и после…

Хинкипънкът издаде отвратителен писклив звук по стъклото.

Щом чуха звънеца, всички си събраха нещата и се запътиха към вратата, Хари също, но…

— Изчакай за момент, Хари — извика го Лупин, — искам да поговорим.

Хари отстъпи назад и видя как професор Лупин покри хинкипънка с парче плат.

— Научих за мача — каза Лупин, като се върна на писалището си и започна да събира книги в куфарчето си, — и много съжалявам за метлата ти. Има ли възможност да се поправи?

— Не — отвърна Хари. — Върбата я направи на трески.

Лупин въздъхна.

— Посадиха Плашещата върба през годината, когато аз постъпих в „Хогуортс“. Измислихме си дори игра да се приближаваме до нея толкова, колкото да докоснем стъблото. Докато едно момче на име Дейви Гъджън едва не остана без око и тогава ни забраниха да се въртим около нея. Какво остава за една метла…

— Чухте ли и за дименторите? — едва успя да изрече Хари.

Лупин му хвърли бърз поглед.

— Да, чух. Не помня някой от нас да е виждал професор Дъмбълдор толкова разгневен. Те загубили търпение от известно време насам… беснеели, че той не им позволява да влязат в района на училището… Предполагам, че заради тях си паднал, нали?

— Да — отговори Хари, поколеба се, но въпросът, който толкова отдавна искаше да зададе, изхвърча от устата му, преди да успее да я затвори. — Но защо? Защо ми действат така? Да не би да съм…

— Това не е от слабост — категорично отвърна професор Лупин, сякаш бе прочел мислите на Хари. — Дименторите ти влияят по-зле, отколкото на другите, защото си преживял ужаси, каквито те не познават.

Един лъч от зимното слънце влезе в стаята и освети посребрелите коси на Лупин и бръчките по иначе младежкото му лице.

— Дименторите са едни от най-противните същества, които може да се намерят на този свят. Те обитават най-тъмните и мръсни места, тържествуват от разрухата и отчаянието, изсмукват спокойствието, надеждата и радостта от пространството около себе си. Дори мъгълите усещат присъствието им, макар че не ги виждат. Приближиш ли се до диментор, всяко добро чувство, всеки щастлив спомен ще бъде изсмукан от теб. Стига да може, дименторът ще се храни от теб, докато те превърне в нещо като себе си — бездушно и зло. Ще ти останат само неприятните преживявания в живота. А най-неприятното, което е станало с теб, Хари, е достатъчно да събори когото и да е от метлата му. Няма от какво да се срамуваш.

— Като се приближат до мен… — Хари бе вперил очи в писалището на Лупин със свито гърло, — чувам как Волдемор умъртвява майка ми.

Внезапно Лупин посегна с ръка да хване Хари за рамото, но се отказа. За момент настана мълчание, после…

— Защо всъщност дойдоха точно на мача? — попита Хари с горчивина.

— Започват да изгладняват — хладно отвърна Лупин и затръшна капака на куфарчето си. — Дъмбълдор не ги пуска в училището и запасите им от човешка плячка са се изчерпали… Предполагам, че не са устояли на такава голяма тълпа около игрището. Такова оживление… толкова емоции… Точно това е тяхното пиршество…

— В Азкабан сигурно е ужасно — промълви Хари.

Лупин кимна мрачно в знак на съгласие.

— Крепостта се намира върху малък остров навътре в морето, но няма нужда от стени и вода, за да не бягат затворниците. Те са пленници в собствените си глави, неспособни да имат и едничка щастлива мисъл. Повечето полудяват само след няколко седмици.

— Но Сириус Блек все пак е избягал от тях — бавно рече Хари. — Успял е да им се изплъзне.

Куфарчето на Лупин се хлъзна от писалището и той бързо се наведе да го подхване.

— Да — каза той и се изправи, — Блек сигурно е намерил начин да се пребори с тях. Не мога да повярвам, но явно е успял… Дименторите лишават магьосниците от силата им, ако останат твърде дълго в тяхно присъствие…

Вие как успяхте да отблъснете онзи диментор във влака? — внезапно попита Хари.

— Има някои… защити, които могат да се използват — отвърна Лупин. — Но във влака имаше само един диментор. Колкото повече са те, толкова по-трудно е да им се противостои.

— Какви защити? — настоя Хари. — Можете ли да ме научите?

— Нямам претенциите да съм специалист по борба с дименторите, Хари, дори напротив…

— Но ако дойдат и на следващия куидичен мач, трябва да знам как да ги отблъсна!

Лупин видя решимостта по лицето на Хари, поколеба се и рече:

— Е, добре, ще се опитам да ти помогна. Но ще трябва да почакаш до следващия срок, боя се. Имам много работа преди ваканцията. Доста неподходящ момент избрах да се разболея.

* * *

След обещанието на Лупин, че ще го научи да се справи с дименторите и няма вече да чува предсмъртните викове на майка си, както и след пълната загуба на „Хафълпаф“ от „Рейвънклоу“ в края на ноември настроението на Хари определено се подобри. Отново имаше надежда „Грифиндор“ да се класира, но не можеха да си позволят да загубят още един мач. Ууд отново бе обзет от маниакалната си енергия и караше отбора да тренира по-усилено отвсякога и през дъжделивия мразовит декември. Хари не забелязваше и следа от диментори от училището. Навярно гневът на Дъмбълдор ги задържаше на позициите им пред входовете.

Две седмици преди края на срока небето изведнъж грейна в ослепителна матова белота и разкаляната земя около замъка осъмна една сутрин под пелена от искрящ скреж. Вътре в замъка магията на Коледа като че витаеше из въздуха. Професор Флитуик, учителят по вълшебство, вече бе украсил своята класна стая с блещукащи светлинки, които се оказаха истински пърхащи феички. Учениците оживено обсъждаха плановете си за ваканцията. И Рон, и Хърмаяни бяха решили да останат в „Хогуортс“. Макар Рон да твърдеше, че не би могъл да издържи две седмици с Пърси у дома, а Хърмаяни да настояваше, че има работа в библиотеката, Хари не можеше да бъде така лесно залъган — двамата искаха да му правят компания, за което той им беше много благодарен.

За голяма радост на всички, освен на Хари, в последната събота от срока щеше да има още едно посещение в Хогсмийд.

— Там ще направим всичките си покупки за Коледа! — каза Хърмаяни. — Майка и татко много ще се зарадват на ония зъбопочистващи ментови дъвки от „Меденото царство“.

Примирил се с перспективата да бъде пак единственият останал третокурсник, Хари взе от Ууд един брой на „Летящи метли“ и реши цял ден да се занимава с различните марки метли. Той тренираше сега с една много стара училищна „Метеор“, която бе твърде бавна и нестабилна, но вече му трябваше собствена нова метла.

В събота сутринта Хари пожела приятно прекарване на Рон и Хърмаяни, като излизаха, увити в наметала и шалове, после изкачи самотен мраморното стълбище и се отправи пак към кулата на „Грифиндор“. През прозорците се виждаше как вали сняг, а в замъка бе тихо и спокойно.

— Пссст!… Хари!

По средата на коридора на третия етаж той се обърна и забеляза Фред и Джордж да надничат към него иззад една статуя на гърбава едноока вещица.

— Какво правите? — изненада се Хари. — Защо не отивате в Хогсмийд?

— Решихме първо и теб да зарадваме с нещо — каза Фред и намигна загадъчно. — Влез тук…

Той кимна към една празна класна стая отляво на статуята. Хари последва близнаците вътре. Джордж затвори тихо вратата и се обърна сияещ към Хари:

— Имаме един малко предварителен коледен подарък за теб — обяви той.

С тържествен жест Фред измъкна нещо изпод мантията си и го сложи на един от чиновете. Беше голямо правоъгълно силно протрито парче пергамент без никакви надписи по него. Хари подозираше, че това е поредната шега на Фред и Джордж, и гледаше с недоумение.

— Какъв е този пергамент?

— Това е тайната на нашия успех, Хари — отвърна Джордж и нежно потупа пергамента.

— Едва ни се откъсна от сърцето — добави Фред, — но снощи решихме, че ти имаш повече нужда от него, отколкото ние.

— И без това вече знаем всичко наизуст — продължи Джордж. — Завещаваме ти го. Вече не ни трябва.

— И за какво ми е това парче стар пергамент? — попита Хари.

— Парче стар пергамент ли?! — възкликна Фред и затвори очи с такава гримаса, сякаш Хари му беше нанесъл смъртна обида. — Обясни му, Джордж.

— Когато бяхме в първи курс, Хари… млади, безгрижни и невинни…

Хари изсумтя. Съмняваше се Фред и Джордж някога да са били невинни.

— …е, поне доста по-невинни, отколкото сме сега… си навлякохме веднъж гнева на Филч.

— Взривихме в коридора една торова бомбичка и това кой знае защо го ядоса.

— Той ни завлече в кабинета си и взе да ни заплашва с обичайното…

— …наказание…

— …изкормване…

— …а ние не можехме да не забележим надписа на едно от чекмеджетата в неговата картотека, който гласеше Конфискувани и извънредно опасни.

— Започвам вече да разбирам… — засмя се Хари.

— Е, ти как би постъпил, а? — продължи Фред. — Джордж му отклони вниманието, като пусна още една бомбичка, аз дръпнах чекмеджето и грабнах… ей това нещо.

— Не беше чак толкова голямо престъпление — поясни Джордж. — Не вярвахме Филч изобщо да е разбрал как да го използва. Вероятно е подозирал какво е и затова го е конфискувал.

— А вие знаете ли как да го използвате?

— О, разбира се! — самодоволно отговори Фред. — Това малко съкровище ни научи на повече неща от всичките учители в училището.

— Умирам от любопитство — каза Хари, гледайки оръфания стар пергамент.

— Нима? — каза Джордж.

Той извади магическата си пръчка, докосна леко пергамента и изрече: „Тържествено се кълна, че ще върша пакости!“

Внезапно тънки мастилени чертички плъзнаха като паяжина във всички посоки от точката, където се бе докоснала пръчката. Те се събираха, кръстосваха се и стигаха до всеки ъгъл от пергамента. После в горната му част се появиха думи с големи зелени завъртени букви, които обявяваха:

Господата Лун, Опаш, Лап и Рог,

Доставчици на помагала за пакостливи магьосници

с гордост представят:

ХИТРОУМНАТА КАРТА

На картата се виждаха всички кътчета от замъка и парка наоколо. Но най-чудноватото нещо бяха малките мастилени точици, които се движеха по нея, а до всяка имаше име, изписано със съвсем ситен шрифт. Изумен, Хари се наведе над картата. Точицата в горния ляв ъгъл показваше, че професор Дъмбълдор крачи в своя кабинет. Според други точици котката на пазача, Госпожа Норис се подвизаваше на втория етаж, а Пийвс правеше лупинги из Трофейната зала. Хари обходи с поглед познатите коридори и забеляза още нещо.

На картата бяха означени няколко тунела, през които Хари изобщо не бе минавал. Много от тях явно водеха…

— Право в Хогсмийд — поясни Фред, като проследи с показалец един от тях. — Общо са седем. Филч знае за тези четири — посочи той, — но ние сме сигурни, че другите са известни само на нас. Не се занимавай с тунела зад огледалото на четвъртия етаж. Използвахме го миналата зима, но се срути и сега е напълно затворен. А пък този не е използван никога, вероятно защото Плашещата върба е израсла точно на входа му. Но ето този тук води право в подземието на „Меденото царство“. Използвали сме го стотици пъти. Както може би си забелязал, входът е точно пред тази стая, като се влезе през гърбицата на Еднооката вещица.

— Ех, тези доставчици на помагала! — въздъхна Джордж и погали имената написани на картата. — Толкова много им дължим…

— Какви благородни хора, работили неуморно да помогнат на новото поколение закононарушители! — тържествено изрече Фред.

— Точно така — съгласи се Джордж, — но не забравяй да изтриеш всичко, след като си си послужил с картата.

— …защото иначе всеки ще може да я разчете — предупреди Фред.

— Достатъчно е да я докоснеш с магическата пръчка и да кажеш: „Пакост извършена!“ и всичко ще изчезне.

— Хари — каза Фред, успешно имитирайки Пърси, — гледай да се държиш прилично.

— Ще се видим в „Меденото царство“ — смигна му Джордж.

Двамата близнаци напуснаха стаята, доволно ухилени.

Хари продължи да гледа чудодейната карта. Видя как мъничката мастилена Госпожа Норис сви наляво и спря да подуши нещо на пода. Ако Филч наистина не знаеше всичко това… Хари можеше изобщо да не минава покрай дименторите…

Но докато стоеше, обзет от вълнение, Хари си спомни какво бе чул веднъж господин Уизли да казва: „Никога не се доверявай на нещо, което мисли, ако не знаеш къде е скрит мозъкът му.“

Явно картата бе един от ония опасни магически предмети, за които го бе предупреждавал Пърси… Помагала за пакостливи магьосници… Но нали — разсъждаваше Хари — я използваше само за да иде до Хогсмийд, не че щеше да открадне нещо или да нападне някого… И нали Фред и Джордж си бяха служили с нея години наред, без да се случи нищо страшно!

Хари проследи с пръст тайния тунел до „Меденото царство“.

После изведнъж, сякаш по заповед, нави картата, пъхна я под мантията си и забърза към вратата на класната стая. Открехна я на няколко сантиметра. Навън нямаше никого. Много предпазливо той се измъкна от стаята и се скри зад статуята на Еднооката вещица.

Какво трябваше да направи сега? Отново извади картата и за своя изненада откри, че на нея се бе появила мъничка мастилена фигурка с надпис „Хари Потър“. Фигурката се намираше точно там, където стоеше той в момента, почти на средата на коридора на третия етаж. Хари се вгледа внимателно. Неговото малко изображение като че ли почука по статуята на вещицата с миниатюрната си магическа пръчка. Хари извади истинската си пръчка и чукна по статуята. Нищо не стана. Той пак погледна картата. Сега до фигурката му се беше появило мъничко балонче като в комикс и в него — думата „Дисендиум“.

Дисендиум! — прошепна Хари, като почука пак по каменната вещица.

Изведнъж гърбицата на статуята се отвори, колкото да пропусне сравнително слаба фигура. Хари бързо огледа коридора, прибра пак картата, вмъкна се в дупката с главата напред и се отблъсна надолу.

След като се плъзга доста време по нещо като каменна пързалка, най-после стъпи на студена влажна земя. Изправи се и се огледа. Беше тъмно като в рог. Той вдигна магическата пръчка, прошепна „Лумос!“ и забеляза, че се намира в много нисък и тесен тунел под земята. Извади картата, докосна я с връхчето на пръчката си и промърмори: „Пакост извършена!“. Картата изведнъж изчезна. Той сгъна внимателно пергамента, прибра го под дрехата си и с разтуптяно сърце, колкото нетърпелив, толкова и изплашен, тръгна напред.

Тунелът се виеше и криволичеше като в дупка на огромен заек. Хари крачеше бързо, препъваше се от време на време в неравния под и здраво държеше пръчката пред себе си.

Пътят му се стори безкраен, но мисълта за „Меденото царство“ му даваше сили. След около час, както му се струваше, тунелът започна да се изкачва. Задъхан, Хари бързаше нагоре с разгорещено лице и замръзнали крака. Десетина минути по-късно стигна до долния край на поизтрита каменна стълба, която се губеше някъде нагоре пред очите му. Като внимаваше да не вдига никакъв шум, Хари започна да се изкачва. Сто стъпала… Двеста стъпала… Престана да ги брои и само се изкачваше, гледайки в краката, докато изневиделица главата му се удари в нещо твърдо.

Приличаше на капак в под — като за скривалище. Хари спря да разтрие главата си и да се ослуша. Не долови никакви звуци отгоре. Съвсем бавно открехна капака и надникна през процепа.

Беше стигнал до изба, пълна с дървени щайги и сандъци. Хари се провря през капака и го затвори отново, а той така се сля с прашния под, че бе невъзможно да се познае къде е. Бавно се прокрадна по дървена стълба, която водеше нагоре. Сега вече различи гласове, че дори и звъна на камбанка при отваряне и затваряне на врата.

Докато се чудеше какво да прави, той изведнъж чу скърцане на врата съвсем близо до себе си — някой се канеше да слиза по стълбата.

— И донеси още една кутия желирани плужеци, миличък, че те почти ги изядоха… — каза женски глас.

Чифт крака заслизаха по стълбите. Хари отскочи зад една огромна щайга и изчака да се отдалечат стъпките. Чу как един мъж разместваше сандъци покрай отсрещната стена. Едва ли щеше да има друг такъв сгоден случай…

Бързо и безшумно Хари се измъкна от скривалището си, изкачи се по стълбата и като се обърна назад, видя нечий огромен гръб и плешива глава, приведени над един сандък. Хари стигна до вратата в края на стълбата, вмъкна се през нея и се озова зад тезгяха на „Меденото царство“… Сниши се, изпълзя встрани и се изправи.

Сладкарницата бе така претъпкана с ученици от „Хогуортс“, че никой не обърна внимание на Хари. Той се промъкна между тях, огледа се, и едва се сдържа да не се разсмее, като си представи изражението на прасешкото лице на Дъдли, ако можеше да види къде бе братовчед му в този момент.

От пода до тавана бяха наредени неустоими сладки лакомства. Блокчета „Нуга халва“ със сметана, съблазнителни розови кубчета кокосов сладолед, карамелени бонбони, стотици различни видове шоколади в редички. Имаше и голяма делва с всякаквовкусови бобчета и още една с летящи лимонадени пчелички, същите онези газирани топчици, за които Рон бе разправял, че те вдигат във въздуха. Една от стените бе отделена само за сладкишите със специални ефекти: най-еластичните дъвки за балончета „Друбъл“ (те можеха да изпълнят цяла стая със синкави мехурчета, които не се пукаха с дни), зъбопочистващата ментова дъвка с форма на клечки за зъби, ситните черни пиперени топчета („Огнедишащи изненади за приятели!“), сладоледени мишлета („За смразяващ дъх!“), ментолов дропс във формата на жаби („Направо подскачат в стомаха!“), хрупкави дълги захарни пера и избухливи бонбонки.

Хари си проправи път през тълпата шестокурсници и видя в най-отдалечения ъгъл на магазина табела „Необичайни вкусове“. Рон и Хърмаяни седяха точно под нея и опитваха от един поднос близалки с вкус на кръв. Хари се промъкна незабелязано зад тях.

— Брррр, не, на Хари няма да му харесат, те са за вампири, предполагам — каза Хърмаяни.

— Ами тези? — попита Рон и побутна към носа на Хърмаяни стъкленица с карамелизирани хлебарки.

— Определено не! — бе отговорът на Хари.

Рон едва не изпусна стъкленицата.

Хари! — изписка Хърмаяни. — Какво правиш тук? Как дойде…

— Олеле! — успя само да каже Рон, силно впечатлен. — Кога се научи да се магипортираш?

— Нищо подобно! — каза Хари. Той сниши глас, за да не го чуят шестокурсниците, и после им разказа всичко за Хитроумната карта.

— А защо Фред и Джордж не са я дали на мен? — вбеси се Рон. — Нали съм им брат!

— Но Хари няма да я задържи! — каза Хърмаяни, сякаш самата идея за обратното бе немислима. — Той ще я предаде на професор Макгонъгол, нали?

— Изключено! — каза Хари.

— Да не си луд! — подкрепи го Рон и се облещи срещу Хърмаяни. — Да предадеш нещо толкова ценно!

— Ако я предам, ще трябва да кажа откъде я имам. Филч сигурно знае, че Фред и Джордж са му я задигнали.

— Ами Сириус Блек? — почти изсъска Хърмаяни. — Може би и той използва някой от тунелите на тази карта, за да се промъкне в замъка. Учителите трябва да са наясно.

— Не е възможно да се промъкне през такъв тунел — веднага възрази Хари. — На картата има седем тайни прохода, нали така? Фред и Джордж са убедени, че Филч вече знае за четири от тях. Колкото до другите три, единият се е срутил и е непроходим. На входа на другия е посадена Плашещата върба, така че и оттам не може да се мине. А онзи, през който току-що дойдох… ами… много е трудно да се намери входът към него там долу, в подземието… Та ако не знае, че го има…

Хари се поколеба. Ами ако Блек знаеше за тунела? Рон обаче се изкашля многозначително и посочи едно съобщение, залепено от вътрешната страна на вратата на сладкарницата:

ЗАПОВЕД НА МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА

Напомняме на клиентите, че до второ нареждане дименторите ще патрулират по улиците на Хогсмийд всяка вечер след залез. Мярката е въведена за безопасност на жителите на Хогсмийд и ще бъде отменена едва след залавянето на Сириус Блек. Затова ви съветваме да приключвате с пазаруването преди свечеряване.

Весела Коледа!

— Виждаш ли? — тихо каза Рон. — Ще ми се да видя как Блек ще се опита да влезе в „Меденото царство“, докато селото гъмжи от диментори. Освен това, Хърмаяни, съдържателите на „Меденото царство“ биха чули всеки опит за проникване с взлом, защото живеят точно отгоре.

— Да, но… но… — Хърмаяни сякаш се мъчеше да намери друг проблем. — Виж какво, Хари все пак не бива да идва в Хогсмийд, защото няма подписано разрешително. Ако някой го открие, ще си изпати здравата. А сега още не е и вечер… Ами ако Сириус Блек дойде точно днес? Ей сега?

— Трудничко ще му е да забележи Хари точно тук — каза Рон и кимна към прозорците, замрежени от гъстите летящи снежинки. — Хайде, хайде, Хърмаяни, Коледа е и Хари заслужава да си отдъхне.

Хърмаяни прехапа устни с много разтревожен вид.

— Ще ме издадеш ли? — попита я Хари засмян.

— О, разбира се, че не… Но честно казано, Хари…

— Видя ли как летят лимонадените пчелички, Хари? — попита Рон, като го сграбчи за ръка и го поведе към делвата. — Ами желираните плужеци? Ами… киселинните дражета? Фред ми беше дал едно такова още като бях на седем години и то ми прогори дупка в езика. Спомням си как мама го натупа хубавичко с метлата си. — Рон се загледа умислено в киселинните дражета. — Предполагам, че и Фред би хапнал от карамелизираните хлебарки, ако му кажа че са фъстъци.

Рон и Хърмаяни платиха всичките си сладкиши и тримата излязоха от Меденото царство в снежната буря навън.

Хогсмийд приличаше на коледна картичка — къщурките със сламени покриви и магазинчетата бяха сгушени в пухкав сняг, на вратите им висяха коледни венци, а дърветата бяха окичени с гирлянди от вълшебни свещички.

Хари потрепера, защото за разлика от двамата си приятели, той не носеше наметало. Тръгнаха по улицата с наведени срещу вятъра глави, а Рон и Хърмаяни трябваше да крещят през шаловете си:

— Това е пощата…

— Ей там е Магазинчето за шегички на Зонко…

— Можем да отидем и до Къщата на крясъците…

— Вижте какво — каза Рон с тракащи зъби, — да идем в „Трите метли“ за по един бирен шейк.

Хари бе очарован от идеята. Вятърът бе свиреп и ръцете му премръзнаха. Тримата прекосиха улицата и след няколко минути влязоха в малка кръчма.

Вътре бе топло, задушно и пълно с народ. Една красива жена с хубава фигура сервираше на шумна група магьосници на бара.

— Това е мадам Розмерта — каза Рон. — Аз ще ви донеса питиетата — добави той и леко се изчерви.

Хари и Хърмаяни се насочиха към отдалечения край на помещението, където се виждаше свободна масичка между прозореца и красивата коледна елха, изправена до камината. Рон се върна след пет минути с три димящи халби горещ бирен шейк.

— Весела Коледа! — поздрави ги той радостно, вдигайки чаша.

Хари отпи дълга глътка. Това бе най-превъзходната напитка, която бе вкусвал някога, и като че ли го загря целия отвътре.

Внезапен полъх на вятъра разроши косата му. Вратата на „Трите метли“ се отвори отново. Хари погледна натам над очилата си и се задави.

Професор Макгонъгол и професор Флитуик влизаха в заведението сред вихър от снежинки, следвани по петите от Хагрид, който бе унесен в разговор с представителен мъж с яркозелен цилиндър и мантия на тънки райета. Това бе самият министър на магията Корнелиус Фъдж.

В следващата секунда Рон и Хърмаяни едновременно сложиха длани върху главата на Хари и го натиснаха, за да се пъхне под масата. Окапан с бирен шейк, клекнал на скрито, Хари стискаше празната халба и гледаше как краката на учителите и министъра се приближават към бара, спират, после се обръщат и тръгват право към него.

Някъде над главата му Хърмаяни прошепна:

Мобилиарбус!

Коледната елха се вдигна с няколко сантиметра над земята, премествайки се встрани и меко кацна точно пред масата им, скривайки ги от погледите на другите. През гъстите долни клони Хари видя как край съседната маса краката на четири стола се отместват назад, после чу как учителите и министърът сядат с пъшкане и въздишки.

След малко видя друг чифт крака в обувки с искрящи тюркоазени токове и чу женски глас:

— Малката розова вода беше за…

— За мен — каза професор Макгонъгол.

— Четири големи греяни медовини…

— Дай ги тук, Розмерта — каза Хагрид.

— Черешов сироп и сода с лед и чадърче…

— Ммм — каза професор Флитуик и примлясна.

— За вас остава ром от касис, господин министър.

— Благодаря, Розмерта, миличка! — чу се гласът на Фъдж. — Радвам се да те видя отново, наистина, пийни и ти едно. Ела, седни при нас…

— О, много ви благодаря, господин министър!

Хари проследи как лъскавите токчета се отдалечиха и пак се върнаха. Сърцето му сякаш се бе качило в гърлото. Как не се сети, че и за учителите това бяха последните почивни дни преди края на срока! И колко ли дълго ще седят тук? А и му трябваше време да се промъкне най-напред до „Меденото царство“, за да успее да се прибере в училището до вечерта… Кракът на Хърмаяни нервно потропваше до него.

— Е, какво ви води в този край на гората, господин министър? — чу се гласът на мадам Розмерта.

Хари видя как тялото на Фъдж се завъртя в стола — вероятно той се оглеждаше да не го подслушват. Чак тогава заговори с тих глас:

— Какво друго, мила, освен Сириус Блек? Не се съмнявам, че си чула какво стана в училището в Деня на Вси светии.

— Дочух някаква мълва — призна мадам Розмерта.

— Успя ли да разгласиш из цялата кръчма, Хагрид? — сърдито попита професор Макгонъгол.

— Мислите ли, че Блек все още се върти наоколо? — прошепна мадам Розмерта.

— Сигурен съм — отсече Фъдж.

— Знаете ли, че дименторите на два пъти претърсваха заведението ми? — каза мадам Розмерта с леко огорчение в гласа. — Подплашиха всичките ми клиенти… Зле се отрази това на бизнеса ми.

— Розмерта, миличка, и на мен са ми толкова противни, колкото и на теб — каза Фъдж с известно неудобство. — Необходими са предпазни мерки за съжаление, това е… току-що срещнах няколко от тях. Беснеят срещу Дъмбълдор, че не иска да ги пусне да припарят до замъка.

— Има право — намеси се остро професор Макгонъгол. — Как да преподаваме с такива ужасни създания по петите ни?

— Да, да… — намеси се с тъничък глас дребничкият професор Флитуик, чиито крака не стигаха до пода.

— Така или иначе — замисли се Фъдж, — те са тук, за да пазят всички ни от нещо много по-лошо… Знаем на какво е способен Блек.

— Вижте какво, аз все още не мога да повярвам — сериозно каза мадам Розмерта. — От всички онези, които преминаха на страната на Тъмните сили, най-малко бих очаквала това от Сириус Блек. Та аз го помня още като беше момче в „Хогуортс“! Ако тогава ми бяхте казали какъв ще стане, бих ви отговорила, че сте попрекалили с медовината.

— Много неща не знаеш, Розмерта — хладно отвърна Фъдж. — най-голямото му злодеяние не е известно на обществеността.

— Злодеяние ли? — попита мадам Розмерта с нескрито любопитство. — Че какво по-лошо от убийството на всички ония клети хора?

— Има и по-лошо — отвърна Фъдж.

— Не мога да повярвам. Какво ли може да е то?

— Нали каза, че си го спомняш още от „Хогуортс“, Розмерта — намеси се с тих глас професор Макгонъгол. — А помниш ли кой беше най-добрият му приятел?

— Естествено — изсмя се леко мадам Розмерта. — Където единият, там и другият, нали така беше? А колко пъти са идвали тук… охооо… и все ме разсмиваха. Вечният дует — Сириус Блек и Джеймс Потър!

Хари изпусна халбата си, която шумно издрънча. Рон го срита.

— Точно така — потвърди професор Макгонъгол. — Блек и Потър. Главатарите на малката им банда. И двамата много будни момчета, разбира се, дори изключително умни… Но едва ли някога сме имали такава двойка размирници…

— Мен ако питате — намеси се Хагрид, като се смееше, — Фред и Джордж Уизли не им отстъпват.

— Човек можеше да ги помисли за братя… Блек и Потър! — обади се професор Флитуик. — Неразделни бяха.

— Така беше — потвърди Фъдж. — Потър вярваше на Блек повече, отколкото на когото и да е било другиго от приятелите си. Отношенията им не се промениха и като завършиха училище. Блек кумуваше на Потър на сватбата му с Лили, после го избраха за кръстник на Хари. Хари не знае това, разбира се. Можете да си представите колко би се измъчвал, ако разбере.

— Защото Блек се оказа съюзник на Вие-знаете-кой ли? — вече шепнеше мадам Розмерта.

— Още по-лошо, мила моя… — Фъдж сниши глас и продължи да говори като че с корема си. — На малцина е известно следното — семейство Потър бяха осведомени, че Вие-знаете-кой е по петите им. Дъмбълдор, който неуморно действаше срещу Вие-знаете-кой, разполагаше с неколцина способни шпиони. Един от тях му бе пошушнал това и той веднага предупреди Джеймс и Лили. Посъветва ги да се скрият някъде. Да, но беше много трудно да се скриеш от Вие-знаете-кой. Дъмбълдор им препоръча да използват заклинанието „Фиделиус“.

— Как действа то? — попита мадам Розмерта, затаила дъх от любопитство.

Професор Флитуик се покашля.

— Това е много сложна магия — започна той с пискливия си глас, — която се състои в заклинателно скриване на някаква тайна в една-единствена жива душа. Информацията се скрива у някого, когото предварително сте избрали, и той става вашият Пазител на тайната. Оттам нататък тя изобщо не може да бъде открита, освен, ако разбира се, избранникът сам не реши да я издаде. Докато Пазителят на тайната си държи устата затворена, Вие-знаете-кой може да претърсва цялото село, където Джеймс и Лили да се крият с години, и никога да не ги намери, дори да наднича през прозореца в стаята им.

— Значи Блек е бил Пазителя на тайната на двамата Потър? — попита шепнешком мадам Розмерта.

— Както можете да предполагате — обясни професор Макгонъгол, — Джеймс Потър увери Дъмбъллдор, че приятелят му по-скоро би умрял, отколкото да издаде къде се намират, както и че самият Блек се канел да минава в нелегалност… Но въпреки всичко Дъмбълдор си остана някак тревожен. Спомням си, че предложи той самият да стане Пазителя на тайната на двамата Потър.

— Той е подозирал Блек? — ахна мадам Розмерта.

— Беше сигурен, че някой близък на семейство Потър постоянно осведомява Вие-знаете-кой за тяхното движение — мрачно продължи професор Макгонъгол. — Дори известно време подозираше, че някой от нас е станал предател и редовно донася на Вие-знаете-кой.

— Самият Джеймс Потър ли настояваше да се довери на Блек?

— Именно — потвърди тежко Фъдж. — И по-малко от седмица след заклинанието „Фиделиус“

— Блек ги е предал? — досети се мадам Розмерта.

— Точно така. На Блек явно му е омръзнало да играе ролята на двоен агент и бил готов да обяви открито, че поддържа Вие-знаете-кого, като вероятно е планирал да го направи точно, когато умират двамата Потър. Но както е известно на всички ни, самият Вие-знаете-кой се провалил пред силата на малкия Хари Потър. Тогава, загубил моща си, останал почти без сили, той побягнал. Така Блек изпаднал в крайно неизгодно положение — господарят му се провалил точно в момента, когато той разкрил истинската си същност на предател. На Блек не му оставало друго, освен да се спасява с бягство…

— Мръсен подъл изменник! — провикна се Хагрид така силно, че хората притихнаха.

— Шшшшт! — сгълча го професор Макгонъгол.

— Аз го видях, бе! — ръмжеше Хагрид. — Сигурно съм бил последният, дето го е мернал преди да утрепе сичките ония хорица! Че нали аз спасих Хари от къщата на Лили и Джеймс, като ги убиха! Измъкнах го изпод развалините, клетото мъниче с ей такваз грамадна рана на челото, без майка и бащица… И кой мислите се появява — Сириус Блек, яхнал оня летящ мотоциклет, дето си го караше. Ама как да се сетя защо е дошъл? От’де да знам, че бил Пазителя на тайната на Лили и Джеймс? Рекох си, че е чул за нападението на Вие-знаете-кой и е пристигнал да види к’во може да се направи. Беше бял като платно и трепереше като лист. И к’во мислите, че сторих аз? ЗАПОЧНАХ ДА УТЕШАВАМ ТОЗИ ПРЕДАТЕЛ И УБИЕЦ! — изкрещя вече Хагрид.

— Хагрид, моля те! — каза му професор Макгонъгол. — Говори по-тихо.

— Можех ли да знам, че е разстроен не от смъртта на Лили и Джеймс, а заради Вие-знаете-кой? После ми разправя: „Дай Хари на мен, Хагрид, аз съм му кръстник, ще се грижа за него!“ Виж го ти! Ама аз нали имах заповед от Дъмбълдор, та му викам на Блек — не, Дъмбълдор каза, че Хари трябва да иде при леля си и вуйчо си. Блек продължи да настоява, ама накрая се отказа. Рече ми да ’зема мотоциклета му да закарам Хари дотам. „Няма повече да ми трябва“ — вика. Ама и аз да не се сетя, че е имало нещо гнило. Той си обичаше мотоциклета, защо да ми го дава, а? Как тъй нямало да му трябва вече? А работата си била от ясна по-ясна. Дъмбълдор го знаел като Пазителя на тайната на семейство Потър. Блек е разбрал, че още същата нощ трябва да си спасява кожата, ’щото Министерството на магията е щяло да го погне само след няколко часа. Ами ако му бях дал Хари? Бас държа, че е щял да го бутне в морето по средата на пътя. Сина на най-добрия си приятел! Тъй е то — кат’ премине един магьосник към Тъмната страна, вече за нищо и за никого не го е грижа…

Думите на Хагрид бяха последвани от продължително мълчание. Първа проговори мадам Розмерта с известно задоволство:

— Само че не успя да избяга, нали? Министерството на магията го залови още на следващия ден!

— Уви! Не успяхме — поправи я с горчивина Фъдж. — Не го заловихме ние. Заслугата е на оня дребничкия Питър Петигрю, другия приятел на семейство Потър. Обезумял от скръб, без съмнение и знаейки, че Блек е бил Пазителя на тайната на Джеймс и Лили, той сам го подгонил.

— Петигрю… Онова дебело ниско момченце, което все ходеше по петите им в „Хогуортс“? — попита мадам Розмерта.

— Той направо се прекланяше пред Блек и Потър — каза професор Макгонъгол, — макар че изобщо не беше от тяхната категория по способности. Често бях доста остра с него. Не можете да си представите колко… колко съжалявам сега за това… — Гласът й прозвуча така, сякаш внезапно я бе хванало хрема.

— Недей, Минерва — опита се да я успокои Фъдж. — Петигрю умря като герой. Според мъгъли очевидци — впоследствие ние го заличихме от паметта им, разбира се — Петигрю хванал натясно Блек и му казал, ридаейки: „Как можа, Сириус! Лили и Джеймс!“ И посегнал към магическата си пръчка. Ала Блек, естествено, бил по-бърз и взривил Петигрю на парченца…

Професор Макгонъгол си издуха носа и заговори по-дрезгаво:

— Такова глупаво… наивно момче… Беше безнадеждно непохватен в дуелирането… Защо не е оставил на министерството…

— Кълна се, че ако бях сварил да спипам Блек преди оня малкия Петигрю, нямаше изобщо да си играя с пръчици… ами ей така… къс по къс щях да го… — настървяваше се Хагрид.

— Изобщо не можеше да си представите какво всъщност ставаше, Хагрид — остро го прекъсна Фъдж. — Единствено специално обученият Вълшебнически отряд за бързо реагиране от Силите за спазване на магическите закони можеше да се справи с Блек, след като най-сетне беше притиснат в ъгъла. По онова време като помощник-министър в Отдела за магически бедствия аз бях един от първите, озовали се на местопроизшествието, след като Блек уби цялото онова множество хора. Никога… никога няма да го забравя! Още го сънувам понякога. Един огромен кратер по средата на улицата, толкова дълбок, че се бе пропукала дори подземната канализация. Навсякъде разпръснати тела… Мъгълите пищят… А Блек стои там и се смее над останките на Петигрю в краката си — окървавената му мантия и няколко… парченца.

Фъдж изведнъж млъкна. Чу се как пет души издухаха носовете си.

— Е, сега вече знаеш, Розмерта — дрезгаво продължи Фъдж. — Блек бе отведен от двайсет членове на Патрула за охрана на магическия ред, а Петигрю получи Ордена на Мерлин първа степен, което според мен бе поне една малка утеха за майка му. Оттогава Блек е затворен в Азкабан.

Мадам Розмерта въздъхна дълбоко.

— Вярно ли е, че е полудял?

— Бих желал да мога да го потвърдя — бавно отвърна Фъдж. — Сигурен съм, че поражението на господаря му го е разстроило за известно време. Убийството на Петигрю и на толкова много мъгъли е отчаяна постъпка на някой, който е изпаднал в безизходица… Това беше… безсмислена жестокост. Но при последната си инспекция в Азкабан пак видях Блек. Знаете ли, повечето затворници там просто седят и си мърморят нещо в мрака, просто са обезумели… Но бях шокиран колко нормален изглеждаше Блек. Разговаряше съвсем разумно с мен. Беше много изнервящо. Създаваше впечатление, че е просто отегчен… Най-хладнокръвно ме попита дали съм приключил с четенето на вестника си, че го сърбели ръцете да решава кръстословици. Да, наистина останах изненадан, че дименторите почти не са му повлияли… При това той бе един от най-строго охраняваните затворници там, както знаете. Пред вратата му денонощно имаше диментори.

— Но с каква цел е избягал според вас? — попита пак мадам Розмерта. — Само да не кажете, министре, че сега пак се опитва да се присъедини към Вие-знаете-кого?

— Бих казал, че това е… крайната му цел — малко неопределено отвърна Фъдж. — Но ние се надяваме да заловим Блек, преди да успее. По мое мнение, докато е сам и без приятели, Вие-знаете-кой е безсилен, ала допуснем ли да го намери най-верният му слуга… Тръпки ме побиват само при мисълта колко бързо би надигнал глава…

Чу се леко дрънване на чаши в дърво. Някои явно си бяха изпили вече питиетата.

— Корнелиус, щом сте поканен на вечеря с директора, време е да поемаме обратно към замъка — подсети го професор Макгонъгол.

Един по един няколкото чифта крака пред погледа на Хари поеха отново теглото на притежателите си, люшнаха се полите на четири мантии, а лъскавите токчета на мадам Розмерта се скриха зад бара. Вратата на „Трите метли“ пак се отвори, пропусна отново малко от снежната вихрушка отвън и учителите изчезнаха.

— Хари?

Рон и Хърмаяни надникнаха под масата. И двамата го гледаха облещени, загубили ума и дума.